Политическо есе

Един от най-важните въпроси на нашето време днес е как народите да се разделят със своето тежко минало. Проблема трябваше да решават редица страни в различни краища на света: Чили, Аржентина, Уругвай, Салвадор, Испания след смъртта на Франко, Гърция след падането на “черните полковници”, Етиопия, Кампучия и всички посткомунистически държави от Централна и Източна Европа. Този проблем е изследван в множество книги и статии, написани преди всичко от политолози, юристи и правозащитници, които за разлика от историците разглеждат миналото най-вече като съставна част от “преходните процеси”, придвижващи страната ­ поне авторите се надяват да е така ­ от диктатура към стабилна демокрация.

Мен лично към тази тема ме подтикнаха преживяванията, които изпитах, докато четях собственото си досие в Щази, а в по-широк контекст ­ наблюденията как ­ успешно или безрезултатно ­ страните от Централна Европа се опитват да се отърсят от наследството на комунистическото управление. В случая ще насоча вниманието си към опита на страните от Централна Европа, като по-специално ми се иска да съпоставя твърде своеобразната ситуация в Източна Германия и ситуацията в другите държави от Централна Европа, освободили се от комунистически гнет.

В процеса на съпоставката разглеждам четири основни въпроса. Нужно ли е изобщо да помним миналото и да се мъчим по някакъв начин да преодолеем неговите последствия ­ или е по-добре просто да го забравим? Трябва ли все пак да се обръщаме към него и в кои случаи? Кой би следвало да се занимава с това нещо? И, най-сетне, по какъв начин то трябва да се върши?

1

На първия въпрос (нужно ли е?) Германия след 1989-а отговори единодушно: “Да!” ­ “Разбира се, че трябва да помним миналото! Разбира се, че трябва с всички възможни средства да премахнем последиците от комунистическата диктатура!” Именно Германия в стремежа да си разчисти напълно сметките с миналото постави разбирането на проблема на ново равнище.

Защитниците на тази позиция се основаваха на определени нравствени, психологически и политически аргументи. Интересно е, че нравственият императив ­ да пазим паметта за миналото ­ по това време често приемаше познатата ни от традициите на юдаизма форма: “В паметта е тайната на изкуплението.” Психологическите аргументи сочеха, че за народите, както и за отделните хора, е вредно да потискат спомените за печални или мрачни събития от миналото ­ напротив, тежкият “труд на скръбта” (Trauerarbeit) може да се окаже целителен за тях. На първо място обаче се изтъкваха не нравствени и психологически, а политически съображения: подчертаваше се, че стремежът за осмисляне на миналото ще помогне да се предотврати възраждането на злото в бъдеще. В обединена Германия обичаха да повтарят мисълта на Джордж Сантаяна: ония, които забравят своето минало, са обречени да го преживеят отново.

Нищо чудно, че поставянето под съмнение на тази абсолютна истина в Германия се смяташе за “политически некоректно”. Нима след Холокоста някой би посмял да призове да забравим миналото? А всъщност историята познава немалко случаи ­ в различни страни и в различни времена, ­ когато тъкмо това на пръв поглед задължително днес условие е било отхвърляно категорично. Много привърженици на идеята да се забрави миналото са били влиятелни за времето си хора. Така например Цицерон само два дни след убийството на Цезар заявява в римския сенат, че всички спомени за кървавата разпра трябва да бъдат предадени на вечно забвение. Oblivione sempiterna delendam. Европейските мирни договори, като се започне с договора от 851* г. между синовете на Луи Благочестиви ­ Лотар, Лудвиг Немски и Карл, и се свърши с Лозанския договор от 1923 г., съдържат специални декларации да се забрави миналото.**  Подобни призиви присъстват и във френските конституции от 1814 и 1830 г. Гражданската война в Англия завършва с приемане на Закон за освобождаване от преследвания и давност.

Дори след 1945 г. Европа знае немалко примери за политика на давност на предишните грехове. Когато завършва първоначалният период на необуздано “пречистване”(йpuration), следвоенната Френска република се изгражда на основата на една донякъде целенасочена политика, стремяща се да отстрани болезнените спомени за колаборационизма на правителството във Виши и за окупацията на страната, като в съзнанието на нацията преднамерено ги заменя с обединяващите митове на Дьо Гол за неделима, непокорена, сражаваща се Франция. Ако се вгледаме внимателно, ще видим, че в много западноевропейски страни следвоенната демокрация се гради на волята за давност ­ достатъчно е да посочим Италия или Австрия на Курт Валдхайм, които със съдействието на съюзниците успяха да се представят като невинни жертви на нацистката агресия. Да си спомним също Западна Германия през 50-те години, когато се предприемаха явни действия за укриване на нацисткото минало.

