Андрей Платонов

ТЕХНИЧЕСКИ РОМАН

1. Хляб и четене

Бившият локомотивен машинист Семьон Душин и помощникът му Дмитрий Шчеглов след свършването на гражданската война постъпват в електросиловия факултет в град Олшанск.

Вечер, след занятията, на студентите от института им раздаваха по парче хляб и те се прибираха вкъщи, а някои от тях оставаха в празните аудитории и веднага си изяждаха хляба. Оставащите се събираха заедно и проектираха с тебешир на дъската устройството на бъдещия свят.

Душин предлагаше да се създаде социализъм с простата сила на реките и вятъра, от които ще се получава електричество за осветление и отопление, а майчинското девствено вещество на земята да не се разрушава и да не се пипа ­ впоследствие то трябва да послужи на науката за мнение относно неясната съдба на вселената и да отговори на въпроса на живота: правилно ли действат личният разум на хората и мъничкото им чувство в сърцето, когато човечеството желае да регулира течението на света, или човекът е само мнимо същество и яростта на неговите действия е биене на безтегловното, а стихията на световното вещество изчезва покрай него в неизвестна гърмяща посока към своя тържествен край.

Душин искаше земята да пролежи в нетленен ковчег, в който да се съхрани живата причина на действителността, та социалистическата наука да може да отвори ковчега на света и да попита съкровеното вътре какво става ­ тогава чак може би слухът на точната наука ще чуе тих жален отговор.

Душин се страхуваше тайно, че идващите хора ще разгърнат такава енергия на действията си, че ще унищожат докрай световното вещество и вече нищо няма да се случи.

Шчеглов също беше съгласен с неприкосновеността на земното кълбо, защото баща му и майка му, четирите му сестри и седмина братя лежаха в гробовете си, а той единствен беше жив и сега трябваше да привлече под научна отговорност всички съкрушителни сили на необяснимото пространство. Когато обаче гледаше изпод вежди към висината на нощта или виждаше изтощението на хората във взаимната им разрушителна суета, той разбираше, че човекът е местно, сиромашко явление, че природата е по-обширна, по-важна от ума и че мъртвите са умрели завинаги.

Възрастният студент Боргсениус, заменил жена си шведка и двете си деца с комунизма в Русия, направи изчисление на силата на реките и вятъра и получи достатъчно, за да нахрани и стопли с нея двайсет милиарда души.

По-нататък работниците студенти се обръщаха към въпроса за електричеството. По това време вече из цялата страна на революцията се носеха слухове за тази тайнствена сила, за този светкавичен, толкова подобен на Октомврийската революция предмет, така че нямаше мислещ болшевик, който да не се озадачаваше пред факта на електричеството. В някои села, особено в най-далечните и затънтени, председателите на селсъветите заедно с ковачите и служащите строяха електростанции до селските кладенци, използвайки изоставените от бягащите империалисти мотоциклети, при което поради липсата на бензин палеха моторите им с домашна ракия, добивана от жито, а понеже ракията гореше лошо, към мотора се прибавяше и местният ум на техника, така че моторите все пак се въртяха и в тъмните къщурки светеше светлина.

Студентите електротехници разбираха, че това мотоциклетно къщурково електричество е заблуда от техническа гледна точка, но сърцето на всеки се вълнуваше от представата за работещия ток в тъмнината и скуката на бедняшката земя. Като научи за това събитие, Душин се засмя от радост и каза на всички, че може би целият социализъм ще започне от електричеството в тъжната сламена къщурка ­ това, ето, е Октомврийската революция, превърната от надежда във вещество.

­ Трябва да отидем в партийния комитет ­ каза Душин, ­ та да накараме болшевиките да помислят върху това и да надъхат със своята политика топлина в електрическите къщурки, за да не изстинат и не угаснат те в този тъмен господстващ студ...

