|
Фридрих
Горенщейн
СТЪПАЛА
Повест
Григорий
Алексеевич взе една филия от порцелановата кутия за хляб и
я показа, като изпружи ръка нагоре и леко назад.
В историческия закон за противостоенето на великите равнини,
произвеждащи жито, и безжитните народи, които воюват за хляба
си, Русия винаги е била велика житна равнина каза той,
а древният Рим, Германия и Англия напротив, винаги са драпали
за хляба си... И разбери, Юрий, това не е национално високомерие,
а просто ние, хората от великите равнини, сме особено широко
отворени за понятия като доброта, щастие, правосъдие, защото
не сме ощетени от природата.
Григорий
Алексеевич хвърли филията откъдето я бе взел и си допи чашката
коняк.
И
Юрий Дмитриевич си допи чашката и сръбна подсладена студена
вода, леко оцветена от чаената запарка. От тая сладникава
помия започваше да му се гади, обади се познатото тъпо присмукване
под лявото ребро, не силно, но дразнещо.
Ние често се вкопчваме в някакви цели каза Юрий Дмитриевич
не заради същината им, а заради литературното оформление,
което сполучливо сме намерили... Впрочем аз съм уморен...
През цялата нощ се будих от бурята... Святкаха мълнии... Сънувах
или пък просто съм си спомнил, докато съм бил буден... нещо
странно... Един мой детски кошмар... Веднъж като малък се
бях разболял... Майка ми, Бог да я прости, дойде, пипна челото
ми и ме попита какво ме боли. Аз отговорих... копието... Какво
копие? уплашено попита мама... И аз отвърнах... с което
промушват зверовете... После съм изгубил съзнание, но тези
думи са се запечатали дълбоко в мозъка ми... Началото на едно
бълнуване... От време на време си го спомням...
Юрий
Дмитриевич тежко се надигна и отиде до прозореца. Беше краят
на май. Листата вече губеха пролетната си свежест, още от
сутринта напичаше като по пладне. Насред павираната улица
с усилие се катереше по стръмното един трамвай. В близката,
но скрита от покривите на къщите черква тътнеха камбани.
Гриша, живея при тебе вече седмица и половина каза Юрий
Дмитриевич, трябва да си потърся квартира... Твоята Галя
и Шурка ще си дойдат не по-рано от средата на юни, нали?
Това няма значение каза Григорий Алексеевич, имаме три
стаи... Не ме притесняваш... Не е там работата...
Но ти ме притесняваш каза Юрий Дмитриевич. Аз те обичам...
Но трябва да се залавям за работа, а не да водя безплодни
спорове... Ами че идиотщина... Студентската ваканция започна.
Трябва да се възползвам от свободното време...
Юра каза Григорий Алексеевич и също стана, беше облечен
с руска домашно тъкана рубашка, избродирана на гърдите, и
копринени панталони от пижама (наскоро Григорий Алексеевич
си бе пуснал руса брадица и бе започнал да носи примитивни
руски рубашки, беше се сдобил с тях в затънтеното северно
селце, където бе ходил да събира фолклор). Юрий Дмитриевич,
извинявай, ама... Не разбирам... По-точно, не чувстваш ли
и ти, че бракоразводният ти процес е нелеп... И дори хумористичен...
Ах, хумор, хумор... Извинявай, моля те да се напрегнеш и да
откриеш рационалното зърно в моите дрънканици... Ти си на
четирийсет и шест, Нина на четирийсет и четири... И това
печално произшествие е станало толкова отдавна...
Не кресна Юрий Дмитриевич, тя не ми е изневерила преди
двайсет години, изневери ми сега... днес... преди месец...
Изневери ми не в момента, когато е спала с другия мъж, а в
момента, когато го научих. Той изведнъж клюмна, седна до
масата някак странишком и няколко пъти дълбоко въздъхна.
Ами че аз я познавам от петнайсетгодишен каза тихо, тя
ми беше първото момиче, а после първата приятелка и първата
жена... Аз съм на четирийсет и шест години, но не съм имал
други жени... Тя ходеше на експедиции... Аз с месеци, с години
не съм имал жена... Влюбваха се в мен... Имах една асистентка,
направо красавица... Ами нощите... Нощният човек не е като
дневния... Това всеки го знае... Дневната светлина прави нощното
чувство позорно и нелепо... Денем човек може да разсъждава
хладно, да бъде ироничен... Нощта обаче изяжда иронията...