Могат да се посочат и други примери. Преходът към демокрация в Испания се осъществяваше чрез планирана стратегия, изключваща борбата с миналото или неговото “осмисляне”. В тази връзка Хорхе Семпрун говори за “съзнателна колективна амнезия”. Безспорно в началото Испания изпитваше остър интерес към близката си история, но въпреки това в нея нямаше нито съдебни процеси над франкистките лидери, нито чистки, нито комисии за установяване на истината. По случай 50-годишнината от началото на гражданската война Фелипе Гонсалес издаде постановление, в което се казваше, че войната “окончателно е отишла в миналото” и “не оказва повече влияние върху реалния живот на страната”.

Нещо аналогично се случи дори в посткомунистическа Полша. Първият след 40 години некомунистически министър-председател Тадеуш Мазовецки при откриването на новия парламент заяви: “Ние прокарваме между нас и миналото дебела черта (gruba linia).” По-късно Мазовецки неведнъж повтори, че е имал предвид нещо напълно конкретно: правителството му поема отговорност само за решенията, приети от него самото. Но изразът “дебела черта”, често цитиран оттогава с нарочна промяна ­ gruba kreska, бързо се разпространи и винаги се е разбирал тъкмо като изказване в полза на “испанския” подход към тежкото минало на страната. Макар тази интерпретация да не съответства на първоначалния контекст, в който фразата прозвуча, тя напълно отговаря на общата насока в политиката на Мазовецки и колегите му.

Добре си спомням тогавашните разговори сред поляците и преобладаващото настроение: да оставим миналото на мира, никакви съдилища и взаимни обвинения, да устремим поглед към бъдещето, към демокрацията и Европа, както направиха испанците. Това настроение се обяснява донякъде с факта, че до събитията през 1989 г. в Полша се стигна чрез договаряне със стария режим, чиито представители продължаваха да заемат високи длъжности, включително и постове в правителството. Имаше и друга причина: през 1990 г. никой не можеше да си представи дори, че бившата комунистическа партия ще се върне на власт в резултат на свободни избори. Ето защо изглеждаше, че няма особена потребност да се напомнят ужасите от комунистическото минало, тъй като на дневен ред стояха много по-неотложни въпроси ­ например реформите на икономиката според т. нар. план Балцерович. Обаче зад всичко това се криеше по-дълбоко съображение, основаващо се на философията на опрощението, с която Мазовецки, либерален католик и стар съветник на “Солидарност”, беше близък на много участници в бившите опозиционни движения в страните на Централна Европа.

Тъкмо обратното, в Германия предишните източногермански дисиденти Герд Попе от “Движението за мир и права на човека” и свещеник Райнер Апелман настояваха за решително и цялостно разчистване на сметките с предходния исторически период. А в другите страни от източната част на Централна Европа именно дисидентите, пострадали най-пряко и осезаемо от стария режим, повече от всички демонстрираха готовност да прокарат “дебела черта” между настоящето и миналото. Класически пример е Вацлав Хавел в Чехословакия. През първата година на своето президентство и той като Мазовецки провеждаше политика, която би могла да бъде назована пълен отказ от каквото и да е разчистване на сметки с миналото. По друг път, различен и от германския, и от чешкия вариант, вървеше Унгария. Членовете на консервативното правителство на Йожеф Антал, които в миналото не се бяха проявявали като активни борци с комунизма, държаха гръмогласни речи, като настояваха държавният апарат да бъде прочистен от комунисти. Но цялата тяхна “очистителна” риторика въобще не се подкрепяше от реални мерки. Както често се е случвало в историята, най-резки бяха различията между Германия и Полша.

2

Преминавам към втория въпрос: кога именно трябва да се разчистят сметките с миналото? Съществува и междинна гледна точка: “Да, нужно е, но не сега.” Един от аргументите за забавяне са неоранкистките* схващания, според които всеки опит да се пише история “по горещите следи” е неуместен: накратко казано, още не сме се дистанцирали достатъчно от събитията, за да разберем истинското им значение, още сме емоционално ангажирани, пък и не всички източници са достъпни; по-добре е да се изчака трийсетина години; тогава ще можем да се запознаем в архивите с всички официални документи. Обаче в посткомунистическа Европа тоя аргумент създава порочен кръг, тъй като тъкмо хората, разсъждаващи за недостъпните източници, държат обикновено архивите под ключ.

