Княз  Феликс Юсупов

КРАЯТ

НА РАСПУТИН

Спомени

 

До днес не се решавах да публикувам записките си за Распутин.

Но ние нямаме право да подхранваме с илюзии съзнанието на умствено съзрялата младеж. И не с легенди се възпитава истинската обич към родината и чувството за дълг към нея. За да избягваме тежки разочарования и грешки в бъдещето, трябва да знаем грешките на миналото, да знаем истината за вчерашния ден. Като непосредствен свидетел на някои събития от този вчерашен ден искам да разкажа за тях всичко, което съм видял и чул. И за да го сторя, реших да надвия тягостното чувство, надигащо се в душата ми при всеки спомен за миналото.

По онова време около престола ставаха събития, които можеха да предизвикат недоволство в страната.

Личният живот на царското семейство фатално се бе преплел с политическите събития. Особеностите в характерите на императора Николай II и императрицата Александра Фьодоровна, които при други условия може би нямаше да окажат забележимо влияние върху царуването им, изиграха трагична роля в съдбата и на Русия, и на цялата династия. Още от първите години на живота є в Русия на императрицата є стана навик да се меси в държавните работи. Това не бе посрещнато с одобрение от руското общество: хората говореха за слабоволието на Негово величество, порицаваха Нейно величество за властолюбието є.

Младата царица смяташе, че раждането на четири дъщери една след друга вместо очаквания син наследник е причина за нейната непопулярност в страната. Приела православието за своя религия, тя с цялата екзалтираност на новопокръстена се отдаде на ревностни изпълнения на всички външни изисквания на новата си вяра, без обаче да проникне във вътрешната є същина ­ сложна и дълбока. Болезнено религиозна по характер, тя все по-силно затъваше в мистицизма. Привличаха я тайнствено тъмните окултни сили, спиритизмът и вълшебствата от всякакъв характер. Тя започна да се интересува от предсказатели, ясновидци, смахнати. Когато в Москва се появи един френски окултист, някой си доктор Филип, за когото се говореше, че бил изпратен тайно от масонските организации в руския двор, императрицата сляпо повярва в силата му. Филип пристигна още преди раждането на наследника и Нейно величество възложи майчинските си надежди единствено на неговата свръхестествена помощ. После той неочаквано си замина. Говореше се, че организациите, които го изпратили в Русия, останали недоволни от него и го отзовали. Известно време след заминаването на Филип в Петербург се появи нов “пророк”, но вече от чисто руски тип ­ Григорий Распутин, сибирски селянин, приел облика на благочестив руски странник богомолец. Той направи много силно впечатление на императрицата.

Нейно величество сляпо повярва в свръхестествената му сила и непрекъснато се стараеше да убеди в нея и Негово величество. Тя вярваше, че само чудо може да спаси сина є. Распутин є бе внушил, че именно той може да направи това чудо и докато е близък на царското семейство, престолонаследникът ще остане жив и здрав.

Тя вярваше също и че Русия може да бъде спасена само от Распутин, който бил благословен с дарбата на “висшата мъдрост, познаването на хората и предвиждането на всички събития”. В тази болезнено-мистична атмосфера протичаха животът и дейността на император Николай II ­ край болната императрица, Вирубова и Распутин...

 

В някои, за щастие твърде ограничени, кръгове на висшето петербургско общество, където окултизмът от всякакъв характер имаше най-широко разпространение и където хората търсеха вълнуващи усещания в спиритическите сеанси, във всичко пикантно и необичайно в областта на нездравата мистика, Распутин се радваше на изключителен успех. Колкото и да криеше той своята сектантщина, при близък допир до Распутин хората може би несъзнателно усещаха, че у него освен собствената му тъмна сила живее и действа някаква зловеща стихия, която привлича околните. Тази стихия беше хлистовството с неговата пиянско-чувствена мистика. Хлистовството изцяло е изградено върху сексуалното начало и съчетава в себе си най-грубия материализъм на животинската страст с вярата във висшите духовни откровения. Молитвените събрания, “раденията” на хлистовете имат за цел едновременно да довеждат човека до най-високата степен на религиозното изстъпление и еротичния екстаз. Според вярванията на хлистовете в момента на най-силната истерично-сексуална възбуда светият дух слиза от висините при човека и поголовното грехопадение, с което често завършват хлистовските молитвени събрания, не е нищо друго освен действие на божествената благодат. Несъмнено в основата на хлистовството е залегнало нещо езическо: танц, започващ с бавни ритмични движения, преминаващ по-късно в безумно въртене, ослепителен блясък на безброй свещи, запалвани в помещението по време на “молитвите”, и дива любовна оргия. В тъмните потайни недра на народната душа явно са се запазили чувства и образи от дълбока древност, изливащи се във формата на кощунствено изопачаване на християнската вяра... Характерно е, че хлистовете не само не скъсват официалната си връзка с православната църква, но и посещават нейните богослужения, признават всички нейни тайнства и много често се причестяват, понеже смятат, че приемането на “светите тайни” им придава особена сила, с която “призовават светия дух”.

