Ерик Конан
Зловеща историческа подигравка



"Протоколите на Сионските мъдреци" е най-прочутият ­ и най-трагичен ­ фалшификат на ХХ век, залегнал в основата на антисемитския мит за "световната еврейска конспирация". Наскоро бе разкрита и неговата последна тайна ­ благодарение на съветските архиви руският историк Михаил Лепьохин установи самоличността на автора му. Така се разбра защо е трябвало да чакаме толкова дълго неизбежния епилог - оказва се, че фалшификаторът Матвей Головински, който в Париж в началото на века изпълнил най-добросъвестно поръчката на представителя на царската политическа полиция във Франция, след революцията от 1917 г. се издигнал в съветската йерархия... Откритието на тази зловеща историческа подигравка позволява да се запълнят последните празнини в хрониката на една измама, нанесла големи поражения в Европа и все още шестваща в много области на света.
Специалист по история на руската литература, Михаил Лепьохин е един от най-добрите познавачи на "публицистите" от края на ХIХ век ­ едновременно писатели, журналисти и политически есеисти, участвали със своите пасквили, статии и книги в превратностите на тогавашния обществен живот в Русия. Тясната му специалност са преломните години от царуването на Александър III (1881­1894) и началото на царуването на Николай II (1894­1902) ­ смутен период, който предшества революционните размирици. Бивш консерватор на архивите в Института по руска литература и изследовател на историята на печатните материали при библиотеката на руската Академия на науките в Санкт Петербург, Михаил Лепьохин изучава живота и творчеството на всички тези литератори, включително второразредните и треторазредните, и събира повечето им произведения в монументалния Руски биографичен речник, чието издаване ръководи.
Работейки над житието на един от тези публицисти ­ Матвей Головински, син на дворянин, адвокат, лишен от права заради присвояване на средства, скандален журналист и интригант в руските политически среди на Санкт Петербург и Париж, Лепьохин попада на историята с "Протоколите", която дотогава не представлява предмет на проучванията му. В някои от френските архиви, пазени в Москва от осемдесет години насам, той попада на сведения за ролята на Головински в сътворяването на прочутия фалшификат. Лепьохин бързо си дава сметка за значението на откритието си, след като се запознава с известните данни за "Протоколите", обобщени най-изчерпателно от френския учен Пиер-Андре Тагиеф. И намира липсващата брънка ­ самоличността на фалшификатора ­ в пресечната точка на две дълги истории: тази на позорния фалшификат и тази на техническия му изпълнител Матвей Головински, дребен кариерист, свършил въпросната "работа" през един кратък миг от бурния си живот.
"Протоколите на Сионските мъдреци", наричани понякога Еврейска програма за завладяването на света, са познати в две близки една до друга версии и са издадени в Русия отначало частично ­ през 1903 г. във вестник "Знамя", по-късно изцяло ­ през 1905-а и 1906-а. Те представляват "подробен отчет" за двайсетина тайни юдео-масонски събрания, по време на които един "сионски мъдрец" се обръща към водачите на еврейския народ, за да им изложи плана си за господство над човечеството. Целта е евреите да станат "господари на света" след унищожаването на монархиите и на християнската цивилизация. Този макиавелистичен проект предвижда да се използат сила, хитрост, войни, революции, както и индустриалната модернизация и капитализмът, за да се свали съществуващият ред, върху чиито развалини да се установи еврейската власт.
