|
Фридрих
Горенщейн
СТЪПАЛА
Повест
Кондратий
начаса се озова там, вдигна тежкия си юмрук, но момичето с
басмената блузка внезапно се втурна между голото тяло и Кондратий
и пое удара, предназначен за голия силует, върху себе си.
Тя падна, но веднага скочи и се вкопчи в расото на Кондратий,
току до гърлото му. Юрий Дмитриевич бързо си запробива път
към нея. Лицето є бе обляно в кръв, веждата разцепена, а окото
се издуваше и бързо посиняваше. Кондратий напразно се мъчеше
да откъсне пръстите є от яката си, пъхтеше, после злобно изкряска,
замахна с лакът, но Юрий Дмитриевич го отблъсна и обгърна
тялото на момичето. Пръстите є омекнаха и се разтвориха, а
главата є с разкривената забрадка клюмна. Стъклените маниста
се свлякоха от скъсания конец и тихо затропаха по каменния
под. Кондратий сърдито засумтя и хукна към другия край на
черквата, където сега се мяркаше голият силует. В храма влязоха
двама милиционери със смутени лица и с явно неудобство се
заоглеждаха. Единият след кратко колебание дори си свали фуражката.
Заедно с Кондратий те се скриха в полумрака на черквата и
скоро се появиха отново, повели гол мъж. Водеха го, изопнали
ръцете му настрани, с тяхната си милиционерска хватка, единият
го държеше за лявата ръка, а другият за дясната, и отдалеч
цялата сцена приличаше на разпъването на Христос. Юрий Дмитриевич
чувстваше, че момичето до гърдите му трепери като в треска,
лицето є беше пребледняло, а слепоочието, което бе притиснала
до брадичката на Юрий Дмитриевич, беше студено и влажно. Когато
милиционерите изведоха задържания на светло, всички видяха,
че е момче на осемнайсетина години, ниско подстригано, с хубав
слънчев тен и обуто в бял вълнен бански. Той се хилеше кисело,
нетрезво. Преведоха го съвсем наблизо и като видя нахалните
му, дяволити очи, Юрий Дмитриевич, кой знае защо, изпита страх
и същевременно някаква погнуса, като онази, която човек изпитва
при вида на крокодил или групичка плъхове. Иззад иконите се
показа Кондратий, понесъл погнусено на протегнатата си ръка
намерения трикотажен анцуг.
Атеистите са, тия богохулници нарочно са го направили обади
се Сидорич, същият плешивко, който преди малко бе направил
забележка на Юрий Дмитриевич, че не си е свалил тюбетейката,
те са, искали са да се подиграят с чувствата на вярващите.
А, вярна е оная приказка... с враговете трябва да се бориш
първо с кръста, после с юмрука, а най-сетне и с тоягата.
Сидорич
обикаляше с един лист да търси и записва свидетели. Спря и
пред Юрий Дмитриевич като непосредствено замесен в сблъсъка
и Юрий Дмитриевич някак машинално си каза името и къде работи.
После той тръгна към изхода, като държеше момичето за раменете
и поставил носната си кърпа върху разцепената є вежда. Момичето
покорно вървеше до него, беше вцепенено, почти в безсъзнание.
Прекосиха двора и Юрий Дмитриевич сложи момичето да седне
на гранитния парапет на оградата, където надвисналите клони
на дърветата хвърляха сянка. Веждата не беше разцепена дълбоко,
но синината се наливаше все по-силно, ставаше виолетова с
жълтеникав оттенък.
Трябва да се сложи студен компрес с куршумена вода каза
Юрий Дмитриевич. Мисля, че наблизо има аптека.
Студено ми е прошепна момичето.
Тя
така трепереше, че токчетата на сандалите є потропваха. Юрий
Дмитриевич я премести от сянката на слънце, но и седнала на
нагорещения гранит, тя продължаваше да трепери.
Те пак го убиха каза момичето.
Не говорете каза Юрий Дмитриевич, трябва да се успокоите,
да си легнете... Къде живеете?
Ей тук ме пробожда каза момичето.
Тя
взе ръката на Юрий Дмитриевич и я постави на гърдите си, до
лявото зърно. Гръдта є беше корава, моминска и Юрий Дмитриевич
неволно отдръпна пръстите си.
