Данило Киш
КНИГА НА КРАЛЕТЕ И БУДАЛИТЕ

Разказ


Престъплението, което ще бъде извършено след около четирийсет години, беше предсказано в един петербургски вестник от август 1906 година. Статиите излизаха с продължение, а ги подписваше главният редактор на вестника, познатият Крушеван, А. П. Крушеван, на чиято съвест, като на подстрекател на погрома в Кишинев, лежеше смъртта на петдесетина души. (В полуосветени стаи лежат, потопени в локви кръв, обезобразени мъжки трупове, а изнасилени момичета са вперили обезумелите си погледи в празното зад тежките накъсани завеси. Гледката впрочем е действителна, както са действителни и труповете. В тази кошмарна сценография само снегът е изкуствен. "По улиците ­ разхвърляни мебели, огледала, строшени лампи, бельо и дрехи, матраци, разкъсани юргани. Улиците са покрити със сняг: навсякъде е пръснат пух, дори по дърветата.") И така именно на Крушеван се пада честта пръв да огласи документа, доказващ съществуването на всеобщ заговор срещу царя, християнството и установените порядки. Той между другото не успява да разкрие произхода на този тайнствен документ ­ на чиято основа предявява обвинението си ­ и се задоволява единствено с незначителната забележка, че става въпрос за текст, написан "някъде във Франция". Анонимният преводач му дава заглавието "Завера, или къде са корените на разложението на европейското общество".
Крушеван предоставя на царската цензура разширения вариант на Заверата и само след година той се явява във вид на книга под височайшия патронаж на Царската гвардия. Издател е Петербургският съюз на глухонемите (дали в това се крие някаква символика, трудно може да се каже).
Текстовете на Крушеван, предизвикали много страсти и безредици, накрая попадат на благодатна почва и отпушват ушите на един пустинник, който в Царскоселската обител очаква небесен знак и подготвя за печат мистичните си озарения. Отец Сергей, както го наричат, намира в Заверата потвърждение на съмненията си за всеобщото разложение на вярата и обичаите, поради което включва този безценен документ в своя Антихрист като неразделна част от просветлението, озарило две души в един и същи миг. А също и като доказателство за това, че небесното войнство все още не е победено.
Издател на книгата на Нилус е Царскоселската секция на Червения кръст. Творението е отпечатано като второ, преработено и допълнено издание, на оризова хартия със златопечат, което още повече засилва вярата на читателите в силата на човешкото творчество като убежище от злото, но и като извор на нови платонически вълнения. Единият от екземплярите е предназначен за Негово величество Николай II (царят поглъща с охота мистичните творения, убеден, че с образованост и опит адът може да се избегне). Всички, имали привилегията да се докоснат до голямата тайна, са като поразени от гръм: пред тях се разкрива механизмът на европейската история, някъде още от времето на Френската революция. Всичко, което дотогава изглежда единствено плод на случайността и небесната механика, намеса на висшите принципи и съдбата, всичко това ­ цялата тази забулена в мъгла история, напомняща капризите на олимпийските богове ­ изведнъж става ясно като на длан: конците дърпа някой, който се намира в този свят. (Доказателство не само за това, че Антихрист съществува, нещо, в което никой не се съмнява, но и че Нечестивият има вече земни помощници.) Всеруският митрополит, на когото сякаш най-сетне пердето пада от очите, съзира опасността от покоряването на светата Русия от легионите на Антихриста и издава заповед вместо богослужението да се четат откъси от книгата във всичките 368 московски черкви.
Така към строгите закони на Библията, проповядваща праведност и строго наказание, сега се присъединява и тайнствената Завера. Тя съдържа, поне на пръв поглед, всичко онова, което имат и Светите книги: закони и наказания за нарушителите. Появата й е почти също толкова загадъчна, колкото и появата на Библията, а нейният скромен съставител Нилус се явява едновременно и коментатор, и редактор ­ нещо като екзегет. Единствената разлика е, че въпреки забуления й в тайнство произход Заверата все пак е човешко творение. Това я прави лъжовна, съмнителна и престъпна.
С този текст ще се опитаме да изясним произхода й и да хвърлим бегъл поглед върху личността на създателите й (придали на безочливия си акт прерогативите на божествената анонимност) и не на последно място да дадем повече яснота за напастта, произтекла от този жест.
2

Сергей Александрович Нилус, написал Антихрист, за посветените отец Сергей, изскача на историческата сцена направо от мрака на руската феодална история. Изгубил имотите си, той обикаля манастирите, пали дълги вощеници за успокоение на грешните души и удря чело в студените зидове на монашеската си килия. Докато изучава по лаврите житията на светците и блажените в лудостта си, непрестанно открива в тях множество аналогии със собствения си духовен живот. Това го навежда на мисълта да напише история за своите лутания ­ от анархизма и безбожието до истината на вярата, както и да съобщи на света озаренията си: съвременната цивилизация се е втурнала право към пропастта; Антихристът вече хлопа на вратата; сложил е срамния си печат на скрити места: под женските гърди и по слабините на мъжете.