"Тайният документ" бързо е поставен под съмнение от граф Александър дьо Шела ­ френски аристократ, приел православната вяра, който по-късно ще се бие срещу болшевиките в редовете на белогвардейците. През 1909 г. той среща първия издател на "Протоколите" Сергей Нилус, папата на руския мистицизъм, който му показва "оригинала". Дьо Шела не е много убеден и, както сам разказва по-късно, остава с впечатлението, че се е срещнал с "озарен свише" човек, за когото въпросът с автентичността на текста е без особено значение. "Да приемем, че "Протоколите" са фалшиви ­ заявява му Нилус. ­ Но нима Бог не би могъл да си послужи с тях, за да разкрие несправедливостта на това, което се подготвя? Нима Бог не може да преобрази кучешките кости в чудотворна реликва? Какво му пречи тогава да възвести истината чрез устата на лъжец!"
"Протоколите" са представени на широката публика в лондонския "Таймс" от 8 май 1920 г. В уводната статия на вестника, озаглавена "Смущаващ памфлет за еврейската опасност. Необходима е анкета", се споменава за "тази странна книжка", която като че ли редакцията приема на доверие. Година по-късно, през август 1921-ва, "Таймс" променя позицията си, обнародвайки доказателства за фалшификацията в статията "Краят на Протоколите". Британският всекидневник се позовава на своя истанбулски кореспондент, който научил от руски белогвардеец, емигрирал в Турция, че "Протоколите" представляват подправен френски памфлет срещу Наполеон III. И наистина, бърза проверка доказала фалшификацията ­ текстът на "Протоколите" съвпадал с текста на "Диалог в Адамежду Макиавели и Монтескьо", публикуван в Брюксел през 1864 г. от антибонапартисткия адвокат Морис Жоли, който искал да покаже, че императорът и приближените му заговорничат, за да обсебят цялата власт във френското общество. Фалшификаторът използвал този забравен памфлет, струвал на Морис Жоли две години затвор, като заместил "Франция" със "света" и "Наполеон III" с "евреите". Грубата измама се набивала на очи ­ достатъчно било да се сравнят ред по ред двата текста. Така фалшификацията била разкрита, но мистерията с произхода є оставала. Знаело се само, че оригиналът е написан на френски, и се предполагало, че това било сторено в самото начало на века в Париж в средите на руската политическа полиция.
Михаил Лепьохин открива, че Матвей Головински е тайнственият автор на фалшификата в архивите на французина Франсоа Анри Бент, парижки агент на руските тайни служби в продължение на трийсет и седем години. През 1917 г. Анри Бент приема в Париж Сергей Сватиков, пратеник на новото руско правителство на Керенски, на когото е възложено да разбие мрежата на царските тайни служби и да "преслуша", по възможност дори да презавербува, агентите им, и му обяснява, че Матвей Головински е авторът на "Протоколите" и че на него лично било възложено да заплати на фалшификатора. Тъй като последният царски посланик Василий Маклаков е отнесъл архивите на посолството, които ще предостави през 1925 г. на американската фондация "Хувър", Сергей Сватиков купува от Анри Бент личния му архив. По-късно Сватиков скъсва с новите болшевишки ръководители и предава архива на Бент в частния фонд на "руските архиви в чужбина" в Прага. През 1946 г. СССР слага ръка на този фонд и го присъединява към Държавния архив на РСФСР.



