Този сайт използва "бисквитки" (cookies) за своята ефективност. Продължавайки напред, Вие сe съгласявате с нашата Политика на поверителност

Начало / Книги / ЧАСТИЦА ОТ БУРЯТА

ЧАСТИЦА ОТ БУРЯТА

ЧАСТИЦА ОТ БУРЯТА

Марк Странд

ЧАСТИЦА ОТ БУРЯТА

Mark Strand
(A PIECE OF THE STORM)

Избрани стихотворения

Съставител Катя Митова
Превод Кристин Димитрова и Катя Митова
Редактор Георги Борисов
Художник Яна Левиева

ISBN 978-619-7279-03-0
Формат 16/60/90

312 с.

18.00 лв. (мека корица)

Марк Странд (1934 ‒ 2014) е автор е на повече от 30 стихосбирки, книги с есета за литература и изкуство, няколко поетически антологии, детски книги и преводи на поезия. Сред най-популярните му поетически книги са Тъмно пристанище (Dark Harbor, 1993), Самотна вихрушка (Blizzard of One, 1998), Човек и камила (Man and Camel, 2006), Почти невидимо (2013) и преводите му на поезия от Рафаел Алберти и Карлош Друмонд де Андраде.

Преподавал е литература и творческо майсторство в Университета на щата Юта, университета Джонс Хопкинс в Мериленд, Чикагския университет и Колумбийския университет в Ню Йорк.

Марк Странд е носител на най-престижните американски награди за литература, включително Макартър (1977), Поет лауреат на САЩ (1990), Болинджен (1993), Пулицър (1999), Уолъс Стивънс (2004) и Златен медал на Американската академия на изкуствата (2009). Стихотворенията му са превеждани на десетки езици.

У нас Марк Странд е познат от публикации в списание Факел, Литературен вестник и Страница, както и от стихосбирките Крачка преди мрака (2000) и Тъмно пристанище (2001), преведени от Катя Митова. Настоящият том включва стихотворенията от тези две книги в нова редакция, както и стихотворения от поетическите сборници Да спиш с едно отворено око, Причини за движение, По-тъмно, Монументът, Историята на нашия живот, Животът продължава, Самотна вихрушка, Времето на думите, Човек и камила, Почти невидимо.

ДУМИ НА ПРЕВОДАЧИТЕ:

Катя Митова:

През 1995 г. прочетох Избрани стихотворения на Марк Странд (подборка от първите му пет стихосбирки) и веднага започнах да ги чувам на български. Преведох няколко стихотворения без да мисля за публикация – просто да опитам как Странд ще звучи на български. По това време бях докторантка по литература в интердисциплинарната Катедра по социални науки (Committee on Social Thought) в Чикагския университет. И ето че през пролетта на 1996 г. Марк Странд бе поканен да преподава курс върху поезията на Уолъс Стивънс тъкмо в нашата катедра! Запознахме се и се сближихме. Марк много се интересуваше от източноевропейска поезия. Мисля, че дългото му приятелство с Йосиф Бродски е подхранвало този нтерес през годините. Збигнев Херберт например му беше любим поет. Следващата година Марк стана професор в Чикагския университет, а по-късно и един от тримата ми научни ръководители. В продължение на десет години, до 2006 г., когато Марк се премести в Ню Йорк като професор в Колумбийския унивеситет, сме имали много възможности да разговаряме за литература, изкуство, театър, музика, философия, а също така и за превод.

Сам преводач на поезия от португалски, италиански и испански, Марк чудесно разбираше моите колебания като преводач на неговите стихотворения и в много случаи ми е помагал с обяснения и идеи. Когато излязоха две негови стихосбирки в мой превод на български (Крачка преди мрака, 2000, и Тъмно пристанище, 2001), Марк реши да посети България. Не беше поканен от никаква институция – дойде частно. Използвах възможността да организирам публично четене, което се състоя в залата на Американското посолство. Марк чете стихотворения на английски, а актьорът Николай Бинев чете българските преводи.

В Чикаго Марк навсякъде се хвалеше, че е бил на Черно море и в София. Преди три-четири години, когато живееше в Мадрид, спомена, че би посетил България отново. За съжаление обаче се оказа, че е болен от рак и се наложи да се върне за изследвания и лечение в Ню Йорк.

През последните десет години Марк публикува две нови стихосбирки – "Човек и камила" (2006) и "Почти невидимо" (2012), създаде серия от уникални платна, представящи творческия му процес (всяко платно се състои от десетки чернови на едно и също стихотворение, понякога придружени с рисунки), както и няколко серии от колажи, хартията за които сам си правеше на преса в едно нюйоркско ателие.

