Сергей Шаповал

Руско четиво

Рубинштейн Л. Духи времени. М.: КоЛибри, 2008.

На пръв поглед това е сборник с есета, публикувани в периодичния печат през последните няколко години. Рубинщейн избягва това жанрово определение и предпочита да нарича текстовете си проза. Книгата доказва правотата му. Събрани в нея, те са групирани в шест раздела (всъщност аз съм чел всичките веднага след публикуването им) и представляват единство по съдържание и емоции, звучат като цялостно музикално произведение. Цялостно, но не и монотонно. Рубинщейн ту използва лупа, за да открои нещо дребно, ту от висините на абстрактността досущ ястреб се спуска стремглаво към баналното ежедневие. Той успява да предизвика поразителен ефект както в стиховете си избягва директната лиричност, а пределно я свива, за да може сгъстено да въздейства на читателите.

Лайтмотив в текстовете на Рубинщейн са спомените за 50-те, 60-те и всички останали години на застоя. Спомени толкова точни и осезаеми, че сякаш ни приканват нищо да не забравяме и всичко да забелязваме, нещо като гимнастика за душата, която може да направи човека по-сложен и интересен.

Рубинщейн е преминал от стихове на проза, но си остава поет. Острото му око може да открие в банален предмет или явление нещо напълно неочаквано, тънкият му слух е способен от водопада думи да измъкне истински езикови деликатеси. Поетическата му афористичност прави разговорите за важните неща ясни и точни. Например за присъщата ни историческа амнезия той казва: “Тази амнезия не е болест. Това си е особено здраве”. Или: “Злото никога не бива остроумно. А ако е, това вече не е зло”. Из разговор за националните особености: “Всичко това е или за патриотите, или за ксенофобите, което, общо взето, е едно и също”. След изборите за Държавната дума направо ни предупреждава: “Натягащата се, креслива и мърлява опозиция е също толкова глупава и неприятна, колкото и внушаващата респект, самодоволна и лигава любов към шефа. Впрочем не, не толкова. Глупава да. Неприятна също. Но далеч не толкова опасна за душевното здраве на обществото”.
Прозата на Рубинщейн е умна, иронична, точна: четеш и се смееш, тъгуваш, радваш се на точното наблюдение и изразяване. А какво друго още му трябва на мислещия човек?

Кибиров Т. Три поэмы: 2006-2007. М.: Время, 2008.
Тимур Кибиров, който доскоро бе преследван от определението “излязъл от ъндърграунда”, днес вече е напълно солиден поет: той е лауреат на девет престижни награди, последната “Поет” получи през април, излезе тринайсетата му стихосбирка.
Освен поемите в нея влизат “Встъпителен центон” (Кибиров е майстор в правенето на самостоятелно стихотворение от строфи на други поети), “Заключителен сонетен венец” и “Коментари” в стихове.
Както обикновено, Кибиров е последователен: възпява “простите неща”, не може да се примири с войнствения идиотизъм на телевизията и попкултурата като цяло, обръща се към детството и юношеството си, но без да се задоволява с описание на забавни епизоди от тях, а намирайки мотиви, чийто смисъл влияе до днес на живота му. Такава е “лирико-дидактичната поема” в проза “Покойните старици”. Кибиров използва опита от работата си в телевизията и прекъсва творбите си с рекламни паузи, направени уж по каноните на този бизнес: посочва спонсора си, производител на бира. Накъсо казано, в тази стихосбирка любителите на неговата поезия ще намерят непроменен своя Кибиров.