Когато Нина я нямаше, аз си я представях мислено, до най-малките
подробности, и както лежах в леглото, целувах собствените
си ръце...
Като
се изприказва, Юрий Дмитриевич притихна и наведе глава, сякаш
бе извършил някаква срамна постъпка. Мълчеше и Григорий Алексеевич,
загледан през прозореца.
Ами аз ще тръгвам каза Юрий Дмитриевич след няколко минути
мълчание, трябва да се видя с адвоката.
Не ми изглеждаш добре каза Григорий Алексеевич. Защо не
наминеш при Бух. Нали ти е колега от института...
Притрябвал ми е Бух кой знае защо, кисело се усмихна Юрий
Дмитриевич. Бух с неговия жмерински акцент... Бенедикт Соломонович...
Ако откача, може да започна да пея староеврейски псалми...
Той си мислеше, че шегата му е сполучлива, но Григорий Алексеевич
не се усмихна, а го погледна уплашено.
Юрий
Дмитриевич си облече сакото, излезе на стълбището, постоя
там известно време в недоумение, слезе няколко стъпала надолу,
после бързо изтича обратно, отвори вратата и започна да рови
в определените за него чекмеджета на бюрото.
Гриша подвикна той.
В банята съм глухо се обади Григорий Алексеевич.
Да не си помислиш, че исках да обидя Бух каза Юрий Дмитриевич.
Ако откача, няма да си представям, че съм равин, а Дон Кихот...
Впрочем вече по-високо и чувствайки, че му става горещо,
продължи Юрий Дмитриевич, впрочем съвременните донкихотовци
са точно толкова безинтересни, колкото и съвременните бюрократи.
Единственото предимство на донкихотовците е, че са смешни
и непризнати... В медицината наричат донкихотовщината delirium
или делирий... Отражението на реалния свят се изкривява...
Редуват се страх, възторг, умиление и благодушие... Ах, мили
ми Гриша... Най-големият враг на съвременните донкихотовци
не са вятърните мелници, а препаратите за потискане на възбудата...
Ако сега се появеше Христос, нямаше да го разпнат, а щяха
да му бият инжекция с аминазин и резерпин, както и медикаменти,
стимулиращи сърдечносъдовата дейност. При съвременното ниво
на невропатологията велики заблуди са невъзможни...
Юрий
Дмитриевич си нахлупи тюбетейката с пискюлчето и излезе, все
така силно възбуден, но наглед не объркан, а по-скоро съсредоточен.
Пое
нагоре по улицата, тя беше толкова стръмна, че тротоарът бе
направен на стъпала. Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова
по-силен ставаше звукът от камбаните, сякаш в някакъв сън
на библейска тема той отиваше право към небето. Юрий Дмитриевич
се извърна назад, към преодолените вече безброй стъпала. Беше
съвършено сам върху нажеженото от слънцето асфалтирано стълбище.
От двете му страни се издигаха гъсталаци бодлива акация, притиснати
от едната до решетката, ограждаща парка, насечен от дерета,
а от другата скрили обраслия с трева склон, който се спускаше
към павираната улица. Отгоре все така биеше камбаната, а в
промеждутъците, докато тежкият меден звук заглъхваше, припряно
подрънкваха по-малките камбанки. Юрий Дмитриевич изкачи още
няколко стъпала и изведнъж го споходи непознато блажено чувство,
сякаш бяха отворили гръдния му кош и едно-единствено вдишване
го бе преситило с живот до такава степен, че животът бе изгубил
цената си. Той надживя себе си и се видя отстрани с мъдро
безпристрастие, нелишено обаче от известна тъга по недостъпните
сега човешки слабости. Той беше не човек, а човечеството,
но всичко това трая не повече от миг, тъй че бе невъзможно
да осъзнае каквото и да било с подробностите или да го запомни.
Седна на стъпалата, те бяха лепкави и остро миришеха на битум.
Почувства се толкова отпаднал, че не се осмели да търси по
джобовете си носна кърпа, за да избърше мокрото си от потта
и сълзите лице. Седеше под сянката на храста, а зад живия
плет от акация долу под склона със скърцане минаваха трамваи.
Явно стълбището-тротоар бе пусто именно защото никой не искаше
да се катери пеша до върха в този пек.
