Съмърсет  Моъм

Писателски бележник

1917

[...]

Изглежда, посланието на Русия към света е, че в любовта се крие тайната на вселената. На нея Русия противопоставя волята, съперничеща, но пагубна сила, и руските писатели неуморно показват до каква катастрофа тя може да доведе своите роби. Те са запленени от нея, както жените се пленяват от Дон Жуан, но съзерцават дяволската є сила с ужас... Те не є приписват целенасоченост. Смятат, че тя си противоречи, и са сигурни, че нейде в дълбоката є същност се крие искрица от онази любов, която изпълва собствените им гърди. Те ликуват като ангелски хор, когато тя се предаде и дойде умоляваща в очакващите им обятия, а ако случайно откаже, като добри християни я оставят на външния мрак и на скърцането със зъби.

Но като създава контраст между любовта и волята, Русия просто противопоставя една романтична измислица на друга. Това са образи и ако се мислят за нещо повече, то е най-вече защото пораждат у нас толкова силно чувство за действителност. Но те започват и свършват като чувство. Любовта, доколкото е активна, напомня за природата на волята и затова не може с основание да є съперничи като отговор на загадката на съществуването, но именно пасивната є страна, нейното себеотрицание, нейното смирение привличат руския характер; точно тук руснаците откриват търсения отговор на тайната, която ги измъчва. Очевидно това няма нищо общо с мисълта, а е поражение на мисълта пред чувството; когато казват, че в любовта е тайната на вселената, те признават, че са се отказали да я търсят. Странно е, че руснаците, които толкова много се занимават с въпросите за човешката съдба и за смисъла на света, проявяват толкова скромна дарба за метафизични разговори. Те нямат никакви философи, дори посредствени. Изглежда, не притежават способност за точно и задълбочено мислене. В интелектуално отношение страдат от обломовщина. Интересно е да се запитаме защо това руско послание имаше такъв голям успех в Европа. Превъзходството на любовта се посрещна много добре. От него бяха завладени различни писатели и, съзнателно или не, повлия на мисленето им. То се появи в много подходящ момент. Светът беше разочарован от науката. Франция, откъдето тръгват най-интелектуалните течения в западния свят, беше смирена и изморена. Натуралистичната школа беше станала суха и механична; Шопенхауер и Ницше вече не бяха нещо ново. Съществуваше широк кръг образовани хора, които се интересуваха от метафизични въпроси, но нямаха нито образование, нито търпение да изучават метафизични творби; мистицизмът се носеше във въздуха и когато им казаха, че любовта предлага решение за всичките им съмнения, те приеха с голяма охота това твърдение. Мислеха, че знаят какво означава, защото любовта е дума с много значения и всеки може да є придаде това, което съответства на неговия опит. Идеята, че това познато чувство по някакъв начин изяснява всичко, които ги беше озадачавало, им даде усещане, което те охотно приеха за обяснение. Така и не им хрумна, че се опитват да обяснят овнешки бут през призмата на цилиндър. За някои това послание беше в съгласие с вярата, която никога не бяха изоставяли, на други върна вярата, която бяха изгубили в ума, но не и в сърцата си...

Интересно е да се анализира писателската техника на Достоевски. Според мен, макар читателите да не го съзнават, въздействието му върху тях до голяма степен се дължи на особения му метод. Понякога хората казват, че не е кой знае какъв писател, но това не е вярно; всъщност той е много добър писател и умело използва определени похвати. Любимият сред тях, до който прибягва непрекъснато, е да събира главните си герои на разговор за някоя толкова странна, та чак неразбираема постъпка. Той ви води към разбирането є с умението на Габорио, разплитащ тайната на престъпление. В тези продължителни разговори има елемент на напрежение, а той го засилва с хитроумен похват: вълнението на героите му не отговаря на техните думи; той ги описва като разтреперани от страст, с позеленели лица или ужасяващо бледи, занемели от страх, като така придава на най-обикновените думи значимост, за която читателят не си дава сметка. Скоро читателят е толкова възбуден от тези преувеличени жестове, собствените му нерви са опънати до краен предел и той е готов да получи истински удар от нещо, което иначе едва ли би вледенило кръвта му. Идва нечакан гост, съобщава се някаква новина. Достоевски е твърде добър писател, за да избягва съвпадението, и героите му неизменно се оказват на необходимото място в драматичния момент. Такъв е методът на Йожен Сю. Това не е укор. Всички методи са добри, ако имаш талант. Расин се сблъсква с невъзможността да изрази цялото многообразие на човешките чувства в желязната конвенция на александрийския стих, а Достоевски със средствата на мелодрамата създава вечно произведение на изкуството. Но той е майстор, труден за следване, и любезните писатели, които си приписват ролята на английски Достоевски, може да открият само, че са се превърнали в сянка на Йожен Сю.