Распутин оправдаваше своя чудовищен разврат с типично хлистовски разсъждения и внушаваше на жените, че близостта с него не представлява никакъв грях. Засипван от покани, той посещаваше къща след къща. Едни искаха да го видят от любопитство, други, особено в началото, се интересуваха от неговата святост и прозорливост, трети ­ болните натури ­ Распутин поробваше окончателно. Когато се сдоби с влияние в политическите сфери, той бе обграден от още по-тесен кръг от хора. Подмазваха му се, правеха му подаръци и го подкупваха, канеха го на богати трапези, пояха го с алкохол...

 

Аз срещнах Распутин за пръв път у семейство Г.* в Петербург през 1909 година. Дойде при мен и с думите “здравей, мили” понечи да ме прегърне и целуне; аз неволно се отдръпнах. Той се ухили с хитрата си сладникава усмивка и отиде при М. Г. и майка є. Най-безцеремонно прегърна и двете и ги целуна с покровителствен вид. Външно не ми хареса от пръв поглед; у него имаше нещо отблъскващо. Беше среден на ръст, набит и слаб, с дълги ръце; на едрата му глава, покрита с чорлава и сплъстена коса, се виждаше малка плешивина, която, както научих по-късно, се образувала от удар, когато го били заради конекрадство. Изглеждаше на около четирийсет години. Носеше поддьовка**, шалвари и високи ботуши. Лицето му, обрасло с неподдържана брада, беше най-обикновено, селяшко, с едри, грозновати черти, груб овал и дълъг нос; малките му светлосиви очи отправяха изпод гъстите надвиснали вежди изпитателен и неприятно щъкащ поглед. Вниманието привличаха обноските му: движенията му изглеждаха непринудени и същевременно в цялата му фигура се усещаше някаква боязън, нещо мнително, страхливо, следящо. Напрегнато недоверие просветваше в прозрачните му, дълбоко хлътнали очи.

Впрочем аз не можах да разгледам лицето му още в началото. След като ни поздрави и приседна за малко, той стана и известно време кръстосва помещението с бързите си ситни крачки, като си мърмореше под носа някакви несвързани фрази. Гласът му беше глух, произношението ­ неразбираемо. Ние мълчаливо пиехме чай и го наблюдавахме: М. Г. с възторжено внимание, аз ­ с недоверие и любопитство...

Все повече и повече ме смайваха очите му и онова, което смайваше в тях, беше отвратително. Във физиономията на Распутин не само нямаше никакъв намек за висока одухотвореност, тя дори напомняше по-скоро лице на сатир: лукаво и похотливо. А особеното на очите му бе, че бяха малки, безцветни, поставени прекалено близо едно до друго в извънредно дълбоки кухини, така че отдалеч самите те дори не се забелязваха ­ някак се губеха в дъната на орбитите си. Поради това понякога дори беше трудно да се разбере отворени ли са очите му или не и само чувството, че някакви игли ви пронизват, говореше, че Распутин ви гледа, следи ви. Погледът му беше остър, тежък и проницателен. В него наистина се долавяше скрита нечовешка сила. Освен ужасния поглед стъписваше и усмивката му ­ сладникава и същевременно злобна и сладострастна; а и в целия му облик имаше нещо неизразимо гадно, скрито под маската на лицемерието и фалшивото смирение...

 

Второто ми посещение при “стареца” се оказа още по-интересно. Почти през цялото време бяхме насаме с него. Този ден той беше особено любезен с мен и аз му напомних за обещанието му да ме лекува.

­ За няколко дена ще те излекувам, само гледай. Ще идем в кабинета ми, там никой няма да ни пречи. Само чакай малко да се напием с чай, а после с Божията помощ ще започнем. Ще се помоля и ще пропъдя болестта от тебе, само ме слушай, мили, тогава всичко ще е наред.

След чая Распутин ме въведе в кабинета си. Тогава го видях за пръв път. Влязохме в малка стая с кожен диван и кожени кресла; огромното писалище беше отрупано с книжа. “Старецът” ме накара да легна на дивана, застана пред мен и като ме гледаше втренчено в очите, започна да ме поглажда по гърдите, шията и главата. После изведнъж падна на колени и, както ми се стори, започна да се моли, като сложи двете си длани на челото ми. Лицето му не се виждаше, толкова ниско беше навел глава.