Комунистът Боргсениус реши, че най-добре е в партийния комитет да отиде Душин, той е добър електричар, макар и засега безпартиен, нека обясни точното си мнение. На другия ден Душин тръгна към комитета. Комитетът се ръководеше от бившия огняр в топлофикацията Чуняев; той притежаваше такова любопитство, че беше изчел всички архиви на Земската управа и на Палатата за мерки и теглилки, преди да ги изгори в пещта на парния котел. Чуняев възприе съобщението на Душин с цялата грамадна сила на своята душа, открита за всяко великолепно и грандиозно дело, и дори се просълзи поради слабостта на човешкото сърце. Едно не разбра той ­ хранената от Душин любов към тайнствената точка, засветила в унилата тъма на бедното пространство, и това, че може би нищо повече няма да е нужно за сплотяването на комунизма на земята освен развитието на електричеството от реките и вятъра. Комунизмът е вече близък, той се таи в жиците, закачени на изгнилия плет!

­ А какво е това електричество? ­ попита Чуняев, след като се беше съгласил с всичко. ­ Дъга ли?

­ Светкавица ­ обясни Душин.

­ Аа, светкавица! ­ съгласи се Чуняев. ­ Я виж ти! Тъй да бъде! То наистина светкавица ни трябва! Ти как се сети? Дотам сме я докарали, братко, че наистина ни трябва само една светкавица, раз ­ и веднага да стане горещо. Научно и великолепно! А на тебе нещо трябва ли ти?

Душин изрази желание да отиде на село да види електростанция, а после да приложи получаването на електричеството във всенароден мащаб.

­ Защо е била културна буржоазията, другарю Чуняев? ­ попита Душин. ­ Защото е имала пролетариат, който е работел, а тя само се е хранела и размишлявала...

­ Тя не е размишлявала, тя се е размножавала ­ поправи го Чуняев. ­ Създаваше впечатление за размножение, а се получаваше само наслаждение...

­ Добре, не е размишлявала ­ съгласи се Душин. ­ Но тя имаше време за размисъл. А пролетариатът си няма никого, на него самия му се налага да работи, той никога няма време да се замисля за разни световни въпроси! Та нека сега електричеството поработи, а работническата класа да помисли, много задачи є предстоят като съдба!

­ Пак си прав! ­ възкликна Чуняев. ­ Нека работническата класа да поработи с мирогледа, а не с чука, нека това говедо електричеството сега да се помъчи! Нали не е живо?

­ Не се знае ­ отговори Душин. ­ То е тайно.

­ Няма значение! Действай! Ако ти потрябва нещо, веднага при мен, двайсет и четири часа в денонощието!

­ А как да започна да действам? ­ попита Душин.

­ Как как? ­ ядоса се Чуняев, той самият можеше да действа без нищо, дори без указания. ­ Учредявам комисия за цялото електричество в губернията, а ти си председател! Член ли си на партията?

­ Не.

­ Е, нищо. Ще бъдеш изключение... А защо не си член?

­ И аз не знам ­ произнесе Душин.

­ Напразно! Нахалос! Безсмислено! ­ възрази Чуняев. ­ Ти не искаш ли да строиш с нас смисъла на живота сред цялото вещество? Ти чужд ли си?

­ Не, наш съм ­ каза Душин и се учуди, че цели маси, цялата партия строи световната истина, а пък той си мислеше, че единствен я желае.

­ Хайде, действай ­ като го погледна странно, реши Чуняев. ­ Няма защо неопределено да се мотаеш в нужда, ще направим електричеството ­ и целият комунизъм е готов. Нали няма нищо по-силно от електричеството?

­ Няма ­ потвърди Душин.

­ Значи е подходящо за нас. Действай, гледай по-скоро да заминеш, че то живееш, а сърцето ти скърби: я всичко това е вярно, я нарочно...

­ Кое дали е вярно? ­ попита Душин.

­ Ами всеки предмет ­ обясни Чуняев ­ и човекът, и вихърът... Сам никога няма да разбереш: умът е малко и хоризонтът е близък, а с всички маси може би ще изясним централната точка на световното недоразумение. Ти да не би да си мислиш, че сме победили буржоазията заради едното тържество, демек ­ победители и герои на вековете! За по-нататъшното движение я победихме, ето защо! Буржоазията е само най-близката застава, по-нататък има още хиляди баири... Какво да се прави: трябва търпение, целият свят е един научен въпрос, а масите решават със своята мъка.