Изтъкват се и други, политически доводи. Привържениците на бавните действия смятат, че онова, което би трябвало да укрепи новата демокрация, всъщност може да я подкопае. Прекомерното внимание към тежкото минало би могло да разчопли старите рани и обществото да се раздели. А добре е да се постъпи така, че функционерите, колаборационистите и обикновените граждани, поддържащи диктатурата, да участват в изграждането на новата демокрация. Философът Херман Любе предполага, че именно политиката на Аденауер през 50-те години, прикриваща нацисткото минало (другояче казано, амнистия, допълнена с амнезия), е позволила да се сплоти обществото, без което демокрацията в Западна Германия не би била възможна. Тази политика помогнала на нацистите да станат демократи.

На всички изложени аргументи би могло да се възрази твърде убедително. Първо, с течение на времето растат историографските загуби, без да се компенсират по значимост от преимуществата, които предлага разширената документална база или емоционалната неутралност. Едни свидетели на събитията умират, други забравят случилото се или преосмислят своите спомени; що се отнася до архивните документи, най-страшните събития от периода на диктатурата често пъти не намират адекватно отражение в тях. Второ, жертвите и техните роднини имат моралното право да знаят от чия ръка са пострадали те самите или скъпите им близки. Трето, протакането и прикриването нанасят сериозни психически и политически вреди. Фактът, че предишните палачи и водачи остават ненаказани, а понякога и запазват високите си постове, компрометира новия режим в очите на хората, които биха могли да му осигурят най-стабилна подкрепа. Калта през цялото време изплува на повърхността и често се използва за неблаговидни цели, в интерес на моментни политически дискусии.

3

Положението в Германия предизвиква и третия въпрос: “Кой трябва да извършва правосъдието?” Както е известно, дългото мълчание през 50-те години е предшествано и от опити за денацификация, предприемани от окупационните власти, и от съдебните процеси в Нюрнберг, ръководени от държавите победителки. И Нюрнберг, и денацификацията стават отправна точка на всички дискусии по тази тема.*  Огромно предимство е, че въпросните мероприятия се осъществяват след пълния разгром на хитлеристка Германия и се насочват от външни сили. Тук липсват вътрешнополитически сдържащи фактори, както е например в Латинска Америка, където бившите въоръжени пучисти благоденстват, или в Русия, където продължават да функционират старите секретни служби. Под ръководството на съюзниците бяха извършени немалко неща. Но външният и принудителен характер на прочистването имаше и своите недостатъци. Може да се предполага, че прикриването на миналото по времето на Аденауер е в известна степен реакция на германците срещу “правосъдието на победителите” и следователно срещу историята, създадена от победителите.

В повечето европейски посткомунистически страни положението е напълно противоположно. Краят на комунистическата епоха в тях не се съпътства от нова окупация ­ напротив, всички те се смятат освободени от властта на окупатори. При това само пет страни ­ Полша, Унгария, Румъния, България и Албания, преодоляват комунистическото минало (или не го преодоляват) в същите държавни граници, които съществуваха и при комунизма. Върху територията на другите страни ­ бившия Съветски съюз, бивша Югославия и бивша Чехословакия, възникнаха множество по-малки нови държави, наследници на старите. По-точно, те имаха правото да отричат и наистина отричаха тази приемственост, като заявяваха, че нямат никакво отношение към наследството от миналото. Така например литовците, които се освободиха от окупационния гнет и се борят за ново лице на нацията и държавата, не успяха да устоят на изкушението да прехвърлят цялата вина на други: “Те го направиха, ние нямаме нищо общо.” Дори руснаците, обзети от същото изкушение, биха могли да кажат: “Онова не беше Русия, а Съветският съюз.”

Ще повторя: положението на Германия сред тия страни е напълно уникално. Докато поляците и унгарците останаха със своето минало очи в очи, източните и западните германци трябваше да решават проблема с общи усилия. Раздразнените жители на Източна Германия смесват произволно историческите метафори и говорят за “аншлус” на източните земи, който се съпровожда от типичното “правосъдие на победителите”. Може да се възрази, че “аншлусът” беше доброволен, подкрепен на свободни избори с гласовете на повечето източни германци, а най-смелите мерки по разчистване на сметките с миналото ­ разсекретените архиви на Щази, установяването на официалните лица, отговорни за преследването на невинни граждани, бяха предприети по настояване на източните германци. Въпреки това недоволството им е разбираемо. След обединението на Германия наистина твърде често се забелязва, че западните германци решават съдбата на източните ­ в съда или в органите на изпълнителната власт.