В тази поза той стоя доста дълго, после с бързо движение скочи на крака и започна да прави леки движения с ръце пред лицето ми. Личеше, че знае някои похвати, използвани от хипнотизаторите. Распутин притежаваше огромна хипнотична сила. Чувствах как тази сила ме обхваща и разлива топлина по цялото ми тяло. Същевременно целият бях като вцепенен, тялото ми беше изтръпнало. Опитах се да кажа нещо, но езикът не ме слушаше и аз бавно потъвах в сън, сякаш под влиянието на силен наркотик. Единствено очите му пред мен излъчваха някаква фосфоресцираща светлина, като се увеличаваха и сливаха в един ярък кръг. Този кръг ту се отдалечаваше, ту се приближаваше и когато се приближаваше, имах чувството, че започвам да различавам и да виждам очите на Распутин, но в същия миг те отново изчезваха в светещия кръг, който постепенно се отдалечаваше. До слуха ми стигаше гласът на “стареца”, но не можех да разбера думите, долавях само неясно гъгнене.

В това положение аз лежах неподвижно, без да имам възможност нито да викам, нито да помръдна. Само мисълта ми още беше свободна и аз съзнавах, че постепенно се подчинявам на властта на този загадъчен и странен човек. Но скоро почувствах, че у мен, независимо от волята ми, сама се пробужда собствената ми вътрешна сила, която противодейства на хипнозата. Тя нарастваше и обграждаше цялото ми същество с невидима броня. В съзнанието ми смътно изплуваше мисълта, че между двама ни се води напрегната битка и че в тази битка аз съм в състояние да му се противопоставя, защото в сблъсъка със силата му моята душевна сила не му дава възможност да ме завладее напълно. Опитах да раздвижа ръката си ­ тя ми се подчини. Но въпреки това продължих да лежа в същото положение и да чакам Распутин сам да ми каже да стана. Сега вече ясно различавах фигурата му, лицето, очите. Страшният ярък кръг бе изчезнал окончателно.

­ Е, мили, като за първи път това стига ­ каза Распутин.

Той ме следеше внимателно, но явно можеше да наблюдава само едната страна на моите усещания: не беше забелязал съпротивата ми срещу неговата хипноза. Самодоволна усмивка играеше по лицето му и Распутин ми говореше с уверения тон на човек, който осъзнава пълното си господство над другия. Очевидно вече не се съмняваше, че съм се поддал на силата му, и мислено ме бе поставил сред своите послушни привърженици. С рязко движение той ме дръпна за ръката. Аз се надигнах и седнах. Виеше ми се свят, усещах слабост в цялото си тяло. С усилие станах от дивана и направих няколко крачки из стаята, но краката ми бяха като парализирани и не ме слушаха. Распутин продължаваше да следи всяко мое движение.

­ Това е Божията благодат ­ продума той, ­ ще видиш, скоро ще ти олекне и край на болестта ти.

На сбогуване той поиска да му обещая, че пак ще го посетя в близките дни...

 

След този хипнотичен сеанс съм ходил много пъти у Распутин ­ ту с М. Г., ту сам. Лечението продължаваше и с всеки ден доверието на “стареца” към мен нарастваше. Понякога дълго разговаряхме. Тъй като ме смяташе за свой приятел, непоколебимо повярвал в божествената му мисия, и разчитайки на моето съдействие и подкрепа във всичко, Распутин не намираше за необходимо да се прикрива пред мен и постепенно ми разкри всичките си карти. Беше дотолкова убеден в силата на влиянието си върху хората, та дори не допускаше мисълта, че може да не съм под негова власт.

­ Знаеш ли, мили ­ каза ми веднъж, ­ пипето ти сече здраво, лесно се приказва с тебе, всичко разбираш от половин дума. Речеш ли, министър ще те направя, само ти да си съгласен.

Това предложение на Распутин много ме смути. Знаех колко лесно може да постигне всичко, а знаех и до какъв скандал може да доведе това.

­ С удоволствие ще ви помагам, само не ме назначавайте за министър ­ отвърнах му през смях.

­ Що така се смееш? ­ учуди се Распутин. ­ Мислиш, че не мога ли? Всичко мога аз. Не съм рекъл ­ не са го направили. Само гледай, ще станеш министър.

Абсолютно увереният тон на Распутин сериозно ме уплаши. Вече си представях всеобщата почуда, когато вестниците напишат за моето назначение.

­ Григорий Ефимович, за Бога, недейте! ­ примолих му се. ­ Само помислете, какъв министър става от мене. Пък и в края на краищата, за какво ми е. Много по-добре ще бъде да ви помагам, без никой да знае.

­ Е, щом е така, твоя воля ­ съгласи се най-сетне Распутин. ­ Малцина са като тебе ­ добави той, ­ повечето само ме врънкат: уреди ме, та ме уреди, всеки иска нещо от мене.

­ А как изпълнявате тези молби?

