|
Йордан
Ефтимов
тривиалното просветление и
ИНТЕРНЕТ
Уморено
есе
В
една своя статия Валтер Бенямин разказва за “откритието”,
което го е сполетяло в Марсилия в сесия пушене на хашиш. Откровението,
че водата е мокра. Това той нарича die triviale (или profane)
Erleuchtung.
Литературата
има способността да изгражда паралелен свят, който чрез сложни
феноменологични процедури да продължава реалния. В нейния
“класически” вид, върху книжен носител, тя изключва тривиалното
просветление, защото разчита на образоваността, а не на “раздигитализирането”
на нашите навици и на онова, което наричаме априорни истини.
Но
Интернет по подобие на Беняминовия хашиш създава илюзии от
типа на тривиалното просветление. Всеки се чувства свободен
да бъде автор и да дописва или “създава” съвсем нов текст.
Благодарение на рамките на екрана – “да открива” непредвидени
хипограми в текстовете, “качени” в мрежата. Да се доверява
на програмите, комбиниращи думи, смятайки, че техните комбинации
са текстове. Да вярва в крайна сметка, че е свидетел на раждането
на една нова литература.
II
Техниката
не може да преодолее прага на човешката способност за възприемане.
Така вероятно ви се е случвало да заспите на музикален филм.
Заради силата на звука. Като ученик харесвах Queen
и затова не можех да се начудя как така заспивах и двата пъти,
когато гледах рекламно-документалния филм за групата – Magic:
Life In Budapest. Но това се случваше и се дължеше на
силата и честотата на звука. Колкото и да се стараех да държа
очите си отворени, не успявах и се унасях.
Компютрите
не промениха съществено киното. The Pillow Book на
Питър Грийнауей не разширява възприемателните ни възможности,
защото дигиталният монтаж, ползван в него, затруднява възприятието,
а на места прекрачва отвъд възможността за цялостно възприятие.
Уморява, пренапряга. Говоря за онзи ефект на “прозорец в прозореца”,
за паралелните прозорци, благодарение на които можем да следим
няколко сюжета едновременно. Получава се ефект, подобен на
ефекта на титрите. Не можеш добре да следиш и тях, и действието
на чуждестранния филм. The Pillow Book предлага архитектура,
която се отличава с лоша хигиена на четивност. Затова и подобни
филми имат своето място като експерименти. Те изпълняват функция
на гранични продукти, които чертаят докъде може да стигне
филмът в стремежа да разказва едновременно развиващи се неща
например.
Хипертекстът,
който за възторжените теоретици на Интернет е сравним с Борхесовите
направи, не предлага и кой знае какви технически иновации.
От неговата “течливост”, флуктуалност, поливалентност потребителите
не могат да се възползват повече от това, което им предлагат
и книгите игри. Защото дори когато текстът е свързан с множество
други, той не ни дава друга възможност освен тази на научното
по характера си дирене. В случая с хипертекста имаме просто
по-добра възможност да приложим този подход. Нов тип текст
няма. Защото никой не чете различните адреси, които отваря,
като общ текст. Не ги чете и като текст изобщо. Той просто
търси референции.
Функцията,
която потребителят на Интернет използва като свой избор, е
download. “Да дърпаш”, “да точиш от Мрежата”. Едва след като
си свалил необходимите ти текстове, ти ги четеш от твърдия
си диск. А тогава те са лишени от предвидимата безкрайност
на възможните отпратки в Интернет.
III
Техниката
засяга онова ниво на текста, което може да се определи като
рамка, принцип на извикването. Структурата на текста не се
оказва никога в точката на техническите иновации. Техниката
може да съучаства в темата, сюжета, и т. н., тя може да бъде
предмет на образността, топика. Но начинът, по който се изгражда
герой, си остава един и същ. Потвърждение на това са някои
от романите на Уилям Гибсън. Макар и със сменен декорум, те
предлагат романова структура, позната ни от втората половина
на XIX век.
Забележително
е, че нито един от теоретиците на хипертекстуалния бум – George
Landow (в електронните му публикации), Richard Lanham (The
Electronic Word: Democracy, Technology, and the Arts),
Sven Birkerts (Gutenberg Elegies) – не търси феноменологически
репери на изследванията си. Позоваванията са на Умберто Еко
с неговата ‘opera aperte’, на Ролан Барт с неговия ‘writerly’
text, на Дерида с нелогоцентричния текст, който негативно
(апофатично) извеждат от критическия му проект. Причината?
Точно тези понятия отдавна са загубили в популярната наука,
в множеството доклади, свързани с конферентния туризъм, своята
операционалност и са се превърнали вторично отново в образи,
вторично са се метафоризирали.
Отсъствието
на Роман Ингарден в тези случаи е значещо. Защо? Защото не
съществува нов тип текст. И едно феноменологическо изследване
би го показало без проблем.
IV
Големите
производители на софтуер залагат на един проект, наречен Open
eBook формат. Той ще дава възможност книгите да стават все
“по-големи”. Да носят образи, движещи се картинки, звук. Open
eBook форматът ще бъде поредната крачка към нова опера, синтетично
изкуство, чиито елементи са относително независими, самостоятелни.
Те ще бъдат свързани с линкове, отпратки. Въпросът е дали
този тип синтетичен текст ще бъде наистина книга. И дали ще
може да примири големия проблем с ползването на Интернет в
две непримирими една с друга посоки: като средство за развлечение
и удоволствие и като база данни, задоволяваща един научен
по характера си интерес.
Защото
Интернет се ползва от два типа потребители. Едните търсят
порнографски сайтове и игри. Тоест хедонизмът е определящата
идеология на определени потребители. Други ползват мрежата
като гигантски каталог за справки, а след това и като библиотека,
доколкото това е възможно. Все пак като основна черта на хипертекста
повечето изследователи изтъкват референциалната му способност.
Това, че той препраща към други текстове. В този смисъл бихме
могли да разделим потребителите чисто прагматически на “удоволстващи”
и “учени”. За едните Интернет е само едно огромно порнографско
списание или кино, за другите – каталог, в който пътят от
фишовете до самите текстове е максимално скъсен.
V
Иновациите
от Интернет не засягат фикционалното, художественото. Те се
отнасят единствено до научните жанрове. Интернет е просто
база данни, гигантски справочник. Всичко, което ни дава, прилича
на научен апарат. Затова първите книги в Open eBook формат
са енциклопедии, справочници за софтуер и т. н. Затова и Мрежата
работи за институциите, а не срещу тях. Не са малко илюзиите
около свободата, която Интернет дава за политическа изява.
Например
в своя статия (Reading and Writing in a Hypertext Environment
) Ландау твърди следното: “читателят на тази хипертекстова
версия на текст може да си прави бележки... или да пише срещу
интерпретациите, срещу текста, докато читателят на книга не
разполага с такива възможности”. Ето това е мястото на тривиалното
просветление. Заблудата, че техниката работи като политическси
радикален инструмент. Докато тя може – понякога в ритъма на
тангото – само да укрепва институциите. Техниката, и Интернет
не прави изключение, като всеки инструмент прави само силния
по-силен. Тези, които вярват, че ще възникне “хакерска литература”,
хакерски художествен текст – носещ метафизическата претенция
на литературата и радикалната прагматика на хакера – са пределните
идеалисти.
Февруари
2000
|