Владимир ГЛОЦЕР, Марина ДУРНОВО - МОЯТ СЪПРУГ ДАНИИЛ ХАРМС

 Владимир  Глоцер, Марина Дурново.

Моят съпруг Даниил Хармс Спомени

До началото на осемдесетте години в Ленинград, на улица “Маяковски”, бившата “Надеждинская”, в квартирата, съседна на онази, в която преди ареста му през 1941 г. е живял Даниил Хармс, пристигаха писма от Южна Америка, където съдбата бе запратила Марина Малич, жената на Хармс. Тя пишеше от Венецуела на своята братовчедка Марина Ржевская, която беше омъжена за изкуствоведа Всеволод Николаевич Петров, познавал Хармс отпреди войната. Но през 1983 г., след смъртта на М. Н. Ржевская, писмата секнаха. Дъщерята на Ржевская и Петров, също Марина, и сестрата на Хармс, Елизавета Ивановна Тобилевич, по баща Ювачова, с която се бях срещал, смятаха, че Марина Владимировна Малич най-вероятно не е между живите. “В противен случай тя със сигурност щеше да ни пише.”

Поради ред причини дори в началото на 80-те години кореспонденцията, а още повече пътуването до далечната и непозната Венецуела ми се струваше толкова нереално, че такова нещо дори не ми минаваше през ума.

Но все си мислех: ами ако Марина Малич е още жива? ами ако?!

Разказът за съдбата є, който чух за първи път от сестрата на Хармс, изглеждаше фантастичен. Боже мой, какво ли не се случва по света!

Но как да я издиря, щом вече не отговаря на писмата? И тръгнах по отъпкания път: обърнах се към посолството на Венецуела в Москва, към посланика Хесус Фернандес, с молба да ми помогне да открия Марина Вишес, или Уишес (тази фамилия беше на адреса, даден ми от дъщерята на Ржевская и Петров), която живее в град Валенсия. Сътрудниците на посолството, сами или чрез свои приятели и роднини, се опитваха да ми съдействат в търсенето, но всичко беше напразно: книжарницата, стопанисвана навремето от Марина Владимировна, отдавна вече не съществуваше, и никой не знаеше жива ли е собственичката є или не. За нещастие във Венецуела нямаше и помен от адресни бюра, подобни на нашите.

Почти бях изоставил намерението си да открия жената на Хармс и единствено желанието ми да науча поне датата на смъртта є, важна за литературните историци, ме караше отново и отново да звъня в посолството, тъй като и годината на раждане, и годината на смъртта на Марина Малич във всички статии, посветени на Хармс, бяха отбелязвани от авторите, включително и от мен, с въпросителен знак.

Въпреки това, когато узнах от художника Леонид Тишков, с когото бяхме направили няколко книги, включително и две издания на Хармс (“Старицата” и “Случаи”), че той ще прави самостоятелна изложба в столицата на Венецуела Каракас, аз го помолих да проучи там, на място, жива ли е Марина Малич.

И представете си венецуелската приятелка на Л. Тишков Мария Делгадо, при това след връщането на Тишков в Москва, издирила по негова молба Марина Владимировна във Валенсия и ни съобщи адреса є.

Беше жива!

Тогава чрез Тишков помолих Мария Делгадо по-бързо да се срещне с Марина Владимировна и да запише всичко, което си спомня за Даниил Хармс, с проучването на чийто живот и творчество се занимавам повече от четири десетилетия. Но, както по-късно ми разказа самата Марина Владимировна, тя не пожелала ей така, изведнъж, да разказва за Даня на някой непознат. Мария Делгадо се подготвила да записва и не записала нищо. А до мен долетя: “Толкова години са минали, че вече не си спомня нищо освен че много обичал момичетата.”

Сега обаче най-после разполагах с точния адрес на Марина Владимировна Дурново (това беше новото є фамилно име) и є писах във Венецуела по-точно, є изпратих писмото, написано преди десетина години.

И о, чудо! получих отговор от Венецуела. “Мили Владимир Йосифович пишеше ми Марина Владимировна. Първо да ви кажа, че ми е много трудно да пиша на руски. Животът ми протече така, че аз по-скоро съм избягвала руснаците. Смъртта на мъжа ми, Даниил Хармс, се вряза завинаги в паметта ми. Сякаш беше вчера. Беше толкова ужасно, че не може да се забрави.” Накрая свършваше с думите: “Владимир Йосифович, елате, можем дълго да си говорим? (...) С Вас бих могла да напиша книга, и то голяма.”

В началото на ноември 1996 г. излетях от Москва за Венецуела и след двайсет часа пътуване, късно вечерта, позвъних в дома на Марина Владимировна Дурново.

