Едуард Лимонов:

“НИКОГА НЕ СЪМ БИЛ НАЕМЕН ПИСАТЕЛ”

­ Едуард Вениаминович, след като се върнахте от емиграция, вие демонстративно се дистанцирате от литературата и говорите за себе си преди всичко като за политик. А с литература се занимавате сякаш между другото. Защо?

­ Да си писател не е професия. Само през ХIХ век във връзка с развитието на романа някои романисти са успявали да печелят добре. Според мен литературата не е пълноценна достойна професия. Човек може с успех да се занимава с по-сериозни и нужни за живота неща и успоредно с това да пише. Ето например покойният френски президент Митеран е написал седем книги. Има и други примери. И Хитлер е написал своята “Майн кампф”, която е била бестселър дълги години. И след Ленин са останали много томове. И той, между другото, е наричал себе си литератор. Но това изобщо не означава, че трябва да се занимаваме само с писане. Аз никога не съм се имал за наемен писател, който си седи в Переделкино и си пише нещо. Ето защо при първата възможност с удоволствие се оттеглих в друга област и се захванах с политика.

­ Какво изведнъж ви накара да се захванете с политика?

­ И навремето, в една по-мистична епоха, хората са чували гласове, които са ги водели в живота. И са казвали: ето, тръгвам, подчинявам се на своето предназначение. Та и аз в известен смисъл се подчинявам на неведоми за мен сили. Но ги усещам твърде ясно. Някога вероятно същите тези сили ме накараха да напусна провинциалния град Харков. После пак те ме отведоха в Съединените щати. После във Франция. Направиха ме писател. Аз им се подчинявам. Винаги ясно чувам тези сигнали. Това не са някакви гласове в пълния смисъл на думата. Не е халюцинация, разбира се. Това е просто усещане за абсолютната необходимост изведнъж да направя нещо или да постъпя по точно определен начин. И обикновено това отличава героя ­ тук ще се върна към моята книга “Анатомия на героя”: той ясно чува и следва своя зов. Всички останали хора го игнорират ­ заради житейските баналности, заради ежедневните грижи, ­ игнорират високия зов на съдбата. И вече много хора, милиони, ме познават не само като писател, но и като политик. На екраните на телевизорите доста често се появявам именно като политик. Макар че не обичат да ме показват. Но ще ме показват все повече. Нашата Национал-болшевишка партия значително нарасна напоследък и е вече общоруска организация, обхванала половината субекти в страната.

­ И какви са целите на вашата партия?

­ Като на всяка политическа организация ­ да участва в съдбата на своята страна. Това е нашата цел. Смятаме, че строят, който бе натрапен на Русия, не отговаря на желанията на нашия народ. Че трябва най-сетне да имаме национална Руска държава. И същевременно държава социалистическа. Със социалистическа икономика. С повече или по-малко равно разпределение на всички богатства на страната между хората, които ги разработват, произвеждат. Така че богатствата да не принадлежат на спекуланти, мошеници и тем подобни мръсници, а на хората, които са създавали и създават тези богатства.

­ Как оценявате днешните порядки?

­ Аз бих нарекъл съществуващото в момента положение в Русия липса на какъвто и да било порядък. Демокрацията, на която възлагахме толкова надежди, у нас не се случи. Просто нашите подли чиновници я изнасилиха. Можем да имаме различно отношение към демократичната революция от 1991 година, но не можем да не признаем, че тя умря, едва родена. Просто една шайка чиновници се втурнаха напред, представиха се за демократи и, естествено, всичко осраха и погубиха. А сега същите тия хора се опитват да осерат комунистическата идея. Всичките тези подставени нерези от КПРФ*. Погледнете ги. Ояли се, дебелогъзи гадове. Мразя ги точно толкова, колкото и отлюспилата се от тях навремето елцинска клика, която управлява страната след 1991-ва. Това се все хора от една класа. Както по-рано, така и сега си живеят в едни и същи кооперации, влизат в едни и същи входове...

­ Но тук изниква едно просто възражение: кой, ако не те? Ние нямаме други чиновници.

