6

Неочакваното намиране на Заверата със свастиката, изписана от блаженопочившата ръка на императрицата, за мнозина има характер на откровение. По сведенията на английски офицери при армията на Деникин едно популярно издание е било предназначено за "всички войници, които знаят да четат" и е трябвало да послужи не само за затягане на разклатения морал на войниците, но и като заупокойна молитва за великомъченицата Александра Фьодоровна. Насядали до огъня около офицерите, войниците слушат пресипналия глас на четеца, който изрежда пророчествата на Нилус и откъсите от Заверата. В тишината между две думи се чува само съскането на някоя треска и понякога, сякаш от необятната далечина, пръхтенето на казашките коне.
"Ако всяка държава има двама неприятели ­ отеква кристалният глас на офицера ­ и ако на държавата е позволено прилагането на всяка възможна сила по отношение на външния враг като например среднощни атаки и засади, за да надделее в борбата с неравностойния противник ­ разрушителя на съществуващия обществен ред и благосъстоянието, ­ непозволени и неестествени ли са подобни мерки?"
Офицерът за момент отпуска книгата до себе си, отбелязвайки с показалец страницата.
"Ето, господа, какъв морал проповядват те". (Ординарецът използва паузата и изтупва снега, нападал върху навеса на палатката точно над главата на офицера.)
"Думата свобода ­ и изговаря думата така, сякаш е написана с курсив ­ вдига човешката общност на борба срещу всяка сила, срещу всяка власт, дори и божествената. Ето защо, когато ние завладеем света… (Той отново пуска книгата с пръст между страниците.) "Господа, мисля, че не е необходимо да обяснявам кои са в този текст тези тайнствени ние... Ние, това са те. После рязко вдига книгата, тъй като тази стилна фигура му изглежда напълно ефектна и достатъчна. Следователно, когато ние (т. е. те) завладеем света, ще смятаме за свой дълг да премахнем от човешкия речник думата "свобода", тъй като тя е въплъщение на животинската сила, която превръща тълпата в кръвожадни зверове. Вярно, тези животни заспиват всеки път, когато се налочат с кръв, и тогава е съвсем лесно да бъдат оковани във вериги."
Фанатизираната войска, въоръжена вече с ново съзнание, се устремява да громи нечистите сърца. Първите по-значителни жертви на книгите убийци наброяват около десет хиляди души. Известната Енциклопедия, чиято обективност се оспорва от много хора, особено от адептите на Заверата, посочва около 60 000 убити в периода 1918­1920 година само в Украйна.