­ А какво ще стане, другарю Чуняев, ако науката в края на краищата види, че светът се състои само от въпроси?

Яростна мисъл се появи на здравото добро лице на Чуняев.

­ Не думай! Тогава сигурно няма да излезе нищо от всичките милиарди години! Карай да върви! Тогава веднага ще направим от тези въпроси едно решено дело. Аз съм такъв човек! И всички наши маси са такива! Ще разследваме точно откъде е произлязъл човекът: от маймуната или още по-лошо! Ще изровим всички мъртъвци, лично техния началник Адам ще намерим, ще го вдигнем на крака и ще го попитаме: ти откъде се появи, Бог ли си, Маркс ли си, говори, старче! Ако каже истината, Ева ще му възкресим, а ако не ­ ще го превъзпитаме... Такива хора сме ние! Ние живеем отговорно! Ние сме страшни!

Душин мълчаливо изучи устройството на електростанцията, без да се обръща към замисления механик. Под седалката на мотоциклета той прочете неговия номер Е-Р-411 и се учуди, че това беше номерът и на неговия локомотив, а под този номер имаше и дребен английски надпис, който в превод означаваше военната част: “7 британска кралска колониална дивизия”.

Проводниците на електростанцията към селото вървяха под земята в покрит кабел и вечер прозорчетата на къщурките тържествено сияеха, охранявайки революцията от тъмнината.

С настъпването на нощта Душин влезе в едно сиромашко жилище; той видя, че четири деца лежаха на пейките и гледаха към мигащата електрическа светлина, не желаейки да спят от интерес; майка им също поглеждаше светлината от печката, надявайки се, че това не може да бъде и скоро ще угасне; самият възрастен стопанин седеше на масата и четеше книга под осветлението, като произнасяше на глас сричките на поредната дума: мо-мо-мо...

Душин се поздрави отдалеч с всички и седна встрани, наблюдавайки наистина светещата крушка от двайсет и пет свещи. Като свърши четенето, стопанинът на жилището затвори книгата, уви я в стара гербова хартия и я прибра в сандък с катинар; той високо ценеше печатните мисли, понеже те даваха ход на собственото му размишление; той не се надяваше на нищо друго освен на науката и обичаше свободата със сърцето на империалистически роб, затворен за известно време в бедняшка колиба.

Едва след като приказваха в продължение на час, обитателят на къщурката подаде ръката си на гостенина и се представи: “Иван Матвеевич Агурейкин, безпощаден бедняк, живея криво-ляво, но сега се надявам.”

­ На какво се надявате? ­ попита Душин.

­ Нас ще ни съединят с науката ­ отговори Агурейкин и посочи електрическата светлина. ­ Световната мисъл иде насреща ни, а аз я гледам и се надявам.

В този момент Агурейкин измъкна лампата от фасунката и светлината угасна. Агурейкин смяташе, че сега не трябва да се хабят без сметка народните сили, тъй като те вече представляват научно вещество ­ електричество. По-нататъшните разговори ставаха вече на тъмно, децата също не спяха, а си шушукаха нещо и все повече се учудваха на тревогата на живота, завладяваща дребничките им слаби същества. Въпреки слабата си грамотност Агурейкин успял да прочете по време на революцията толкова книги, че умът му се задвижил и устремил надалеч в разгадаването на загадките ­ докъдето не се знае какво има. Агурейкин не си представяше електричеството, астрономията, силата на привличане и други природни факти по логически начин, а във вид на пищен буренак от бушуващи явления, в чиито дебри ще се отправи да блуждае завинаги новото умствено човечество, освободено от насъщната мъка за своята прехрана.

