Едуард Хлисталов
ТАЙНАТА
НА ХОТЕЛ “АНГЛЕТЕР”
История
на едно частно разследване
Трагичната
гибел на великия руски поет С. А. Есенин и до днес е загадка
не само за широкия кръг читатели, но и за изследователите
на неговия живот и творчество, дори за криминалистите. През
1925 г. трийсетгодишният поет най-сетне си спечелва всенародно
признание, сключва договор за издаването на съчиненията, с
което си осигурява поне година и половина безгрижно съществуване,
и с нетърпение очаква излизането на новия том.
В Русия почти всички поети са умирали, без да видят пълното
издание на съчиненията си. А пък аз ще го видя. Ще го видя,
ей! възклицавал той, предвкусвайки огромната си радост.
И
на него не му било писано мечтата му да се сбъдне. Първият
том на събраните му съчинения излиза, след като Есенин се
прощава с живота...
Животът
ме принуди рано да започна работа. От шести клас учих във
вечерно училище, после завърших вечерно юридическия институт
и макар че винаги съм мразил насилието, трябваше да започна
работа като районен следовател, а после като старши следовател
на прочутата някога “Петровка” 38, като началник на следствен
отдел, като инспектор в МВР на СССР. Хиляди пъти ми се е налагало
да посещавам местопроизшествия, да бъда очевидец на катастрофи
в човешките съдби, да наблюдавам злостни престъпления, с часове
да слушам признанията на хора, от чиито откровения кръвта
ми се смръзваше. Професията ме научи да преценявам критично
и най-опитните ревизори, да се съмнявам в заключенията и на
най-авторитетните експерти, в клетвените показания на потърпевши
и свидетели, да не вярвам на ничии непроверени думи.
Преди
десет години неизвестно лице ми изпрати до управлението плик
с две снимки. Нямаше писмо. Отначало не разбрах какво отношение
имат снимките към криминалните разследвания, които водех.
Едва след като се вгледах по-добре, схванах, че на снимките
е Есенин, бяха посмъртни, и двете ги виждах за пръв път.
На
първата снимка мъртвият Есенин лежи на диван, тапициран със
скъпо кадифе или коприна. Очевидно току-що са го свалили от
примката. Косата е разрошена, горната устна е подпухнала,
вкочанената дясна ръка виси във въздуха. На нея личат следи
от порязване. И колкото и да се взирах в снимката, не видях
признаци на смърт, настъпила от задушаване. Нямаше го изплезения
език, който придава страшен израз на лицето на обесения. Учудващ
беше и самият факт, че бяха сложили трупа на диван, нали при
обесени хора отслабват мускулите на пикочния мехур и други
мускули...
На
втората снимка поетът е в ковчег. Край ковчега са застанали
майката, сестрите, съпругата на поета С. А. Толстая... Зад
нея е първата съпруга на Есенин Зинаида Райх, истерично
захлупила лице в гърдите на мъжа си В. Е. Мейерхолд. На челото
на трупа, малко над носа, се вижда едър хематом (цицина).
За подобно телесно увреждане експертите медици казват, че
е причинено от тъп твърд предмет и по своя характер е опасно
за живота и здравето. Хематом от прижизнен произход. Но кой
е причинил на поета това увреждане? Защо на другите подобни
снимки не се виждаха следи от телесни увреждания?
Предположих,
че това е фотографски дефект, и прибрах снимката. Нито за
миг не се усъмних, че навремето обстоятелствата около гибелта
на Есенин са били разследвани от най-добрите следователи с
помощта на известни експерти и в материалите по делото на
всичко това е дадено квалифицирано обяснение. Та нали следователите
не може да не са видели това телесно увреждане.
Отдавна
искам да проуча материалите, свързани с трагичната гибел на
поета, но масата други дела, служебната ми заетост, безбройните
командировки не ми позволяваха да изпълня замисленото, за
което сега безкрайно съжалявам...
Преди
половин година, когато се пенсионирах, реших да напиша очерк
за последните дни от живота на Есенин. Имам голям опит в работата
с архивни документи, ето защо лекомислено предполагах, че
ще завърша ръкописа за два-три месеца. Но когато получих достъп
до материалите, всичко се оказа по-сложно и заплетено. След
смъртта на поета властите сметнали за ненужни неговото имущество,
ръкописите, бележниците му. Съюзът на писателите също не взел
необходимите мерки за опазване на паметта на Есенин. Цялото
му имущество попада в частни и недостатъчно добросъвестни
ръце, които не съумяват да съхранят нашето национално богатство.