­ Пращам ги ту при някой министър, ту при друг важен човек с бележчица от мене ­ да ги уредят. Че и направо в Царское ги пращам. Ей така разпределям работите.

­ И всички министри ли ви слушат?

­ Всички! ­ възкликна Распутин. ­ Всички... Че нали аз съм ги издигнал, как няма да ме слушат? Знаят, че застанат ли насреща ми, лошо им се пише. И самият премиер, и той не смее да ми се пречка. Ей го днеска пак ми предлагаше петдесет хиляди чрез свой познат ­ да съм махнел Протопопов. Страх го е лично да дойде при мене, та праща разни приятели. Ами Хвостов*, видя ли какви ми ги кроеше? Умилкваше се, усукваше се около мене, а щом го назначих, се наду и се обърна срещу ми. То се знае, гътнахме го ­ хак му е. Сега сигур си скубе косата... Та така ­ добави Распутин след кратка пауза. ­ Ами ти сам се сещай ­ самата царица ми е приятелка, как няма да ми се подчиняват? Всинца ги е страх от мене. Като ударя с моя селски юмрук ­ никой не смее да гъкне ­ каза Распутин и с удоволствие погледна възлестата си ръка. ­ С вашата пасмина аристократска (той произнасяше тази дума някак особено) ­ само така. Завиждат ми, че се разкарвам из царските палати с моите миризливи ботуши... Хем надути, ум да ти зайде! А пък всяка грехота от гордостта се ражда, мили. Ако искаш да угодиш на Господа, първата работа е да убиеш гордостта си.

Распутин цинично се закикоти и започна да обяснява как човек трябва да потиска гордостта си.

­ Ето как, мили ­ започна той със странна усмивка. ­ Тия женоря са по-лоши от мъжете, от тях трябва да се почва. Да... Та водя аз разни госпожи на баня, заведа ги и им викам ­ ха се събличай сигинка и да ме изкъпеш мене, селяка. Почне ли някоя да ми се лигави с разни преструвки, работата е лесна ............... и всичката им гордост се изпарява.

Слушах го мълчаливо, ужасйн, и се страхувах да не прекъсна с въпрос или забележка този чудовищен разказ, който по никакъв начин не подлежи на отпечатване. Явно беше пийнал повечко и говореше необичайно откровено. Наля си още мадейра, окашля се и продължи:

­ Ами ти защо пиеш толкова малко? Да не те е страх от виното? Че то е най-добрият цяр, бе! Лекува всички болести, хем не го правят в аптеката. Истински Божи цяр, укрепва и душата, и тялото. А мене Господ ме е дарил с такава сила, че няма накъде повече. Ами познаваш ли Бадмаев**? Хубаво, ще те запозная с него. Та той де, има илачи каквито си пожелаеш, на туй му викам аз истински доктор. Разните там Боткин, Деревянко ­ за нищо не ги бива, пишат разни врели-некипели на хартишки, мислят си, че болният оздравява, ама той си върви на зле и толкоз. Илачите на Бадмаев са все от природата, от горите и планините си ги издирва, там ги сади Господ, та значи в тях е Божията благодат.

­ Григорий Ефимович ­ прекъснах аз Распутин, ­ и Негово величество и наследника ли лекувате с такива цярове?

­ Че как. Даваме им. Господарката и Анушка имат грижата. Все ги е страх да не научи Боткин, щото аз им викам ­ научи ли някой от вашите докторя за моите цярове, болният вместо полза ще има само голяма вреда. Та ги е страх де ­ всичко правят тихомълком.

­ А какви са тези цярове, които давате на Негово величество и на наследника?

­ Разни са, мили, разни са. Дадат на господаря да пие чай, та от тоя чай у него Божията благодат се разлива, в душата му настъпва мир и все му е хубаво и весело ­ майната му на всичко, си вика. То пък ­ продължи Распутин ­ и какъв ли цар е той? Божи човек. Ама тепърва ще видиш ти как ще подредим работите, всичко ще оправим по нов начин.

­ За какво говорите, Григорий Ефимович? Кое ще стане по нов начин?

­ Ама много искаш да знаеш, бе! Туй да ти кажа, онуй да ти кажа... Като му дойде времето, ще разбереш.

Никога дотогава не бях виждал Распутин толкова разговорлив. Явно изпитото вино му беше развързало езика. Аз пък не исках да изпусна случая да измъкна от този престъпен “старец” колкото се може по-подробно целия му сатанински план. Предложих му да пие още с мен. Мълчаливо пълнехме чашите си. Распутин гаврътваше своята на един дъх, а аз се преструвах, само поднасях чашата до устата си и после я оставях недокосната зад фруктиерата, която стоеше помежду ни. Така че пиеше само Распутин. Когато бутилката със силна мадейра беше изпита, събеседникът ми стана и като се олюляваше, отиде до бюфета за втора. Аз отново му напълних чашата, като пак се престорих, че наливам и на себе си. Внимателно възобнових прекъснатия разговор.