Това е сърдечна невроза каза той. Не се тревожете, това
е просто от нервите... Не чувствате ли болка в ръката или
в ключицата?
Болят ме дланите трескаво прошепна момичето и стъпалата...
Там, където са забивали гвоздеите в него... Момичето помълча
и неочаквано слабо, но щастливо се усмихна. Любов, любов
заповтаря. Колко жалко, че никога няма да видя сърцето
си... Ще ми се да го разцелувам, задето е толкова изпълнено
с любов към Христос.
Пръстите
є бяха студени, пулсът учестен.
“Май
ще трябва да извикам “Бърза помощ” помисли си Юрий Дмитриевич.
Огледа се, търсейки с очи някой минувач, когото да помоли
да се обади, и видя, че към тях забързано приближава някакъв
странен старец. Той имаше рунтави побелели вежди, дълга бяла
коса и дълга бяла брада. На главата му силно нахлупена стара
филцова шапка. Отдалеч на Юрий Дмитриевич му се стори, че
е с расо, но дрехата се оказа просто стар протрит шлифер,
с който старецът бе облечен въпреки жегата. На краката имаше
гуменки, а на врата, до кръста малък овален портрет на Лев
Толстой.
Зиночка извика старецът, щом видя охлузванията по лицето
на момичето, нали ти казвах да не идваш тук...
Татко Исай каза Зина, прегърна стареца, целуна го и заплака,
те пак го разпнаха...
Няма да го разпнат каза татко Исай, а и да го разпнат,
той пак трижди ще възкръсне... Аз на пейчицата, на пейчицата
те чаках... И вие ли вярвате в християнството на църквата?
обърна се той към Юрий Дмитриевич.
Не знам каза Юрий Дмитриевич, не ви разбирам...
Има християнство на Христос и християнство на църквата...
Чели ли сте “Разрушаването и възстановяването на ада” от Лев
Толстой? Христос е разрушил ада, а църквата го е възстановила.
Мислил съм за това каза Юрий Дмитриевич. Тоест за Христос
и за религията изобщо... Впрочем сега трябва да извикаме “Бърза
помощ”... Или знаете ли какво, най-добре да хвана такси...
Да идем у нас... Не е далече... Трябва да я превържем... И
да є осигурим спокойствие... Да полежи... Вие постойте до
нея, аз ей сега...
Юрий
Дмитриевич излезе на улицата и спря такси. С татко Исай настаниха
Зина на задната седалка.
Къде са я подредили така? попита шофьорът.
Падна отговори Юрий Дмитриевич и му каза адреса.
II
Когато
слязоха от таксито пред входа, много минувачи и обитатели
на блока започнаха да се спират и да ги гледат. И те наистина
изглеждаха доста необичайно. Юрий Дмитриевич беше висок, побеляващ
блондин с макар и донякъде отслабнало, уморено, но все пак
предишното добре гледано лице, с масивни очила с рамки от
костенурча кост, с кремав костюм от коприна и скъпи вносни
сандали. Той държеше за ръка бедно облечено момиче с кръстче
на шията, при това с насинено лице, а от другата страна го
крепеше някакъв полусмахнат старец. Положението се усложняваше
от факта, че дълбоко в душата си Юрий Дмитриевич се срамуваше
от спътниците си, тоест срамуваше се пряко волята си и това
го караше още повече да се напряга, тъй че дори се зарадва
на кучето, изскочило с лай изпод някаква порта, тръгна към
него с такова настървение, че огромната овчарка изведнъж подви
опашка и побягна. Юрий Дмитриевич се надяваше Григорий Алексеевич
да го няма, но той си беше вкъщи и ги посрещна в антрето изненадано,
но сравнително спокойно. Явно вече ги беше видял през прозореца
и бе преживял първата си реакция.
Виж, Григорий каза Юрий Дмитриевич. С момичето се случи
неприятност... Впрочем, ако имаш нещо против това, ще отидем
в поликлиниката...
Хайде стига каза Григорий Алексеевич. Аптечката е в кухнята,
нали знаеш...
Юрий
Дмитриевич заведе Зина в кухнята, настани я на един стол,
свали си сакото, запретна ръкави, бързо и сръчно обработи
охлузванията, наслага им лепенки, а на синината компрес
с куршумена вода.
