ГЕОРГИ БОРИСОВ
КАРТАГЕН
Избрани стихотворения и поеми
Първо издание
Пловдив, 2000
Издателска къща "Жанет-45"
Цена 6.00 лв
КАМБАНАРИЯ
Буда
Аз от север дойдох - през бодливата тел на звездите.
Лавандулата душна на въздуха сив прекосих
и възлязох над острова, слонско ходило занитил
в океанската шир на скалистия южен масив.
Бреговете огледах и бавния черен мравуняк
на обвитата в бисерна пара космическа прах,
езерата и техните сънни опали целунах,
ала никъде огън запален под мен не видях.
Но затворих очи и заслизах наново в живота
като шепа ориз в зафучала бамбукова цев.
Спрях на дъното чак - и от другия край на хобота
аз на бога съзрях маларичното жълто лице.
Два кокосови ореха биеше той в тъмнината
и на тласъци лееше гъст гръмотевичен дъжд.
И от лъкове бяха по-тесни и гладки челата
на мъжете, които ме дебнеха в плодната пръст.
Те вървяха на юг и под слънцето бос ме събуха,
нажежиха до кръв чуждоземните мои пети,
а когато очите ми цели от плач се подуха,
ме качиха на слона и казаха: "Буда бъди!"
1988
ВОДЕНИЦА
Елате птици, в този празен дом,
аз няма да ви взема свободата.
Сторете на пшеницата поклон
и огъня развейте в тъмнината.
Да видя и невидимата кръв,
която като камък ме търкаля
и в тъмното ми тяло като кърт
небето и земята обикаля.
О, само ако видеше и тя
една поне пролука, за да бликне
и в друга кръв, и в друга свобода
нетрайна като птица да политне.
Запейте, птици! В пещерния мрак
гърлата ви горят като фанфари,
искри хвърчат - и ето, виждам как
една от вас избухва и изгаря.
И ето - друга пърха в пепелта
и с огнен глас от огъня говори.
И вече пламват вашите ята...
Но кой небето, птици, да отвори?
Защото, както огънят лети
и в клетката на въздуха се бие,
така между дървета и звезди
горите и се мятате и вие.
Елате, птици... В кучешкия студ
на воденица някоя потайна
елате и запейте с глас нечут.
И ще ви чуя може би накрая.
О, всички ви ще чуя до една.
Кръвта си ще запаля, и главата.
И в пеещата още тишина
ще викнем ние: "Смърт е свободата!"
1986
НАСАМЕ
Не се е върнал никой да ни каже
какво е тя.
Навярно край - или начало даже
на самота.
Изпратихме най-верните си хора
по студ и мрак,
а още никой знак не ни е сторил
от оня бряг.
Навярно нещо много страшно става
и там, и тук,
щом родните ни майки ни оставят
един след друг.
Щом викат ни да чуем нещо важно -
но насаме.
Щом трябва да отидем - да го кажем
на вас поне.
1983
СМЪРТТА НА БАЩАТА
Когато някой по-припрян баща
над късната вечеря нож обори
и кротката кобила на нощта,
под него коленичила, пришпори -
най-неочаквано за себе си самия -
и дръпне рязко тя напред, а той
глава стовари в празната чиния
и отлети душата му без бой,
за него - за детето - най-много ми е жал!
Защото тъкмо в този миг се връща
и гледа - свети цялата им къща,
и чичо му дошъл! - по шлифер и без шал! -
защо? - нали е болен? - а другите къде са? -
и дръпне изтънялата завеса,
и там - оттатък - поглед впери то,
където е баща му - но защо,
защо - на пода, и защо - по гръб
с разперени ръце се е предал,
защо така широката му гръд
натиска с длани майка му без жал
и като риба въздуха през сълзи
лови с уста - и в неговата бързо
го връща и го връща - и какво
є шепне той, когато тя ухо
над устните му стиснати надвеси
и плаче тъй - но меси, меси, меси,
докато дъх, душа не є остане,
и в скута най-подир забие длани,
и каже: "Татко ти умря."
Но ако бяхме зрящи като котки
и с няколко живота като тях
и спреше се за миг кобилата работна
или поне понамалеше бяг,
не знам дали душа по-безутешна
на тоя и на оня свят ще срещна
от бащината някога, ако
сега насам той хвърлеше око
и зърнеше как тя на колене
стои на пода в кухничката тясна,
а брат му потреперва с рамене
и прав зад нея в ъгъла брадясва,
как двамата се мъчат, но, уви -
дори да го поместят нямат сили,
и в падналата нощ тресат глави
и сякаш току-що са го убили...
1999
МАЙКА МИ
Така и отпътува - без дума да продума,
без тя да ме целуне, без аз да я целуна.
Дори бележка вкъщи не ми остави: "Жоро,
аз няма да се връщам. Вечеряй сам. До скоро."
На тънката си сметка изтеглила чертата
и в юли по жилетка отворила вратата.
И как сама е слязла по тия тъмни стълби
без капчица желязо в душата и в кръвта є,
и как е полетяла над къщи и шосета
без дъх и в слънце цяла - да хване самолета
в една посока само - и все по-нависоко,
без да успея "мамо!" насън и да изохкам,
и горе с чужденците наздравица да вдигне
за свойта смърт честита след мъките родилни -
за мене е загадка. И колкото да бия
с глава стената гладка - ни дявол, ни светия;
ни кос да ми подсвирне - тъй сякаш тя е тука
и както вън простирам, отнякъде свирука;
нито светулка прага да прелети и лумне
като ключалка в мрака, издигнат помежду ни...