­ Григорий Ефимович, спомняте ли си, неотдавна ми казахте, че искате да ме направите свой помощник. Съгласен съм да ви помагам, но трябва да зная какво сте намислили. Ето например преди малко казахте, че всичко ще се уреди по нов начин, но как и какво ще се уреди ­ не знам.

Распутин ме изгледа втренчено, примижа, помисли малко и каза:

­ Виж какво, драги, доста, стига сме воювали, достатъчно кръв се проля, време е да сложим край на тия мъки. Какво, немецът не ти ли е брат? Господ е казал: “Обичай врага си като брата свой”, а мигар това е обич? Господарят само се опъва, че и господарката, и тя, сигур тамка някой на лошо ги учи, а те го слушат. Абе какво да ти приказвам! Наредя ли им, както аз си знам, ще се подчинят те, ама не сме готови още. Свършим ли тая работа, ще въздигнем Александра с малолетния є син, а пък Негово величество ще пратим в Ливадия*. То ще е радост да стане градинар! Много е уморен, почивка му трябва, пък там, в Ливадия, край цветенцата, ще е по-близо до Господ. Много грях има натрупан в душата му, само за войната ако почне да се покайва ­ цял живот няма да му стигне. Да не беше оная пачавра**, дето ме наръга тогава, щях да съм си тука и нямаше да допусна кръвопролитие. Щото без мене тая работа я забъркаха разните там Сазоновци и тия бунаци министрите ­ я колко проклетии сториха. А самата царица е мъдра владетелка, втора Екатерина. И без туй напоследък сама си управлява и колкото по-напреде, по-добре ще става. Обеща ми първо да разпъди дърдорковците*. Да вървят по дяволите. Глей ги кво намислили ­ ще тръгват срещу помазаниците Божии. Ние пък ще ги треснем по чутурите. Откога им е време да ги пратим в пъклото. На всинца, на всинца, дето крещят срещу мене, лошо им се пише.

Распутин все повече се разпалваше. Възбуден от виното и от своите замисли, той сякаш не смяташе да скрие от мене нищо.

­ Аз съм като подгонен звяр, всинца искат да ме сдавят. Заседнал съм им като кокал в гърлото. Все тия, аристократите. Да, ама народът ме уважава, щото с моя селяшки кожух и миризливите ботуши станах съветник и на самия цар, и на царицата. Волята Божия го е рекла. Господ и сила ми е дал ­ да виждам, да знам какво замисля. Ей го, тия дни ми идват от името на генерал Рузски, пък аз им викам право в лицето: “Що, викам, сте дошли?” Е, обещах да му уредя работата, не е лош човек. Всинца ме молят да дам свобода на евреите. Що пък, викам си, да не им дам? И те са люде като нас, Божии твари... Та нали виждаш ­ продължи Распутин ­ колко работа имам! А помощници нямам, всичко трябва сам да върша, ама успява ли човек да огрее навсякъде! Ти имаш пипе, затуй на мене ще помагаш. Ще те запозная с когото трябва и ще натрупаш парици. Ама за какво ли са ти на тебе ­ богатството ти сигур е по-голямо и от царското? Е, на бедните ще дадеш, всеки се радва да получи повечко парици.

Остро иззвъня звънецът на вратата и прекъсна речта на Распутин. Той се защура. Явно очакваше някого, но увлечен в разговора с мен, беше забравил за уговорената среща и сега, като си спомни за нея, се притесни да не би гостите му да ме заварят при него. Бързо скочи от масата, преведе ме през антрето до своя кабинет и припряно излезе. Чух как със забързани и колебливи крачки прекоси антрето, по пътя се спъна в нещо, изпусна някакъв предмет и кресна някаква ругатня. Едвам се държеше на крака, но не губеше разсъдъка си. Неволно се възхитих на силата на този човек.

Откъм антрето се чуха гласовете на новодошлите. Явно бяха няколко души и влязоха в трапезарията. Аз се приближих до вратата на кабинета и започнах да се вслушвам. Говореха полугласно и беше много трудно да различа думите. Тогава внимателно открехнах вратата и през така образувалата се цепнатина през антрето и отворената врата на трапезарията видях Распутин, който седеше до масата на мястото, където допреди малко разговаряше с мен. Съвсем близо до него бяха насядали петима души, други двама стояха прави зад неговия стол. Някои от тях бързо си записваха нещо в тефтерчета. Успях да огледам тайните гости на Распутин ­ лицата на всички бяха неприятни. Четиримата бяха несъмнено и ярко изразен еврейски тип; другите трима, странно приличащи си, бяха светлоруси, с червендалести лица и малки очички. Стори ми се, че съм виждал някъде единия от тях, но не можех да си спомня къде именно. Всички бяха облечени скромно; някои седяха с палтата.