Като остави Агурейкин да си мисли за свободата на човека в дебрите на световните сили, Душин продължи пътя си по улицата на електрическите къщурки. По цялото пространство лежеше топла обширна нощ, някои девойки се разхождаха със своите годеници и без съзнание шумоляха репеите в дола. Душин слезе в дола, постоя там в пущинака, заслушан в работното бумтене на отдалечения английски мотоциклет, и се отправи към друго жилище...

Освен пожар, вихрушка, подравяне от порои и разни нещастия на селската стихия очевидно имаше и други бедствия, които разрушаваха селските къщурки със силата и точността на урагана. Душин мина покрай една такава къщурка, но после се върна, обзет от тъжно чувство. Къщурката приличаше на бабичка, останала сама на света след погребението на всички свои поколения, без да има за кого да живее, затова така стоеше в нечистоплътен унес, в отчаяна несвяст. Около нея нямаше двор, помията на живота се изливаше току отпред в земята и тъй подхранваше почвата, че по нея отдавна не можеше да расте трева; вятърът или времето бяха унищожили на покрива всички остатъци от слама и бедността не беше успяла да покрие с нищо тънките пръти; варта по стените и дори глината бяха разядени от дъжда, така че костите на къщурката се виждаха отвън ­ криви греди, поставени тук не по-късно от средата на деветнайсети век, защото от тях се сипеше прах, когато ги драснеш с пръст; от трите прозореца на това жилище двата бяха напълно запушени с някакъв прах, но затова пък третият прозорец светеше с блестящо електричество и на перваза цъфтеше растение в саксия; къщурката нямаше нито основа, нито пезул, а ако е имала нещо, то вече беше отишло в земята ­ по този начин тази вехта сграда потъваше в гроба. Душин се заслуша: в къщурката някой неясно пееше, сякаш жена.

В тази къщичка Душин се среща с една девойка. Започналото сближаване се прекъсва от пристигането на няколко младежи, а скоро след тях идва и бащата на момичето.

­ Здравейте, ергени! ­ каза старецът на всички присъстващи. ­ Я виж каква мома за женене! ­ обърна се той към дъщеря си. ­ Днеска областният поп беше на гости на господаря, а аз допих пиенето и събрах остатъците от трапезата за дъщеря си...

Чернокосата му дъщеря се зае с остатъците от богатата трапеза, а старецът, пиян от господарското пиене, започна да говори на всички ергени за великата идея на световната спекулация, която мигновено му хрумнала в главата при вида на трапезното тържество на тунеядците.

Старецът бързо изтича до съседите за мастило и хартия и като се върна, каза на един от ергените веднага да напише писмо на Владимир Илич Ленин. Ергенът седна на масата срещу момата и започна да пише, без да се интересува от световните въпроси. Старецът подробно излагаше идеята си за превръщането на злобната буржоазия в покорно и бедно население, напълно подчинено на съветската власт. За това трябваше да се заложи в главната банка на капитализма цялата руска съветска република ­ и нейната суша, и всичката є течност, и дори небето над нея. А когато банката на капитализма издаде облигации за хиляди милиарди рубли, тези облигации ще бъдат връчени на Владимир Илич и нека тогава той играе с пролетарските бонове сред световните акули на сцената на борсовите хищници. След като Владимир Илич е гений и след като ще бъде по-богат от всеки империалист, той лесно ще изиграе всички тези елементи, които са напъхали света в джоба си. Следователно чрез спекулация на световната борса и само чрез аритметични действия с облигациите, както и благодарение на гениалния ум, можем да завоюваме напълно цялата буржоазна суша.

­ Подпиши се сега с трите ми имена! ­ възкликна със страстта на своето тържествуващо чувство старецът. ­ Пиши. Пиши подробно: ратаят на кулака Болдирев Иван Поликарпович Вежличев, съчувстващ на цялата контраатака срещу паразитите... Владимир Илич, спекулирай, моля ти се, докарай буржоазията до капитален крах, до пълна загуба и мизерия, ограби ограбеното, действай икономически, моят стаж в живота е 57 години, половин век се трудя като работник, цялата ми надежда ­ мечтата, семейно положение ­ вдовец и дъщеря Лидия, гордост за републиката с красотата си... Успя ли да запишеш всичко?

