Анатолий КОРОЛЬОВ - ТЪРСЕХ ОЧОВЕЧЕНАТА УРОДЛИВОСТ

Анатолий Корольов:

“ТЪРСЕХ ОЧОВЕЧЕНАТА УРОДЛИВОСТ”

Преди две години “Факел” публикува твоята повест “Главата на Гогол”, която, освен че наложи името ти сред ценителите на литературата у нас, стана повод да посветим тогавашната четвърта книжка на списанието на един от най-загадъчните руски гении Гогол. Сега научавам, че същата повест е получила през май 2000 година италианската международна награда ПЕННЕ, при което в състезанието за победата ти си изпреварил и такива именити твои сънародници като Владимир Маканин и Анатолий Ким. Отдавна следя прозата ти и смятам, че си един от водещите съвременни писатели на Русия. Защо обаче толкова малко се шуми около името ти?

Благодаря за тези толкова топли думи... Наистина, за мен в нашата преса се пише рядко, а когато ме споменават, винаги повтарят една и съща странна фраза: “Един от нашите най-модни писатели Корольов...” Тоест хем моден, хем автор, около чието име много-много не се шуми. Парадоксално нали?

Проблемът е, мисля, в това, че критиката и до ден днешен не знае що за порода звяр съм. Например повестта за пейзажния парк “Геният на местността” (1990) бе посрещната едва ли не с обожание. Всички очакваха да продължа в същия дух: поетична развълнуваност, привкус на печал и не щеш ли тряс! Новата повест започва със зловещата сцена на открадването на черепа на Гогол от ковчега на покойника. При което ще отбележа, че самият факт на подобна кражба е мълчаливо признат от руската литературна общественост, но на нея просто не є достига кураж най-сетне да поиска криминална експертиза. С една дума, “Главата на Гогол” (1992) е написана с мрачния сарказъм на гротеската. Нещо повече авторът дори смята, че в основата на поредицата отсичания на всички европейски глави лежи християнската онтология. Коренът на злото израства от евангелската притча за отсичането на главата на Йоан Кръстител, а пред такива волности дори най-либералната критика у нас изпитва известен страх. В резултат на това за тази повест не се и заговори. Само един критик възкликна, че Бунин щял да ме изрита. Какво общо обаче има тук Бунин?

Романът ти “Ерон” (1994) също бе посрещнат с невиждано ожесточение.

Да, но поне ми донесе краткотрайна слава. Общият брой на най-разнообразните рецензии, от голямата статия до кратката епитафия, надхвърли 50! Вярно, не всички от тях бяха чисто отрицателни. Самият аз бях смаян от една толкова бурна реакция на този пространен роман, написан в скучния наглед стил на философските описания на насилие и секс, на космос и история. В Москва го отхвърлиха десет издателства. Елитното френско издателство “Акт сюд” сключи договор за издаването му още докато той беше в ръкопис, плати сумати франкове на двама преводачи и до ден днешен не се е решило да публикува романа.

В кулминация на бурята се превърна номинирането на романа за наградата “Букър” през 95-а година и последвалият тих скандал членът на журито, полският славист Анджей Дравич (сега покойник), пламенно ратуваше за включването на романа в “шортлиста”, но след като срещна отпора на колегите си, отказа да участва повече в работата на журито и за пръв път в историята на наградата “Букър” “шортлистът” съдържаше не предвидените по протокол 6 финалисти (между другото, всеки писател получава за това неголяма сума пари), а само три имена... В основата на тези баталии лежи опитът на социалистическите реалисти да запазят моралния си контрол над литературата. По принцип това е един вид нова цензура.

След като моят случай ги убеди, че руските литератори с помощта на престижната британска награда си разчистват личните сметки с естетиката, англичаните отказаха да участват в тази литературна битка на лилипути. Сега наградата премина към фирма “Смирнофф”, която произвежда водка.

Какво пък, както е писал Моцарт, тихата слава ето идеала на твореца.

Последният ти роман “Човекът-език” отново е номиниран за наградата “Смирнофф-Букър” и същевременно е посрещнат на нож от критиците.