Зина
седеше уморено и равнодушно, докато лицето є преди беше бледо,
сега то се бе зачервило и бе обилно покрито с капки пот. Юрий
Дмитриевич избърса потта с парче марля, после я заведе в своята
стая и я настани на дивана, подложи под главата є възглавница.
Татко Исай още стоеше в антрето, без да се съблича, а насреща
му все така мълчаливо стоеше Григорий Ялексеевич.
Ами аз да си тръгвам каза татко Исай. Ще поседя на пейката
отвън, ще почакам Зиночка.
Не, не каза Юрий Дмитриевич. Не си довършихме разговора...
По-точно едва го започнахме... Сега ми се говори... Мисли
ми се... Свалете си шлифера...
И
помогна на татко Исай да си свали шлифера. Под него той носеше
дълга кадифена рубашка, “толстовка”.
Свалете я, горещо е суетеше се Юрий Дмитриевич все по-оживено.
Татко
Исай свали и рубашката. Под нея беше облечен със снежнобяла
риза. Портретът на Толстой висеше на чиста копринена панделка.
Ще сложа да се вари чай каза Григорий Алексеевич.
Та какво започнахте да ми говорите каза Юрий Дмитриевич,
когато татко Исай седна до масата. Християнството на Христос
и християнството на църквата...
Не църквата, а вярата е довела евангелското учение от небето
на земята каза татко Исай. Направила го е приложимо на
земята.
Точно това е интересно подзе Юрий Дмитриевич, подтикнат
далеч не от думите на татко Исай, а от собствените си мисли,
християнството от религия се е превърнало във форма на управление...
Материализация на идеала... Да, Григорий, сега гледаш учудено,
но ние с тебе сме прекарали почти целия си живот в епоха,
когато ясни лозунги заменяха размислите... Не говоря за лъжовните
лозунги... Говоря за онези, в които говори истината... Не
убивай... Не кради... Човек за човека е приятел... Вместо
да се реят във въздуха, идеалите твърдо стъпваха на земята,
удовлетворяваха потребностите на настоящето... Допускам, че
това е било предизвикано от жестока необходимост... Но то
криеше и огромна опасност, защото нарушаваше природата на
мисленето... Защо ли заприказвах за това внезапно се оплете
той и сложи ръце на слепоочията си, а, да, думата ми беше
за идеала, за онзи идеал, който е бил формулиран в лозунг
и спуснат на земята... Смисълът и величието на всяка мисъл
в крайна сметка се крие в идеала и истината винаги е проста...
Вярно, съгласен съм... Смисълът и величието на всяка планина
е в нейния връх, но я опитайте да отсечете връхчето на Еверест
и да го поставите насред полето... Ще се получи жалка бабуна...
Идеалът затова се нарича идеал, защото никога не може да бъде
достигнат, достъпен като парчето месо или жената... Материализира
ли се, той изчезва...
Юрий
Дмитриевич обиколи масата. Чувстваше се необичайно преливащ
от сили, очите му трескаво блестяха, а лицето пламтеше. Татко
Исай посръбваше от чинийката донесения от Григорий Алексеевич
чай.
Земята си е земя каза той с всичките є тинтири-минтири...
Ей такава да спаси човек, а не някаква си въображаема захаросана
планета, каквато просто няма... Заради това Исус е слязъл
на земята...
Обаче точно тука нещо сте се объркали някак радостно, по
детски подвикна Юрий Дмитриевич. Това е важен момент...
Това е много важен момент... Аз искам да споря с Исус... А
за да спорим, трябва да го призная, макар и временно... Искам
да споря за най-важното, за основната мисъл... Обичай врага
си... Не се съпротивлявай на злото с насилие... Отвръщай на
злото с добро... Съгласен съм... Но само на утробното, още
нероденото зло... Ето това зло се нуждае от доброто... Спомняте
ли си мисълта на Достоевски, че спасението на света не ни
е потрябвало, ако е купено с цената на гибелта на едно дете...
В тази мисъл намирам висшата проява на човешкия хуманизъм...