Май наистина се разболявам издума Юрий Дмитриевич, трябва
да прескоча до Бух... Как пък се случи точно сега... Впрочем
това е дори оригинално. Обикновено ненормалните си въобразяват,
че са велики личности... Наполеон или Мохамед, аз пък си въобразих,
че съм цялото човечество накуп... От инстинктите, с които
се ражда човек, най-великият и най-печалният е страстната
алчност да живееш... В това се състои основното противоречие
между човека и човечеството... За човечеството смъртта е благо,
гаранция за вечното обновление.
Камбаната
горе замлъкна, Юрий Дмитриевич стана, извади носната си кърпа
и старателно избърса лицето си. Последната част от стълбището
беше оградена с чугунен парапет. Юрий Дмитриевич се изкачваше,
като броеше стъпалата и потупваше с длан горещия чугун.
Когато
след пустото стълбище се озова на многолюдния площад, в първия
миг Юрий Дмитриевич изпита уплаха и смут, но много скоро свикна
с хората и си възвърна предишните усещания, забравени или,
по-точно, потиснати на стълбището, докато камбаната биеше.
За да се провери, той отиде до будката и си купи плодов сладолед
във вафлена чашка. Изпитателно се взря в продавачката с бяла
престилка, облечена направо върху комбинезона, личеше си,
че е без рокля, но погледът му не смути жената. А и той явно
не є направи никакво впечатление.
“Значи
всичко е наред помисли си Юрий Дмитриевич, обикновена
невроза... Душевна травма плюс четири безсънни нощи... Трябва
да приключвам с работата и да поемам на юг.”
Опита
сладоледа, но той му се стори кисел и същевременно прекалено
сладък.
“Как
е възможно това?” недоумяващо си помисли Юрий Дмитриевич,
но не размишлява дълго и изхвърли сладоледа в димящия кош
за боклук.
Площадът
бе заобиколен от стари многоетажни блокове от сиви тухли,
а цялата негова лява спрямо Юрий Дмитриевич страна бе заета
от черквата, разположена в дъното на двор с ниска гранитна
ограда. Черквата беше бяла, с многобройни решетки и портици
на покрива, облицован с поцинкована ламарина, а позлатените
є кубета тънеха в небесна синева. В черковния двор много старици
продаваха цветя, беше шумно и многолюдно, а през широко отворената
порта нещо проблясваше и се чуваше пеене. Тъй че сравнена
с прашните горещи тролейбуси, с ленивите, обезличени от жегата
физиономии на пътници и минувачи, черквата се стори на Юрий
Дмитриевич единственото място, където би могъл да остане в
своето необичайно днешно състояние и ако не отново да изпита,
поне ярко да си припомни усещанията, споходили го на стълбището
те го примамваха като сладострастен нощен грях, чиято чистота
може да бъде убита и превърната в непристойност от едно-едничко
непредпазливо движение или поглед.
“Между
другото помисли си Юрий Дмитриевич в черквата имало великолепни
картини на Врубел... Григорий Алексеевич ми каза... А аз не
съм влизал нито веднъж... Срамота, и аз се имам за образован
човек...”
Юрий
Дмитриевич влезе в двора и се качи до преддверието, където
стояха просяци. Някакъв просяк с памуклийка, облечена на голо,
приближи до Юрий Дмитриевич и протегна ръка, като се кръстеше
и шепнеше нещо с подпухналите си устни. Беше младеж на около
двайсет и пет години, но с жълта, сбръчкана като на старец
кожа. Ключиците му бяха мършави, изпъкнали, а коремът тлъст
и провиснал, бедрата му също бяха тлъсти, по женски заоблени.
Приятелю, ти трябва да се лекуваш каза му Юрий Дмитриевич.
Имаш заболяване на надбъбречната жлеза и очевидно ниско
кръвно...
Младежът
хлъцна и изломоти нещо нечленоразделно. Под окото имаше синина
и целият лъхаше на долнопробна водка. Юрий Дмитриевич припряно
му пъхна в ръката една рубла и отмина. Блещукането на свещите,
искрящите брокати и позлата, прохладният полумрак, сред който
нейде отгоре, изпод купола долиташе пеенето, го успокоиха
и притъпиха неприятното впечатление от срещата с просяка.
Юрий
Дмитриевич вдигна глава. Стените бяха слабо осветени и библейските
фрески едва се провиждаха в сумрака. На едно място той видя
само част от човешка ръка и красиви чувствени пръсти. На друго
глава на юноша, в която обаче имаше повече есенна безпричинна
тъга, като при циклофренията, отколкото неземна безгрешност.