Малката шега на Историята

Тайната на Головински остава неразкрита до падането на комунизма и отварянето на архивите през 1992 г. Антисемитският фалшификатор е станал "съратник" на болшевиките още през 1917 г. и съветските власти не са имали никакво желание да дават гласност на тази малка шега на Историята. Тя впрочем явно и до днес смущава, след като разкритията на Михаил Лепьохин, публикувани през август тази година във "Фигаро Магазин" от Виктор Лупан, не предизвикаха никакъв интерес сред авторитетните френски всекидневници.
След пет години проучвания Михаил Лепьохин се запознава подробно с битието на автора на "Протоколите", както и с обстоятелствата по създаването на фалшификата и целите му. Роден на 6 март 1865 г. в Ивашевка, Симбирска област, Матвей Головински произхожда от дворянски род, потомък на участника в кръстоносните походи Анри дьо Монс. Добро семейство, но доста буйно. "Дядовият му брат е осъден на заточение в Сибир заради участието си в антимонархически заговор, баща му, близък на Достоевски, е осъден на смърт и помилван заедно с писателя след мнима екзекуция" ­ разказва Михаил Лепьохин. След като няколко години участва като войник в Кавказката война и по този начин излежава присъдата си, Василий Головински изпада в депресия и умира през 1875 г., като оставя малкия Матвей на майка му и на една френски гувернантка, на която той дължи перфектния си френски. Не особено блестящ студент по право, но тправен и безсъвестен, Матвей Головински отрано показва склонност към интригантство. Младият кариерист успява да се свърже с граф Воронцов-Дашков, приближен на царя и дворцов министър; убеден в опасността от заговор, след убийството на Александър II графът основава Светото братство ­ тайна организация, отговаряща на терора с терор и с различни манипулации. Светото братство става една от първите "ковачници" на фалшиви документи, между които предимно фалшиви революционни вестници.
През деветдесетте години на миналия век Матвей Головински получава назначение в Санкт Петербург, където работи за Константин Победоносцев ­ главен прокурор на Светия синод и един от вдъхновителите на Александър III. Православният деец е войнстващ християнин и прокарва програма за евангелизация на чувашите ­ езически народ по течението на Волга ­ заедно с чичото на Матвей и Иля Улянов, бащата на бъдещия Ленин. "Константин Победоносцев е обладан от натрапчивата идея за завземането на държавния апарат от евреите, които смята за по-интелигентни и по-надарени от руснаците" ­ обяснява Михаил Лепьохин. Чрез него Головински работи за Отдела по печата, чиято задача е да влияе на вестниците, като предоставя на директорите им готови статии и дори като ги задължава да наемат някои от агентите му ­ полудоносници, полужурналисти, натоварени да цензурират отвътре печата и да бдят за спазването на "линията". Шефът на Отдела по печата Михаил Соловьов, известен като фанатичен антисемит, назначава Головински за свой "втори редактор". "Головински пише много лесно. Бива го за тази работа и в продължение на пет години изпълнява своята съмнителна функция с лекота и с истинско удоволствие" ­ уточнява Михаил Лепьохин, изчел много от текстовете, писани от Головински по онова време.
Но приятната синекурна длъжност внезапно се изплъзва от ръцете на "редактора" ­ Соловьов умира, а Победоносцев вече няма същото влияние над новия цар, Николай II, който, изглежда, желае да наложи различен стил. Представителите на сенчестата професия се сменят и Головински публично е наречен "доносник" от Максим Горки. Тогава той заминава за Париж, където и преди прескача от време на време, и си намира същия вид "работа" при един бивш член на Светото братство ­ Пьотър Рачковски, ръководител на службите на руската полиция във Франция. "На Головински е възложено главно да влияе на френските журналисти, коментиращи политиката на царя. Случва му се дори сам да пише статии, които се появяват в големите парижки всекидневници с подписа на френски журналисти!" ­ казва Михаил Лепьохин. Пълен с енергия, Головински не се задоволява с новата си служба ­ през 1906 г. той публикува в издателство "Гарние" английско-руски речник, вече публикуван от руско издателство, после следва медицина в продължение на три години и води охолен живот в Париж благодарение на издръжката, която майка му продължава да изпраща, прикривайки своята трескава дейност зад привидно спокойно съществуване в предградието Бург-ла-Сен, където остава до 1910 г.