Идеала, без който не може да се живее... Именно идеала, който
с материализирането си изчезва или дори се превръща в своята
противоположност... И тъй, искам да повторя... главното, по
което не съм съгласен с Исус, е неговата трактовка на лозунга
“не се съпротивлявай на злото с насилие” не като философско
понятие, а като ръководство за действие... “Обичай врага си”
не е лозунг за настоящето, а идеал, към който трябва да се
стремим... Когато всъщност няма да има и врагове... Когато
човек за човека ще е приятел...
Юрий
Дмитриевич млъкна. Беше толкова възбуден, че още със сядането
на стола скочи отново и започна да разкопчава яката на ризата
си.
Това, което каза, е интересно, макар и спорно обади се Григорий
Алексеевич, но успокой се, пийни чай... По цели нощи не
спиш, когато се събудя, чувам те как сновеш из стаята... Трябва
да си починеш... Нахвърли се тук върху лозунгите, но лозунгът
е мисъл, която се е оформила в догма... А мисълта на всеки
човек е крайна, има раждане и смърт, тоест догма, като всяко
живо същество. Само мислите на безплодните мечтатели не завършват
като догма. Всеки прогрес е движение от една догма към друга...
Впрочем я да пийнем чай...
Междувременно
татко Исай бе задрямал, оборен от чая и жегата. Главата му
бе клюмнала на гърдите и портретът на Толстой леко потропваше
о края на масата. Юрий Дмитриевич придърпа чашата чай и гребна
сладко от паничката, но веднага скочи и като изтърва сладкото
върху покривката, се завтече към своята стая. Зина не спеше,
седеше, прибрала по детски стъпала под себе си, и се взираше
в стената. Лицето є беше леко порозовяло.
Време е да се прибирам каза Зина, чувствам се неудобно
пред вас... Вие сте толкова зает човек... Приличате на професор...
Не, не съм професор каза Юрий Дмитриевич, лекар съм, доктор...
Бях длъжен да ви помогна...
Вярващ ли сте? попита Зина.
И
изведнъж Юрий Дмитриевич разбра, че сега, както е застанал
пред това наивно момиче, облечено в евтина блузка, трябва
да си изясни някакви много важни понятия. При което наивността
на това момиче не му даваше възможност да се възползва от
опита си, да отговори напосоки, да излъже или, без да се порови
в душата си, да изтърси първата от хрумналите му мисли, която
смята за вярна.
Искам да вярвам каза той след няколко минути мълчание,
но всички знаем, че Господ няма, моето момиче... Няма, мила...
Защото човекът с векове толкова го е жадувал, толкова е мечтал
за него, както може да се жадува и мечтае само за нещо, което
никога не е съществувало и не може да съществува...
Той
изрече тези думи така разпалено, с такава болка, че момичето
го погледна в очите и начаса го разбра и му повярва.
Няма каза тя някак нажалено, източила вратле като птичка
и не може да има... Никога няма да има. Сълзи се лееха
от очите є, докато размишляваше, но това не бяха сълзи на
протест и изобщо не беше плач, вече нямаше срещу какво да
протестира и заради какво да плаче.
Пошегувах се уплашено каза Юрий Дмитриевич, вярващ съм...
Ходя на черква...
Приближи
се до момичето, докосна косите му и в този момент тя сякаш
отново се съвзе от шока, отблъсна Юрий Дмитриевич, скочи с
разкривено от ужас лице и го удари с юмруче по рамото, по
мускула, тъй че го заболя. С другата ръка му събори очилата.
Юрий Дмитриевич започна да крие лицето си с ръце, неволно
приклекна, олюля се и закачи масичката с вазата. Вазата падна,
парчетата се пръснаха по пода.
Григорий
Алексеевич се втурна в стаята и няколко секунди слисано стоя
на прага. После се завтече към момичето, хвана го за раменете
и го отблъсна.
Какво? извика той учудено и уплашено. Какво става тук...
Какво?...
Аз съм виновен смръщен, като разтриваше удареното си рамо
и опипом търсеше по пода очилата си, каза Юрий Дмитриевич,
постъпих отвратително...
В
стаята някак странишком се вмъкна съненото старче. Той сладко
се прозяваше и се кръстеше пред устата.
Татко Исай каза през сълзи Зина и го прегърна, татко Исай,
да си вървим... По-бързо, да си вървим... Да бягаме...
Да, време е да си тръгвате бързо издума Григорий Алексеевич.
Юрий, искам да ти кажа нещо... Хайде, да идем в кухнята...