­ Справих се ­ каза ергенът и, кой знае защо, нарисува на края на писмото аероплан.

На сутринта Душин и Лида решават тя да му стане жена и да отиде в града, където ще го чака да се върне. На полето попадат на молебен срещу сушата. Душин разговаря с изостаналата назад бабичка.

­ По-добре не се молете на никого, бабо. Природата не чува нито думи, нито молитви, тя се страхува само от разум и работа.

­ От разум! ­ произнесе старицата с ясно съзнание. ­ Аз толкова години съм живяла, че са ми останали само един разум и кокали, нищо друго! А плътта ми отдавна е отишла в работа и грижи, много малко е останало в мене за умиране, всичко вече е умряло полека-лека. Виж ме на какво приличам.

Бабичката застана срещу Душин и повдигна полата си, забравила за срам, за любов и за всяко друго неизбежно чувство. Наистина на нея беше останало малко живо вещество, годно за смъртта, за гниене в земята. Костите є бяха спрели растежа си още в детството, когато мъката от труда и глада са започнали да съсипват момиченцето; костите бяха се изострили, изсъхнали и закърнели завинаги. Полученото от млякото на майката тяло впоследствие също се беше изтощило от ръчната работа, способна да съсипе не само една стара жена, но и още двайсет души, ако законите на природата и хората не разхищаваха плодовете на нейното прегърбено старание. Но това разхищение беше засегнало дори плътта на старата селянка и тя беше окрадена и унищожена докрай ­ само умозрително човек можеше да се досети как е станало това събитие; онези обаче, които бяха изяли живото тегло на старицата, можеха фактически да се съберат и да се убият. И ето сега Душин виждаше едно нищожно същество с кости на краката, прорязали като ножове кафявата, със следи от зараснали рани кожа. Душин се наведе невярващо и попипа тази кожа ­ тя беше вече мъртва и твърда като нокът, а когато, не чувствайки срам от мъка, Душин вдигна още по-високо полата на старата жена, но не видя никакъв косъм по нея, само между остриетата на кокалестите є крака се подаваха тъмни, изсъхнали остатъци от родината на нейните деца; самата старица не излъчваше нито миризма, нито топлина. Душин я изучаваше като минерал и сърцето му веднага се измори, а умът му ­ ожесточи. Старата жена покорно свали забрадката от главата си и Душин видя оплешивелия є череп, изпонапукан на съставните части на костите, готови да се разпилеят и да превърнат в безвъзвратен прах скъпо събирания търпелив ум, познал света в труд и нещастия.

­ Ще дойде зимата и ще отида да се помоля на съседа ­ каза старата жена, ­ и на вратата на богаташа ще поплача: може да изкарам с просото до лятото, а през лятото ще си го връщам: за чувал ­ чувал и половина... Мигар само на Бога се молим, ние и от вятъра се боим, и от поледицата, и от проливния дъжд, и от сушата, и от съседа, и от минувача и пред всички се кръстим. Мигар се молим, защото обичаме? Та ние вече нямаме с какво да обичаме!

Тя вдигна високо блузата и показа гръдта си ­ там висяха два тъмни умрели червея, залепнали за гръдната кухина, остатъци от млечни жлези, а кожата беше хлътнала между ребрата, сърцето обаче не се виждаше как бие и цялата гръд беше толкова малка, че там можеше да има само нещо мъничко и сухо, старата жена вече нямаше с какво да чувства, оставаше є само да се мъчи и да съзнава мислено.

Такива гърди вече нищо не можеха да правят ­ нито да обичат, нито да мразят, но на тях можеше да облегнеш глава и да заплачеш.

Душин се отдалечи, изпълнен със скръб. Човешката тълпа започна да се събира след почивката и целият молебен, молейки се за дъжд, се запъти обратно към селото. Остана само бабичката, която си говореше с Душин и Лида Вежличева, бягаща от бащиния си дом.