Един интригант в служба на силните на деня

Контрареволюционната пропаганда, предназначена за френския политически елит, е една от главните дейности на Рачковски, който създава в Париж Френско-руска лига. Бившият член на Светото братство все още изповядва ултрареакционните идеи на православния клан, който се стреми да убеди царя, че зад либералното и реформаторско течение се крие юдео-масонски заговор. Но за разлика от предшествениците си Николай II не е толкова чувствителен към тази тематика. Той е по-скоро обезпокоен от западните критики към руската политика на дискриминация спрямо евреите. Тогава на Рачковски му хрумва друг начин да убеди царя в основателността на антисемитските предубеждения. Под влияние на Иван Горемикин, бивш министър на вътрешните работи в немилост, той се опитва да накара царя да се отърве от граф Сергей Вите, лидер на модернисткото крило в правителството. За тази цел е необходимо да се представи решаващо "доказателство", че промишлената и финансовата модернизация на Русия е част от еврейския план за завладяване на света.
Оттук и поръчката на Рачковски ­ Головински да изготви фалшификат, предназначен първоначално за един-единствен читател ­ царя. Рачковски като че ли е измислил ловка маневра ­ по това време мистикът Сергей Нилус има шансове да стане новият изповедник на царя и тогава да му предаде фалшивия антисемитски ръкопис. И така според Михаил Лепьохин Головински написва "Протоколите" в Париж в края на 1900-а или през 1901 г., използвайки памфлета на Морис Жоли срещу Наполеон III. За зла участ планът се проваля ­ Сергей Нилус не е назначен за изповедник. Той обаче запазва текста и го публикува през 1905 г. като приложение към една от своите творби ­ "Антихристът ­ предстояща политическа възможност", която връчва на царя и царицата. В тази книга се обяснява, че Френската революция е задвижила апокалиптичен процес, който рискува да се увенчае с възшествието на Антихриста.
"Написването на "Протоколите" е само миг от съществуването на Головински ­ уточнява Михаил Лепьохин. ­ Не мисля, че си е давал сметка за значението на извършеното. Докато работи над тях, той чете някои пасажи на една приятелка на майка си, княгиня Катрин Радзвил. Емигрирала в САЩ, тя е единствената, която през двайсетте години посочва в едно еврейско списание Головински като автор на "Протоколите". Но не разполага с доказателства, а и свидетелството є е изпълнено с противоречия, поради което не е взето под внимание." Същото се случва и на процеса, заведен в Берн през 1934 г. по инициатива на Федерацията на швейцарските еврейски общности с цел да се установи, че "Протоколите" ­ по това време разпространявани от швейцарските нацисти ­ са фалшиви. "Името на Головински е споменато както от Сергей Сватиков, така и от автора на журналистическото разследване Владимир Бурцев, и двамата свидетели на ищците" ­ добавя Пиер-Андре Тагиеф.
Матвей Головински продължава кариерата си на интригант в служба на силните на деня, желаещи да се възползват от талантите му. Когато се завръща в Русия, той работи и за Иван Чегловитов, министър на правосъдието, след това за Александър Протопопов, назначен за министър на вътрешните работи през 1916 г. През 1914 г. публикува и пропагандната си "Черна книга за германските жестокости", като се подписва "Д-р Головински". Защото, макар да не е получил никаква диплома по време на парижкото си следване, той вече се представя за лекар.



"Доказателството" за "еврейската конспирация"

