Известният френски скулптор Бурдел се е кахърял (не знам дали е хитрувал или не): “Колко по-талантливи от мен имаше, докато учех! Къде са сега?”

Наистина, къде са?

Моят скромен в сравнение с великия французин опит, уви, потвърждава тази неутешителна статистика. Романтични, вдъхновени юноши, смайващи ни с необикновено ярката си дарба, най-ненадейно се обезличаваха или съвсем затриваха. Не че някои от тях съвсем не са по-скучни или по-неуспели от автора на тези разсъждения. Просто започвам броенето от онази необикновена перспектива, която някога забелязваха в тях не само възторжени неофити като мен, но и житейски мъдрите професори от художествения институт, в който ми се случи да прекарам шест незабравими години от моята младост. Да. Мислил съм върху това дълго и мъчително. Възможно е непретенциозните изводи, до които съм стигнал, да не удовлетворят напълно както потърпевшите, така и поклонниците им, по-склонни да търсят причините във всякакъв род житейски случайности и неуредици. Естествено, кой ги няма. И все пак.

Работата е там, струва ми се, че дарбата, талантът е нещо многосъставно и се разкрива в пълния си обем постепенно, като на всеки следващ етап губи своите предани, но неукрепнали адепти. Онова, което обикновено наричат и приемат за дарба, когато казват “необикновено надарено дете!”, е всъщност първоначално равнище на физиологическа, почти животинска приспособеност и склонност към даден род дейност. Ясно е, че без него човек е заникъде, че то е основата и първичното условие за всичко останало. Заникъде си без него, наистина, но само и изключително с него също няма да стигнеш кой знае докъде. Благодарение обаче на обстоятелството, че на сравнително ранна възраст и по впечатляващ начин това равнище е достатъчно ярко и изявено пред обществото, особено пред близките, то смайва и се възприема като единствено потвърждение на единственото свидетелство за талант.

При това различните видове художествена дейност по различен начин и в различна степен зависят именно от това специфично физиологическо предразположение. Балетът например, както и музиката, са здраво “вързани” за физиологията и изискват приобщаване към нея от твърде ранна възраст. Докато литературата по принцип се задоволява с обикновената, невпечатляваща с нищо способност да говориш и отразяваш речта си на хартия. Поради това детската надареност в литературата нито се проявява толкова ясно, нито така смайва, както в музиката или в рисуването.

Но ето, че идва времето, когато трябва да се прояви дарбата за обучаемост, на чийто праг вехнат не едно и две ярки физиологически дарования. После предявяват правата си дарбата за израстване, дарбата за утвърждаване и културна вменяемост. Успоредно с тях се проявява и дарбата за издръжливост. Отнася се до случаите, когато казват: талантлив човек, но го погубиха житейските обстоятелства, жена му го обърка, болестите го връхлетяха, децата му пречат да работи. Ами каква друга им е работата, ако не да погубват, да объркват, да връхлитат, да пречат?!

Изброявам всички тези модуси на единната голяма дарба и етапите на тяхната проява и реализация в известна логическа последователност, която впрочем твърде много съвпада с пряката времева последователност на разкриването им.

И най-накрая стои, тоест практически не стои, тоест практически е присъща на толкова ограничен брой нейни носители, че може да бъде приета за истинско чудо ­ дарбата за създаване на собствен мит. Тоест, когато казват: това е като у Пушкин, като у Ван Гог и т. н. Е, относно изключителната рядкост на подобно явление май преувеличих, тъй като и сред живите ни съвременници има достатъчно такива, които олицетворяват този феномен. Но това вече е почти на равнище културно-митологични герои, когато по същество отпада необходимостта статусът да бъде потвърждаван с допълнителни текстове. Пък и изобщо те, текстовете, могат да бъдат изхвърлени, забравени или да съществуват като частен случай. Като, да речем, текстовете на светците в качеството си например за отклонение от основното им занимание ­ светостта и пътят към нея. И в това отношение например толкова разпространената днес неприязън към Маяковски и неговите стихове по същество не променя почти нищо. Все едно вече се казва: “Като у Маяковски!” Спомням си как в късните години на съветската власт, когато вече доста неща бяха разрешени, някои членове на Съюза на художниците започнаха да рисуват като импресионистите. И го правеха страхотно! Надарени хора, с набито око, с физиологическо чувство за колорит, понякога по-добро, отколкото у самите създатели на импресионизма. Само че в сериозното изкуство те вече почти на никого не бяха нужни и интересни, тъй като в музеите това направление, този тип художествено творчество и поведение вече носеше други имена.