­ Има безброй младежи! И ние ще ги изринем, каквото ще да става. Та това са боляри! В номенклатурата са нашите боляри! И както е трябвало болярите от време на време да се изколват, за да не погубват страната ­ а и те, предателите коварни, са претичвали от лагер в лагер, ­ така и днешните трябва да ги изхвърлим от топлите им местенца. Прочетете хрониките от Смутното време. Всички те са сновели насам-натам с все челядта и слугите си. Само са си придържали високите капи да не хвръкнат. Включително и Романови, родоначалниците на новата династия, са били същите подлеци. Ту се заклеват във вярност на Самозванеца, ту търчат при законния цар. Сменяли са си господарите всеки сезон! И сега трябва да се действа така. Кои са тия от днешната върхушка? Ами същите комунистически бонзи от Брежневото време. След 1991-ва всичките се пребоядисаха и не щеш ли, се обявиха... за антикомунисти, за пазарно мислещи консерватори. Сега обаче, когато се разбра, че мнозинството от народа иска социализъм, пак обърнаха резбата и станаха поборници за социалистически промени, за “социално насочена” политика, както се изразяват. Ето ви ги болярите! ­ не ги ли познахте? ­ същите крадливи предатели.

­ Но вие очевидно имате някакво виждане за развитието на страната. Какво прогнозирате?

­ Прогнозирам, че докато не ги лишим до един от правото да се занимават с политика, докато не ги изгоним, страната няма да тръгне напред. Няма друг начин. Та те смятат за чест да задигнат кой от кого повече. Смятат за чест да предадат, да изтикат, да омаскарят приятелите си. Вземете Лукянов. Гледаш го ­ уж приличен дядка. Но паметта на хората е къса. Всички вече забравиха, че той беше до Горбачов, когато рушаха Русия. Сега пак му давате шанс. Та нали провалиха всичко! Провалиха Държавния комитет за извънредно положение по време на пуча. Провалиха Октомври 1993-а. Колко кръв! По-рано казвахме: за девет години в Афганистан загинаха тринайсет хиляди наши войници. Смятахме го за рекорд на ужаса. А колко загинаха през годините на тяхната “демокрация”? От 1988 година насам, от времето на първия въоръжен конфликт в Карабах. Страх ги е да пресметнат! Само в Таджикистан са между 150 до 260 хиляди души. И кой е виновен? В Приднестровието руснаци стреляха по руснаци! Вече. Масирано. Дълго. Специално се заинтересувах в Министерството по извънредните ситуации. Питам ги: колко руснаци са загинали в Чечения? Вие трябва да знаете. Дайте ми цифрите. Те ми дават частни случаи. Можели да ми дадат за еди-коя си станєца. Обаче не смеят да ги съберат. Защото е страшно. Защото са прекалено много. Очевидно става дума за стотици хиляди. Ето цената на тяхното властване, на техните реформи.

­ Добре, Едуард Вениаминович, стига сме говорили за политика. Сега ми разкажете за себе си. Нека започнем направо от детството ви. Какъв искахте да станете? Какво четяхте? Какви книги са ви възпитавали? Кои автори?

­ Съветската класика. Островски. “Как се каляваше стоманата”. Приключенска литература. Жул Верн. “Петнайсетгодишният капитан”. “Децата на капитан Грант”. Много обичах книги за мореплаватели. Като много момчета исках да стана пътешественик, мореплавател. И на четиринайсет години тръгнах да кандидатствам в морското училище в град Николаев. Знаех страшно много от тази област ­ сега, разбира се, съм го забравил, отдавна беше, ­ но тогава бях просто луд по разните платноходи, по корабното въоръжение и тем подобни. Много се задълбавах и в историята. Почти професионално. Та такива ми бяха интересите.

­ Кога за пръв път се опитахте вие да напишете нещо?

­ На петнайсет написах първите си стихове. По едно време изобщо не поглеждах художествена литература, интересуваха ме повече приложните знания. Дори ботаниката ме интересуваше. После се заплеснах по геологията. Както виждате, всичко за живота на пътешественика и изследователя. Но когато бях на петнайсет години, една библиотекарка ми пробута томче стихове на Блок и под влиянието на тези стихове аз за пръв път написах няколко мои стиха. И оттогава дълги години не изоставих това занимание. Смених много кумири. По едно време ми харесваше Блок. После Есенин. Едва по-късно, когато станах на двайсетина ­ Хлебников.

­ Дълго сте живели на Запад. И знаете за разпространеното у нас мнение, че макар да отстъпва на западните страни по изобилие и комфортен живот, Русия безспорно ги превъзхожда в духовната сфера. Така ли е наистина?