Понякога той използва този метод чисто механично ­ тогава персонажите му са развълнувани без никаква причина и гръмотевицата, с която завършва сцената, е просто изтрополяване по ламарина. Тогава героите му са изкривени като фигури от времето на маниеризма. Това е празна жестикулация.

Според мен у Достоевски няма голяма тънкост при изграждането на характерите. Героите му са монолитни. Великите писатели поне загатват за разнообразието във всяко човешко сърце. Но неговите герои винаги са себе си. Те са като “типовете”, модни през ХVII век: човекът от стомана, съвсем непоклатим, развейпрахът, напълно безотговорен, светецът, абсолютно свят; те са страсти, качества, недостатъци, персонифицирани и видени с изключителна живост, но рядко са човешки същества. Западноевропейският свят наивно ги възприемаше като руснаци, но руснаците, които съм срещал, в края на краищата не са много различни от останалата част от човешкия род. Човекът от стомана има своите слабости, развейпрахът има добро сърце, светецът има своите грехове. Достоевски не ви дава пълната наслада, която писателят може да ви дари, като в един човек покаже доблестта и низостта, безкрайната противоречивост и сложното многообразие на човека. Достоевски никога не е обрисувал персонаж, заплетено сложен като Жулиен Сорел.

Човекът е изключително сложен, той може да се приеме за символ на онзи Абсолют, за който ни казват, че в своята безкрайна непознаваемост съдържа цялата болка и цялото удоволствие, промяната, времето и пространството. Но героите на Достоевски приличат на персонажи от пиеса на нравите. Създават впечатление, че са сложни, защото правят неща, които не разбираме, но по-близко познанство показва, че въщност са изключително разбираеми и винаги постъпват в съответствие с нормата.

Достоевски ми напомня на Ел Греко и може би Ел Греко изглежда по-велик творец само защото времето и обстоятелствата, в които е живял, са били по-благоприятни за пълния разцвет на характерния гений, който притежават. И двамата имат дарбата да правят невидимото видимо; притежават устремеността на чувството, страстта. И двамата създават усещането за скитания по непознати пътища на духа в страни, където хората не дишат всекидневен въздух. И двамата са измъчвани от желанието да изразят огромна тайна, предусетена от тях с някакво сетиво, различно от нашите пет сетива, и напразно се мъчат да я изкажат с тяхна помощ. И двамата се терзаят в опити да си спомнят някакъв изключително важен сън, който остава да витае на прага на съзнанието и не могат да го досегнат. Хората, които обитават широките платна на Достоевски, също са по-големи, отколкото в действителност, те също изразяват себе си със странни и красиви жестове, които изглеждат изпълнени с постоянно убягващ смисъл. И двамата владеят до съвършенство голямото изкуство, изкуството на значимия жест. Леонардо да Винчи, който също го познава, твърди, че то е най-големият дар на портретиста.

“Възкресение” е книга, която дължи репутацията си на репутацията на своя автор. Нравствената цел е засенчила изкуството и това е по-скоро трактат, отколкото роман. Сцените в затвора, разказът за пътуването на заточениците до Сибир създават злощастното впечатление, че са назубрени; но Толстой е изключително талантлив и това се усеща дори тук. Природните явления са описани с лек размах, едновременно реалистичен и поетически; като никой друг руски писател Толстой може да пресъздаде селска нощ, жегата по пладне и тайната на зората. Силата му да създава образи е необикновена и при Нехлюдов, макар че може би не е обрисувал точно героя, който е възнамерявал, с неговата чувствителност и мистицизъм, интелектуалност, сантименталност, обърканост, стеснителност и твърдоглавие, той е сътворил типаж, в който могат да се разпознаят повечето руснаци. Но може би от техническа гледна точка най-забележителна в романа е огромната галерия от второстепенни образи, някои от които се появяват на една-единствена страница, описани често в три-четири реда с отчетливост и индивидуалност, която всеки писател със сигурност ще сметне за удивителна. Повечето второстепенни герои в Шекспировите пиеси изобщо не са охарактеризирани: те са просто име с определен брой реплики и актьорите, които притежават усет в това отношение, ще ви кажат какви усилия се изискват, за да се вдъхне индивидуалност на подобни марионетки. Но Толстой дава на всеки човек собствен живот и характер. Находчивият читател може да измисли миналото и да отгатне бъдещето и на най-обобщено скицираните от тях.