И тук възниква въпросът: имаме ли право ние, хората от Запада, които никога не сме се сблъсквали с мъчителната ситуация на избор, налаган от живот в условията на диктатура, да съдим от своите външни позиции ония, на които се е паднала такава участ? Нима сме напълно сигурни как щяхме да се държим при същите условия? Може би и ние щяхме да станем партийни функционери или информатори на тайната полиция? Имаме ли всъщност правото да съдим?... Но може да се постави и друг въпрос: имаме ли право да прощаваме? “Не прощавайте” ­ пише Збигнев Херберт, великият поет на полската съпротива:

и не прощавай наистина не е в твоята власт да прощаваш

от името на тези които в зори бяха предадени

Право да прощават имат единствено жертвите.

4

Дори в границите на своята страна ние не можем да избегнем въпроса: “Кой има право да съди?” Наистина, кой? Парламентът? Съдиите? Специални комисии или трибунали? Печатът и телевизията? Може би историците? Въпросът “кой” неусетно преминава в “как” ­ как да се съди? Тук се очертават три възможни пътя: съдебни процеси, чистки и историческо просвещаване на нацията. (Оставям настрани извънредно важните и същевременно извънредно сложни проблеми за реабилитацията, компенсацията и връщане собствеността на жертвите и техните роднини.)

Изборът на един или няколко пътя и възможната степен на придвижване по всеки от тях зависи от характера на бившия диктаторски режим, от вида на преходния процес и специфичните черти на сменящата го демокрация ­ ако, разбира се, той е заменен наистина с демокрация. Например в освободена Централна Европа политическите ограничения бяха много по-малко, отколкото в Латинска Америка. Но в Аржентина влиятелната военна върхушка не само успя да избегне съдебните преследвания, но да издейства помилването на ония високопоставени военни, които бяха осъдени по-рано. Но и репресиите там в предходния исторически период бяха твърде различни.

Американската писателка Тина Розенберг определи това различие с проста, но точна формула: в Латинска Америка потискането на несъгласните е в дълбочина, а в Централна Европа ­ широкомащабно. В Латинска Америка имаше хора, които без всякакво колебание можеха да се причислят към жертвите ­ инквизирани, убити или, ако употребим едно известно, но особено изразително съчетание, “безследно изчезнали”. Всички те бяха жертви на друга група хора ­ армейски и полицейски офицери, членове на “ескадроните на смъртта”, които също тъй безспорно носят отговорност за убийствата и мъченията. А в Централна Европа, след апогея на репресиите през сталинската епоха, режимът, с няколко значителни изключения, се опираше обикновено на много по-голям брой граждани, които с не толкова жестоки и не така очевидни методи потискаха също тъй многобройна част от населението. С други думи, тук виждаме и от едната, и от другата страна множество хора. Обществото бе оплетено от паяжината на всекидневното лицемерие, съглашателство и компромиси. Вацлав Хавел постоянно подчертава именно това обстоятелство. Според него в къснототалитарните или в посттоталитарните държави не може да се прокара ясна линия между “те” и “ние”: такава линия минава по-скоро през всеки човек. Никой не беше просто жертва, всеки в някаква степен носи отговорност за случилото се.

Ако се съгласим с подобно твърдение, трябва да признаем, че още по-неясен става отговорът на въпроса: кой да бъде подсъдимият? Подразбиращият се отговор на Хавел е: всички, следователно ­ никой. Същата позиция заема и полският писател Адам Михник. Според него това правило само се потвърждава от изключенията ­ отделните прояви на особена, противоестествена жестокост, какъвто е случаят с офицерите от полската тайна полиция, лично отговорни за убийството на отец Йежи Попелюшко, свещеника, поддържащ “Солидарност”.

Отчетите за съдебните процеси в посткомунистическите страни от Централна Европа предлагат твърде пъстра картина. В Чехословакия (тогава още единна) двама отговорни функционери бяха осъдени за участието им в разгонване на демонстрациите против стария режим през 1988-а и в началото на 1989-а. През 1993-а приетият в Чешката република “Акт за противозаконния характер на комунистическия режим” сне ограниченията за съдебно преследване на престъпления, при комунистическата власт останали ненаказани “по политически съображения”. Създадено бе специално Управление за събиране на документи и разследване на престъпленията на комунизма, а преди това през същата година бяха повдигнати обвинения срещу трима бивши лидери на Комунистическата партия в Чехословакия за съдействието им при нахлуването на войските от Варшавския договор през 1968-а. В Полша генерал Ярузелски се оказа подследствен за заповедта му да бъдат унищожени протоколите от заседанията на Политбюро, а по-късно срещу него бяха повдигнати обвинения за съучастие в стрелбата срещу работническите демонстрации в градовете по балтийското крайбрежие през 1970­1971 г. Някои висши длъжностни лица също бяха обвинени за гибелта на стачкуващи работници по време на военното положение през 1981­1982 г. Но съдебното следствие в повечето случаи бе непоследователно ­ ту набираше сила, ту за дълго прекъсваше и по правило в крайна сметка не стигаше до резултат.