Хвана Юрий Дмитриевич за раменете и го поведе към кухнята.
Юрий каза Григорий Алексеевич, обади се Нина...
Така ли каза Юрий Дмитриевич, и какво...
Иска да те види...
Добре каза Юрий Дмитриевич, по-късно, ще видим... По-късно
ще ме види... сега бързам... Трябва да ги изпратя...
Те вече си отидоха каза Григорий Алексеевич, за какво
са ти тия смахнати хора... Тя не е просто вярваща, тя е фанатичка...
Не мислиш ли, че всичко това може да има неприятен резонанс?...
Ти си човек уважаван в обществото... Публикуваш статии в медицински
списания...
О, я стига каза Юрий Дмитриевич, като през рамото на Григорий
Алексеевич неспокойно поглеждаше към вратата, какво общо
има тук медицинското списание... Нали виждаш, че бързам, зает
съм... имам гости...
Юрий каза Григорий Алексеевич, ти си болен... Аз съм длъжен...
като твой приятел... като човек, който те обича... и Нина...
Няма да те пусна... и веднага ще се обадя на Бух...
Няма да ти позволя да ме наставляваш кресна Юрий Дмитриевич
толкова силно, че го заболяха гърдите, ще отида на хотел...
Няма да те пусна каза Григорий Алексеевич, ще се биеш
ли с мене сега... да ни слушат съседите...
Гриша неочаквано тихо каза Юрий Дмитриевич, разбери, трябва...
разбери... Сън няма да ме хване... Извърших подлост спрямо
това момиче... Може и да съм болен... Сам ще отида при Бух...
Щом си привърша работите и на юг... Трябва да си почина...
Ако искаш, да идем заедно...
Добре каза Григорий Алексеевич, какво да те правя... Само
че се измий... Виж се на какво приличаш...
Нямам време каза Юрий Дмитриевич. Ще си отидат... Ще изчезнат...
Той припряно си приглади косата, изскочи на стълбищната
площадка и без да чака асансьора, се втурна надолу. Тичешком
измина три етажа и на площадката на втория етаж се блъсна
в Зина, замалко да я събори.
Извинете радостно се стъписа той, вас търсех... Добре
че не взех асансьора... Какъв късмет...
Зина
го погледна и изведнъж се наведе, притисна устни до ръката
му, а после приклекна и целуна краката му, и двата прашни
сандала...
Какво правите! смаяно извика Юрий Дмитриевич. За Бога,
станете, за Бога...
Някъде
над тях избухна смях. На по-горния етаж през парапета се бяха
надвесили две размити физиономии. Юрий Дмитриевич така и не
разбра мъжки или женски.
Ало, нископоклонниците ще ми оближете ли сандалите за една
рубла!
А
втората запя...
Как се случи, как се случи, някой зъб ли му изби...
Вие сте мерзавци кресна Юрий Дмитриевич.
Той ругае каза едната физиономия, той се мръщи... Май
диария го мъчи...
Не виждаш ли, че е някакъв въоръжен ненормалник каза втората
физиономия, сега ще закукурига, сега ще заплаче като хармоника...
От всичко най-много се пазщ от мъст срещу злодейството човешко
тихо продума Зина. Виновна съм пред вас и пред тези хора,
и пред всички... Усъмних се в Господ... Не знам какво ми стана...
Причиних ви болка и искам да я изкупя... Ще ви служа... Ще
ви мия нозете и водата след това ще пия...
Какво говорите каза Юрий Дмитриевич, аз имам вина пред
вас... Вие ми простете... Да слезем, ще ви изпратя до вкъщи.
Пред
входа ги чакаше татко Исай.
Ха така каза той, виждам, че сега лицата ви са спокойни...
Красиви лица имате сега...
Ще откарам Зина вкъщи каза Юрий Дмитриевич.
Добре каза татко Исай. Аз ще се кача на мотрисата. Ще
ида в гората. Ще полежа на тревичката, ще послушам птичките...
Отложи
шапка, поклони им се, тръгна покрай стената и зави зад ъгъла.
Къде живеете? попита Юрий Дмитриевич.
Далече
каза Зина, чак на края на града... Не си отваряйте грижа...
По-добре аз дa дойда у вас... Ако трябва да ви измия пода
или да изпера нещо...
|