Марк Странд знаеше няколко български думи. Думата "мрак" особено му харесваше, защото я чуваше като вариант на името си. Затова и идеята за заглавие на първата му книга на български – "Крачка преди мрака" (2000), от стихотворението "Безценно малко" – му допадна повече от всички други предложения. Разбира се, важно му беше и че английската дума dark, която означава "тъмен", "тъмнина" или "мрак", се римува с Марк.

Strand е многозначна дума на английски. Марк смяташе, че някои от значенията ѝ – например "нишка" или "бряг" – изразяват същността му като поет. Но още по-интригуващи му се струваха значенията, свързани със славянския произход на името му – Странски. Харесваше му да е странен, да идва от "странство". Харесваше му и връзката с думата "страница": Значи се казвам "тъмен чужденец" или "тъмна страница"? Говореше за мрака на бялата страница, изпълнена с все още неясни, странни думи, които ще се появят – които вече се появяват върху листа...

За мнозина изкуството е точно това – улавяне на изплъзващото се време, отрицание на временното. Марк Странд подхожда към временното по по-различен начин. Още от най-ранните си стихотворения той опитомява, дори одомашнява смъртта, превръща я в компаньон. Този подход, разбира се, не е нов – наблюдаваме го у Шекспир и Джон Дън например. Денят на мъртвите в Мексико е честване на смъртта като част от живота. В поезията на Марк животът се разраства и става някак по-интересен, многозначен и пълен тъкмо защото включва нищото, несъществуването. В неговите стихове нищото не е просто отсъствие, мракът не е просто липса на светлина – мракът е някой, който тича подир нас и рано или късно ще ни настигне. Между другото, Марк много харесваше българското заглавие "Крачка преди мрака" заради анаграмата мрак/Марк. От друга страна, анлийската дума "dark" се римува с Марк. Такива "предопределености" бяха важни за него.

На 12 септември миналата година се видяхме за последен път, в Ню Йорк. Разговаряхме около два часа за какво ли не. Марк беше отслабнал много, но си беше той – в известен смисъл дори повече Марк Странд от когато и да било преди. Беше се отказал да взима експерименталните лекарства, предписани за неговата необичайна форма на липосаркома: "Предпочитам да живея два-три месеца и да правя колажи, вместо да живея още една година и да спя по 20 часа на ден". Споменах смъртта като тема в поезията му. Аз съм приключил със смъртта, каза Марк. "Написал съм всичко, което можех да напиша за нея. Не изпитвам страх."

Из разговор със Силвия Чолева, "Литературен вестник" № 1 / 2015
и "Девет думи от преводачите"


Кристин Димитрова:

РИМИ

След туй – България я няма вече, след нея и Япония.
"Къде ще спрем?"един от тях запита.
"Ах, трудна работа, да гониш по петите
познатите неща", тъй вторият му рече.
Наблизо и далече, отвърна трети.

 

Марк Странд не пише в рими, нищо по-очевидно от това.

През 2000 г., когато имахме възможността да общуваме в Чикаго, той току-що беше научил, че в Русия превели негови стихове в рими. И беше смаян. Как могат да се наложат рими върху стихотворение без рими? И къде точно ще се поставят те?

Ставаше дума за контакт между две поетични традиции. В Русия римата и умението да се римува е първият подстъп към класическата поезия, условието sine qua non за достъпа до Парнас. Очевидно тамошният преводач беше приел с огромно уважение извисения върху множество награди статут на Марк и беше положил специални усилия, за да го внуши чрез превода си.

В Америка е по-скоро необичайно да пишеш в рими. След Уолт Уитман, след модернистите, след имажистите, след бийт поколението – писането в рими се е превърнало в специфичен избор, в лична особеност. Разбира се, подобно обобщение на едро не може да няма своите велики изключения. Едгар Алан По, Емили Дикинсън, Робърт Фрост не просто държат на римата - те са я приели като свой поетичен език. Уистън Хю Одън, Т. С. Елиът и Силвия Плат често си служат с рими, но чак в Англия. Боб Дилън пише в рими, но като поет с китара той никога не е криввал от пътеката на баладата. Навярно днес в Америка най-големите ентусиасти по римата са рапърите. Въпросът е, че нищо в американската традиция не изисква поетът да се стреми към римуването.