­ Честно казано, това никога не ме е вълнувало. Смятам, че хората навсякъде до известна степен са духовни и бездуховни. Опростителство е да говорим за цели народи. Там има различни групи хора, също както и тук. И във Франция, и в Америка. Има буржоа. Има отвратителна средна класа. Гадна класа. Както е гадна винаги и навсякъде. А има и безумни революционери или безумни литератори, млади рушители на основите ­ като във всяка страна. Наистина, сега на Запад тяхната съдба е печална. Защото там е въведен така нареченият консенсус, който всъщност върши работата на цензурата. Тоест това е общо условие да не произнасяш думи, които според някакви всесилни апологети на тази неоцензура не са приети в обществото, да не изповядваш идеи, които биха разтревожили блатното съществуване на любимата им средна класа, да не ги произнасяш, да не им даваш гласност, да не ги публикуваш. Ето защо със свободата на словото там нещата са трагични. Не бих се захванал с такова бездарно занимание ­ да сравнявам духовността, нашата със западната. Още повече че не е известно с какво се измерва тя, тази духовност. Смятам, че руската нация е могъща нация. И че няма смисъл да се занимаваме с дребнаво сравняване на себе си с не знам си кого или пък със себевъзхваляване. Ние не търсим доказателства. Руснаците не се нуждаят от доказателства. Най-малкото от такива ­ за своето превъзходство над някого си. Възможно е да срещнете американец с по-широка душа от душите на руснаците. Срещал съм отделни такива екземпляри. И това се случва. И същевременно да, разбира се, там господства буржоазният, бюргерският, еснафският дух, отвратителен е. И най-оеснафеният буржоа, разбира се, е френският. Това е несъмнено. На американците все пак е присъщо известно безумие. На френския буржоа ­ много рядко. Но това нищо не значи. Сега и тях ги споходи епохата на бунтовете ­ движението на антиглобалистите, демонстрации на безработни, завземане на борси. И в тези благополучни на пръв поглед страни има обезправени хора и не бива да си мислим, че всичко там върви по мед и масло, че всички са сити и доволни от живота.

­ Как се отнасяше към вас руската емиграция във Франция? По-конкретно, нейната “пишеща” част. Преди време разговарях с главния редактор на “Континент” Владимир Максимов и той изрази много високо мнение за вас.

­ Високо, а! Обаче там, в Париж, някак не усетих бащински чувства от негова страна. На два пъти ми публикуваха стихове в техния “Континент”. И то само за да се отчетат: колкото да не каже някой, че не са свободно списание, щом не публикуват еди-кого си и еди-кого си. Емиграцията е гадно нещо. Не съм си имал работа с нея. Тя създава неприятната атмосфера на кръжеца. Хората се държат един за друг. Извънредно много са зависими един от друг. Имаше малко списания. Дори някъде да плащаха, то бяха трохи. Ето защо “Континент” беше ясла за много хора. И оттук нездравите настроения. Практически не съм имал вземане-даване с емиграцията още от пристигането си там. От самото начало си имах френски издател. Именно затова отидох там ­ последвах книгите си. Издадох 17 книги на френски. Понякога печелех доста добре. Не зависех от никого нито материално, нито по друг начин. За една от книгите си получих луди пари, баснословна сума ­ 120 хиляди франка беше само авансът. В онези времена това се равняваше на 30 хиляди долара.

­ За коя от книгите ви?

­ За най-малката ­ “Велика беше нашата епоха”. Освен това пишех на френски за един вестник. И бях независим от емиграцията. Силно презирам емиграцията. Според мен емигрират мързеливите, бездарни и страхливи хора...

­ Вероятно поради тези причини, а по-точно, за да ги опровергаете, се върнахте?

­ Не. Разбирате ли... Когато заминавах през 1974 година, след като бях арестуван от Държавна сигурност, тук нямаше какво да се прави. А и нямах друг изход. Със сигурност щяха да ме вкарат в затвора. Предложиха ми да избера ­ лагер или емиграция. И аз си помислих: защо трябва да ме затварят? С какво ще бъда полезен на себе си или на някого другиго? С нищо, разбира се. Така заминах. А когато вече започна тази перестройка, все по-често поглеждах насам, към Русия. Понеже тук нещата много се оживиха. Тук изригваше вулкан. Докато там, обратното ­ все повече затягаха обръчите около обществото. Порядките ставаха все по-нетърпими. Имам предвид порядките във френското общество. Забраниха нашия вестник, за който пишех. Вече нямаше къде да се изказвам. Подложиха ме на остракизъм за някои мои възгледи. После заминах на война в Сърбия. Участвах в една. Във втора. Там участвах в престрелки. Бях на страната на сърбите. Този факт е бил уловен от някакви документалисти. Резултатът беше, че просто нямаше място за мен в тази страна. Не престанаха да ме печатат, но не рецензираха книгите ми. Тоест обявиха ми бойкот... Та всичко това, взето заедно, стана причина да се върна.

­ И как ви приеха тук вашите колеги писатели?