Запазилите се по чудо в архивите документи са разпръснати
по различни места, някои от тях са разкъсани, не всичко в
тях може да се разчете. Повечето документи не са изследвани
от графолози и не можем да сме напълно сигурни, че са истински
или че са написани от лицата, чиито имена са посочени.
Първо
реших да проуча спомените на съвременниците. Всички знаят
стихотворението на В. Маяковски “Сергей Есенин”: “Мигар класата
нагъва кваса? Класата тя също пий добре... Ако в “Англетер”
би имало мастило, нямаше да режете вий свойте вени... Виждам:
срязаната ви ръка чувал люлее костите си собствени сте взели
сам...”*
Откровено
казано, аз не мога да си представя как може да се напише стихотворение
с кръв от разрязана вена. Кръвта в кръвоносните съдове е под
налягане. Разрязаната вена трябва да се притиска с нещо. Как
тогава ще се потапя перото в кръвта? Докато напишеш един ред,
ще изгубиш страшно много кръв...
И
все пак Есенин е написал такова стихотворение. Ето го:
Друже
мой, довиждане. Остава
непокътнат
образа ти в мен.
Днешната
раздяла обещава
да
се срещнем в утрешния ден.
Друже
мой, довиждане, без слово
усмихни
се и бъди щастлив:
да
умреш то не е нещо ново,
както
не е ново да си жив.**
Това
стихотворение е представяно като предсмъртното писмо на поета.
Но дори това да е така, то изобщо не обяснява причината за
самоубийството. Есенин е написал стихотворението “До свиданья...”
по-рано. Във всеки случай цяло денонощие преди смъртта си
е предал листчето на своя познат В. Ерлих. А кога е било написано,
това е трудно да се каже. Значи Есенин си е рязал вените не
за да напише предсмъртно писмо. Проверих това и по други източници.
Да, точно така. За какво тогава и с какво си е разрязал вените?
За
обесването с въжето от американския куфар е писал И. Шнейдер
(“Срещи с Есенин”). Изчисленията, които направих, показват,
че дължината на това въже (шнур) трябва да е била най-малко
два метра. Имало ли е такова въже (шнур) на американския куфар?
Можело ли е то (той) да издържи тежестта на тялото?
У
мен се породиха и други въпроси. Въжето е било завързано за
вертикалната тръба на парното отопление. Защо не се е свлякло
надолу?
Поетът
В. Князев пише веднага след смъртта на Есенин стихотворение,
започващо със следната строфа:
В
маленькой мертвецкой, у окна
Золотоя
голова на плахе:
Полоса
на шее не видна
Только
кровь чернеет на рубахе...
Много
точни думи е казал В. Князев за ранната кончина на Сергей
Есенин. Такава е житейската истина: в моргата на дървена поставка
полягат не само безумни, но и златни глави. Известно време
преди това на същия ешафод е лежала простреляната глава на
известния ленинградски бандит Льонка Пантелеев. Но защо при
покойния поет не се вижда странгулационната бразда? Когато
човек е обесен или се е самообесил, тя не изчезва от шията
му, има ярко изразен червено-виолетов цвят. Какво е това,
дали е поетичен похват на В. Князев? А дали той изобщо е виждал
трупа на Есенин?
През
моята дългогодишна следствена практика неведнъж ми се е случвало
да се сблъсквам с инсценировки на самоубийство. Например,
след като престъпници са убивали някого, за да скрият злодеянието
си, са мятали на шията му примка и са го окачвали да виси
с надеждата да измамят милицията. В тези случаи странгулационната
бразда има по-светъл цвят или изобщо липсва.
След
щателна проверка на архивните документи установих, че В. Князев
не само е виждал трупа в моргата, но и е изпълнил неприятното
задължение да получи принадлежалите на Есенин вещи. Но защо
той не е забелязал на шията “ивица”? Може би тя е била светла?
Спомням
си снимките, които неизвестно лице ми изпрати в управлението
преди няколко години. Разглеждам ги внимателно. На тях шията
на мъртвия поет е прикрита с яката на ризата. Изучавам спомените
на други съвременници нито дума за странгулационна бразда.
Колкото
повече се задълбочавах в литературата за С. А. Есенин, толкова
повече въпроси се пораждаха у мен. И аз реших да проведа истинското
разследване след всичките изминали 63 години. Основна моя
версия стана предположението, че поетът е бил убит, след което
е било инсценирано самоубийство.
Изпратих
писмо до литературно-мемориалния музей на С. А. Есенин с въпроса:
проверявана ли е официално версията за убийство на поета?