Кузмин М. Дневник 1934 года. СПб.: Издательство Ивана Лимбаха, 2007.
Михаил Алексеевич Кузмин пише дневника си от 1905 година, но доскоро последната му част, от 1934-та, две години преди смъртта му, беше неизвестна. Това издание направо поразява със солидността си, която изглеждаше вече забравена. Самият дневник заема сто страници, останалите над триста са предговор, приложения, историко-литературен коментар и показалец на имената. Подготовката за печат, съставителството, встъпителната статия и коментарите са дело на известния филолог и критик Глеб Морев.
Дневникът включва обикновени битови всекидневни записки, фрагменти проза, отделни спомени, например за “Кулата” на Вячеслав Иванов. Хвърля се ярка светлина върху обстоятелствата в живота на Кузмин през 1934 г., болестта му, заради която той периодично влиза в болница, невъзможността да се впише във вече формирания съветски литературен процес, все по-ясното съзнание в каква страна живее, осмислянето на стореното от него. Две години по-късно, преди да умре, Кузмин казва: “Всичко главно е направено, остават детайлите”.
Прозаическите ескизи са посветени на най-различни явления и случки на люляка, на гълъбите, на любими и не само любими композитори, на петлите, фризьорския салон и т.н. Ето един от “Лица”: “Пролетарско семейство. Зла жена фанатичка, идиотска хлапачка престъпничка и татенцето едното рамо по-високо от другото, кривогледият поглед бяга насам-натам и по различно време. Към това непрекъснат кретенски кикот и ръцете все играят. По вестниците портрети на престъпници и луди, без съмнение. Но пък и лицата на буржоата не са по-добри и човек не знае какво да прави с тия хора. Или времето е такова”.

Пригов Д. А. Катя китайская (чужое повествование). М.: Новое литературное обозрение, 2007.
Дмитрий Александрович предава в издателството този роман малко преди неочакваната си кончина. Оттогава няма и половин година, но празнотата в руското културно пространство, която той остави след себе си, вече се усеща.
Пригов разказваше за книгата, че е роман “от опита на моята жена”, биография на момиче от семейство на емигранти, полурускиня- полуангличанка, израсла в Китай. Това са нейните спомени успоредно с разказа за връщането є с влак в постсталинова Русия”. Както обикновено, в прозата на Пригов реалистическите наблюдения съжителстват с гротеската и фантасмагориите. Но този роман е станал доста по-лиричен в сравнение с предишните му прози. Обикновено той нагнетява повествованието, работи с неравната му енергия, но в “Катя китайская” има нова атмосфера, свързана с включването на разказвача от първо лице, който сравнява собствения си жизнен опит с този на героинята.
В романа постоянно изникват всякакви чудовища и исторически ужасии, но неговата посока все пак е към умиротвореност. Дмитрий Александрович можеше да блесне с още една страна на огромния си талант.

Данилкин Л. Человек с яйцом: Жизнь и мнения Александра Проханова. М.: Ад Маргинем, 2007.
Този труд с над шестстотин страници гъст текст няма аналог: за никого от съвременните живи писатели или общественици не е създавано подобно нещо. На пръв поглед известният “гланцов” литературен наблюдател Лев Данилкин е направил нещо странно захванал се е да опише подробно живота на един писател, който не е сред топавторите, има репутация на “певец на Генщаба”, “идеолог на пуча срещу Горбачов”, “червенокафяв графоман” и други такива. Всичко това е подкрепено с чести изказвания на Проханов по телевизии и радиа, в които той си позволява крайно резки съждения, направо непоносими за едно либерално ухо. Би било голяма грешка обаче този пламенен патриот да се представя като едноклетъчна личност. И тази книга го доказва убедително.

Зад екстравагантното заглавие се крие и екстравагантна история. В зенита на славата си писателят Юрий Трифонов прочита няколко разказа от младия тогава Проханов и решава да се запознае с него. Определя му среща във фоайето на Централния дом на литератора и го пита как да го познае. Проханов отвръща, че ще държи шарено дървено яйце. Когато по-късно вече се подготвя за печат първият сборник с разкази на Проханов, Трифонов пише предговор, озаглавен “Човекът с яйцето”. Тогава цензурата намира двусмислица в него и го сваля от изданието, но днес заглавието дочака своя час.

В основата на книгата са залегнали десетки интервюта с обекта на описанието, които е можело да се групират по някакъв принцип и да се публикуват. Но, изглежда, общуването с тази толкова могъща личност е започнало сериозно да въздейства на автора, та техните взаимоотношения са отделна сюжетна линия. Не стига че Данилкин е прочел всичко от Проханов, ами и се е приобщил към публикациите му от 60-те 80-те години. Така картината е станала доста по-мащабна от представите ни.

Данилкин обобщава това май изобилно повествование твърде неочаквано: показва убедително, че неистово патриотическият, имперски прохановски дискурс днес е дискурс на руската власт. Съвсем не елементарните изводи се натрапват сами.