Чел съм и Тургенев. Според мен би било трудно да се намери писател, който е достигнал по-висока репутация с толкова оскъдни качества... Стойността на Тургенев е най-вече в любовта му към природата и той не бива да бъде винен, че я описва в стила на своето поколение, като повече изброява различни звуци, ухания и гледки, отколкото пресъздава чувството, което са му вдъхнали; тези описания са изящни и чаровни. Картините на провинциалния живот на едно дворянско семейство от времето на Александър II също са приятни, изминалото време им е придало шеговито изящество и исторически интерес. Описанието на героите е стереотипно, а галерията на творенията му е скромна. Във всеки роман се появява девойката, сериозна, горда и енергична, глуповатата майка, бъбривият, неспособен герой; а второстепенните образи са смътни и безцветни. От всичките му книги единственият, който живее свой собствен живот, след като сте затворили последната страница, е тромавият дебел Иван Иванович Стахов от “В навечерието”, който чупи пръсти и почти нищо не казва. Но това, което най-вече би трябвало да удивява читателя на Тургенев, е крайната баналност на неговите истории. “Дворянско гнездо” е разказ за нещастно оженен мъж, който се влюбва в една девойка и, като разбира, че жена му е умряла, предлага брак на момичето. Жена му се появява и любовниците се разделят. “В навечерието” е разказ за девойка, която се влюбва в млад българин. Той се разболява, женят се; той развива туберкулоза и умира. В единия случай, ако героят беше проявил елементарната предпазливост да пише на адвоката си, за да разбере дали жена му наистина е починала, а в другия, ако си беше облякъл балтона, когато отива да си вземе паспорта, изобщо нямаше да има разказ. Може да се направи поучителен паралел между Тургенев и Антъни Тролъп; във всичко освен в стила сравнението би било в полза на английския писател. Той познава света по-добре, по-разнообразен е, с по-силно чувство за хумор, погледът му е по-широк, а героите ­ по-разнообразни...

Вярно е, че Тургенев не притежава нито мъчителната страст на Достоевски, нито широтата и хуманизма на Толстой; но той има други качества ­ чар, изящество и мекота. Притежава изтънченост и изисканост ­ възхитителни качества, ­ разсъдъчност и прекрасен усет за природата. Дори в превод можеш да разбереш колко красиво пише. Той никога не е разточителен, неискрен или скучен. Не е нито проповедник, нито пророк; стига му да бъде чисто и просто писател. Нищо чудно бъдещите поколения да стигнат до извода, че той е най-големият писател от тримата.

Гробът на Достоевски. Заобиколен е от изящна метална ограда. В единия ъгъл стои огромна кръгла остъклена кутия, в която има голям венец от изкуствени цветя, строги бели рози и лилии с неестествена големина; завързан е с широка пандела и има дълга копринена лента със златен надпис. Иска ми се гробът да е така запуснат, покрит с окапали листа като тези около него. Неговата спретнатост е оскърбително плебейска. Срещу гранитната стела е поставен бюст, нещо безформено, гравирано с безсмислени емблеми, което създава неуютното усещане, че всеки момент ще се прекатури.

Лицето му е опустошено от страст. Главата е необичайно изпъкнала и неудържимо поражда мисълта за един свят, в който има достатъчно място за ужасяващата тълпа негови творения. Ушите му са големи, стърчащи, с месестите възглавнички на чувствен човек; устата също е чувствена, жестоко смръщена, но като на скръбно дете; страните му са хлътнали, слепоочията също; брадата и мустаците са дълги, сплъстени и разрошени; дългата коса е права; на челото има голяма бенка, на бузата ­ още една. В това лице има агония, нещо ужасно, което буди желание да побегнеш и все пак те хипнотизира. Видът му е по-ужасяващ от всичките му произведения. Прилича на човек, който е бил в ада и там е видял не безнадеждно страдание, а подлост и баналност.