7

В багажа на белогвардейците (които напускат родината на борда на съюзническите кораби) между Новия завет, Речника на Дал и хавлиите с монограми може да се открие и Антихрист със страници, отбелязани с нокът. Така скоро се появяват френски, немски и английски преводи на книгата, за което неоценимата си лингвистична помощ оказват и руските емигранти.
В научни коментари експертите се опитват да изяснят тайнствения произход на ръкописа. Възникват противоречиви и конфузни твърдения, на основата на които би могло да се заключи, че tout compte fait* до протокола, на чиято основа е създадена Заверата, се е стигнало с цената на огромни опасности: архивът, където се съхранява оригиналът на ръкописа, е един вид преддверие за ада, в което два пъти не се влиза. А да влезе дори и само веднъж, през вратата, запечатана със седемте печата на тайната, е успял само онзи, който е притежавал лукавостта на лисица, ловкостта на котка и сърцето на видра. Една жена според френските източници открадва ръкописа в Елзас (според други в Ница), докато мъжът й сънува блажени сънища и дори не подозира, че тайната му мечта за завладяване на света в най-скоро време ще бъде оповестена на сляпото и глухо човечество. Въз основа на показанията на П. Петрович-Степанов, бивш прокуратор на Московския синод, бивш дворцов съветник и т. н., показания, дадени под клетва на 17.04.1927 година в Стари Футог, той е притежавал ръкописа на книгата още в края на миналия век. Отпечатва го за своя сметка на руски без година и място на издаването, без име на автора и издателя: "за лична употреба". Ръкописа му донася от Париж някаква позната. От друга страна, известната г-жа Шишмарьова твърди, че автор на текста е Ашер Гинзберг, последовател на Маймонид. Първоначалният ръкопис е написан на еврейски от собствената му ръка някъде в Одеса, откъдето тръгват и останалите преводи. Планът за завладяването на света, роден от болното съзнание на последователя на Маймонид, както твърди въпросната дама, е приет от съзаклятниците на таен конгрес, проведен в Брюксел през 1897 година. Руските емигранти награждават авторитетни меценати с машинописни екземпляри на превода на Антихрист (който инкорпорира Заверата) и на един карнавал в Париж през 1923 година Антихрист ще бъде една от премиите в томболата заедно с печена гъска и хайвер. Дори нещастният Йоаким Албрехт от Прусия ще споделя по време на заточението си Нилусовата книга със сервитьори, таксиметрови шофьори и асансьорни техници. Нека господата само благоволят да я прочетат и ще разберат всичко: не само причините за изгнанието му, но и за нечуваната инфлация и скандалното влошаване на хотелиерските услуги. Екземпляр на книгата с готическия автограф на последния Хоенцолерн (книгата е с лично посвещение за главния готвач на един известен парижки ресторант, а недостойният й наследник я продава на търг, без да му мигне окото) показва, че принцът е разполагал с първото издание на немски от 1920 година. Произведението е отпечатано с подкрепата на онзи същия германски националист, който издава и фамозния Auf Uorposten. "Нито една книга от появата на печатарството и откриването на азбуката не е допринесла повече за пробуждането на националния дух, се изтъква във въпросното издание с разбираемо преувеличение. Заключението е апокалиптично: Ако народите на Европа не се надигнат срещу общия враг, разкриващ тайните си планове в книгата, цивилизацията ни ще бъде унищожена със същия онзи фермент на разрушението, с който е била погубена и античната цивилизация преди две хилядолетия."
Петте последователни издания свидетелстват за силния отзвук сред читателите.
Що се отнася до автентичността на книгата, в нея никой не се съмнява: Антихрист на Нилус, на чиято основа са направени останалите преводи, съществува черно на бяло във фонда на Британския музей. И тъй като повечето простосмъртни застават пред всяко печатно издание като пред Светото писание, мнозина приемат доказателството без всякакво съмнение и интелектуална предпазливост. "Възможно ли е, пита се ужасеният редактор на Times, наистина този план да е дело само на шепа злодеи, които в момента да се наслаждават на резултатите от реализацията му?" Фондът на библиотеката, съхраняващ основното доказателство, крие по прашните си лавици още много тайни, затрупани с купчини прахоляк. Когато случайността, съдбата и времето се окажат в подходяща констелация, пресечната точка на тези сили ще премине отново през мрачните коридори на Британския музей.