С особена откровеност нефизиологичните равнища на надареността се проявиха точно в днешно време ­ времето на текстоцентризма (текстът отслабва и на преден план излизат жестът и поведението в който и да е от родовете художествена дейност. Най-чисто и прокламативно това се прояви в изобразителното изкуство. При липсата на други правила и устойчиви системи или школи за художествена квалификация и ориентация (каквито бяха, да речем, всевъзможните академии) с техните твърдо фиксирани правила за раждането на текстовете и начините на културно поведение културната вменяемост днес се превърна може би в основно равнище за проявяване и функциониране на професионалната състоятелност.

В отминалите времена на относително “бавната”, бавно протичаща и видоизменяща се култура някои стилове или естетически норми и идеали можеха да “покриват” до три човешки поколения, стигайки до внуците вече във вид на някакви небесни истини и вечни канони. Но с укоряването на социално-културните и обществените процеси, със смяната и нарастването на новото, културните поколения стремително съвпаднаха отначало с биологическите, а после започнаха да се подмладяват, достигайки в наше време до възрастта 5­7 години. Възможно е в близко бъдеще смяната на културните поколения да съвпада със скоростта на появата на нови чипове. Тоест днес човек пораства в рамките на преобладаването на един стил, съзрява в рамките на друг, учи се в рамките на трети, излиза на културната арена, докато преобладава четвърти, става художник в рамките на пети, а пък самият той вече ражда нещо, да речем, шесто. Разбира се, тези изчисления и номерация са твърде условни. Важна е динамиката. Ако по-рано през неподвижната точка на истината протичаха поколения, сега покрай сащисания човек профучават стилове и направления, неуспели да се доизживеят докрай, а понякога дори да докажат своята самостойност и състоятелност. Подобно бръмчене и смесване изисква от днешния творец съвсем друг професионализъм, чиято доминираща отлика е умението да се ориентираш и то се проявява съвсем не в законите и начините на раждане на текста, а в особената възпитаност на психосоматичния организъм, притежаващ тази културна вменяемост.

Изобщо историите с разминаването на възрастите в рамките на един човешки организъм са твърде многобройни. Да вземем например нещо, което е встрани от темата на нашия разговор, но все пак е важно: съотношението в човека на видовете му възрасти ­ биологична, творческа, културна и социална. Бидейки непосредствен продукт на съветската система на възпитание и социализация, открих в себе си доста фундаментално несъответствие на изброените възрасти, особено в сравнение с опита на мои връстници, творци на западната култура и система на възпитание. Например биологически аз съм напълно стар човек, който в една или друга степен отговаря на своите години. Докато творческата ми възраст донякъде не отговаря дори на възрастта на московските ми колеги. В дадения случай това се обяснява просто ­ с късното ми влизане в изкуството. Да вземем баба Мозес, започнала да рисува своите картинки на има-няма шейсет годинки ­ и нищо страшно. В същото време моята културна възраст, определяна или по-точно проявяваща се в начините, по които се вписва в културата, е твърде малка и се определя от времето на моето осмислено и равноправно културно функциониране. Тоест според културната си възраст би трябвало вече да съм напълно уважаван и скучен било класик, било просто преподавател в някой малко известен колеж. А пък социалната ми възраст направо си е пубертетна и ­ уви! ­ вече няма никакви шансове да надскочи своите граници. Нещо като при децата “маугли”. Ако първите пет години от живота си те са прекарали сред животни никога вече няма да проговорят на човешки език ­ дори и да са налице всички физиологически предпоставки. Те биха могли да имитират седене на масата и сърбане на супата с лъжица, но в мига, в който възпитателят надзирател излезе от стаята, веднага ще застанат на четири крака и ще започнат да вият срещу луната. Цялата съветска възпитателно-охранителна система беше създадена с цел хората, които не са внедрени във властовите є структури, до старини да се чувстват деца, пубери, нещо като: идете да се разходите, докато големите тук поумуват, пък после ще ви кажем какво да правите. Уви, до ден днешен видът на някой домоуправител, пък и на който и да е началник канцелария, ми вдъхва ужас и ме вцепенява. И ми е направо необяснима онази смелост и естественост, с която днешните все още голобради младоци започват собствен бизнес и го ръководят, без да се смущават ни най-малко от своята уж неподходяща за това възраст. Това го казвам така, между другото.