Отговорът беше пределно прост: никой не се е занимавал с това.
Въпреки
многобройните бюрократични спънки аз все пак успях да проуча
редица документи, върху чиито папки преди петдесетина години,
а може би и по-рано, неизвестно длъжностно лице бе написало
с молив магическото “Закрит достъп”. И не са ги давали на
никого. Прочетох голям брой документи, монографии. Иска ми
се да кажа огромно благодаря на моите колеги, служителите
от милицията, които ми помогнаха, но не смея да назова имената
им, да не би да им причиня служебни неприятности. В архивите
ме предупреждаваха, че и други хора са се опитвали да проведат
подобно разследване, но после са се отказвали. Аз реших да
свърша работата докрай.
Както
е известно, животът и творчеството на С. А. Есенин са преминали
през сложен исторически период за нашата страна: империалистическата
война, двете революции, нечуваната по своята жестокост гражданска
война, невиждания глад, произвола на властите, червения терор,
масовите разстрели на виновни и невинни, пълната разруха на
народното стопанство, разграбването на музеи, черкви, библиотеки,
архиви, изнасянето в чужбина на много злато и национални ценности...
Не
е бил лесен и характерът на поета. Непрактичен в живота, избухлив,
ненавиждащ лъжата и лицемерието, освен огромния брой приятели
и поклонници той бързо се сдобива с явни и тайни врагове,
лесно било да го въвлечеш в скандал, при което винаги той
излизал крив. Получавал анонимни писма, заплашвали го с разправа,
опитвали се да го убият, на няколко пъти го пребивали и ограбвали.
Той знаел цената на своето творчество и тъй като бил уязвим
и “незащитен”, преживявал тежко забраните на цензурата върху
публикуването на неговите съчинения.
За
публикуването на стихове по онова време е било необходимо
да се получат две резолюции от Госиздат* и от военната цензура,
а по-точно, от ГПУ на Лубянка. С. А. Есенин бил принуден да
използва цялата си хитрост, за да издаде стихосбирка. Ала
от година на година все по-често му отказвали публикации.
Дори при получено разрешение зачерквали отделни думи и стихове,
а през 1921 г. Госиздат изобщо отказал да издава неговите
стихове.
Периодът
19241925 г. бил за Есенин старт към безсмъртието. Известността
на С. А. Есенин не се нравела на всички. Много литератори
не криели омразата си към него. Открито го тормозели, майсторски
плетели интриги, разпространявали слухове, анекдоти и небивалици
за него. Нарочили поета за антисемит, което по онова време
се смятало за едно от най-тежките престъпления.
Цялата
тази клеветническа оргия намирала подкрепа у официалните лица
може би и защото Есенин не пишел верноподанически стихове,
не съчинявал агитки, за разлика от събратята си по перо проявявал
завидно непокорство пред властите.
Абе какъв антисемит съм аз! оплаквал се той през сълзи на
постоянните си “почитатели”, които обичали да си пооткрадват
от славата му и същевременно добре да си пийнат и хапнат за
негова сметка. Обичам еврейките, и те ме обичат. Децата
ми са евреи. И аз съм такъв антигрузинец...
С.
А. Есенин си позволявал да има собствено мнение по всеки въпрос
и то не винаги било ласкаво за партийните апаратчици. За разлика
от много хора изказвал мнението си гласно. Не след дълго му
лепнали етикета “враг на съветската власт”.
Ама ти какво, наистина ли смяташ, че съм контрареволюционер?
питал той своя познат, поета В. Ерлих. Я стига! Ако бях
контрареволюционер, щях да се държа другояче! Просто аз съм
си вкъщи. Разбираш ли? В своя дом! И ако нещо не ми харесва,
крещя! Това е мое право. На един белогвардеец не бих позволил
да говори за Съветска Русия това, което говоря аз. Това е
нещо мое и затова аз съм му съдник!
След
като С. А. Есенин се връща от чужбина в Москва, от декември
1923 г. системно го задържат служители на милицията, затварят
го в ареста на московския криминален отдел. Срещу него често
са завеждани различни дела, пет от които били изпратени в
Краснопресненския народен съд.
Докато
проучвах архивните материали, забелязах любопитна закономерност.
Пострадалите от Есенин хора, които посещавали най-близкия
милиционерски участък, са настоявали той да бъде привлечен
под отговорност, проявявайки завидна юридическа подготовка.
Те са цитирали точните членове от наказателния кодекс, по
които трябвало да бъде съден поетът.