­ Когато за пръв път дойдох тук през 1989 година, различните писателски групи ме приемаха еднакво добре. После, когато започнаха да издават книгите ми, отношението на някои от тях към мен се промени. Започнах като журналист в Русия. Публикувах в “Известия”. Но после “Известия” смениха курса. Главен редактор стана Голембиовски. И те престанаха да публикуват статиите ми. И от 30 януари 1991 година ­ тази дата просто се е врязала в паметта ми ­ започнах да пиша за вестник “Советская Россия”. В онези години, казаха ми, това било равносилно на самоубийство. Аз отговорих: и какво от това? ­ аз изразявам честната си позиция, публикувам там, където ме публикуват. С една дума, това ми донесе много голяма журналистическа слава, още преди да започнат да излизат книгите ми. Тоест към средата на 1991 година вече бях много известен човек тук. Заминах за Сибир и бях потресен, че в някакъв Енисейск всички прекрасно ме познават. После, в края на 1991-а, започнаха да излизат и книгите ми. Това беше още една лавина на успеха.

­ Как оценявате състоянието на нашата литература?

­ Такава литература като нашата сега не е грях и да се погребе. В нея няма нищо нито интересно, нито живо. Отвратителна е. Или съвсем сектантска. Или лабораторна. Все такива като Пелевин, като Сорокин... Естетско префърцунена. Вицове, разтеглени до размерите на роман. Не е на висота, повтарям. Когато предишния път в нашата страна се е случил жестокият катаклизъм от революции и гражданска война, у нас се е появила великолепна литература. Дори старият Блок на тръгване към оня свят, и той е написал “Дванайсетте”. Имало е наистина великолепни книги. И Пилняк. И увлекателните книги на Серафимович. Наскоро препрочетох “Железният поток”. Каква книга! Сякаш четеш “Тарас Булба”, ей Богу! Чудесна. Усеща се енергията на масите. Дори второстепенните писатели са били интересни. Ами “Тихият Дон”! Какъв епос, наистина. У нас се възхищават на Габриел Гарсия Маркес. Какъв Маркес бе?! Това е бил нашият, руски епос, още през двайсетте години. Великолепен. А сега какво? Някакви изроди... на тази, как беше... Петрушевская. Кой? Подплашеният Маканин ли, дето се е заврял под масата с книгите си? Цялата литература е подплашена и пълна със смахнати главанаци. Има нещо сгрешено. Очевидно това е свързано с общото настроение на интелигенцията, която се оказа неадекватна. Аз съм в друга ситуация. Все пак 20 години съм живял в друг свят. И имам с кого да сравнявам. Натрупал съм опит колкото всички писателски съюзи, взети заедно. Житейски опит. Какво са видели те тук? Седели са си по кабинетите. На млади години са издавали някоя книга и начаса са се превръщали в елитарни обитатели на разни гнезденца като Переделкино. Това ги е лишавало от житейски опит. И сега си плащат. Няма литература. Нищо, за което да съжали човек.

2001

Разговора води Юрий Рябинин

P.S.

“В Русия нищо не се е променило”

Едуард Лимонов, доскорошен затворник, писател, поет, публицист и лидер на НБП, току-що получи московско жителство. Не смята да заминава за където и да било. Най-вече не иска да заминава за чужбина ­ страхува се, че няма да го пуснат да се върне. С кореспондентите на “Независимая газета” той разговаря в офиса на партията.

­ До каква степен след затвора се промениха представите ви за нравствеността, за справедливостта, за красотата?

­ Ни най-малко не се промениха! И там хората се стараят да живеят според човешките правила... Какво е затворът в крайна сметка? Там например се псува по-малко ­ страх ги е да не засегнат някого. Не можеш да пратиш някого на майната му ­ отговорът може да бъде доста сериозен. Тъй че затворът принуждава разпуснатите хора да се държат един за друг.

­ А как бихте сравнили казармата със затвора, зоната с казармата?

­ Не може да става сравнение между казармата и затвора, да не говорим пък за сравнение между затвора и зоната. Виж, зоната да ­ тя е един разкривен, стотици пъти по-жесток образ на казармата. Там не те оставят на мира нито за миг. От 5,45 до 21,45 трябва не само да бъдеш под чуждите погледи, но и постоянно да си зает с нещо. Измислят ти всякакви идиотски задължения, по пет пъти те водят в клуба, буквално измъчват целия отряд с култура ­ с филхармония, с някаква опера... Между другото в зоната лъсва цялата истина за безумната архаичност на културата в днешна Русия. Когато пет раздърпани и чорлави мъже и жени ти запеят “Коя ще сравните с прекрасната моя Матилда?” и “Славею, мой славею”, ти става ясно, че тази култура е мъртва. Иде ти да я набучиш на трепетликов кол, та да не вампиряса!

