Анатолий Корольов

Човекът-език

Роман

Герои:

Антон Кирпичов ­ млад идеалист, лекар с инстинкт за състрадание. Безкрайната му доброта и отзивчивост утежняват стократно живота му, но Антон държи безрезервно на своето добросърдечие.

Таша (Наташа) Тарасова ­ годеница на Антон, храбра и саможертвена натура. Сестра на неговото милосърдие.

Паоло Ферабоско ­ поклонник на Таша, италианец, студент в Парижката консерватория, специалност анализ и композиция. Минималист, дошъл в Русия да търси душата на музиката. Безнадеждно влюбен в Таша.

Рита (Маргарита) Павловна Кирпичова ­ майка на Антон, измъчена от крайното добросърдечие на сина си. Понякога в яда си нарича Антон чудовище на милосърдието.

Валтер Иванович Ермансдерфер ­ главен лекар на тератологична клиника. Човек на дълга.

Муму ­ кротко, по детски наивно, безнадеждно сакато по рождение дребно човече. Пациент на клиниката. Никой не знае нито истинското му име, нито тайната на раждането му (наглед е на не повече от трийсет години). Прякора Муму са му дали санитарите, те понякога съжаляват безобидния сакатушко.

Андрей Карлович Борцов ­ втори баща на Таша Тарасова, бил е женен за покойната є майка. Бивш министър. Мизантроп и позьор.

Варфоломей Борцов ­ негов син, забавен млад негодник, идиотски вманиачен да прави добрини за кодош. Плейбой и хедонист.

както и:

други, патологоанатомът Ритов, гробарят Петухов, лекарят от жълтата къща Ел, санитарите Саникин и Бурцев и най-сетне самият автор и Намруд Негаш ­ московски етиопец.

основен цвят:

жълт и черен

камък-пазител:

бял бисер и всички блестящи като сълзи камъни

цвете пазител:

имел и шипка

лайтмотив на звука:

РА

посвещение:

в памет на баща ми

мото:

Tout est bien sortant des mains de l’Auteur des choses... /etc/

Всичко излиза хубаво от ръцете на Твореца! Да кажеш: това е грозно, а това не биваше да го има, това пък можеше да го няма... все са думи от лукаваго.

Русо

сюжет:

Начало

Всичко излиза хубаво от ръцете на Твореца... И все пак! възклицава упорито душата на моя герой, който се извръща от седмия ред на партера в лондонския Дръри Лейн, изтръпвайки от ужас ­ но въпреки това! ­ се извръща към тумбестата ложа на първи балкон, където като куклата Петрушка сковано се кланя дребничък, с нов черен смокинг от края на века и бяла риза със също толкова снежнобяла папийонка, чов... не, вижте само... не... перото ми занемява от ужас, преди да довърши думата.

(* А може би това не е театър, а кино...)

Господи, и това е човек? Заради какви грехове е осакатен така?!

Не, прошепва в ухото на героя всевишният автор, той се е родил такъв.

Но кой е той, за Бога!

Преди всичко англичанин. Пък бил той и най-нещастният от всички синове на Албион. Името му е Джон Мерик.

Когато майка му, англичанка, била бременна и по волята на съдбата се озовала в Африка, нападнал я див слон. Жената се спасила по чудо, но детето се пръкнало изрод. Било момче. Когато пораснало и възмъжало, показвали го на лондонския панаир в Сохо като най-отвратителното създание на природата: Човекът-слон!

­ Ваше кралско височество, дами и господа ­ обръща се към залата от авансцената прочутата в онези години драматична актриса мис Кембъл, ­ днес моят приятел Джон Мерик за пръв път е дошъл на театър!

Театралната зала мъжествено аплодира чудовището. Присъствието на принцеса Уелска Ана придава на бурните аплодисменти характер на тържествуване на Британия над природата: преди всичко то е англичанин! Всичко останало няма значение.

(Какво пък, съдбата на Джон Мерик е венец и апогей, слънчев зенит на хуманизма на вечно дъждовната викторианска Англия!)