Душин успява да приспособи селската мотоциклетна станция в помпа за поливане на нивите на вдовиците и червеноармейците, но притокът на вода се оказва недостатъчен.

Но председателят не се огорчи и каза:

­ Нека науката даде само капка, ние ще изцедим море с туловището на масите.

На другия ден председателят, деловодителят и двайсет жени с мършави мъже бедняци поведоха водата с лопати към полето, но водният ручей пресъхна още съвсем близо до помпената инсталация. От пукнатините и пръстта, страхувайки се от влагата, изпълзяха гущери, паяци, сухи членести червеи от неизвестна порода и дребни твърди насекоми, сякаш направени от мед ­ те следователно трябваше да наследят земята, ако облаците не се съберат в атмосферата.

Вдовиците наобиколиха Душин и започнаха да му крещят заради липсата на вода и безсилието на машината. Душин ги изслуша без страх, а председателят произнесе заключително слово. Той гледаше към облачното тъжно небе на подивялото лято и говореше сред тишината с природна безнадежност:

­ О, граждани, звука си не хабете сред таз нещастна скука на света... Стои като кула властта на нашта наука и този вавилон от гущери и засуха ще бъде разрушен от умната ръка. Не ние сме създали тоз свят нещастен Божи, но ние ще го уредим докрай. И ще бъде животът могъщ и прекрасен и всеки ще яде кокоше яйце. Не дреме разумът на комуниста и никой ръцете му не ще да пресече. Напротив, той цялата земя в научна твърдина ще облече... Голямо е сърцето бойно наше, не плачете вий, бедняци по стомаси, ще мине този пробен срок и ние ще ядем парчета от пирог. Аз също ядох за последен път отдавна, в ковчег лежи жената моя вярна, децата ми на гроба є отиват да видят де е адът, де родната им майка се моли и крещи! Но не скърби разбитото сърце, сълзата моя в мозъка гори и мисли за световните дела великото свое да-да!...

Председателят се умори от жегата и семейното страдание по умрялата жена, макар лицето му да не беше изгубило добротата на своите бръчки, и той каза в проза на жените вдовици, които го гледаха с ужас като на представление и с влюбена усмивка като на своя власт.

­ Продължавайте да копаете вадата по-нататък, жени, тази машина е интервентка, тя е била за белите, сега не є е приятно да лее вода в пролетарската градина.

Душин успява да усъвършенства своята помпена инсталация, тя започва да дава по-голямо количество вода, но гръмва апаратът за ракията.

­ Вървете сега, вървете да вдигнете мъжа ми: целият примря, строполи се и сърцето му не бие... Все заради вас, дяволи, вари тая пущина.

Душин равнодушно се обърна към механика на мотоциклета, учейки се да бъде хладнокръвен сред събитията. Механикът представи бабичката като жена на стареца, който денонощно вари домашна ракия със специална концентрация за зареждането на мотора. Поради липсата на уред, измерващ градуса на концентрация, старецът обикновено вземал в едната си ръка чашка, в другата някакво осолено мезе като картоф например и чакал със съд до изходната тръбичка на котела, докато оттам закапе ракията. Но днес старецът не усетил веднага качеството на горивото; той завъртял крана на тръбичката, сложил дърва в огъня и заспал с изпразнена чашка и картоф в ръцете; котелът се нажежил, избухнал и мощният газ изхвърлил стареца от ракиената къщурка заедно с вратата и рамките на двата прозореца. Сега старецът лежал и постепенно се съвземал, а утре щял да започне ремонтът на експлодиралата инсталация.

­ Какво искате? ­ попита Душин бабичката. ­ Това е авария и селсъветът няма никаква вина.

­ Някакво обезщетение ­ отговори бойната бабичка.

­ Добре, ще запиша ­ отговори Душин, като извади бележник и записа следното: “по-скоро трябва да се организира светът към спокойствие”.

Бабичката веднага се успокои. Душин даде на механика устна инструкция за помпата и тръгна пеш по топлата нощ към Олшанск.

Душин се връща в Олшанск. Там Лида и Шчеглов започват да се сближават