8

Действието на този заплетен роман сега ни отвежда в един треторазреден хотел край някакъв пазар. В близък план се вижда черква, катедрала или джамия. Ако се съди по избелелите зелени марки на пощенската картичка, това би могла да бъде "Света София". На печатите е отбелязана 1921 година. В хотела е отседнал руският емигрант Аркадий Иполитович Белогорцев, капитан от кавалерията, а в цивилния живот лесотехник. Миналото му ни е напълно неизвестно, за него не се говори с охота. (В преписката се говори за климата, Бога, източните традиции и обичаи.) Услугите, които някога е правил за Охранката, сега вече не му изглеждат толкова славни. Както твърди, напуснал е Русия най-вече заради клетвата си пред царя: войнишка клетва не се престъпва. Точно този категоричен императив ­ юнкерското разбиране за честта ­ го отвежда под английски флаг до Константинопол, където пуска котва. Мизерни хотели, хлебарки, носталгия. Все по-мъчително става за А. И. Белогорцев да се държи непреклонно. Най-напред залага сребърния си часовник с монограма на императрицата и златната верижка (подарък от баща му), след това продава Речник на руския език на Дал (като преди това откъсва своя ex libris ­ два преплетени меча с кръст в средата), парадната сабя, сребърната табакера, пръстена печат, ръкавиците от еленова кожа, кехлибареното цигаре и най-накрая ­ гумените си галоши.
Един прекрасен ден идва ред и на останалите книги от вишневия куфар. (В страшното си безделие, вероятно по причини от духовно-хигиенен характер, белите офицери подправят суетата на политическите страсти с поезия. Произведенията на руските поети започват да се въртят в кръг с активната помощ и на антиквариатите, също като карти на маса за игра.) Аркадий Иполитович Белогорцев се теши с една мъдрост, дошла навреме: в зрелите си години човек вече трябва да е извлякъл най-важното от книгите; не е възможно да мъкнеш вечно на гръб като охлюв товара на тежестта и съмнението. Личната библиотека е единствено това, което съществува в съзнанието ­ квинтесенция и наслагване. (Дори името на Дал отеква в мисълта му като заглавие на някакво стихотворение.) А какво е квинтесенцията, наслагването? Знае "Евгений Онегин" наизуст, "Руслан и Людмила" ­ почти наизуст, Лермонтов рецитира, докато обгаря със стипца раничките си от бръсненето ("с свинцом в груди..."), понякога Блок, Аненски, Гумильов или някой друг във фрагменти. Какво е следователно квинтесенцията? Няколко строфи от Фет, Байрон, Мюсе (гладуването не се отразява добре на паметта, каквото и да приказват стоиците), Верлен, Le colloque sentimental*, Ламартин и някакъв стих, който се появява като изваден от контекста: Vous mourыtes аu bord ou vous fыtes laissйe** ­ вероятно от Расин или Корней.
"И така, господа, за какво служи личната библиотека? На първо място за бележник, ако оставим настрана поезията ­ продължава бившият собственик на семейната библиотека. ­ И да преминем към по-сериозни неща (може би с основание болшевиките твърдят, че поезията е само мъгла и пропаганда). Намираме се в някаква гора в Анадол или Сърбия. (A propos всички сега се готвят да заминат за Сърбия.) Заедно с мен е и уважаваната от всички ни (приближава се до нея, хваща я подръка и така "заедно се разхождат из гората") Екатерина Алексеевна Месечина. Аз съм този, който съм, както би казал Тристмегист, т. е. Аркадий Иполитович Белогорцев, лесотехник по гражданско занятие. (Това, господа, е от особена важност: лесотехник.) Изведнъж Екатерина Алексеевна задава фаталния въпрос: Извинете, но кое е това цвете? И понеже съм честен човек и не мога да си измислям, казвам: Уважаема и т. н., и т. н., трябва да ви призная, че не знам! Но ­ продължавам аз ­ трябва да проверя в подръчната си библиотека."
Всички се разсмиват. Ясно им е, че Аркадий Иполитович говори така, без оглед на лекото пиянство, само за да приглуши мъката си от продажбата на библиотеката, която като охлюв е мъкнал на гърба си по суша и море през всичките тези години.
Господин Х, щастливият купувач, наблюдава всичко това от известна дистанция, но не се чувства особено уютно. Струва му се, че всички погледи са вперени с укор в него.