Моят руски герой-англоман поставя пред очите си театрален бинокъл и едва след като е умножил усилието на погледа си, различава там, сред топката кошмари, острия ответен блясък на благодарните сълзи в миниатюрните кръгли дупчици, пробити от природата в онова, което може само да се подразбира като лице или глава.

И се вижда колко дълбоко е развълнувано то от ръкоплясканията на публиката.

То потресено се кланя.

Дясната ръка на Джон Мерик завършва с черна ръкавица-плавник, която малко страшничко стърчи от ръкава на бялата риза сред чернотата на смокинга, но пък лявата е запазила всичките си човешки черти ­ изящна, прелестна малка, почти дамска ръчица, която трескаво стиска мъчителен бинокъл-лорнет (мъчение е всичко, което е свързано с гледането) с полирана дръжка от слонова кост.

Не се плаши, това е просто гримът (подсказва авторът на героя си) на Джон.

Ролята на Мерик играе актьорът Джон Хърст.

Като привидение на речта аз префучавам над безмерния език на черната като африканска нощ кинолента, летя над несвършващото залутано шосе към нищото и си мисля как ли изглежда всъщност въпросният Джон Хърст, от когото е останала да се вижда само една ръка (и нищо повече!)? Ясно, не е тщеславен актьор. Има си хас! Да скриеш цялото си тяло от хорските погледи. Да се оставиш на гримьорите първо да налепят върху чистата ти кожа гумени израстъци на някакво влечуго. После да скрият от света истинското ти лице (слава Богу, не завинаги!) под страховита маска от пореста гума. И накрая да ти похлупят главата с кошмарен череп от мушама, оформяща нещо като седло. И на всичко отгоре гъсто да облепят тила ти с пухкава козина... (Това не е глава. То е като да гледаш човешки карантии.)

Да изиграеш главната роля, като за общуване със зрителя разполагаш само с две малки дупчици за очите, пробити в грубата кожа на слон, и пет миниатюрни пръстчета на крайчеца на ръката... и тая не е малка!

И все пак дори в такава отвратителна черупка Хърст си е Хърст.

В действителност обаче истинският Човек-слон (Джон Мерик) се е придвижвал по лондонските улици от края на миналия век само като някакъв прокажен ­ само с бастун, увит в плътен чул от сив кеневир, който скривал фигурата му от главата до петите. И само в качулката на главата му ­ на нивото на очите ­ била направена една-единствена обточена с ивичка брезент пролука ­ амбразура, през която отвън не можело да се види какво има вътре.

Той не се виждал.

Та значи, докато англичаните са имали човек-слон, ние пък имаме човек-език.

Последен от Илюзион излезе най-чувствителният зрител, беше се разплакал там, в тъмното, и се срамуваше да покаже своето подпухнало от сълзи (грозно) лице на случайните хора наоколо. Това е един още съвсем млад руснак, съвременен петербургчанин, който доскоро живееше в Москва, Антон Кирпичов. Мъчителният филм на Дейвид Линч за нещастния урод Джон Мерик и за редкия хуманист от викторианската епоха, лекаря сър Фредерикс Тривз, буквално го бе смазал.

Как пък можа да се случи (мрачно си мислеше Кирпичов, мачкайки мократа си кърпа), и аз съм и лекар, и хирург, и тератолог на всичкото отгоре, и аз по волята на жребия си се грижа за такива нещастници...

(Защото, разбирате ли, Кирпичов бе избрал за тема на научната си работа тератологията ­ една наука за вродените деформации, ­ тъй че в един момент се видя лекар в закрита патологическа клиника в един от районите на нашето Подмосковие, където на мястото на бившето графско имение (Барское), на охраняваната територия на психоневрологичния изолатор се намираше неговият бестиарий: триетажното здание на тератологията, трапезарията, изолаторът за душевноболни, дисекционната зала, домакинството, занемареният английски парк на помешчиците, изпокъртената къпалня на брега на обраслото с храсталак езерце...)

Завчера той бе отишъл там за пръв път.

Изоставеният вид на клиниката и болезнената красота на територията поразиха Антон със сиромашията и немарата, която излъчваха. Пред трапезарията беше окачена ръждясала релса, по която в определен час блъскаше с черпак мърлява жена с гумени ботуши ­ по този нелеп начин съобщаваха на болните: време е за ядене... Диващина!