Съвременният пътешественик Дишел отпечатва през май 1921 година (убеден, че революцията е заличила от лицето на земята стария грешник) статия, в която говори за Нилус с почитание, каквото подобава само на мъртъвците: Преди да отвори безценната ракла, започна да ми чете фрагменти от книгата си, както и откъси от текстовете, които му служеха за документация по темата: сънищата на митрополит Филарет, цитати от енцикликата на папа Пий X, пророчествата на Серафим Саровски, откъси от Ибсен, Соловьов, Мережковски. След това отвори кивота. В него лежаха нахвърляни в ужасен безпорядък банелени яки, сребърни лъжици, значки от различни технически училища, монограмите на императрица Александра Фьодоровна, кръстът на Почетния легион. Във всички тези предмети развинтеното му въображение съзираше "печата на Антихриста" във вид на триъгълник или на два преплетени триъгълника: върху галошите, произведени в Рига, във фабрика "Триъгълник", в стилизирания монограм на инициалите на императрицата, в кръста на Почетния легион.
Господин Дишел, възпитан в духа на Просвещението, гледа на всичко това с голяма доза подозрение, непрестанно търсейки позитивни доказателства; "Повелите на царството на Антихриста" са без съмнение само една мистификация, като онези на Едуар Дрюмон* или на Лео Таксил**. Докато скептичният ученик на позитивистите изказва съмненията си, отец Сергей става рязко и изгася пламъка на свещта с голи ръце. Пада мрак, но в стаята все още е светло. Навън снегът белее, а вътре самоварът проблясва като лампион. Нилус подканва със знак госта си да дойде до прозореца. Върху снежната белота ясно се откроява силуетът на човек, който се приближава до манастира, и се чува скърцането на снега под нозете му. "Знаете ли кой беше този?", пита отец Сергей, след като стъпките се отдалечават достатъчно. Очите му горят с лудешки пламък. "Аптекарят Давид Козелск или Козелски (с тях никога не се знае). Уж търси пряк път до пристана, който се намира чак от другата страна на манастирските имения, а се промъква крадешком около черквата, за да се домогне до това." И загръща с огромната си селска длан книгата, която все още лежи на масата, облечена в черната си калъфка. В полумрака на нея ясно изпъква позлатената икона на архангел Михаил. Отец Сергей я прекръства така, сякаш осветява хляб.

3

Мария Дмитриевна Кашкина, по баща графиня Бутурлина, говори за отец Сергей от дистанцията на трийсетина години: "В къщата, която беше собственост на манастира, Нилус живееше със съпругата си, по баща Озерова, както и с първата си любовница, някаква развратница. Трета жена, вечно болнава, идваше понякога с дванайсетгодишната си дъщеря, за да се присъедини към тях. Говореше се, че Нилус е баща на момиченцето. (По време на спиритическите сеанси, които организираха приятелите на Нилус, момиченцето им служеше за медиум.) Често ги виждах да се разхождат заедно. Нилус в средата, с дълга бяла брада, със светла селска рубашка, с калугерско въже около кръста. Двете жени вървяха отстрани и поглъщаха всяка негова дума. Момиченцето следваше навсякъде майка си, на съвсем късо разстояние след тях. Щом стигнеха гората, се скриваха под сянката на някое дърво. Тогава Озерова започваше да рисува акварелите си, а другата жена подхващаше плетивото си. Нилус се излягаше до тях и отправяше поглед в небесата, без да проговори нито дума повече."
Същата М. Д. Кашкина открехва за нас една малка част от завесата, криеща тайните на този смахнат свят, станал благодатна почва за Заверата: смесица от суеверие, окултизъм и мистериозна лудост с религиозен фанатизъм и разврат.
"В манастира Нилус се сприятелява с някакъв калугер. Това е личност с донякъде съмнителен морал, но не и напълно лишена от художнически талант. Според личните уверения на Нилус калугерът е автор на картина, представяща полета на царското семейство в небесата. Наоколо от мрачните облаци се подават рогати дяволи с вили в ръце и заплашително плезят змийските си езици към малкия царски син. На дяволските чети се противопоставя местният Митя Калаид, т. нар. Митя Босяка, притекъл се, за да сломи сатанинската мощ и да спаси престолонаследника. С помощта на съпругата си Озерова Нилус успява да изпрати това платно в Санкт Петербург. Митя е повикан незабавно в двора, а с него е и Нилус, който превежда на земен език неразбираемото бръщолевене на малоумния Митя."