9

На следващия ден, все още махмурлия, Х размества книгите, които до този момент все още не е разгледал напълно сериозно. Говори за стойността им ­ естествено, далеч от всякакви сантиментални подбуди, ­ която сега му се струва преувеличена. Единственото произведение в колекцията, заслужаващо повече внимание ­ Походни записки на руския офицер, ­ дори би могъл да върне на Аркадий Иполитович, освен ако подобен жест не би бил твърде обиден. Книгите е откупил en bloc, както заявява многократно след това, за да предотврати "моралното падение на един царски офицер и приятел". Впрочем не може да се отрече, че е бил заинтересуван, лично заинтересуван от Походните записки с автограф от Лажечников, в момента, когато се надвесва над кожения куфар в достойната за съжаление стая на хотел "Роял" (не онзи в центъра, а другият, носещият изтърканата си емблема единствено като подигравка). "А от нас какво ще остане, господа?", казва той по този повод тихо, сякаш на самия себе си. "Любовни писма! И неплатени хотелски сметки", подхвърля другият.
Списъкът не е прекалено дълъг. De Las Cases, Memorial de Sainte Hйlиne (без посочена година на издаването, вероятно щампата е откъсната); Подбрани фейлетони и анекдоти за господаря император Александър I, Москва, 1826; Писма на М. А. Волкова до Ланская, М., 1874; P. M. Bykov, The last Days of Tsardom, London (дата не е посочена); Изповед на Наполеон Бонапарт пред абат Морио в превод от френски, М., 1859; И. П. Скобальов, Дарове за приятелите или преписка на руските офицери, Санкт Петербург, 1883; Marmont, Memoires, 1772­1841, Paris, 1857 (първите три тома са с автограф: "Marmont, marйchal, duc de Raguse"); Денис Давидов, Материали за историята на съвременната война (без място и дата на издаването); Мистрис Брадон, Аурора Флойд, роман, Санкт Петербург, 1870; Граф Ф. В. Растопчин, Мемоари, М., 1889; Д. С. Мережковски, Толстой и Достоевски, Санкт Петербург, 1903 (с автограф и посвещение на известната Шчукина); А. С. Пушкин, Съчинения, издание на Императорската академия на науките, под редакцията на В. И. Сетов (три тома), Санкт Петербург, 1922; Кнут Хамсун, Събрани съчинения (първите четири тома), Санкт Петербург, 1910; Материали за историята на погрома в Русия, Петроград, 1919; А. С. Пушкин, Писма 1815­1837, Санкт Петербург, 1906; Л. Н. Толстой, Война и мир, трето издание, М., 1873; Л. Н. Толстой, Севастополски разкази, М., 1913; Richard Wilton, The Last Days of The Romanovs, London, 1920; Преглед на записките, дневниците, спомените, писмата и пътеписите, отнасящи се до историята на Русия, отпечатани на руски език (три книги), Новгород, 1912; Ели де Сион, Съвременна Русия, М., 1892; Jehan-Preval, Anarchie et nihilisme, Paris, 1892 (съществуват сериозни подозрения, че зад този псевдоним се крие небезизвестният Р. И. Рачковски); W. M. Thackery, Vanity Fair. A Novel Without the Hero. Tauchnitz Edition, Leipzig (без дата); Н. И. Греч, Спомени от моя живот, Санкт Петербург, издание на Суворин (без посочена дата); Melhior de Vogue, Les grandes maоtres de la littйrature russe (vol: 55, 56, 64),1884; Походни записки на руския офицер, издание на И. Лажечников, М., 1836; Дейност на Свободната икономическа общност във връзка с развитието на земеделието в Русия, Санкт Петербург, 1814; Н. В. Гогол, Писма, под редакцията на Шенкор, М., без дата; Д. И. Завалишин, Спомени за декабристите, Санкт Петербург, 1906 (с посвещение от Завалишин за Иполит Николаевич Белогорцев); и на последно място ­ една книга в евтина кожена подвързия без титулна страница.
(Читателят, вярвам, ще разбере лесно кое в този списък е семейно наследство ­ книгите с кожена подвързия ­ и кое скорошно издание, годно да хвърли някаква светлина върху интелектуалния профил на един бивш офицер от Охранката, за когото иначе се знае много малко.)