О, само ако можех - дори да ослепея,
дори върхът на ножа да светне вместо нея -
в ключалката да впия око, докато още
оттатък някой пита за нас и пали нощем!..
И в просеката златна да видя как се спуска
с конопена забрадка и с младенец на скута
тя право срещу мене, как миг преди да падне
под свода на колене - като гергьовско агне
на прага го полага, развива и повива -
без прага да досяга, без него да помилва.
1999
БЛУДНИЯ ДУХ
Беше нощ, но не спях
и реших да се пусна от жицата,
на която висях -
и осъмнах в града на къртиците.
Нито пееха там,
нито нови тунели дълбаеха,
а на боб и кочан
пред вратите на храма гадаеха.
"Аз съм Блудния дух -
поздравих и отрих слепоочия. -
Да сте виждали тук
вие моята майка пророчица?
Бе ви тя дъщеря
и очите избоде си с бъдното,
докато не прозря
как є дъвчете корена в тъмното.
И година преди
да надупча небето с петите си,
каза само - лети,
но помни, че под теб са къртиците.
Беше силна жена
и държеше ме здраво за корена,
но отвори сама
и остави отворен прозореца -
та през него дано
на беса ми изври суроватката
и се върна с едно
клонче върбово само в ръката ми..."
И протегнах ръце,
но насреща ми никого нямаше,
нито имах лице,
нито сълзи ми бяха останали.
Само блесна до кръв
и се скъса в очите ми жицата -
и ме взеха на гръб,
и ме внесоха в храма къртиците,
и ме проснаха там,
и на кръста широк ме насилиха -
и оставиха сам:
гол на кръста и вдясно от Прилепа.
2000
СОЛ
Не знаех още нищо за солта,
когато боговете ме надушиха,
че с лой приспивам ловните им кучета
и по звездите мога да чета.
Така на своя кораб мен един
качиха те, но не за да кръстосваме
в морето сладководните им острови,
а под око звездите да държим.
Бе този труд убийствен и за тях
и денем те насън пияни викаха,
докато в трюма учех аз езика им
и от солта му сива ослепях.
Тогава ме изнесоха на гръб,
на мачтата елхова ме пободоха
и с леден глас поискаха по взводове
звездите да строя и преброя.
Бях слушал вече този тънък вой
и може сляп да бях, но не и толкова,
че да не видя дебнещите полкове
на плъховете в обедния зной...
Добре че стигна приливът дотук,
че този път заля и двете палуби,
защото те и кораба подпалиха,
преди да излетят към някой друг.
А мене ме прибрали сутринта
монаси, слезли в селото за сирене.
Сега паса кози по манастирите
и сури от Корана им чета.
Или из по-богатите села
зареждам с буци прясна сол дворовете
и вече ме познават и воловете.
Но ходя само с черни очила.
1999
КАМБАНАРИЯ
Аз лодката си сам по тъмно потопих
и кръста сам си окачих на шията,
че бях между певците в хора най-трудолюбив,
а никога не стигнах до камбанарията.
Сега отивах този кръст, от мене позлатен,
да върна на монасите от полуострова,
с бодлива тел от сушата креслива ограден
и по море достъпен само за слуги на Господа.
Години тук гласяха ме и мене за слуга,
но лющеше се вече на кубетата позлатата
и над разпятията Божии - рога
ковяха дружно по килиите си братята.
И тъкмо бях решил от тях да се деля
и крепнех духом с дървоядите в иконата,
когато те ме пратиха и кръста да сваля,
и по-далеч от братството им с него ме прогониха.
Тъй не можах слуга да стана, но плувец
добър все още бях и бреговата линия
пресякох както някога, така и днес -
незабелязано за властите и с кръст на шията.
Съгледаха ме братята със сълзи на очи,
че в храма огън за чорбата си раздухваха
и бяха шепа тук останали, кажи-речи -
а кръста милваха и като жив целуваха.
Разбягали се другите - по суша, по море,
а някои на въжената линия товарели
душите на удавниците - и добре
че да сваля камбаната тогаз не ме накарали...
1999
БЛАТНИЯТ АНГЕЛ
Вече беше отдавна пресъхнало родното блато,
вече беше отдавна потеглило времето в кръг
и ме целеше Господ със сламка в устата, когато
пирамидата стигнах и стъпих на нейния връх.
Беше стъклена тя и пламтеше отвъд океана
като златен триъгълник, в пара обвит, и в мъгла,
но на мене отгоре й само студено ми стана
и тъй както треперех, чух някой да казва: "Ела!
Тук е тясно за тебе, тук работа нямаш и място,
аз съм Блатният ангел и знам ти кръвта наизуст.
Като шевна машина подскача тук времето бясно,
давай, давай надолу да хванем подземния блуз!"
И ме перна с крило по ухото и звънна с чинели
зад гърба на мъжете, подпрели небесния свод -
и край жълтите мумии хлътнахме с него в тунела
с многоликите маски на моя предишен живот.
"Ето виж - спря се той, - колко тази прилича на тебе:
с пълни алени устни и къдрава черна коса…
Що народ и блата покрай Нил тя тогава изтреби,
а мушицата в кривото гърло да спре не успя…"
И погледна ме тъй, че отвори под мене земята,
поклони се до нея и рече: "До тука аз бях",
и целуна ме тъй, че ми взе и дъха, и душата -
и на слепия негър тромпета от злато видях…
…Тази нощ спах на село и още не беше валяло,
беше пълно с комари и призори чак заваля
и така ме сърбеше гърбът и отдясно, и вляво,
че си рекох насън: ето вече ти никнат крила...
2000
|
|
|
|
|