Пред мен се появи изящна дребна жена със сини очи, много жива и подвижна, пъргава като девойче в своето просторно жилище. Благородните черти на красивото є лице и прекрасните є обноски издаваха аристократичния є произход.

Въпреки че се виждахме за първи път, моментално си допаднахме и само след седмица споделихме един пред друг чувството, че се познаваме от много години. Сега ми се струва, че без това взаимно усещане вероятно разговорите ни, съкровени за Марина Владимировна, биха били невъзможни.

През двете седмици, прекарани в дома на гостоприемната Марина Владимировна, улавях всяка възможност да я разговоря, да я настроя за спомените, които записвах за по-сигурно, да не би да ме подведе техниката, едновременно на два магнитофона.

Признавам си, че записът вървеше много трудно. Всичко, което си припомняше Марина Владимировна, се беше случило толкова отдавна! Преди осемдесет, седемдесет, шейсет години, преди половин век... Когато жадувах за някоя подробност, тя казваше: “Ще ми се да видя човек, който и след петдесет години да си спомня всичко в детайли...” Понякога се сепваше, спираше да говори: “Не знам може би не е добре, че казвам това, дори ми става страшно...” Но по-често млъкваше задълго, безсилна да овладее вълнението си, и магнитофонната лента продължаваше да се върти, записвайки само шума от улицата, който нахлуваше през вечно отворените балконски врати.

Като се умореше да говори на руски, тя изведнъж минаваше на привичния за нея испански или на английски, а дори и на любимия си френски. И поради тази смесица, когато забравеше обикновени руски думи, се налагаше да разплитаме лингвистичното кълбо, тъй като нямаше никаква надежда, че ще успея още веднъж да я върна в същото емоционално състояние.

Стана така, че спомените на Марина Владимировна надхвърлиха границите на първоначалния ми интерес, подтикнал ме да се обърна към нея, и пред мен премина макар и откъслечно целият є живот, впрочем не по-малко интересен, отколкото годините, прекарани с Хармс. Затова и със съгласието на мемоаристката реших да не прекъсвам записите си с гибелта на Хармс. Това вече бяха спомени не само за него, но и за самата нея в полезрението му и извън него.

Слушах Марина Владимировна Дурново часове наред и разбирах, че пред мен всъщност е последният свидетел на живота на Даниил Хармс.

Владимир Глоцер

Посвещавам на моя син

Марина Дурново

Моминската ми фамилия Малич е от сръбски произход. Това е фамилията на моята баба. Тя е родена Малич, княгиня Голицина.

Историята на семейството ми заслужава да разкажа за него и затова ще започна с прадядо ми.

През миналия век в страната, където днес има кръвопролития и междуособици, живеел млад сърбин. Той бил доктор. Решил да се откъсне от обичайната си среда и да замине за Русия, за Петербург. В Петербург го сватосали за много богато момиче, двамата се оженили и той забогатял. И изоставил лекарската си практика, която вече не му трябвала.

Родили им се пет деца: две дъщери и трима синове. Виждала съм с очите си името на единия от синовете мисля, че беше Григорий в Царское село, изписано със златни букви на паметната плоча на някакво елитно учебно заведение, в което родителите записват децата си едва ли не с цяло десетилетие предварително.

Между другото, казвали са ми, че Григорий и двамата му братя били все ниски на ръст.

Григорий бил страшно запален по конете, както и останалите братя. Веднъж гуляел с приятели в някакъв ресторант, а там по това време пеела една чистокръвна циганка. Вечер тя винаги пеела в големите ресторанти. И Григорий се влюбил в нея, при това до такава степен, че почнал да я следва навсякъде, където пеела. В края на краищата се оженил за нея. И въпреки блестящото си образование и аристократичния си произход не могъл да направи кариера, защото бил женен за циганка това било непреодолима пречка.

Баба ми имала две деца: дъщеря, също Елизавета, Лили, на която казвах мама, и син Ася, Александър. Той служеше във флота и беше бабиният любимец. Спомням си как минавам през гостната, а там виси голям негов портрет. В цял ръст. В морска униформа, много красив, някак породист.

Веднъж Ася отишъл както обикновено в клуба си да играе карти. Седял и играел. През това време вратата се отворила и вътре нахълтал страшно пиян офицер, който, минавайки покрай Ася, го пернал по лицето с ръкавицата си. Страшно оскърбление за ония времена. Ох! И това бил краят. Александър станал и го извикал на дуел. Според тогавашните правила не можел да направи нищо друго. Но не се стигнало до дуел. Ася се прибрал вкъщи той вече живеел отделно, в своята част и се застрелял. На двайсет и една години.

Дядо ми беше княз Голицин. За мен истински бог, неописуемо красив. И сега си го представям в пълна униформа, с военен мундир, с ордени. Арестуваха го малко след 17-а година, пратиха го в затвора и го откараха в Москва, в ЧК.