10

След като ги преглежда, не без любознателност и известно метафизическо вълнение ("А от нас какво ще остане, господа? Любовни писма... и неплатени хотелски сметки"), Х поставя отново книгите в куфара, който излъхва силна миризма на нови чизми и лавандула, и започва да разглежда книжката без заглавна страница. (Представям си го как клечи до сандъка, накланяйки книгата към светлината на лампата.) Върти я дълго в ръцете си, след което я поднася към носа си. (Обича мириса на стари книги.) На гърба й открива някаква издълбана дума с дребен шрифт и в първия момент му се струва, че това е заглавие на роман. На девета страница открива мисъл на Макиавели ­ или поне мисъл, която му приписват, и тя предизвиква любопитството му. "Държавите имат два противника, външен и вътрешен. Какво оръжие използват те в борбата си срещу външния враг? Дали генералите на две воюващи страни ще си разменят военните планове, за да дадат възможност на другите да подготвят самозащитата си? Ще се въздържат ли те от среднощни атаки, капани, засади и борба с неравностоен противник? А вие не желаете ли да употребите всички тези военни хитрости, клопки и капани, цялата тази стратегия, необходима за воденето на военни действия, срещу вътрешния враг, срещу причинителя на безредиците?"
В този момент г-н Х забелязва сипещия се сняг, духът му отлита далеч от хотелската стая.
"Принципът на народния суверенитет ­ любопитството му расте с всяка изминала минута ­ разрушава всички порядки; той узаконява правото на революция и хвърля обществото в открита война срещу всяка власт, а дори и срещу Бога. Този принцип е олицетворение на силата и превръща народа в кръвожаден звяр, който заспива веднага, щом се налочи с кръв, и тогава много лесно може да бъде окован във вериги."
Навън е топла средиземноморска нощ, а Х гледа стелещите се парцали сняг и чува в тишината на истанбулската нощ пръхтенето на казашките коне. И тогава пред очите му се явяват офицерът, който за момент спуска книгата до себе си, държейки показалец между страниците й. ("Ето, господа, какъв морал проповядват те!") В кратката пауза ординарецът изтърсва с ръка навеса на палатката. Господин Х усеща как снегът се плъзва по ръкава на шинела му. Махмурлукът му изчезва изведнъж. Сега гледката вече му се струва далечна, сякаш е било много, много отдавна: насядали край огъня някъде в затънтените задкарпатски котловини, войниците са наобиколили офицера, който им чете за коварната завера срещу Русия, царя и съществуващия ред. Този офицер, този артилерийски полковник е Драгомиров, Сергей Николаевич Драгомиров.
Книгата, от която някога Драгомиров беше чел на войниците си, след славната му гибел (при превземането на Екатеринбург) става притежание именно на него, на г-н Х.
Подтикнат от изненадващо съмнение, Х започва да търси в библиотеката си книгата, завещана му от Сергей Николаевич Драгомиров. Това е (както читателят вече се досеща) Антихрист на Нилус. Драгомиров вярва на тази книга като на Светото писание. (Х ­ лека му пръст ­ прекарва доста нощи с нея, размишлявайки за Русия, Бога, революцията, смъртта, жените, конете и артилерията.) Влачена по войнишките раници, често разгръщана, тази книга все още пази нещо от някогашния си блясък на скъпо издание. По пожълтелите й страници личат следите от ноктите и пръстовите отпечатъци на бившия й собственик ­ вероятно единствената следа, останала от него на земята.
Г-н Х сравнява двете книги. Още в началото на анонимното произведение открива абзац, който му изглежда някак познат: "Какво свързва така здраво тези животни, които се ядат взаимно и се наричат хора? ­ пише там. ­ В началото на обществения живот действа грубата и необуздана сила, а след това законът, т. е. отново сила, само че този път регулирана в правна форма: силата винаги предхожда правото."
В другия, в Нилусовия Антихрист, в приложението със заглавие Завера се намира откъс, отбелязан с нокът в полето на книгата (и той сякаш дочува звънкия глас на покойния Драгомиров): "Какво е свързало така здраво тези кръвожадни животни, наричащи себе си хора? Какво ги управлява до ден днешен? В началото на обществения живот са се подчинявали на грубата и сляпа сила, а след това на закона, който също е сила, само че замаскирана под по-благовидна форма. И така, изводът е, че според природния закон правото е в силата." ("Ето, господа, какъв морал проповядват те.")
Въпреки вродената си скромност, за която споменава и Гревс, вярвам, че Х (и това унизително съкращение е израз само на извънредна дискретност) съзнава ясно значението на откритието си. Ако наистина в книгата на неизвестния автор той е открил тайнствените източници на Заверата, която вече цели две десетилетия вълнува духовете и сее недоверие, омраза и смърт, то тогава на първо място е отстранил ужасната заплаха, надвиснала над онези, които същата тази книга нарича съзаклятници. (И тогава пред очите му ненадейно изплува обезумелият поглед на едно момиченце някъде в Одеса. Подпряло глава на зейналата врата на гардероба, в който безуспешно преди това се е опитало да се скрие, стои вкаменено, макар все още да диша. В огледалото като цитат се виждат обезобразени трупове, разхвърляни парчета мебели, огледала, самовари, строшени лампи, бельо и дрехи, матраци, разкъсани юргани; улицата е покрита със сняг, навсякъде е пръснат пух, дори по дърветата.) От друга страна ­ и това е важно най-вече за него, за неговата собствена душа ­ пред себе си най-сетне има неоспоримо доказателство срещу тезата на артилерийския полковник Драгомиров (закъсняло доказателство, трябва ли да го казвам?) за съществуването на международна тайна завера. "Освен болшевишката, която вече доста отдавна, господа, не е никаква тайна... Между другото, както ви е известно, по нареждане на ген. Деникин проведох анкета, за да се установи дали в действителност в Русия съществува тайната подривна групировка, описана от Нилус. Е, господа, единствената тайна групировка, която открихме, беше организацията, целяща връщането на власт на Романови!... Моля, само без протести. В подкрепа на това съществуват официални протоколи със свидетелски показания... Да! Без значение кои Романови... Веднъж, господа, пристигнах точно след арестуването на един от съзаклятниците... Господин полковник, ако тези ваши съзаклятници изглеждат това момиченце..." (Оставете го да говори! Малко повече толерантност, господа!) "И ако това е цената, която иска Русия!" ­ Гневни възклицания, далечен хор от пресипнали мъжки гласове прекъсва думите и спомените му. ("Господа, време е за спане. Утре ни предстои тежък ден... Господа, позволете ми да ви обърна внимание, че навън вече зазорява...")
Когато г-н Х затваря книгите ­ подчертани и с отметка по полето, ­ навън вече съмва. Въпреки голямата умора той не може да заспи. Изчаква до десет часа и позвънява на г-н Гревс, кореспондента на Times.