­ През есента на 2000 година взехме интервю от вас, тогава казахте буквално следното: “Мисля, че тази държава е непоправима. По-рано говорех за революция по-скоро от идеалистични позиции. А сега мисля за това като за абсолютно неизбежна, зловеща, неприятна хирургическа операция, без която болният ще предаде богу дух.” Какво мислите за това сега, почти три години по-късно? Като имате предвид вече и затворническия си опит?

­ Сега ли? Сега просто е ясно, че съветският свят, изобщо руският свят, който е бил жив винаги ­ от цар Николай Кървавия насам ­ тържествува. Никъде не е изчезнал, продължава да живее! Практически всички, които са минали през съвременното руско следствие, ми казаха, че са им прилагали мъчения. Мъчения, мъчения, мъчения! При следствието се изтръгват признания. Когато си вече в затвора, гледат да те докарат до така нареченото “пеене”. Тоест да оклеветиш себе си ­ че уж навремето си извършил еди-какво си, или пък да наковладиш някого другиго. Същото се прави и при арестуването. Един съкилийник ми показа ужасни белези ­ пък и, общо взето, никой не ги крие. Белези от белезници, от мъчения с електрически ток. Това стана през декември, беше 11-и, същия ден ме закараха в съда, та тогава журналисти от НТВ ме спряха и ме помолиха да кажа нещо за правата на човека. Абе какви ти права на човека? ­ казах. След като току-що бях видял белези, които едва бяха започнали да заздравяват. С една дума, разказах им за това. Естествено, не можах да гледам това предаване, но още на другия ден, сутринта, ме прехвърлиха в друг затвор, оттатък Волга, в затвора “Енгелс” ­ там има вътрешен арест, бивш БУР*, който се намира в рамките на Втора зона...

Тъй че, както виждате, в Русия нищо не се променя. И властта е същата, тя дори не иска да играе по собствените си безсрамни правила. Постоянно някой прави мръсно на другия, крадат се (взаимно, между свои)... И това за пореден път говори какво сборище на мерзавци представляват.

­ А какво е отношението ви към идеите на вахабизма ­ в светлината на пристрастието на някои автори на “Лимонка” към исляма?

­ Има смисъл да се обръщаме към различни вероучения и различни идеи. Но моят подход към всички тези разбирания е по-широк. Например част от нашата нация се пропи ­ имаме милиони деграданти. Центърът на Русия е опустошен. Няма го народа. И ние трябва честно да решаваме тези проблеми. Затова проблемите не бива да се замазват и подменят, а трябва по възможност да се създава дори нова, все още непозната нация ­ засега в рамките на въпросната Национал-болшевишка партия. И то не на изцяло национална или религиозна основа, а в синтез, макар това засега да изглежда донякъде безумно. Ала не бива да се плашим.

­ А как все пак оценявате перспективите за обединяване на Русия с ислямския свят ­ например като противостоене на експанзията на САЩ?

­ Ами мисля, че това са все остарели понятия. От всички човешки трепети, люшкания, земетресения ще се роди нещо ново. Вероятно то ще изглежда учудващо за нас. И в този смисъл не е задължително да разсъждаваме с категориите на държавите или обратното ­ на някакви транснационални корпорации. Важни са властта, разбиранията за властта и нейното практикуване. А в основата на властта стои опитът да се промени съдбата на страната.

­ А виждате ли нещо интересно в съвременната руска литература? Бихте ли могли да посочите някое име?

­ Абе да вървят на... Разбира се, не искам да обиждам никого ­ това е нерентабилно и дори глупаво, защото и без това нищо няма да промени. Днес гледам скептично на литературните занимания. Възможно е и да има изключителни творби ­ но само такива трябва да се създават. Но сме свидетели предимно на свръхпроизводство на словесен боклук. Че то навремето не е имало такова нещо ­ да бъдеш “просто писател”. Един е водел бойна дружина, друг е бил монах. И днес нещата вървят натам.

­ И накрая, как усещате свободата все пак?

­ Ами аз и преди да вляза в затвора не се чувствах свободен. Рядко се движех сам ­ от 1996 година, след първото покушение срещу мен, съм винаги с телохранители, определени ми от партията. Е, сега пространството ми се разшири, поне виждам хора, приятно е. Защото там, в затвора, няма пространство. Докато на война и пространство, и свобода има колкото щеш ­ колкото си извоюваш, с толкова ще разполагаш!

“Независимая газета”, 17 юли 2003

Превод Здравка ПЕТРОВА

търсене

към главната страница