4

В една биография от 1936 година, отпечатана в Нови Сад, Нилус е представен като Божи човек и праведник, а тайнственият документ на Заверата ­ като автентично произведение, от което като от устата на медиум говори самият дявол. Княз Н. Д. Жевахов (пристигнал в Нови Сад през Цариград, открил под небосвода на Фрушка гора пейзаж, подобен на онзи от детството си, където равнината се слива с падината на хълма плавно като зелена вълна) дори за миг не се усъмнява в аргументите на Заверата: тя е "дело на безбожник, писано под диктовката на Нечестивия, и разкрива пътищата за разоряване на християнската държава и за завладяването на целия свят". (Що се отнася до самия княз Жевахов, питам се дали това не е онзи същият човек, когото през студената зима на 1965 година срещнах в млечния ресторант до Католическата порта в Нови Сад. Беше висок слаб мъж с пенсне, леко прегърбен, облечен с тъмно износено сако и с черна вратовръзка. Следователно точно такъв, какъвто го описват съвременниците му. Говореше със силен руски акцент, а на ревера си носеше николаевски орден. Седеше на една от масите и с кокалестите си, пожълтели от пушене пръсти разлистваше парче бюрек, както се разлиства книга.)
От биографията, написана от Жевахов, узнаваме не без известно недоумение, че в годините след революцията Сергей Александрович Нилус се подвизава някъде из Южна Русия в божествен покой заедно със съпругата си, по баща Озерова. (Другите му две жени не оставят и най-малка следа след революционния метеж, а някои свидетелства сочат, че някогашното момиченце медиум е станало полицейски доносник.) Нилус живее с някакъв пустинник, наричан Серафим, и изнася беседи и проповеди в близкия параклис. Терорът, гладът и пролятата кръв са само още едно доказателство, че властта на Антихриста настъпва по сценария, изложен в Заверата. Триъгълниците, явявали се някога във вид на тайнствен код, сега се роят като майски бръмбари, щамповани върху копчетата на войнишките мундири и кепета (и като някакъв corpus diabolici отец Сергей изважда от дълбокия джоб на расото си шепа ламаринени копчета).
От едно писмо (което стига до княз Жевахов като послание от оня свят и е скрепено с печатите на Оран, Марсилия, Константинопол, Париж, Сремска Митровица и Нови Сад) узнаваме, че през страшната 1921 година един отряд на Червената армия открива къща, в която се крият двама праведници и че войниците искат да ги убият. Тогава пред тях се изпречва някакъв монах и издига ръце към небето. Водачът на тройката, известен местен разбойник, над чието чело триъгълниците лъщят като жива рана на шапката, внезапно се превива на седлото и пада като покосен от мълния. Конете се обръщат и побягват, а след тях и останалите разбойници. Когато отец Сергей и пустинникът Серафим се сещат да благодарят на тайнствения монах, спасил ги от напастта, на мястото, където само миг преди това той стоял с вдигнати към небето ръце, се носело кълбо дим, а изпотъпканата трева се изправяла като пружина.
Крайната победа все пак принадлежи на Нечестивия. През една нощ отряд на НКВД похлопва на вратите на манастира. Джобното фенерче осветява лицето на отец Сергей, докато се гуши между съпругата си и все още топлата печка. Праведният стражник, спасил го първия път, сега не се появява. Сергей Александрович Нилус умира от сърдечен удар в някакъв лагер навръх Новата 1930 година и така и не разбира, че със своя Антихрист е подготвил почвата за престъплението, което много скоро ще бъде извършено. (Съпругата му, госпожа Озерова, някогашна дворцова дама, завършва земния си път седем години по-късно в лагер на Арктическия бряг.)


5

Докато отец Сергей събира сатанинските знамения далеч от светската суета, екземпляр от книгата му попада в ръцете на ексимператрицата, прекарваща дните на заточението си в дома на Ипатиеви в Екатеринбург. Голям отряд белогвардейци успява да се добере до града с желание да освободи царското семейство, но вече е твърде късно: от царското семейство е останала само купчина кости.
Ето как един съвременник, известният Биков, описва това събитие: "Към два часа посред нощ започна масирана стрелба в сутерена на дома на Ипатиеви. Чуха се отчаяни молби за помощ, след което няколко самотни изстрела, с които беше довършено някое от децата. После ­ само мъртвешката тишина на сибирската нощ. По-късно все още топлите трупове бяха пренесени в най-строга тайна в съседната гора, където бяха транжирани и потопени в сярна киселина, полети с бензин и изгорени. Тази ужасна смес от проядени и разръфани земни отломки, тези обгорени парчета кости и накити, подпухнала плът, върху която искряха диаманти, беше набързо хвърлена в една изоставена миньорска шахта."
Комисията, която съставя в дома на Ипатиеви инвентара на оцелялото от царското имущество (тулски самовари с дръжки от слонова кост; тапицерии; френски нощни гърнета от порцелан; икони; няколко майстори от XVIII век и едно неподписано платно, на което царското семейство, възвисено върху облаците и с прободени очи, плува към небето), открива под купчината мебели и скъпоценни икони подръчната библиотека на императрицата. В голямата си част това са религиозни и окултни книги на френски, немски и руски. Три от тези книги са принадлежали несъмнено на императрицата: Библия на руски, първи том на "Война и мир" и книгата на Нилус (трето издание от 1917 година). На тях императрицата, предчувствайки неизбежната си гибел, е изписала свастика, символ на късмета и божествената благословия.