11

През август 1921 година лондонският в. Times ­ онзи същият, който преди по-малко от половин година с недоумение питаше как е възможно наистина Заверата "да притежава такава пророческа дарба, че да предскаже всичко това", ­ та същият този Times, който въплъщава в себе си мъдростта на противоречието, публикува статията на кореспондента си от Константинопол г-н Филип Гревс. Гревс приема молбата на събеседника си и не дава гласност на името му. (И така, както вече споменахме, едно от случайните, но не и маловажни лица от тази афера ще остане известно като анонимния Х.) Господин Гревс разкрива единствено социалния му статут: православна вяра, конституционен монархист, антиболшевик; по време на гражданската война ординарец на артилерийския полковник Драгомиров. Прескачайки незначителната подробност за първото телефонно обаждане, Гревс съкращава за читателите някои подробности от разговора им в бара на х-л "Роял" (онзи в центъра), разговор, продължил от пет до десет часа вечерта.
Един бивш офицер от Охранката, избягал в Константинопол, беше принуден да продаде купчина стари книги. Между тях имаше и някакво произведение на френски език, формат 14 х 9, без титулна страница, с евтина кожена подвързия. На гърба на книгата беше отбелязана с латиница думата Joly. Предговорът със заглавие "Едно малко уточнение" носи дата: Женева, 15 октомври 1864 година. Хартията и печатарският шрифт отговарят напълно на периода 1860­1880 година. Тези подробности споменавам единствено защото съм убеден, че биха могли да помогнат за откриването на заглавието на произведението. Предишният собственик, бившият офицер от Охранката, изобщо не си спомня как книгата е попаднала у него и не й е придавал някакво по-специално значение. Г-н Х е убеден, че книгата е изключително рядка. Един ден с изненада открива, че съществува невероятно сходство между отделни пасажи, попаднали в полезрението му, и някои формулировки от прословутата Завера. След това откритие бързо установява, че Заверата е в голямата си част само парафраза на женевския оригинал.