Чеслав Милош

Крайпътно куче

Cogito, sum: certum est quia impossibile.

Мисля, съществувам: сигурно е, защото е невъзможно.

По този начин Лев Шестов поправя “Cogito, ergo sum” на Декарт, както посочва Бенжамен Фондан в своята книга за разговорите си с Шестов.

Може би по своето естество истината е такава, че прави невъзможно общуването на хората с хора, във всеки случай ­ общуването чрез словото. Всеки може да я познава за себе си, но за да влезе във връзка с ближните, трябва да се отрече от истината и да приеме някаква условна лъжа.

Лев Шестов, “Предпоследние слова”, 1911

 

Ограничен

Знанието ми е оскъдно, разумът ми ­ къс. Стараех се, колкото можех, учех, четях безбройни книги ­ и нищо. В дома ми книгите се срутват от рафтовете, лежат на купища по мебелите, пода, преграждат входа. Разбира се, не мога всичките да прочета, а непрекъснато очите ми на вълк издирват нови заглавия. Но за да бъда точен, чувството за собствената ми ограниченост не е нещо постоянно, само понякога се появява, блясва съзнанието за теснотата на нашето въображение, сякаш костите на черепа ни са отчайващо дебели и не позволяват на ума ни да обхване това, което би трябвало да му е дадено. Той би трябвало да знае всичко, което става сега и едновременно във всяка точка на земята, би трябвало да може да вникне в умовете на моите съвременници и на хората няколко поколения по-късно, а също и на тези, които са живели две или осем хиляди години преди нас. Би трябвало, ала какво от туй.

 

Очи

Операторът: ­ Ето, виждаш. Позволих ти за миг да видиш цветчето на латинката с очите на пеперуда и да бъдеш пеперуда. Позволих ти да съзерцаваш поляната с очи на саламандър. След туй ти дадох очите на различни хора, за да погледнеш града един и същ.

­ Признавам, бях прекалено сигурен в себе си. Малко е общото между това, което бяха за мен онези улици, и това, което са били за крачещите редом с мене хора, макар и да вървяхме по едни и същи тротоари. Да бях поне уверен, че не съществува нищо освен огромен брой индивидуални, взаимно несъобщими впечатления и образи! Но аз издирвах една, видяна по човешки, обща за всички истина за нещата, ето защо това, което ми показа, за мене е тъй тежко изпитание и съблазън.

 

Особен миг

Особен миг в многовековната история на религията! Провидението реши да притъпи острието на проповедите и теологичните трактати, а да остане само поезията като инструмент на съзнанието на човека, размишляващ за върховните неща. Колко много поети откриха в максимата на Симон Вейл основание за своя труд: “Абсолютното внимание, без примес, е молитва.” Така развихрената и разпасана цивилизация, докарваща си осъждане от страна на духовните лица, в изкуството си е способна да донесе дара на вярата.

 

Цитат

Поетесата Джейн Валънтайн каза в интервю: “Разбира се, че поезията е молитва. Към кого ли другиго бихме могли да се обръщаме?” Една част от мен би искала да се съгласи с нея, но не знам дали е толкоз просто. В поезията като че ли се крие нещо по принцип не от областта на светското: както в традиционните устни култури, така и в нашата, хората прибягват до поезията, когато искат да предадат истините за живота и смъртта, недостижими по други начини. В днешна Америка поезията доставя на много хора ­ включително и на поетите ­ утеха, която вече не намират в традиционната религия.

(Поетесата Катлийн Норис

в “Manoa. A Pacific Journal of International Writing”, 1995)

 

Бедност на въображението

Въображението на хората е също толкова ограничено, както знанието им. Ерозия на нашето религиозно въображение вследствие научно-техническия преврат? Да, с положителност, но да помислим как е било през Средновековието. Преди Данте да покаже Ада, са се появявали разни описания на пъклените преизподни, поучителни, но твърде убоги в образите. Така че би било погрешно да търсим в тях нещо подобно на фантазиите на Йеронимус Бош.