Да се върнем сега към нашата културна вменяемост. Именно неразбирането на ситуацията, архаичното упование в красотата и убедителността на текстовете, припознаването в тях на онези начини, по които се осъществяват творците, начините на зараждането им (имам предвид всякакви текстове ­ визуални, вербални и всички останали) и начините за техния прочит, за разбиране от културата и публиката, превърнаха всичко и във всички стилистики ­ от матрьошката до Малевич ­ в подобие на някакво художествено занаятчийство. При това, разбира се, не се отричат възможните (и често реално и интензивно изпитвани) високи чувства и екстракултурни духовни, понякога дори отвъдно-екстатични преживявания на творците, а и на потребителите. Тук съвсем не става дума за персоналния пълнеж както на художествения процес, така и на отделните творби, а само за известна социокултурна функция в нейната променливост и съответно за стратегията както на цялата художествена общност, така и на отделните художници, свързали своята дейност и съдба със съвременното изкуство. И, естествено, за разбирането на всичко това. При което нека отбележим, че под съвременно изкуство може да се разбира целият сбор от художествени прояви в дадено време (независимо от формите, жанровете, похватите и стилистиките). Може да се разбира и по-ограничен спектър от жанрове и стилистики, които още не са влезли в общоприетия компедиум на цитиране и позоваване.

И последното, което всъщност имаме предвид под съвременно изкуство ­ това е представата, която съвпада с представата за радикално изкуство, служещо си по-скоро с нови художествено-естетически стратегии и нуждаещо се от вменяемо осмисляне.

Колкото до самите произведения на изкуството от високото минало ­ те не могат да бъдат отменени, нито надминати, тъй като просто нямат практическа употреба. Не могат да бъдат и заместени с други ­ по-удобни или по-функционални. Нито включени в общи или коригиращи построения, както се случва с теориите. В този смисъл и в това отношение те са вечни. Но в модуса си на корелати на известна социокултурна практика те с течение на времето могат и да не бъдат прочетени или да бъдат прочетени доста неадекватно, в случай че тази социокултурна или художествена практика е изчезнала. А също и значително да променят интерпретацията си при промяна в статуса на тази практика ­ например от висока и властна до алтернативно-опозиционна, маргинална, поп-кичова или художествено-приложна. Както се случи с иконите при пренасянето им от храмовете в музеите. Или например с аксесоарите на шамана, чиито звънчета могат да бъдат отнесени към раздела на музикалните инструменти, а пък дрехите му ­ към раздела на бита.

По същество дарбата е способност да не търсиш нещо на погрешни пътища. Ако, да речем, в определени времена мускетарите със своите шпаги са решавали съдбините на Европа, днес при всичките им незаменими достойнства те биха могли да претендират единствено за званието световни или европейски шампиони по фехтовка. Но и това все пак е нещо. Докато съдбините на света днес ги решават съвсем други хора, които по антропологическите си параметри дори са били противни на същите тези красавци мускетари и са ставали прицел за техните насмешки и подигравки.

А за момента те седят с дебелите си задници в креслата и натискат разни злосторни бутончета, мислейки си лениво: сега ли да заличим Белгия от лицето на земята или малко по-късно?

Превод Надя ПОПОВА