Явно и ножовете имат вкус. Обикновено се целят по живото, мъртвото не ги вълнува.

Какво те накара да напишеш, какво си искал да кажеш с един толкова странен текст? Какъв смисъл носи такова изчадие на плътта като Муму? Това послание свише ли е? Или съвременният Идиот?

Преди около пет години гледах филма на Дейвид Линч “Човекът-слон” за легендарното английско чудовище Джон Мерик и потресен си спомних, че и аз в живота си бях срещал ако не чудовища, поне определено уроди, а с един урод от нашия двор дори бяхме приятели.

Той умря рано, още съвсем млад... А тогава, тогава беше момче, малко по-голямо от мен, и вместо нос имаше ще се изразя внимателно мъничка обувка. При това заресваше светлата си коса назад и изобщо си падаше по модата. И не щеш ли, изгуби се за цял месец, а из двора мълниеносно се разнесе вестта, че Петка (така се казваше) бил в болница, където щели да му присадят нов нос! Можете да си представите колко поразени бяха дечурлигата. И представете си, аз пръв видях завръщането му... Беше пролет и, кой знае защо, той крачеше не по тротоара, а по банкета, носейки палтенцето си контешки преметнато през ръката. Втурнах се насреща му да видя новия нос и се вкамених. Носът ни най-малко не беше се променил, напротив, дори беше станал още по-грозен върху кожата розовееше пресен белег. От вълнение ние някак пламенно по момчешки се прегърнахме и аз неочаквано започнах да се кълна, че никога, никога няма да се оженя. Той ме съсипа от подигравки. И в този момент ни навали тайфата, нищо друго не помня.

Към тази история по-късно се прибави още една колизия, за която читателят може да научи от романа... Ето това лутане на болката в дълбините на паметта ми се превърна в смътен контур на роман, който внезапно поиска да излезе на светло от печалния мрак на полузабравата.

И тъй, същината на текста и сюжетът бяха практически ясни, но аз дълго не можах да пристъпя към работа. Търсех очовечената уродливост. Съгласи се, че нашата психика си има граници. След една съдбовна черта телесният кошмар вече просто не се възприема. Дори Дейвид Линч е изопачил факта в защита на чувството за мярка героят му има, макар и страшно, но все пак лице. Докато реалният Джон Мерик вместо лице е имал увиснал като хобот на гърдите някакъв пъпчив израстък.

Бях почти отчаян и не щеш ли, случайно в някакъв вестник прочетох за някаква китайка, чийто патологичен език бил успешно опериран. Еврика! Човекът-език... Едновременно със заглавието се роди идеята да напиша текст със стигмати по шрифта, да създам такова едно изпонаранено визуално повествователно поле.

Написах романа сравнително бързо, нервно и практически без да го редактирам. Защо? питах аз. И кого питах Бога ли? Небето ли? Промисъла? Или Провидението? Защо от недрата на майчиния купел, тоест от любовта на живото към света, на бял свят излиза такова изчадие на плътта?

Не да кажа исках, а да попитам.

И последното. Идиотът на Достоевски, княз Мишкин, е бил красив, умеел е да говори добре... Моят “княз мишкин” е урод с огромен език, говорът му е болезнено осакатен, а върху светлината на невинната му детинска душа е хвърлена пелената на патологичен кошмар. Да, не оставих на читателя никакви сантиментални цепнатинки за бягство, на подобен роман не можеш просто незаинтересовано да обърнеш гръб, но... Но най-малко от всичко съм искал да постигна отвращение от човешката участ! Боже опази, моят текст е залят с моцартианската светлина на красотата и световната хармония никъде не е нарушена.

Освен че е парафраза на известно художествено произведение, “Човекът-език” напомня “Главата на Гогол” и чисто стилистично с накъсаното си повествование. Каква цел си преследвал с подобен начин на писане?