Сред тях Распутин съвсем се беше преобразил. Небрежно отпуснат на стола, той си придаваше важен вид и им говореше нещо. Цялата група приличаше на сборище на някакви заговорници ­ записваха си нещо, съвещаваха се шепнешком, четяха някакви книжа. От време на време се разсмиваха. След всичко, което бях чул от него, изобщо не се съмнявах, че виждам пред себе си сбирка на шпиони. В тази скромно обзаведена стая, с иконата на Спасителя в къта и царските портрети по стените, явно се решаваше съдбата на многомилионния народ...

 

След всички мои срещи с Распутин, след всичко видяно и чуто окончателно се убедих, че у него се крие цялото зло и главната причина за всички нещастия на Русия: няма ли го Распутин, не ще я има и сатанинската сила, в чиито ръце са попаднали Негово величество и императрицата. Сякаш самата съдба ме бе събрала с този човек, за да видя със собствените си очи каква роля играе той, накъде води всички ни неговото неограничавано от нищо влияние.

Първоначалният ни план да застреляме “стареца” в неговото жилище се оказа неудобен предвид напрежението в цялата страна: войната беше в разгара си, армията се готвеше за настъпление и фактът на откритото убийство на Распутин можеше да бъде изтълкуван като демонстрация срещу царското семейство. Моментът беше прекалено опасен за открито действие. Струваше ми се, че Распутин трябва да изчезне така, че никой да не знае къде и при какви обстоятелства е изчезнал. Да не говорим пък за виновниците за това изчезване.

Пуришкевич напълно споделяше мнението ми, че Распутин трябва да бъде премахнат тайно. Ала осъзнавайки цялата трудност на изпълнението на нашия замисъл, той ни най-малко не се съмняваше в неговата необходимост и в огромното му политическо значение. Беше твърдо убеден, че всичкото зло е у Распутин и че след като го отстраним, можем да се надяваме страната да бъде спасена от неминуема катастрофа...

След като получих съгласието на Пуришкевич да вземе активно участие в изпълнението на нашето намерение, аз се сбогувах с него с уговорката на следващата вечер той да дойде в дома ми на “Мойка”, за да разработим заедно общия план за действие. На другия ден в пет часа вкъщи се събраха великият княз Дмитрий Павлович*, Пуришкевич и поручик Сухотин. След дълги обсъждания и спорове всички стигнахме до следното заключение: Трябва да премахнем Распутин с помощта на отрова, тъй като това е най-удобното средство за прикриване на всички следи от убийството. Моите приятели бяха напълно съгласни, че унищожаването на Распутин трябва да носи характер на внезапно изчезване и да се държи в най-строга тайна. За място на събитието избрахме моята къща на “Мойка”. В нея имаше едно помещение, което бях обзавел лично за себе си; то извънредно много подхождаше за изпълнението на нашия замисъл, а моите отношения с Распутин ми даваха пълната възможност да го придумам да дойде у дома. От друга страна, подобен план будеше у мен крайно потискащо чувство ­ перспективата да поканя в дома си човек с цел да го убия беше твърде отвратителна. Който и да беше този човек, дори самият Распутин, аз не можех да си представя без погнуса своята роля във всичко това ­ ролята на домакин, който подготвя гибелта на своя гост. Приятелите ми споделяха мнението ми, но въпреки това след дълго обсъждане стигнахме до заключението, че щом става дума за акт, засягащ съдбините на Русия, всички съображения и вълнения от личен характер са неуместни и моите нравствени тревоги и угризения на съвестта трябва да отстъпят на втори план.

Распутин отдавна искаше да се запознае със съпругата ми и понеже смяташе, че тя е в Петербург, а родителите ми ­ в Крим, каза, че ще дойде с удоволствие. Съпругата ми още я нямаше в Петербург ­ беше в Крим с родителите ми, но на мен ми се струваше, че Распутин по-охотно ще се съгласи да дойде, ако не знае това. И се разделихме.

След няколко дена от фронта се върнаха Дмитрий Павлович и Пуришкевич. На няколко пъти се събирахме да се съвещаваме и на една от тези сбирки решихме да поканим Распутин в дома на моите родители на “Мойка” на 16 декември**. Обадих му се по телефона и го попитах съгласен ли е да ме посети въпросната вечер. Той отговори утвърдително, но при условие аз да го взема и после по същия начин да го върна вкъщи. При това ме помоли да се кача в жилището му по задното стълбище, като обеща да предупреди портиера, че един негов приятел ще дойде да го вземе в дванайсет часа през нощта. Тоест Распутин искаше да излезе от къщи незабелязано. Изпитах страх и някакво злокобно чувство от лекотата, с която той се съгласи на всичко ­ сякаш сам ни помагаше в трудната ни задача.