Както можеше да се очаква, най-последователно действаше Германия. Граничари, охраняващи границата с ФРГ, бяха дадени под съд и осъдени за стрелба по хора, опитвали се да бягат от Източна Германия. Наскоро последният комунистически лидер на страната Егон Кранц бе осъден на шест и половина години затвор за съучастието му в политиката “стрелба на месо”, прилагана по границата. Въпреки това дори в Германия равносметката от предприетите усилия се оказва, меко казано, твърде противоречива.

Своеобразно се развиха събитията в Унгария. Тук парламентът прие подобен на чешкия закон, който отменяше ограниченията на съдебното преследване за доноси, убийства и масови екзекуции, извършени при комунистическата власт. Но конституционният съд отмени този закон поради неговата обратна сила. После бе приет специален закон “За престъпленията, извършени по време на революцията от 1956 г.”. Този закон е показателен за важна промяна в политическия курс: той разглежда събитията от 1956 г. съобразно постановките на Женевската и Нюйоркската конвенция за “военните престъпления” и “престъпленията против човечеството”. Така, за разлика от германските съдебни обвинители, унгарците (единствени в Централна Европа) обявиха, че някои деяния, извършени при комунистическата власт, се отнасят към типа престъпления, осъдени на Нюрнбергския процес (“престъпления против човечеството”, “военни престъпления”), и че съответните положения ­ най-малко абстрактно ­ са били действителни и по време на деянията, доколкото представляват част от международното право. И така досега престъпленията, извършени при комунизма, са осъдени по съдебен ред само в три страни от Централна Европа.

Вторият сред отбелязаните пътища е чистката или, ако се изразим по-неутрално, лишаването от право да се заемат административни длъжности. Това е единствената насока, в която лидер не е Германия. Уравновесявайки в известна степен политиката на предпочитано опрощаване за минали прегрешения, провеждана от президента Хавел, парламентът на Чехословакия прие през есента на 1991 г. наистина драконовски закон, който обяви, че цели категории трябва да бъдат изгонени до крак от държавна служба, включвайки тук висши партийни функционери, работници от народната милиция, осведомители и т. нар. съзнателни сътрудници на Държавна сигурност. В Чехия назоваха тоя процес не “чистка” (думата е донякъде компрометирана в предишния период), а лустрация (lustrace) ­ термин, отвеждащ към латинската дума, която означава едновременно “просветление” и “ритуално очистване”. Благодарение на чехите днес можем да върнем в употреба старата английска дума lustration. Сред значенията є, посочени в Оксфордския речник на английския език и илюстрирани с цитати от ХVII­ХIХ век, са “пречистване, предимно духовно или нравствено” и “принасяне на изкупителна жертва или извършване на очистителен обряд”.

Лустрацията в Чехословакия вървеше с пълна пара година и нещо: после страната се разпадна на две части. И докато Чешката република продължи започнатата политика, като леко я видоизмени, Словакия фактически се отказа от нея. Не може да се отрече, че процесът изхвърли от обществения живот много безусловно компрометирани лица в Чехия (докато словашките им събратя запазиха положението си). Но приетите в началото законодателни положения бяха толкова сурови, а самата процедура толкова несправедлива, че президентът Хавел публично изрази дълбокото си нежелание да подпише закона, а и Съветът на Европа изказа несъгласието си с него. Изискваше се човек да бъде лишен от правото да заема административна длъжност само поради това че е принадлежал към определена категория лица, т. е. никакви частни обстоятелства не се приемаха под внимание. Специална комисия, след като се запознаеше ­ понякога твърде бегло ­ с документи от органите на Държавна сигурност и други официални ведомства, решаваше дали даденият човек принадлежи към някоя от определените категории. Хората, които получаваха позорно клеймо, често нямаха дори възможност да се запознаят с всички материали от собственото им дело и разполагаха само с ограниченото право да обжалват приетите решения. Всъщност човек отначало го признаваха за виновен, а едва по-късно, при благоприятно стечение на обстоятелствата, можеха да установят неговата невинност. ...