“Особеното
на тъгата при циклофрения е, че болните не могат да плачат
помисли си Юрий Дмитриевич, колко е ужасно само... Болният
често се оплаква, че сърцето му е станало на камък, но тази
безчувственост му причинява тежки страдания... Понякога дори
до самоубийство... Да, сред циклофрениците процентът на опитите
за самоубийство е особено висок...”
Свалете си шапката каза му някой от упор и го облъхна с
миризма на вкиснало.
Пред
Юрий Дмитриевич бе застанал остронос плешив човек със злобни
очи, вперени точно между веждите му.
Тука и татари са идвали каза мъжът. И германци, и комисия
от Москва, ама и те са сваляли шапка.
Ах, извинявайте сепна се Юрий Дмитриевич, бях се замислил,
много дълбоко. И смъкна тюбетейката.
Зад
гърба му се чу кикот. Там стояха някакви хлапаци с анцузи
и шарени спортни сакове. Побутваха се с лакти и си намигаха.
Мъжът със злобните очи подскочи към тях и взе да ги блъска,
но момчетата ловко се измъкваха и хихикаха.
Недей, Сидорич, остави ги обади се някаква бабичка.
Юрий
Дмитриевич се извърна и видя, че в черквата има много случайни
хора, отбили се тук просто от любопитство. Стояха нагъсто,
но сред тази тълпа имаше и празни места, сякаш размразени
сред заледена река, и като пообиколи, Юрий Дмитриевич видя
и разбра, че там лежат, сгърчени върху каменния под, вярващите.
Един старец и едно младо момиче особено поразиха Юрий Дмитриевич.
Побелялата глава и възловатите китки на стареца бяха опрени
в пода, кръвта бе придошла в лицето му, като на акробат. Юрий
Дмитриевич замалко щеше да настъпи момичето и уплашено отскочи
назад. Тя беше със забрадка и сандали, в ръцете є имаше цветя
и сякаш не забелязваше никого, беше насаме със себе си, не
виждаше стълпилите се наоколо или крачещи край лицето є чужди
нозе. Юрий Дмитриевич, внимателно пристъпвайки, се измъкна
от тълпата и по захабения килим върху витата мраморна стълба
тръгна към втория етаж. Насреща му слизаше монахиня с урна,
каквито носят на болните вкъщи по време на избори, но не червена,
а черна. На урната имаше надпис: “Дарения за поддръжката на
храма.” Монахинята въпросително погледна Юрий Дмитриевич,
той извади пет рубли и ги пъхна в процепа на урната, като
бюлетина. Монахинята се прекръсти и продължи надолу, а Юрий
Дмитриевич се качи на втория етаж, който беше настлан с добре
излъскан с восък паркет. В ъгъла пред иконите шепнешком се
молеше възрастна жена с черна рокля и пенсне, с ръце, поставени
върху изваяния мраморен парапет. Малко под мястото, където
жената бе поставила лявата си длан, Юрий Дмитриевич прочете
надраскан с пирон или ножче надпис с “ъ”... “Жоржъ + Люся
= любов. 1906 г.” Юрий Дмитриевич неволно се усмихна и побърза
да се отдалечи към отсрещния парапет, откъдето тълпата долу
и проснатите сред нея вярващи напомняха театрален партер.
“Наистина
помисли си дори с известно раздразнение Юрий Дмитриевич.
Колко прилича все пак на театър... Обикновено зрелище...”
Вдясно
от него, на балкона, беше хорът. Той видя стативите, осветени
от електричество, нотите. Побелял слаб човек с очила диригентът
размахваше пръчицата си. Хорът се състоеше от жени на средна
възраст с плетени жилетки. Един трийсетинагодишен мъж беше
с найлонова риза и червена вратовръзка. Бузите му бяха избръснати
и охранени. Друг мъж носеше бродирана рубашка. В паузите между
молитвите те си разменяха по някоя дума, прозяваха се, пред
една от жените имаше чинийка със захаросани плодове, а пред
диригента отворена бутилка минерална вода.
Първо
отдолу прозвучаваше бас, после хорът звънливо подземаше. Долу,
на подиума, се появяваха дългокоси младежи и старец с брокатени
одежди. Те обикаляха подиума, после се скриваха и зад тях
се дръпваше копринена завеса с кръст.
“Глей
ги ти ядосано си помисли Юрий Дмитриевич, театър... И
то не кой знае колко талантлив... Защо тези се въргалят по
пода?... Това момиче... Не разбирам.”