­ А, недейте така ­ възрази на неговото учудване дежурният лекар Ритов. Той показваше на неофита трагичната картинка. ­ Повечето наши болни са скарани с представата за време. Не разбират връзката между положението на стрелките върху циферблата и огладняването. За тях времето е фикция, като за Парменид. Виж, блъскането по релсата им звучи съвсем конкретно. Щом се удря, значи ще се яде. Безусловният рефлекс на слюноотделянето: дават, граби, лапай.

Стоновете на изтезаваната релса привлякоха към трапезарията няколко фигурки на болни.

­ Ние сме нататък ­ привика с пръст старият Вергилий младия Данте към недрата на тисова алея, която водеше към южния край на английския парк: сега имаш от мене една разходка, колега.

Денят беше сенчест и слънчев, свеж и лесен на въздишки, излитащи в небесната позлата: завидна е участта на небето.

Разминаха се на алеята с две грамадни лелки със засечени от пране торбести престилки. Те мъкнеха към изолатора за душевноболни окачен на тояга казан с гореща булгурена каша: боговете бяха станали болести.

Колегите вървяха почти мълчешком пет или десет минути и излязоха изпод дървесната сянка на слънце, край правоъгълен изкоп, пълен с чиста езерна вода и с лъскави парцали зелена тиня по краищата на течното огледало.

­ Ш-шшт... ­ просъска старият змей, равнодушно палейки цигара и оставяйки пламенния романтик насаме с първото събитие.

Отначало Антон не разбра какво става ­ по средата на откритото отражение, в облачната мътилка на водния блясък се плискаше момиченце с лазурно гумено шапче и също небесносин бански костюм. Естествено, то не забеляза двете мъжки фигури с бели престилки, които излязоха с бърза крачка от парковия гъсталак при високия склон от размита глина. То се знае, лекарският надзор беше нещо твърде обичайно за обитателите на тези безрадостни места. Девойчето продължаваше да се вие във водата като сребриста лентичка живак.

Горкото, помисли си Кирпичов, загледан в болната картина на самотната наслада от каквото бе дал Господ. Някога тук бе имало строителна кариера. Отначало бяха добивали чакъл, после бяха зарязали чакъла и водата полека-лека бе запълнила ямата. Покрай брега гъмжеше от останки от съветската производствена дейност: сред острицата стърчаха бетонни пилоти, удавен надолу с главата, в най-дълбокото се чернееше екскаватор, само вирнатият му кош (като муцуна на слон с щръкнал хобот) се подаваше над водата... но, Божке-Божке! С каква милосърдно нежна моцартианска светлина бе залята тази дълбока смъртна рана върху плътта на земята! Колко идеално се разпръскваха концентричните кръгове ­ един в друг, без никакви отклонения! ­ около палавото къпещо се момиче. Настойчивостта на нейната наслада от водата и прохладата приличаше на молитва: хуманизмът на водата е безупречен.

Светлината, полюшването, заоблеността на вълните, момичето ­ те превръщаха нараняването в чиста радост на идеализма.

Засегнат от благоговението на Антон, дежурният лекар Ритов отново с изразителен жест привлече вниманието на новака към въпросното момиче... Боже! Кирпичов се вкамени ­ едва сега успя да съзре, че плувкинята практически няма крака. И че тя далеч не е малка пъргава палавница, а жена с интелигентно лице и силни ръце, която напук на нещастието си се мъчи да живее пълнокръвно и наистина се наслаждава на плуването. Нещо повече!

Само във водата тя може да се чувства човек: аз плувам, Господи!

Точно тогава я извикаха от брега.

Съществото неудържимо се устреми към дървеното кейче на разнебитената къпалня, където се бе появил бос мъж по хавлия. Плувкинята (щастливо) доплува до протегнатите му ръце и той с любовна нежност я извади от водата. (Мярнаха се прелестните розови крачета на дете на не повече от пет годинки.)