Вечерта, когато проведохме последното си съвещание, вкъщи дойде великият княз, капнал от умора след няколкото часа, прекарани в търсене на подходящо място по реката. Тази вечер дълго седяхме и разговаряхме. Той ми разказа за последното си пребиваване в главната квартира на армията. Негово величество му направил потискащо впечатление. Бил оклюман, състарен, апатичен и отношението му към всички събития било абсолютно инертно. Докато слушах великия княз, неволно си спомних чутото от Распутин. Сякаш някаква бездна се разтваряше и се готвеше да погълне Русия. И така, докато размишлявахме върху всичко това, ние не се съмнявахме в правотата на нашето решение да унищожим човека, който още повече задълбочаваше и без това огромните бедствия, сполетели нещастната ни родина...

 

Позвъни се, това означаваше, че пристигат великият княз Дмитрий Павлович и останалите участници в заговора. Излязох да ги посрещна. Всички изглеждаха бодри, в приповдигнато настроение, но аз забелязах, че разговаряха някак прекалено високо, бяха неестествено весели, чувстваше се, че нервите им са опънати до крайност. Влязохме в трапезарията. Обстановката тук подейства силно на приятелите ми, особено на великия княз, с когото бяхме разговаряли в същата стая снощи, когато още нищо не беше готово. След като влязохме в трапезарията, всички известно време постояхме в мълчание и разглеждахме мястото на наближаващото събитие.

Извадих от шкафа с лабиринта кутията с отрова, а от масата взех блюдото с пастите ­ бяха шест: три шоколадови и три бадемови. Доктор Лазоверт си сложи гумени ръкавици, взе пръчиците цианкалий, смачка ги и като повдигна отделящия се горен пласт на всяка от шоколадовите пасти, сипа във всяка доста солидна доза отрова.

В стаята цареше напрегнато мълчание, всички следяхме с трепет работата на доктора. Оставаше да се сипе отровен прашец в приготвените чашки. Решихме да направим това колкото може по-късно, та отровата да не изгуби силата си от продължителното изпаряване. Общото количество отрова се оказа огромно според доктора ­ дозата била многократно по-силна от необходимата за умъртвяване на човек. За правдоподобност на масата трябваше да има няколко чаши, уж останали след току-що изпит чай. Бях предупредил Распутин, че когато имаме гости, пием чая си в трапезарията, после всички се качват горе, а аз оставам сам долу ­ чета или се занимавам с нещо друго. Набързо имитирахме в стаята и на масата известен безпорядък, разместихме столовете, наляхме чай в чашите. Уговорихме се с великия княз Дмитрий Павлович, поручик Сухотин и Пуришкевич, че след като аз тръгна, те ще се качат горе и ще започнат да пускат грамофона, като избират предимно весели мелодии: трябваше да поддържаме веселото настроение на Распутин и да пропъдим всяко евентуално подозрение у него. Все пак аз се опасявах донякъде да не би видът на подземието да пробуди у него някакви съмнения.

Когато привършихме с приготовленията, ние с доктор Лазоверт излязохме. Той, преоблечен като шофьор, отиде да запали колата, която беше на двора пред малкия вход, а аз си облякох кожуха, сложих си кожения калпак със спуснати наушници, които скриваха лицето ми. Качихме се, колата потегли. Цяла вихрушка от мисли вилнееше в главата ми. Надеждите за бъдещето ме окриляваха. През няколкото кратки минути на последното ми пътуване към Распутин премислих и преживях много неща. Колата спря пред номер 64 на улица “Гороховая”. Още с влизането ми в двора ме спря гласът на портиера, който попита кого търся. Когато чу, че търся Григорий Ефимович, портиерът не искаше да ме пусне; настоя да си кажа името и да обясня посещението си в толкова късен час. Отговорих, че самият Григорий Ефимович ме е помолил да дойда тук по това време и да мина по задната стълба. Портиерът ме огледа недоверчиво, но все пак ме пусна. Наложи се да се качвам опипом по тъмното стълбище. С големи усилия най-сетне успях да намеря вратата на жилището на Распутин. Позвъних и в отговор гласът на “стареца” попита иззад затворената врата: “Кой е?” Когато чух този глас, аз потреперих.

­ Григорий Ефимович, дойдох да ви взема ­ отговорих.

Чух как Распутин се раздвижи и започна да отключва. На вратата имаше верига и резе и аз изведнъж се почувствах зле, когато веригата и тежкото резе заскриптяха в ръцете му. Той отвори, влязох в кухнята. Там беше тъмно. Стори ми се, че от съседната стая някой ме гледа. Инстинктивно повдигнах яката си и нахлупих по-ниско калпака.