Жолковский А. Звезды и немного нервно: Мемуарные виньетки. М.: Время, 2008.

В книгата са поместени сто и петдесет малки мемоарни ескиза, които авторът нарича винетки. Той работи отдавна в този жанр, две книги с винетки вече са издадени “Еросипед” и “Аllegro Mafioso”, някои от късите му прози влизат и в настоящата книга. Жолковски смята за главен признак на жанра достоверността: “От винетката се очаква краткост по форма и честност по съдържание”. Той се интересува най-вече от някоя ситуация или дори реплика, защото за да полюбопитства човек за “звездите” от названието на книгата му, не е задължително да чете цялата проза. Сред героите са Ахматова, Пастернак, Антониони, Шостакович, Ахмадулина, Месерер, Пригов, Гандлевски, Лотман, Саша Соколов, Иля Кабаков и много други известни и тъй наречените обикновени хора. Жолковски отбелязва, че работата в избрания от него жанр създава известно напрежение между достоверността и свободата на представянето є. Не бива да се лъже и да се измислят събития, но авторът е свободен да избира какво да разкаже от тях и какво не и как да ги комбинира и монтира. Авторовата позиция не е заявена директно, а се усеща в текста, написан като наблюдение с иронично присвити очи. А тези наблюдения понякога са толкова точни, че определени хора са престанали да поздравяват автора им. В предговора си Жолковски отбелязва, че винетките не са написани с безпределна искреност и че в тях има премълчани неща, които впрочем също не са окончателни: “Отворил съм файл и го попълвам, а съм го нарекъл за себе си посмъртен като Настрадин Ходжа (“За трийсет години или аз, или падишахът, или мулето, все някой ще умре”). Можем само да предполагаме как ще си изпати някой, когото съдбата е свързала с Жолковски.

Кочергин Э. Ангелова кукла: Рассказы рисовального человека. СПб.: Издательство Ивана Лимбаха, 2007.
Изтъкнатият сценограф Едуард Кочергин, повече от 35 години главен художник на Болшой драматически театър в Петербург, изведнъж стана писател. Той си беше известен от години като разказвач на истории от удивителния си живот. Кочергин смята себе си за “възпитаник на Берия”. Родителите му са били репресирани, той попада в заведенията и специнтернатите за деца на такива в системата на НКВД и е изминал пътя от крадец до творец.
Това не е физиология на следвоенния Ленинград, това са разкази с гласовете на хора, които Кочергин е срещал. В детството си той е имал езиков дефект. Майка му е полякиня и първият му език полски. На две години и нещо го пращат във въпросното заведение за деца, където млъква и мълчи близо две години, проговаряйки само веднъж с купища най-мръсни думи, след което трябва да се отучва от тях. Мълчанието изостря слуха му, той може да чуе и запомни разнообразната реч на срещаните хора. От Сибир, където е евакуиран, се прибира в Ленинград в продължение на няколко години. За зимата се предава в детско заведение, през лятото бяга и продължава нататък. Пред очите му е минала цялата страна.

За Кочергин вече се говори, че от класик на сценографията е станал класик на литературата. Във всеки случай книгата поразява с достоверността и органичността си и проницателните наблюдения.

Сараскина Л. Александр Солженицын. М.: Молодая гвардия, 2008.
В прочутата издателска поредица “Жизнь замечательных людей” от 2005 г. е включена серията “Биографията продължава” за наши живи съвременници. Новата книга в нея е най-пълната биография на станалия приживе класик Александър Солженицин. Автор на този труд от почти хиляда страници е известният историк на литературата, д.ф.н. Людмила Сараскина, публикувала по-рано няколко книги за живота и творчеството на Фьодор Достоевски. Биографията излиза в чест на юбилея на Солженицин, който навършва 90 години, та подготовката на текста е била особено внимателна по всички линии. По всички, защото самият герой е вземал определено участие в работата, четейки готовите страници и правейки своите уточнения. В основата на книгата са залегнали многочасовите разговори на Сараскина с главното действащо лице, свидетелства на домочадието му, нови документи. Авторката опровергава един след друг слуховете, полепнали по юбиляра през последните години. Работа е имало доста, защото равнодушните към писателя и творчеството му са малко: или пълно отричане, или абсолютен възторг. Трудът на Людмила Сараскина несъмнено ще стане отправна точка за по-нататъшния сериозен разговор за автора на “Архипелаг ГУЛАГ” едно от най-важните произведения през отминалия век.