Марк Странд всъщност бяга в обратна на римата посока – към все по-опростен изказ, към все по-внимателно изчистване на езика от потенциалните му орнаменти. С течение на времето стихотворенията му все по-малко приличат на стихотворения, без да престанат да бъдат такива. Отпада и малкото патос, който имат в по-ранните години. Отпада и тесният, издължен вид на поемата, съставена от множество кратки стихове. Отпада и стремежът към силно нагнетяване на смисъла в близки една до друга метафори. И това не е загуба, а съзнателно очистване, докато се стигне до семплите, спокойни, ясни стихове в проза, както авторът ги нарича, чийто стремеж не е да впечатляват с думи, а да доведат загадката на живота до максимална бистрота. В търсенето на окончателната откровеност римите са отпаднали далеч назад.

Все пак Марк Странд от време на време влиза в римите, но общо взето ги ползва като карнавален костюм. Чрез тях си придава за кратко друг облик, уподобява чужда интонация на гласа. Странните същества от стихотворението, посветено на Чарлс Симик, "забравячите", докато правят пакостите си, в един момент заговарят тук-там в рими – почти като вещиците в "Макбет" – и цялото стихотворение придобива един гротесков вид около средата си. Към края обаче римуването изчезва, сериозността се завръща и финалът нахлува с хладното си видение.

Марк Странд не възлага на римите важните си послания.

  

СМЪРТ

Който пусне стиховете си голи,
                      ще се страхува от смъртта.
Който се страхува от смъртта,
                      
ще бъде спасен от стиховете си.

Трудно е да се преувеличи важността на темата за смъртта в стиховете на Марк Странд. Той постоянно пише за нея или, по-точно казано, за каквото и да пише, постоянно я има предвид. Смъртта облъхва и най-всекидневните му сцени с онтологичен екот. Тя ту е очевиден, декоративен елемент от наратива ("една жена се разхожда под дърветата и мисли за смъртта"), ту е трудна за осъзнаване физическа особеност ("грамадната кукла на моето тяло отказва да се изправи), ту е ирония (В следващият миг умрях. Такава е прочутата история на моята смърт, разказвана, предполагам, десетина години след кончината ми и сетне забравена."), ту е жив човек ("Смърт, който някога бе влюбен в мен, сега седи в лимузината, увил краката си с одеяло, и си чака шофьора"), ту е скрито, но недвусмислено присъствие ("Влакът прекосяваше една безкрайна снежна равнина; никой град не очакваше пристигането му, никой град не оплакваше заминаването му").

Сянката на смъртта броди из стиховете на Марк Странд под най-различни форми – празнотата, мимолетността, тленността, непрозримото бъдеще и всеизвестното минало. Крие сe в пясъчните часовници и календарите. Понякога се появява преоблечена като "безсмъртие" или "безкрайност", само за да ни подскаже в колко евтин маскарад сме въвлечени. В рамките на ограниченото човешко съществуване тези понятия са или поетични клишета, или немислими, и Марк Странд с насмешливата си ирония не ни оставя дълго да вярваме в тях. "Скучната игра на дълговечност" е за наивници или претенциозни лъжци, а той не е нито едното от двете. И дори не е религиозен, което означава, че не е склонен да се самоутешава с консенсусни картини на отвъдното.

Странд е търсач на истината, стоик и самотник. Готов е да посрещне смъртта такава, каквато дойде. Същевременно – или може би именно поради това – той е остро чувствителен към богатството от значения на отлитащия миг, към важността на мимолетното. И тук идва големият му парадокс. Какво ще стане един ден, когато смъртта пререже каналите на тези толкова силни сетивни връзки със света? Къде ще се озове човек, когато – перифразирам – "утрешният ден дойде, а той не е в него"? По някакъв начин трябва да се премине от нещо към нищо, но как изглежда то?

В търсене на отговора Марк Странд неуморно се взира в нищото, опитва се да го предвиди, да го картографира, да го осмисли, да се подготви за него. И става така, че картините на очакваната празнота са сред най-впечатляващите му образи.

Не знам дали Марк се е страхувал от смъртта. Но едва ли е имало приятел, с когото да са прекарали повече време заедно.

Из "Девет думи от преводачите"

  

Марк Странд:

Мисля, че в стиховете ми се случва следното: в някакъв момент езикът повежда и аз само го следвам. Зазвучава правилно и аз се доверявам на внушението на това, което казвам, макар да не съм напълно сигурен какво точно казвам. Просто имам желание да му дам свобода. Защото ако бях напълно сигурен в това, което казвам в стиховете си, ако бях сигурен и можех да го проверя, да го изпробвам и да го почувствам, ето, тъкмо това възнамерявах да кажа, струва ми се, че стихотворението нямаше да стане по-умно от мен. Мисля, че в крайна сметка стихотворението щеше да се превърне в нещо, подлежащо на опростено раздробяване. Именно тази отвъдност, дълбочината, до която достигаш в стихотворението, те кара да се връщаш към него. И се чудиш, в началото изглеждаше толкова естествено, как стана така, че стигнах дотук? Какво се случи? На мен това ми харесва, харесва ми и когато го има в стиховете на други поети. Обичам да бъда потапян в мистерия. Защото именно в онази точка на недостижимото или загадъчното стихотворението най-сетне става наше и се превръща в притежание на читателя. Искам да кажа, че в процеса на разбиране, на търсене на смисъла, читателят попива стихотворението дори когато в него има отсъствие. Но читателят трябва да го приеме. А накрая наличието на това отсъствие става съществено за стихотворението, така че нещо отвъд разбирането на читателя или неговия опит, или нещо, което не съответства докрай на опита му, става все по-негово. Той вече е притежател на загадка – нещо, което не си позволяваме в живота. Искам да кажа, че ние живеем със загадъчното, но усещането не ни харесва. Мисля, че би трябвало да свикнем с него. Чувстваме, че е необходимо да знаем значението на нещата, да се справяме в различните ситуации. Не смятам, че е по силите ни да сме толкова компетентни по въпросите на живота. Такова отношение е много далече от поезията.

Когато пишеш поезия, ти имаш нужда от известна гъвкавост в употребата на езика, гъвкавост, която може да запази живи определени постижения на езика в миналото, иначе казано, други стихотворения, но която също така да гарантира, че каквато и поезия да се появи в бъдеще, тя ще се възползва от успехите, а не от провалите в използването на езика. Работата е там, че ние се опираме на това, което ни е дала поезията на миналото, за да преценим как да постъпим и да определим кой стих е добър или кой стих е красив. С други думи, приятно е да знаеш, че поетите на бъдещето ще са прочели най-добрите поети от днешния и вчерашния ден и че няма просто да изградят стихотворенията си върху новинарските емисии или инструкциите за употреба на електроуреди. Така че в известен смисъл да има приемственост в езика на поезията. Звучи сложно, да, но нас ни определя най-доброто, написано на нашия език, и затова искаме да запазим за идните поколения най-доброто, написано на този език. Ако поезията се превърне в обзор на вестникарската страница или на казаното от учените глави по телевизията, този език няма да просъществува дълго; това не е език, който ще намери превод в бъдещето.

Мисля, че в поезията всичко е възможно. Но проблемът е, че докато израства, поетът развива склонност към употребата на определени думи, които създават или внушават определени пейзажи или душевни състояния, или определено отношение. И тъкмо те

се превръщат в неговата поетическа идентичност. Затова, когато се появи тема, изискваща употребата на лексика, която преди това не е ползвал, вместването й в стиха може да се окаже трудна работа. Ще изглежда странно и в крайна сметка тази тема може да се окаже отхвърлена в полза на думите, за които поетът е сигурен, че ще свършат работа, защото все пак – въпреки експериментирането и съпътстващото го самодоволство – ние искаме да пишем собствените систихотворения, да продължим да пишем тъкмо тях и те да звучат като написани от нас. Това е ужасно ограничение. Според мен именно в това геният на Джон Ашбъри се проявява толкова силно – той използва много богат набор от думи, който побира всякакъв тематичен обхват. Може да говори за Гьобелс, колибрита, парни багери и хемороиди в рамките на едно стихотворение. А по всяка вероятност би могъл да го направи и в десет стиха – и пак би звучало като Ашбъри! Но поет със силно ограничен речник – да речем, сведен до думи като стъкло, тъмен, камък – аз години наред използвах тези думи – не би могъл да го постигне. Той всеки път ще извиква в съзнанието на читателя същия онзи мрачен пейзаж, отново и отново. Почувствах, че трябва да разбия това ограничение. Затова в поемата ми Тъмно пристанище изникват и много други неща: Марсий и мафията, клането на мужиците, рускините на вечерното парти...

Отказвам да пиша, ако чувствам, че стихотворенията, които пиша, са лоши. В крайна сметка моята идентичност не е толкова важна. По-важното е да не опетня честта на нещо, което смятам за благородно занятие. По-скоро не бих писал изобщо, отколкото да пиша лошо и да опетня честта на поезията – дори с цената на това да не съм себе си. Зная, че звучи възвишено и благородно, но не е. Аз обичам поезията. Обичам и себе си, но смятам, че обичам поезията също толкова, колкото и себе си.

Из "Изкуството на поезията",
разговор с Уолъс Шон, "Парис Ривю" 1998, № 77
Превод от английски Р. Желев, Литературен вестник № 6 / 2015

За да поръчате книга

Тел. + 359 884 090 065
email: fakelex@tea.bg

Общи условия
Политика на поверителност
Контакт с нас

пл. Славейков № 11
София, 1000
България