Невски проспект. Бонд Стрийт притежава тясното лъкатушене на средновековния град и винаги напомня за града, в който грандамите са пристигали за сезона. Рю дьо ла Пе носи пищността на Втората империя; тя е широка, представителна, хладно величава и все пак весела, сякаш сенките на Кора Пърл и Хортънс Шнайдър продължават да се усмихват лъчезарно на събраните скъпоценности. Пето авеню също е весело, но по различен начин, с веселието на доброто настроение, то грее с изобилния, прозаичен блясък на младостта в нейната жизненост. Макар че всяка от тези велики улици има свое лице и може да принадлежи само на своя град, тях ги свързва разкошът на цивилизацията; те символизират установено и самоуверено общество. Но никоя от тях не притежава повече индивидуалност от Невски проспект. Той е опърпан, мръсен и порутен. Много широк и прав. Къщите от двете страни са ниски, мрачни, с потъмнели цветове, архитектурата им е проста. Има нещо случайно в тази улица, при все че е градена по план и не е довършена; тя напомня за улица в град в американските Западни щати, издигнат набързо, докато се е разраствал. Витрините са обсипани с безвкусни стоки. Гъста тълпа снове неуморно в двете посоки. Може би имeнно тълпата придава на Невски индивидуалността му. За разлика от другите улици тя не се състои предимно от една класа, а от всички; безделникът може да види огромно разнообразие свои събратя, войници, матроси и студенти, работници и буржоа, селяни; те неспирно говорят; обграждат мъжете, които продават последното издание на вестника. Тълпата изглежда добродушна, сговорчива и търпелива; не бих могъл да си представя, че има избухливия нрав на парижката тълпа, която толкова лесно става опасна и яростна; не мога да повярвам, че би могла да се държи като тълпата от Френската революция. Хората ми направиха впечатление на мирни люде, които искат да бъдат забавлявани и вълнувани, но разглеждат житейските случки главно като шеговити теми за разговор. Пред месарниците и бакалиите сега се вият дълги опашки ­ забрадени жени, момчета и момичета, мъже със сиви бради и бледи младежи, които търпеливо чакат часове наред.

Според мен най-удивителното в тази тълпа са различните изражения; тези хора не притежават еднообразието, обичайно за тълпите в други страни; сякаш страстите на душата са по-ясно изписани на лицата им и лицата не са маски, а изображения. Когато вървиш по Невски, виждаш цялата галерия от герои на великите руски романи и можеш да ги наречеш по име. Виждаш търговеца с тънки устни, широко лице и буйна брада, сладострастен, гръмогласен и недодялан; бледия мечтател, с хлътнали бузи и нездрава кожа; флегматичната жена от народа с толкова безизразно лице, че прилича на музикален инструмент, който очаква по него да засвирят своенравни ръце, и предусещаш жестокостта в женската є нежност. Редом едни с други крачат похотта и олицетворението на стария морал, добродетелта и гневът, смирението и алчността. Руснаците непрекъснато повтарят, че светът може да ги разбере не по-добре, отколкото те се разбират. В тайнствеността, на която наблягат, има малко суета. Не се наемам да обясня това, което според мнозина е необяснимо, но се питам дали тайната не се крие по-скоро в простотата, а не в сложността. Те са странно примитивни в пълното си отдаване на чувството. При англичаните например има стабилна основа на характера, която чувствата видоизменят, но която на свой ред въздейства на чувствата; при руснаците ти се струва, че всяко чувство превзема напълно личността и напълно я завладява. Те приличат на еолийски арфи, на които стотици ветрове свирят стотици мелодии и затова ти се струва, че инструментът е неимоверно сложен.

Често виждам надвиснала над тълпата на Невски странна, ужасяваща фигура. Изглежда почти нечовешка. Това е разкривено джудже, кацнало на малко седло върху здрав прът, достатъчно висок, за да го държи над главите на минувачите; прътът се носи от як селянин, който събира подаяния. Джуджето седи на пръта си като чудовищна птица и това впечатление се подсилва от нещо птиче в главата му. Но странното е, че тя е добре оформена, глава на млад мъж с клюнест нос и очертани устни. Очите му са големи, твърде приближени и се взират неподвижно, без да мигат. Слепоочията му са вдлъбнати, бузите ­ хлътнали и повехнали. Необичайната красота на чертите му е поразителна, тъй като в Русия по принцип чертите са отпуснати и еднообразни. Това е глава на римлянин от времето на Империята в някоя скулптурна галерия. Има нещо зловещо в неподвижността на това създание, което наблюдава тълпата напрегнато като хищна птица и все пак не вижда нищо, а жестоките му устни са изкривени в подобие на сардонична усмивка. Има нещо ужасяващо в отстранеността на това същество, презрително и все пак безразлично, зло и все пак търпеливо. То прилича на духа на иронията, който наблюдава човешкия род. Хората минават и пускат копейки и рубли в кутията на селянина...