Хмельницкий Д. Зодчий Сталин. М.: Новое литературное обозрение, 2007
В основата на тази книга е залегнала една не толкова сложна мисъл, която обаче нито е потвърдена, нито отречена, както става ясно. Мисълта е следната: лично Сталин е управлявал възникването и развитието на сталинската архитектура. Макар и външно просто, това твърдение е истинска ерес в нашата традиция, защото и съветските, и антисъветските изследователи са убедени, че Сталин не е имал отношение към сталинската архитектура.

Дмитрий Хмелницки е историк на архитектурата, от 20 години живее в Германия. Със сталинската архитектура се занимава доста отдавна, за написването на книгата е събрал внушителен документален материал, на места направо сензационен. Цена няма главата “Първата петилетка и Алберт Кан” за легендарния период на индустриализацията, един от главните убийствени аргументи за величието на персоната на другаря Сталин, превърнал изостаналата аграрна страна във велика и индустриализирана. И така между 1929 и 1932 г. фирмата на поканения американски архитект Алберт Кан е проектирала 521 (по други данни 571) обекта; при един по-внимателен анализ лесно ще си направим извода, че американецът Кан всъщност е проектирал (и оборудвал впрочем) практически цялата съветска военна промишленост.

Ето квинтесенцията на това солидно изследване: “Сталинската архитектура е абсолютно уникално явление. Сравненията с нацистката са валидни само донякъде. Разликите са огромни. Сталин не избира както Хитлер Шпеер един любим архитект или някакво направление. Никой от архитектурния елит, който ползва Сталин в началото на 30-те години, не е могъл да каже, че са победили неговите възгледи или стил нито левите, нито десните. Всички са насилени. Своя колективен Шпеер Сталин моделира лично от подръчния му материал. Всяко здание от сталинската епоха има официален автор. Но автор на всички автори е Сталин”.

Россия. Большой лингвострановедческий словарь. М.: АСТ-ПРЕСС, 2007.
Това уникално издание съдържа около хиляда речникови единици, в които са описани две хиляди реалии от историята, културата, природата, бита и др. Речникът е забележителен не само с широкия обхват на темите, но и с приноса си в развитието на лингвогеографиката и лексикографията, прокарвайки граница между речниците по географика и лингвогеографика. Авторите са включили “езикови единици, които имат национално-културен фон, т.е. известен фонд допълнителни сведения и асоциации, свързани с националната история и култура и познати на всички руснаци”. Например такива думи и словосъчетания от природата, историята и културата като битката за Москва, Денят на победата, малина, перестройка, елха, картофи и т.н.; собствени имена топоними и антропоними: Днепър, Нева, Достоевски, Окуджава, Брежнев, Евгений Онегин, Баба Яга, Чебурашка, Обломов; названия на общоизвестни произведения на изкуството: “Лебедово езеро”, “Седемнайсет мига от пролетта”, “Герой на нашето време”, “Диамантената ръка”, “Христос се явява на народа”, “Очи чёрные” и др.
Този подход различава речника “Русия” от редица аналогични издания. Например в лингвогеографските речници главните реки на дадена страна по правило се представят само като водни артерии с начало, място на вливане и т.н. Тук в речниковата единица “Волга”, да речем, влизат не само такива данни, но и културни за бурлаците, най-известните песни и картини, посветени на реката, че на Волга е кръстен лек автомобил, смятан за най-престижен в СССР и пр. Филми, превърнали се в култови, са представени не само като творби на изкуството, но и заедно с думи и изрази, свързани по популярност с дадено заглавие (Щирлиц). Така речникът повишава ранга си от прост сбор познания в пособие за вникване в тайните на руския манталитет.

В края на април бяха обявени победителите в общоруския конкурс за най-добра книга на годината и речникът “Русия” победи в категорията си “Речници и енциклопедични издания”.

Превод Силвия Радева