Мъжът грижовно намести жената на ръцете си ­ така поемаме дете ­ и я понесе по кея към полуразрушеното стълбище, което водеше към края на склона, където в далечината пъстрееше махала от вилички.

­ Какво є се е случило? ­ Кирпичов се стараеше да издържи емоционалния удар и почти успя: само гласът му трепкаше като ветрец.

Ритов охотно отговори, че се била родила такава и въпреки това оцеляла и което е трудно за вярване ­ дори успяла да роди.

­ Играела е в цирка, имала е собствени номера във водната феерия на лилипутите.

­ А този човек кой е? ­ тресеше се Антон.

­ Синът є ­ опиваше се лекарят от смайването на прозелита.

Пръстът на лекаря се устреми като наставляващо острие по посока на виличките и Кирпичов научи, че там живее най-разнообразна жалка пенсионерска пасмина: циркаджии-лилипути, пигмеи, които ходят по въже, и какви ли не други изчадия, които могат сами да се грижат за себе си.

­ Надявам се, разбирате, че както са накуп, те просто никъде другаде не биха оцелели. Докато до територията на клиниката външни хора нямат достъп...

Но нашият Данте почти не чува обясненията на Вергилий.

И тъй, значи тя се е родила такава?

Но как да разбираме това? Едно е, когато например щанцовъчна преса осакатява човека и от нещастната ръка остава едно петно месо, или когато етиопско пастирче в Еритрея стъпва върху противопехотна мина и остава без крака ­ всичко това е дело на човешки ръце и начаса остава извън рамките на нашия сюжет. Раждането обаче ­ то е дар на непостижима тайна, която хората никога не ще разгадаят докрай. Тук боговете са поставили най-могъщата забрана върху познанието ­ veto! ­ детето се изважда от самите дълбини на свещеното гориво като абсолютно вещество на истината, отлято в петоъгълен живот. Плодът е заобиколен от такава отбрана на Промисъла, че да обвиняваме майката за пръкването на изрод е прекалено прост изход от трагичното положение/излизането му на бял свят. Не, несъвършеният пламък се появява от бездната с някаква цел...

(Нека се опитаме да предположим, че това е послание, и да поемем риска да прочетем докрай този свитък, пламтящ в ръката ни.)

Нежно да извадиш от прохладната вода своята мъничка открай време майка, трепетно да я притиснеш до синовната си гръд и мълком и благоговейно, без ропот в душата да я понесеш към къщи! Какво може да се сравни с такова едно страдателно смирение пред живота?

Всичко е дар Божи! Сведи глава пред мъките, човеко.

Съчувстват кажи-речи всички, но да състрадава може един от хиляди.

Съчувствието не е нищо повече от печална пародия на състраданието, като дребна монета подрънква тя в сърцето на всеки сиромах.

Ето защо моят Антон Кирпичов остана толкова поразен от гореспоменатия лондончанин Фредерик Тривз при първата си среща с Джон Мерик... Ето, застанал е пред заключената врата. Тук е! На прозореца на сутерена виси пошло перде. Върху съдраната мушама е нацапотен надпис The elephant man и за по-страшно е изрисувана отвратителна слонска муцуна с бивни и вирнат хобот. Отляво, както си е редно за отрицателен герой, в кадъра влиза подпухнал от пиянство персонаж с помътен поглед. Това е робовладелецът на чудовището. Театралната сцена на порока. Ала главният герой на сцената не е той, а неговият мътен, вмирисан на развалено поглед. Два бездушни зъркела, в които с крайчеца на четката е капнато малко бяло. Две ключалки, през които можеш да надникнеш в оплютото сърце. По лицето на това грубо животно е начертан навеки скрижалът на новото време ­ милосърдието е невъзможно!

С тежко хриптене се отключва вратата, собственикът на слона ухилен въвежда поредния посетител в тъмнината, при съкровището си. На ръката му (виси) тежък фенер, чиято светлина не върши никаква работа, и за да режисира по-ефектно сътресението, този стопанин подигравчийски запалва газена лампа. Съскащият страстен пламък озарява влажните стени на укритието и целта ­ безформената топка плът в ъгъла на стаята. Стани! вяло крясва стопанинът. Купчината се надига от пода и... и Доктор Тривз замира в сълзи на машинално състрадание към чудовището. Боже мой, та това е човек! Но, Господи, колко е самотен! Боже, какво мога да сторя аз, та да извадя от водите на световния океан тази кошничка на промисъла? Да помогна на нещастника...