­ Какво така се криеш? ­ попита Распутин.

­ Ами нали се разбрахме никой да не знае за днес ­ казах.

­ Вярно, вярно... И на моите не съм казал нищо, и тайните агенти отпратих. Хайде ела, докато се облека.

Влязохме с него в спалнята му, осветена само с кандило в къта под иконите. Распутин запали и една свещ. Забелязах неразтребеното легло ­ личеше, че допреди малко в него бе лежал някой. До леглото бяха приготвени кожухът и бобровият му калпак, на пода стояха високите му филцови галоши. Распутин беше облечен с бяла копринена риза, бродирана с метличини, и препасан с малинов шнур с два големи пискюла. Черните му кадифени шалвари и високите ботуши бяха съвсем нови. Дори косата и брадата му бяха вчесани и пригладени някак особено грижливо, а когато се приближи, усетих силна миризма на евтин сапун: явно този ден Распутин беше отделил необичайно много време на тоалета си; или поне аз никога не бях го виждал толкова чист и спретнат.

­ Е, какво, Григорий Ефимович, ще тръгваме, нали, дванайсет мина?

­ Ами ще идем ли при циганите? ­ попита той.

­ Не знам, може би ­ отговорих.

­ Ами у вас никого ли няма да има? ­ леко тревожно попита той.

Успокоих го, че у нас няма да види неприятни за него хора и че майка ми е в Крим.

­ Не я обичам твоята майка. Ама пък тя колко ме мрази!... Сигур са приятелки с Лизавета. Ровят под мене и двете, клеветят ме. Самата царица колко пъти ми е казвала, че те са ми най-върлите врагове... Ама знаеш ли какво ще ти кажа? Тая вечер намина Протопопов и поиска да му обещая, че тия дни ще си седя вкъщи. Искат, вика, да те убият, лоши хора са намислили нещо... Хайде де! Няма да успеят ­ ръцете им са къси за мене. Абе какво има да приказваме... Да тръгваме.

Взех кожуха му от раклата и му помогнах да се облече.

­ Абе аз парите забравих, парите! ­ изведнъж се защура Распутин, втурна се към раклата и я отвори.

Приближи се и като видях там няколко пакета, увити във вестник, аз го попитах:

­ Ама това все пари ли са?

­ Пари са, драги, само пари. Днеска ги получих ­ каза на скоропоговорка той.

­ И кой ви ги даде?

­ Ами добри хора, добри хора ми ги дадоха. Уредих им туканка една работица, а пък те са добри, свестни хора, като благодарност ги дариха за църквата.

­ А много ли са?

­ Що ми е да ги броя? И време нямам за това. Да не съм банкер нещо. Виж, за Митка Рубинщейн това е подходяща работа... Леле, колко пари има само. А на мен защо ми са? То и да си кажа правичката, аз не мога да броя. Казах им: ще донесете петдесет хиляди, инак пръста си не мръдвам за вас. Та ги изпратиха, де. Може и повече да са дали, знам ли... Каква зестра ще направя на дъщеря си, охо! Скоро ще я омъжвам за офицер: има четири ордена “Георгий”, заслужило е момчето. И хубаво местенце му е подготвено. Господарката обеща да ги благослови.

­ Григорий Ефимович, нали казахте, че парите са дарени за църквата...

­ Е, какво като са за църквата? Чудо голямо. То и бракът е Божия работа. А за коя от тези работи ще идат парите ­ не му ли е все едно на него? На Бог, де? ­ отвърна с хитра усмивчица Распутин.

Неволно се усмихнах и аз. Видя ми се забавна простодушната наглост, с която Распутин си играеше с думите от Светото писание.

Той взе част от парите, грижливо затвори раклата и угаси свещта. Стаята отново потъна в полумрак и само откъм къта все така просветваше кандилото. И изведнъж ме обзе чувство на безгранично съжаление към този човек. Досрамя ме, стана ми чоглаво от мисълта по какъв подъл начин, с помощта на каква ужасна измама го подмамвам в дома си. Той, моята жертва, е застанал пред мен и нищо не подозира, вярва ми. Но къде се дяна неговата прозорливост? Къде изчезна усетът му? Сякаш съдбата е замъглила съзнанието му и той не вижда какво сме замислили срещу него. В този момент бях изпълнен с най-дълбоко себепрезрение; задавах си въпроса ­ как можах да се реша на такова кошмарно престъпление? И не разбирах как е могло да се случи. Изведнъж пред мисления ми взор бързо преминаха една след друга картини от живота на Распутин, бяха невероятно ярки. Угризенията на съвестта и разкаянието малко по малко изчезнаха, смени ги твърдата решимост да доведа започнатото дело до край. Вече не се колебаех.

към заглавната страница