След ареста дядо, княз Голицин, прекарал в затвора близо половин година, преди баба да замине за Москва да моли за освобождаването му.

Тя изчакала реда си за среща с жената на Горки, която била председателка на Червения кръст. Чакала ден и нощ и най-после влязла в кабинета є. Коленичила пред нея и почнала да я моли за мъжа си.

Жената на Горки є казала: “Станете. Ще направя всичко възможно, за да бъде мъжът ви освободен.”

И баба се върнала с дядо. Аз съм била още малка.

А дядо изобщо не можел да проумее какво става?! За какво той княз Голицин изведнъж е бил арестуван и тикнат в затвора! Само за това, че е княз Голицин ли? Та той не бил направил нищо, ама абсолютно нищо лошо, за което да го приберат. Да беше пребил някого или нещо друго ужасно да беше сторил. Не, нищо подобно.

Той беше чудесен, спокоен, невъзможно красив старец. Имаше само една слабост тичаше подир момичетата, които идваха да работят в къщата.

Не живя дълго, след като беше освободен. Беше абсолютно сломен. Затворът и арестът го бяха пречупили.

Помня, че всички живеехме в една стая: татко, мама, Олга и аз. Бях някъде петнайсетгодишна. Бях пълна с живот, всичко в мен ликуваше. И всяка сутрин ставах и като си подсвирквах, танцувах из стаята. Имах толкова енергия, че можех да стана и веднага да запея, като птичка.

И татко всеки път ми казваше:

Боже мой, престани с този ужасен шум!

Олга също я беше яд на мене.

Беше на Великден, най-големият празник за нас. Мама занесе колет на баща ми в затвора: великденски сладкиш, козунак от всичко по малко. И се върна обляна в сълзи.

Спуснах се към нея:

Мамо, как е татко? Защо плачеш?

Не ме позна!... Даде ми халката...

И ми разказа, че като предавала на гишето колета си, той є благодарил много сърдечно, свалил халката от пръста си и є казал: “Моля ви, вземете тая венчална халка и я предайте на жена ми сигурно вече няма да я видя...” Мама се развикала: “Коля! какво приказваш! аз съм жена ти!! какво си измисляш?!” Но той не я познал. Тя ми разказваше и плачеше.

И все пак той излезе от затвора. Но беше напълно съсипан. Нищо не можеше да върши. Седеше си вкъщи и толкоз.

А когато вече в навечерието на войната го прибраха отново и го пратиха на заточение, той умря още на гарата. Наблъскваха ги в товарни вагони, като животни и той падна и умря.

Олга едва не полудя. Тя го боготвореше. Цялата нощ плака като луда.

Вече не си спомням как се казваше първият мъж на Олга. Те се разделиха, Олга го напусна. Беше много мил, отнасяше се с нежност към мен. Мисля, че правеше нещо в киното. Тя пък мечтаеше да стане актриса. Но за съжаление нямаше данни за това.

А аз бях много импулсивна, просто преливах от енергия.

Веднъж, след като вече се бяха разделили, той ме покани на чаша чай или кафе вкъщи.

Не, не, нямаше никакви попълзновения от негова страна, само приятелски разговор.

Между другото ме попита мога ли да смъркам кокаин.

Питам го:

А това пък какво е?

О казва, нещо прекрасно. Един такъв прашец. Страшно е скъп. Но като си смръкнете от него, ще имате приказни видения, ще се появят необичайни мечти, ще започнете да халюцинирате...

Умирах от любопитство и много ми се искаше да пробвам.

Той рече:

Елате, да кажем, във вторник... Ще се помъча да намеря мъничко.

Казвам:

Да-да, не-не, не знам дали ще мога и избягах.

И във вторник да приемем, че е било вторник, отново отидох в дома му.

Той ми показа как да го поемам, да го всмръкна в ноздрите. И все ме наблюдаваше:

Е, как е? Нищо ли не чувствате?

Нищо само малко се развеселих.

Ами добре. Не, повече не бива. Ще опитаме друг път...

А какво питам ще стане, ако изпадна в някакво състояние?

О отвръща, ще е много интересно!

Ходих при него още два-три пъти и нищо особено не ми се случваше.

Той ми казваше:

Да, днес е по-добре. Очите ви блестят толкова хубаво! Чудни очи!... Сега станете и малко се разходете из стаята... Не ви ли се вие свят?

Моментално изпълнявах всичко, което ми кажеше. След това тичах към къщи.

Веднъж ми каза:

Елате следващата седмица ще направим още един опит.

Отидох. Той ме загледа втренчено и рече:

Днес е много по-добре! Вече ви действа.

Питам:

Как разбрахте, че ми действа?

Виждам го в очите ви.