 

Теология, поезия

Това, което е най-дълбинно и най-дълбоко преживявано в живота ни ­ човешката ни преходност, болести, смърт, пустотата на мнения и възгледи, ­ не може да бъде изразено с езика на теологията, която от векове закръгля отговорите в гладки топчета, лесни за въртене, но сякаш непроницаеми. Поезията на двайсети век, с това, което в нея е най-съществено, е събиране на данни за върховните неща в човешката кондиция. За тази цел тя изработва свой език, от който теологията може да се възползва или не.

 

Възвишеност

Възвишеност: съзнателно беззащитно излагане на себе си на подигравките на хората.

 

Откритие

Не можеха да проумеят по какъв начин този поет е писал веднъж цинични, веднъж патриотични творби, творби в прослава на властта или гаврещи се с властта. Защо веднъж е минавал за вярващ, друг път за скептик, изглеждал е ту радостен, ту пълен песимист. Ала това се случваше, когато индивидът бе смятан за нещо като замък или крепост, отдето предприема набезите си в света.

По-късно откриха човешката цивилизация като безброй преплитащи се гласове, като оркестър, в който всеки човек е неизменно нов и различен инструмент. Така това отслабване на субстанцията, усъмняването във всяка есенция, достойни за ожалване и дори наричани “смърт на човека”, ни отвори за ново измерение ­ безспирно подновяващия се Theatrum.

 

Да беше

Да беше възможно да се вярва, че със смъртта приключва всичко! Тогава не би го имало страха, че ще ни демонстрират нашите дела и ще ечи огромен смях. Нито че ще съзерцаваме провинцията, където сме родени и към която сме били привързани, с пълно съзнание, безсилни спрямо грешките и злодеянията на хора. И ще си спомняме тъгата на Мицкевич, който казваше, че на духа е много трудно да действа без тялото.

 

85 години

Този мой юбилей, тези цветя, аплодисменти, наздравици. Само да знаеха какво си мисля. Приличаше на хладно пресмятане на печалбите и загубите. Загубите ­ това са фалшивите слова, излезли изпод перото ми, които не подлежат на връщане, защото са напечатани и ще останат завинаги, а тъкмо те ще бъдат най-интригуващи за хората и най-често ще са повтаряни. И се питах ­ трябва ли да е така, че за да можеш да напишеш известно количество наистина добри неща, си длъжен да платиш, и то не само с осакатен живот, какъвто е моят случай, но и с боклуците, с отпадъците по пътя към няколкото съвършено чисти знака.

 

Наопаки

Осемдесет и петият ми рожден ден, сит на слава и почести. А през цялото време ­ сякаш вслушване с другото, с вътрешното ухо в произнасянето на присъдата. Неизбежно бе, предчувствах го през ранната си младост. И заедно с това съзнанието за незаслужен дар. Тук произнасят речи, а аз вървя към трона на Съдията с грозничката си душа.

 

Стремеж към истината

Стремежът към истината се натъква на стихове и разкази, за да ни изпълни със срам, защото всичко това е само митология ­ нито е било така, нито си го чувствал така. Всъщност сам езикът е разгъвал своя кадифен саван, за да закрие онова, което без него би се равнявало на нищо.

 

Контраст

От контраста между немощта на тялото и завършеното произведение възниква съмнението кой е бил творецът. “Как? Аз ли съм написал всичко туй? Май трябва да повярвам в участието на някакви свръхземни сили.”

Отново

Отново летях насън. Сякаш в старото ми тяло се съдържаше потенциалната способност за всяко движение на живите създания, летене, плуване, пълзене, бяг.

 

Затъмнения

Затъмнения на мисълта, постъпки безразсъдни.

Години на илюзии, преминати като насън.

Било би твърде чудновато житие,

но смисълът му да зависеше от мен.

 

Минало

Миналото е неточно. Който живее дълго, знае колко много това, което е видял с очите си, е обрасло с клюки, легенди, възвеличаващи или снижаващи самото събитие. “Съвсем не беше така!” ­ би искал да извика, но няма да извика, защото ще видят само движещата се уста, не чувайки гласа.