И
пак пое надолу. Насреща му се качваше друга монахиня с черна
урна, на която пишеше: “За издръжка на хора.” Когато монахинята
спря пред Юрий Дмитриевич, той беше вече здравата нервиран,
тъй че щом го погледна, тя побърза да се отдалечи, кръстейки
се. Пеенето секна, започна проповедта. Едно старче с брокатени
одежди стоеше до края на подиума и, скръстило ръце на гърдите
си, говореше нещо. Юрий Дмитриевич се заслуша.
Силата на затаените обиди е много голяма и трудно преодолима,
само в молитвата тя може да бъде изчистена напълно. Но дали
всички умеят да се молят? Някои дори се сърдят... ето, аз
се молих на Господ, а той не ме чу и молитвата не помогна.
Молитвата трябва да бъде от все сърце и ако в този момент
молещият се крие в душата си, макар и капчица, корист или
озлобление, Господ не ще го чуе...
По-нататък
дядката започна да се повтаря, да говори монотонно, като скучен
лектор банални истини. Юрий Дмитриевич престана да го слуша.
Той с учудване гледаше младото момиче, което преди това лежеше
на каменния под. Беше на около двайсет и осем, облечено в
басмена блузка, изпод която на гърдите се подаваше бието на
дантелена долна риза. На врата є имаше кръстче и евтино стъклено
герданче, а в ръката цвете, посмачкано и поувяхнало. Лицето
є на пръв поглед не би могло да се нарече хубаво, но като
се повгледа, Юрий Дмитриевич почувства, че в лицето є, както
и във фигурата, има нещо все още непробудено, но привлекателно
и обещаващо. А учудващото за него беше най-вече онази детинска
непосредственост, онази съсредоточеност и вяра, с която момичето
слушаше дотегливите и неизразителни думи на проповедта, като
дори понякога се повдигаше на пръсти и се страхуваше да не
пропусне дори една дума. Тя се открояваше особено защото скучаещите
присъстващи се прозяваха, оглеждаха се и си шепнеха, а някои
си пробиваха път към изхода. След като пеенето секна и започна
проповедта, тълпата очебийно се разреди.
Със своите молитви и добри дела вие се борите за мир в целия
свят говореше проповедникът и като се трудите добросъвестно
на отреденото всекиму поприще, извършвате богоугодно дело
в името на мира на земята, против войната и за славата на
нашето правителство.
Браво на отчето каза някакъв гражданин с тениска, съзнателно
го дава. Полезна работа върши...
После
отново запя хорът и вярващите отново приклекнаха или се проснаха
на пода и образуваха празни пространства сред тълпата. Като
приклекна, момичето притисна колене до корема си и се видяха
изтърканите подметки на сандалите є. Песента на хора гърмеше
все по-силно, свещите пукаха, люшкаха се брокатените завеси,
проблясваше позлатата на иконите и момичето се молеше все
по-горещо, все по-фанатично, с просветлено, щастливо лице.
А Юрий Дмитриевич стоеше блед и оклюман и онова, което му
се бе случило на стълбището, сега будеше у него само злобна
ирония и срам. Ала внезапно се случи нещо абсолютно неочаквано,
за което по-късно се изприказваха много приказки и слуховете
за него и досега се носят из онези места, придобивайки всевъзможни
фантастични оттенъци.
В
мига, когато хорът запя, в дъното на храма, там, където в
полумрака мъждукаха иконите, неясно се очерта силуетът на
голо тяло. Силуетът бавно се задвижи покрай стената, дясната
му ръка беше вдигната, сякаш той благославяше всички. Страшна
тягостна тишина се възцари в храма, чуваше се само как пукат
свещите и някой тежко диша и току изхлипва. Напрегнатата тишина
продължи минута-две, а после дългокосият младеж с черковни
одежди, който стоеше до проповядващото старче, закрещя...
Кондратий! Кондратий, дръж го... В милицията, някой да се
обади в милицията...
Кондратий
широкоплещест юначага с монашеско расо се втурна към силуета,
който започна плавно да се изплъзва настрани. Заврещя някаква
бабичка, нещо падна с трясък, народът се заблъска, вдигна
се шум.
Кондратий! крещеше дългокосият. Избиколи го отдясно, в
нишата е.
Другарю монах крещеше гражданинът с тениската, ей го там...
Ей го, изскочи...
|