И какво виждате в очите ми?

Страшно се променят, стават красиви. Те и без това са много красиви, а сега са просто ослепителни. Кокаинът вече ви действа... Какво усещате?

Казвам:

Радост.

Погледа ме как се движа. Не, няма нищо, всичко е наред.

Та така, трябваше вече да си тръгвам.

Започна се чак като излязах на улицата. Вървях, като разбутвах хората ту насам, ту натам.

Къш, къш!...

Всички се обръщаха. Главата ми беше олекнала, като че беше съвсем празна. Чувствах се на седмото небе. Само, дай Боже, да мога да си отворя вратата и да вляза.

Помня тоя ден, сякаш беше вчера.

Мама имаше рожден ден, беше поканила гости, познати дами. Може да бяха колежки от библиотеката на Академията на науките, където тя работеше като библиотекарка и откъдето все ни носеше френски книги.

Нахълтах като луда. Бях свикнала да споделям с мама всичко. И още от прага се развиках:

Когато тия лелки-сарделки си тръгнат, ще ти кажа и ще ти покажа нещо.

А на мама и през ум не є минаваше, че може да ми се случи такова нещо. Само ми каза:

Ела насам за момент много си особена... Я ми кажи, какво има?

Отвръщам є:

Не мога. Не мога!

Тя ми казва:

Видът ти е много странен... Само не викай толкова! Ще те чуят съседите.

А ония ми ти лелки-сарделки ме гледат и казват на мама:

Е, какво пък, Елизавета Алексеевна, налейте ни още чай...

Когато гостите си отидоха, мама дойде при мен, заразпитва ме и почна да се досеща каква е работата:

А, предложили са ти някакъв прах... Не бива да го правиш, защото е много вредно...

Отидох да спя и спах много дълго. А като станах, всичко ми изглеждаше скучно, сиво, еднообразно.

И един друг път, когато всички отидоха на някаква екскурзия, а аз си останах вкъщи. Татко вече го нямаше, беше в затвора. Заключиха ме и тръгнаха.

И като се започна... Връхлетя ме див страх. Отначало всичко ми изглеждаше синьо, после стана жълто... Сновях от ъгъл в ъгъл като животно. Опитах се да отворя вратата не се отваряше. Започнах да полудявам. Седях, подвила крака, обхванала коленете си с ръце, и се люлеех с трепереща глава, люлеех се... Стигнах дотам, че всичко стана някак сиво, после черно... Толкова ми беше лошо, че се заклех никога повече ама никога! да не посягам кък кокаина.

Всичко това стана много преди запознанството ми с Даня. Със сигурност съм му го разказала. Нищо не криех от него.

Една вечер, добре си спомням този ден, си разчиствах и подреждах масата. И до ден днешен имам слабост към хубава бяла хартия. Разглеждах я, сортирах я.

В това време на вратата се почука. Отидох да отворя.

На прага стоеше висок, странно облечен младеж, с каскет с козирка. Носеше карирано сако, панталони за голф и гетри. С тежък бастун, а на пръста му голям пръстен.

Може ли да вляза?

Да, да, заповядайте.

Търсеше Олга. А тя не си беше вкъщи.

Може ли да я почакам малко?

Казвам му:

Разбира се. Седнете.

Той:

Благодаря ви.

Продължих да си оправям книжата, а те бяха едни от други по-красиви. Изведнъж той ме попита:

Сигурно обичате музиката?

Казах:

Много.

И каква музика обичате? Какви композитори?

И аз веднага, като курдисана:

Чайковски. Той е над всички.

А казва, значи обичате Чайковски? Чуден композитор... И кого още?

Споменах още някого, а той ме попита:

А Бах обичате ли?

Не, за свой срам изобщо не познавах Бах.

Имах годишен абонамент за Филхармонията, най-евтиния. С място на последния балкон, в галерията.

Понякога направо от работа, без да се преобличам, тичах в седем часа към Филхармонията, с мрежа, пълна с покупки.

Така че той ме попита нещо, което ме интересуваше.

А Олга все не идваше и не идваше. Стана късно. Той почака още малко и си отиде.

Много ми хареса. Един такъв приятен, с открито лице. Имаше необикновени очи: сини-сини. И беше толкова вежлив, възпитан! Обича музиката и я познава по-добре от мен.

И аз много съм му харесала каза ми го по-късно.

Преди това бях чувала за него от Олга, знаех, че е писател, но, естествено, дори не подозирах, че това е бъдещият ми съпруг.

Скоро след това той ме покани с Олга на Островите. Отидохме. Носехме си сандвичи. Може би и мляко, и не помня какво още.

След това пътешествие той неведнъж се отбиваше у нас. С течение на времето все повече зачестяваше. Ходехме на разни места. Из града. И извън града.