И
още една закономерност: при всички случаи Есенин е бил задържан
след употреба на алкохол. Като правило инцидентът е започвал
от дреболия, после е пристигал милиционер, който от всички
присъстващи, кой знае защо, е задържал именно Есенин. На помощ
на пазителя на реда са се притичвали намиращи се наблизо портиери,
извивали са му ръцете или са го завързвали и са го завличали
в участъка. После в делото са се появявали рапорти на представителите
на властта за някакви закани от страна на поета, за оскърбления
по адрес на работническо-селската милиция, призиви за погромни
действия и тем подобни. При всички епизоди на страната на
Есенин е имало и други хора, но те не само не са били арестувани,
но дори не са били разпитвани.
Например
на 20 януари 1924 г. в кафе-ресторант “Домино” бил извикан
постовият милиционер. За случилото се разказва свидетелят
Ю. Ю. Ерлих (личността му не е установена): “Седях в клуба
на поетите и вечерях (около 1 ч 15 мин през нощта. Е. Х.).
Внезапно нахълтаха Есенин и Ганин (поетът Ганин скоро след
това бил разстрелян за оскърбление по адрес на Л. Троцки.
Е. Х.), започнаха да бият портиера и като продължаваха да
блъскат и бият присъстващите, стигнаха до сцената, където
започнаха да бият конферансието...” Никой не е потвърдил тези
показания на Ерлих, а Ганин дори не е бил разпитан. Кой знае
защо, не са били разпитани и други “потърпевши”. Възможно
е и да са били разпитвани, но ако техните показания не са
потвърждавали формулировката на обвинението, съответните протоколи
може да са били изхвърлени. Когато е изпращал делото в съда,
прокурорът е изключил от обвинението “престъпните” действия
на Есенин в “Домино” и е оставил само оскърбленията по адрес
на служителите от милицията.
(Авторът
на тази статия в началото на службата си в органите на вътрешните
работи имаше възможност да общува с някои служители на милицията,
работили през 20-те 30-те години. С каква неподправена топлота
си спомняха те онези незабравими години, когато незаловен
на местопрестъплението крадец е можело да бъде причакан, когато
се е прибирал пийнал вкъщи. Таен сътрудник му подлагал крак
и когато онзи налитал да си го върне, се появявали “случайно”
озовалите се наблизо милиционери и портиери. Веднага съставяли
протокол за хулиганските действия на незаловения крадец и
нещастникът отивал в кауша на принципа: “Колкото по-рано влезеш,
толкова по-рано ще излезеш.” Вероятно в ГПУ са се използвали
и други методи за борба с непокорните.)
Ето
друго дело по обвинение срещу С. А. Есенин. На 23 март 1924
г. в 15-о отделение на милицията в град Москва се явил гражданинът
М. В. Нейман и настоял поетът да бъде привлечен под отговорност
за хулигански действия по членове 176 и 172 от Наказателния
кодекс на РСФСР. Неговият брат И. В. Нейман изцяло потвърдил
престъпните действия на С. А. Есенин (личностите на братята
не са установени).
Но
какво се случило? В този злополучен ден поетът се прибирал
от гости със сестра си Екатерина. Понеже се скарали за някаква
дреболия, те пътували с различни шейни. На завоя близо до
“Малая Бронная” поетът паднал от шейната, скарал се с файтонджията
и тръгнал пеша. Насреща му вървели братята Нейман. Сблъскали
се с Есенин и започнали да го бият. Трима странични свидетели
М. П. Пуговкин, Ярцев и Бурцев, както и сестрата Екатерина
заявили при разпита, че братята Нейман са биели Есенин, а
той се е бранел, но за виновен бил признат поетът и делото
било изпратено в съда.
Докато
четях изследванията на отделни есениноведи, неведнъж срещах
твърдения, че Есенин е искал да замине за Кавказ или за Средна
Азия, за да изучава там древната източна поезия и философия.
До известна степен е възможно това да е вярно. Но главната
причина за неговите пътувания до Кавказ през 19241925 г.
е било желанието му да се скрие от съдебно преследване. На
20 февруари 1924 г. председателят на Краснопресненския районен
съд Комисаров (предстои ми да установя истинското му фамилно
име) присъжда незабавно задържане под стража на Есенин и до
последния ден от живота му всеки момент е можело да го арестуват.
Поетът
Н. Тихонов, който през септември 1924 г. случайно среща С.
А. Есенин в Тифлис, по-късно пише как сновали из града, за
да се отърват от следенето, но скоро Есенин отново видял човека,
който го следял. Н. Тихонов може да не е знаел всички обстоятелства
и не е вземал насериозно подозренията на Есенин.
|