Падането на царизма не е в състояние да възпре един такъв добър плувец в мътни води. Още през 1917 г. го откриваме като... депутат в един от петроградските съвети ­ революционерите почитат д-р Головински като пръв от малкото руски медици, одобрили болшевишкия преврат! От този момент нататък "червеният лекар" прави главозамайваща кариера ­ става член на Народния комисариат по здравеопазването и на Военно-санитарния колегиум и се превръща във влиятелен представител на новия режим в здравната политика; участва в основаването на пионерската организация; съветва Троцки по въпросите на военното образование; през 1918 г. основава и оглавява Института по физическа култура ­ бъдещата школа за съветски шампиони. Издигнал се така високо обаче, той не успява да се порадва на новата си власт ­ умира през 1920 г. в момента, когато "Протоколите" му започват да се разпространяват с голям успех на английски, френски и немски.
Първата световна война, руската революция и хаосът в Германия като че ли потвърждават пророчествата на антисемитския фалшификат ­ драмата, която преживяват Европа и Русия, придава истинност на текста на "Протоколите". Един екземпляр от тях е намерен впрочем в стаята на царицата след избиването на семейството на Николай II ­ знак за някои антисемитски настроени белогвардейци, че става дума именно за "юдео-болшевишко" престъпление... Доказателствата за фалшифициране, приведени от "Таймс", не накърняват вярата в "Протоколите", които от началото до края на трийсетте години продължават да бъдат представяни из Европа като "доказателство" за "международния еврейски заговор". Фалшификатът е многократно преиздаван, при това не само в антисемитски органи. Така през 1921 г. той излиза във Франция благодарение на авторитетната издателска къща "Грасе" и е многократно допечатван чак до 1938 г. В Съединените щати автомобилният конструктор Хенри Форд, убеден в автентичността на текста, го разпространява чрез пресата.
Нацистката пропаганда също експлоатира и разпространява "Протоколите". През 1923 г. Алфред Розенберг им посвещава свое изследване, а Адолф Хитлер пише в "Моята борба" (1925), че "Протоколите на Сионските мъдреци", официално отричани с такава ярост от евреите, показаха по несравним начин до каква степен цялото съществуване на този народ почива на постоянната лъжа". И добавя, че в тях ясно е изложено "това, което много евреи може би вършат несъзнателно". Още с идването си на власт през 1933 г. нацистките ръководители нареждат на пропагандните си централи да разпространяват "Протоколите" и да поддържат тезата за тяхната автентичност.
След края на Втората световна война фалшификатът ­ вече забранен в повечето европейски страни ­ започва своята втора кариера след създаването на държавата Израел. През 1951 г. в Кайро се появява първото му издание на арабски, последвано от много други на всякакви езици, включително на френски, в повечето мюсюлмански страни. През този период текстът е използван за разобличаване на "ционисткия заговор". "Според новата трактовка, ако гордите и безстрашни араби са били победени от страхливите и подли евреи, това се дължи на международния заговор на окултните сили, организиран от ционистите" ­ обяснява Пиер-Андре Тагиеф. "Протоколите" представляват умален модел на най-присъщото за съвременността антиеврейско схващане за света, съсредоточено върху темата за планетарното господство. Публично се позовават на "Протоколите" в своите статии и речи представителите на алжирския Ислямски фронт за спасение и на палестинския Хамас" ­ добавя изследователят, който е и съставител на най-изчерпателната библиография на скорошните издания на неизтребимия фалшификат.



Абсолютният, сатанински и смъртен враг

Тази библиография непрекъснато се обогатява и не се ограничава до арабските страни. Текстът се появи в много бивши комунистически страни ­ в Москва той се продава свободно ­ и отскоро широко се разпространява в Индия, Япония и Латинска Америка. Там той далеч не се крие в мрачни пропагандни централи както в Европа, а се продава по будките ­ например в Буенос Айрес. В тези страни животът на "Протоколите" не е прекратен с края на Втората световна война, нито доказателствата за плагиатство пречат на употребата му срещу "юдео-болшевизма". Силата на "антисемитския Нострадамус" се състои в способността му да оцелява независимо от всеки рационален аргумент. Пиер-Андре Таргиеф вижда в него най-ефикасния израз на "модерния политически мит" за "господстващия евреин": "По самия си замисъл ­ разкриване на тайната на евреите чрез поверителен текст, чието авторство им се приписва ­ "Протоколите" задоволяват човешката потребност от обяснения. Те придават смисъл на неразгадаемата История, чийто ход опростяват, посочвайки единствения враг. Така се узаконяват, като се представят за превантивна самозащита, всички действия, насочени срещу този абсолютен, сатанински и смъртен враг, прикрит зад многобройни маски ­ демокрация, либерализъм, комунизъм, капитализъм, република и пр. Успехът и дълговечността на "Протоколите", изфабрикувани първоначално за ограничените цели на руските дворцови игри, парадоксално се дължат на неяснотата на текста ­ той лесно може да се приспособи към всякаква кризисна ситуация, в която смисълът на събитията е колеблив и неопределим. Оттам и постоянното му възкръсване."

Превод от френски Росица Ташева