 

Поука

Да вярваш, че си прекрасен, и постепенно да се убеждаваш, че не си прекрасен. Доставя работа за цял живот.

 

Нима?

Не може да ти се случи нищо по-добро от това да се сбогуваш с миналия си живот като коментар към няколко стихотворения.

 

В нейния дневник

Зофя Налковска пише в своя Дневник от 14.IV.1943, когато германците приключват с ликвидацията на варшавското гето:

“Защо се измъчвам така, защо ме е срам да живея, защо не мога да го понеса? Ужасяващ ли е светът? Това, което става, е в унисон с останалата природа, животинско е ­ следователно такова, какъвто е извънчовешкият свят, какъвто е светът. Котките и птиците, птиците една към друга, птиците и насекомите, човекът и рибите, вълкът и овцете, микробите и хората. Всичко е такова. Ужасяващ ли е светът? Светът е обичаен. Странен в него е само моят ужас и ужасът на такива като мен.”

Необходима е голяма смелост, за да признаеш масовите престъпления на двайсети век за обичайни. Животните не седят в кабинети и не разработват планове, за да пристъпят по-късно към тяхното изпълнение. Но по-силният, убиващ по-слабия, е принцип, действал може би откакто свят светува. Налковска може би е права, въпреки твърденията, че “Бог се е оттеглил през 1941 година” (Еманюел Левинас). Нейният атеизъм не се нуждае от спорове с Твореца, който би трябвало да бъде отговорен за страданията на човешките същества, но не само на човешките, защото тогава щяхме да го обвиним и за цялата структура на живата материя.

Атеистът трябва да приеме, че светът е такъв, какъвто е. Но откъде тогава се взема нашият протест, нашият вик: “Не!” Ето кое ни изключва от Природата, предопределя нашата неправдоподобна чудатост, става причината да сме самотен вид. Тук, в моралния протест срещу устройството на света, във въпроса откъде се ражда този вик на ужас, започва защитата на особеното място на човека.

 

Не е по силите ми

Не е по силите ми да призная света за обичаен. За мен той е и прекрасен, и страшен, труден за понасяне. Всичко показва, че или е създаден от дявола, или е, какъвто е, вследствие на някаква изначална катастрофа. Във втория случай смъртта на кръста на божествения Изкупител придобива пълния си смисъл.

Нашето изтръгване от обичайността на света напомня усилията на мухата, залепнала с единия си крак за мухоловката. Липсва логика в тази ни несгода. Макар че трябва да признаем, че логиката, която предлага Битие, не е по-добра. Прародителите ни са съгрешили, били изгонени от Рая и оттогава живеем в състояние на падналост. Но какво е станало с животните в Райската Градина? Променил ли е грехът на човека Първата Природа, както твърдят кабалистите, във Втора Природа, паднала, която оттогава тъгува по завръщането, по мига, когато лъвът отново ще лежи до агнето?

 

Вместо да оставя

Вместо да оставя на теолозите техните си грижи, постоянно размишлявам за религията. Защо? Просто затова, че някой трябва да го прави. Писането за литература и изкуство минава за достойно занимание, но появят ли се понятия, взети от езика на религията, моментално се надига тиха неприязън, сякаш си нарушил негласен договор.

А нали живях във време, когато се извършваше огромна промяна в съдържанието на човешкото въображение. Бях свидетел как изчезнаха Адът и Небето, вярата в живота след смъртта бе значително разколебана, границата между животните и човека, тъй отчетлива някога, изгуби вследствие теорията за еволюцията яснотата си, абсолютната истина отстъпи челното място, историята, направлявана от Провидението, прие облика единствено на бойно поле за слепи сили. След две хиляди години градеж на огромното здание от идеи и догми ­ от Ориген и свети Августин до Тома от Аквино и кардинал Нойман, ­ когато всяко творение на човешкия ум и ръце се появяваше в определена система на отнасяне, изгря векът на бездомността. Можех ли да не размислям за всичко това? И не е ли знаменателно, че в този мой размисъл бях, поне външно погледнато, самотен