Аз бих уточнил написан е не накъсано, а един вид нагънато, или на дипли. Да речем, моят текст би могло да се сравни с урва на морски бряг, където пред окото веднага се разкрива цялата геология на пласта. Тук властва духът на разголването на скритите неща. Важно е едновременното разкриване пред погледа на различни състояния на времето. Същата симултанност срещаме например при иконите, където е нарисуван наведнъж целият живот на светеца. В гънката на текста лесно се наместват нравоучителният роман на Джон Бенян, пейзажът от Джон Фаулз, кадърът от Дейвид Линч и епизод от романа. И макар тези опити да се преодолее линейността на повествованието да са почти обречени, напразното в тези мои усилия все пак придава на текста драматична дълбочина.

 Имаше ли е романът ти друг финал?

В момента романът има цели три финала: етиопски, цигански, английски четвъртият е руски. Всички заедно те образуват един открит финал и всеки един от читателите може да се вкопчи в кой да е от тях. На мен например ми е най-присърце онзи, в който моят нещастен урод става идол на племето полинезийски диваци... Носилка, роб с транзистор, подтичващ до боядисаната ръка, увиснала от паланкина. И все пак в истински етичен финал на романа се превърна постскриптумът, където правилният, литературно сертифициран език на писателя секва и в своите законни права встъпва уродливият говор на самия Муму, провисвайки в края като език.

С какво се промени статусът на съвременния писател в Русия, как оцелява днес той?... Чува ли се все още гласът му?

Положението на съвременните писатели в Русия е плачевно. Епохата на партийната опека свърши, ресторантът на Централния дом на литераторите е празен, вечеря за двама надхвърля половингодишните приходи на писателя. Освен това се изпокарахме днес в Москва имаме... 5 ли са, 7 ли писателски съюза. Тъй като писателите се разделиха на демократи, космополити, русофили, русофоби и разни там други, загубихме контрола над общата писателска собственост. Неотдавна дори единствената писателска клиника, която сме строили всички, с нашите литературни пари, стана платена.

По едно време преуспяваше групичка белетристи, способна да напише за месец криминале или женски роман, но напоследък издателите и тях поставиха на колени най-високият хонорар за коя да е успешна, подчертавам, книга в Москва е около 300 долара. Това е най-добрата цена! При столичната скъпотия е невъзможно да се преживява с такава мизерна сума. Нашето нещастие е рекетът на издатели, търговци и Думски законодатели, чиято същина е проста като фасул писателят по целия свят, дори в Африка, получава процент от цената, на която книгата му се продава в книжарницата... Нашият литератор получава процент от минималната цена, която определя на книгата прекупвачът от склада. Абсурд!

Как оцеляваме ли? Авторитетът на словото се срина. Една част от писателите дават жилищата си под наем, друга отиде да работи по вестници... един мой приятел продава сладолед. Мнозина се пропиха, а някои се самоубиха. Лично аз живея като храненик на съдбата. Засега тя е що-годе благосклонна към мен.

Впрочем по целия свят положението на авторите на сериозна проза е твърде проблематично... Ти това искаше, нали, Жорж Данден!

Знам, че си далеч от политиката, но не ти ли се струва, че днешната показна безпартийност на някои твои колеги твърде силно започва да понамирисва на страстната им довчерашна партийност?

Аз наистина съм далеч от политиката, веднъж, в полунощ, гледам най-кратките новини по телевизията. Избягвам да чета вестници. Като член на ПЕН клуба според възможностите си участвам морално в правозащитната дейност на клуба... На неотдавнашния международен конгрес на ПЕН, който за пръв път се проведе в Москва, почувствахме сериозен натиск от страна на европейските писатели заради Чечня. Естествено, аз съм против войната, смятам, че е необходимо политическо решение на проблема, но нахвърлянето на великите начело с последния Нобелов лауреат Гюнтер Грас все пак беше прекалено. И тогава малка група писатели начело с Василий Аксьонов и Евгений Попов излезе с отделна декларация, в която призова конгреса да запази чувство за мярка. Аз сметнах за необходимо да се присъединя към този учтив призив. Ето това е май единствената ми политическа постъпка през последните 10 години. Писателят е птица, която лети в предизгревната мъгла над морето на битието и единствено Творецът вижда неговия полет към целта.

Разговора води Георги БОРИСОВ