Ето, плава тя по нилските вълни ­ върбова лодчица, украсена с цветове на лотос, с ревящо детенце вътре. Египетски девици, зачули плача, дотичват до брега, улавят край стената от камъш малката плувкиня, изваждат кошничката с бебчето Мойсей и що да видят! Това е само една огромна жива глава с брада на пророк без никакво туловище, тя е, която надава жаловития бебешки рев. И само обичта може да стане негово тяло.

Ето, тя се налива със сълзите на обичта, тази чаша на смисъла върху лицето на човека, все по-нетърпима е газената светлина на пламтящата влага в очите, все по-силна е болката в зеницата, докато през крайчеца на клепача не се изплисква милосърдието: и двамата сме човеци.

Човешка сълза за пръв път огрява този обор.

­ Животът е пълен с изненади ­ заучено повтаря Байтс ежедневния си монолог пред кибиците. ­ Веднъж! На един далечен остров край бреговете на знойна Африка диво чудовище нападнало бременна англичанка. Мъжлето є било стъпкано. Тя по чудо останала жива и дала живот на ей тоя юнак. Ала хоботът и бивните извършили черното си дело. Дами и господа, пред вас е ужасният човек-слон!

(Инстинктивната сълза на доктор Тривз още при първия му поглед към Джон Мерик все още е най-бляскавият и скъп брилянт в английската корона.)

Ала нека отвърнем поглед от химерите на Албион, нека се върнем от английските колони дъжд, обвити с бръшлян и поветица, при безоблачните кошмари на лятна Русия.

Лекарите се връщат през слънчевия парк към сградата на клиниката.

­ Аз, колега, съм поставен по-близо от вас до тайните на раждането и смъртта ­ казва Ритов с цигара в устата. ­ Патоанатом съм, винаги сте добре дошъл. Вляво от портала... вратата към онзи свят винаги е отворена (смее се Ритов). Та така де, откровено ще ви кажа, че аз изобщо се съмнявам в самата идея за патологията като такава. Защото природата прекалено упорито повтаря своите грешки. Ами ако не са грешки? Ами ако това са опити да създаде нов човек? Не се плашете.

­ Не се плаша ­ отговаря Антон.

­ Аз не мисля, че природата е по-глупава от нас ­ пристъпва Ритов с дървените си крака ­ и споделям възгледите на Сент Илер: еволюцията не е спряла постъпателното си движение и пробва варианти за извайване на ново същество. Братята Ламперт с гущерската кожа! При ходене те са издавали особен звук, роговите пластинки, които покривали цялото тяло, шумолели. Всичко това не е случайно! Ами прорастването на зъби на небцето? Ами сърцето, разположено отдясно? Ами полидактилията, дори циклопията (ние имаме един такъв персонаж)? Според мен тука има нещо.

Прегледайте последния брой на “Физиология на човека”. Според статистиката броят на патологиите у нас и в Европа нараства еднакво и причината тук не е екологията или стресовете при майката. Такова обяснение е прекалено банално.

Мене ако питате ­ в това се крие някакъв план. Чертеж на претворяването. Дори случаят с У., който е описан от Холендорф, не е случаен. Спомняте ли си го?

Антон мрачно кима (става дума за двуглавия шведски младеж), не му харесват ликуващите нотки в гласа на Ритов.

­ Дори тук аз съзирам пръста на онтогенезата. А не болест. Какво ще кажете?

­ А питали ли сте болните? ­ отговаря на въпроса с въпрос Кирпичов и неохотно добавя, че наистина тук се крие някакъв проблем и причините за разпадане на зародиша 15 дена след началото на бременността не са достатъчно изследвани, ((а после под идиотския претекст (малка нужда) неочаквано оставя Ритов сам на алеята да си допушва поредната цигарка)).