Андрей Чернов

НАСЛЕДНИКЪТ

Очерк

Шестгодишната дъщеричка на едни мои приятели каза, че Владимир Владимирович Путин є приличал на Сянката от приказката на Андерсен. Досетих се, че е гледала “Сянката” на Шварц*, и попитах:

­ Олег Дал ли имаш предвид?

­ Не, Сянката ­ каза тя.

И наистина прилича на Сянката: героят на Шварц има само профил без фас. Путин също има профил ­ без минало. Има само бъдеще.

Снимка на фона на Смолни

В средата на деветдесетте Валентин Берестов написа:

За пръв път в Русия от толкова време,

останал без съвест и чест,

народът глупаци избра и пак дреме ­

избрал ги е, тегли и днес.

Политически тези стихове са остарели.

Путин не е бил избиран никога и никъде ­ за последен път за него гласуват явно при приемането му в редиците на КПСС. Да е глупак, не е глупак. Защо обаче тогава прави грешка след грешка? Защото вече де факто си е нахлузил руската корона и сладостно очаква и въжделеното де юре? Или знае, че няма да стане президент, и търси някакъв изход?

Допреди няколко години се срещахме. Покрай Собчак, на когото като професионалист помагах да си напише книгата. Не бяхме близки, но все пак бяхме на “ти”. След пуча той дойде на рождения ми ден с жена си Людмила ­ онази есен апаратчиците правеха мили очи на всички, които се смятаха за победители. Сигурно не им е било много приятно. Людмила каза само две думи ­ и едната, и другата на вратата, на влизане и на излизане.

А след няколко дни случайно се срещнахме на стълбището на Ленинградския съвет. Беше пребледнял и ­ за пръв път го виждах такъв ­ притеснен. Заведе ме в кабинета си, разкара съветниците си и тихо ми каза, че искал да му помогна.

Мисля, че помня разговора ни почти дума по дума.

Аз: Какво е станало?

Той (още по-тихо): Проблемът е, че работех в КГБ.

Аз: Много хубаво.

Той (със забързан шепот): Но не съм доносничил, работех в чужбина. Депутатите обаче са научили и искат да ме свалят. В “Час пик” излиза статия.

Аз: Когато те взе на работа, Собчак знаеше ли това?

Той: Знаеше.

Аз: Кой е написал статията?

Той: Някоя си Никифорова.

Аз: Ами обади є се и дай интервю. Кажи є това, което каза на мен.

Той (почти вика): Ама как така!...

Аз: Нямаш друга възможност. Да ти дам ли телефона є?

Той: Няма нужда, ще го намеря.

Как го е намерил разбрах съвсем наскоро (след повече от осем години) лично от Наталия Никифорова. Попитах я дали помни как є се е обаждал и тя отговори:

­ Изобщо не ми се е обаждал. Главната ме извика и ми каза, че трябвало да взема интервю от Путин.

Интервюто излезе на 25 ноември 1991 г. Заглавието беше цитат от Путин: “По-лесно е да се оправдаваш, отколкото да направиш решителната крачка. Аз я направих.”

Решителната крачка обаче беше само в първото изречение. И ето каква е: “Не крия и никога не съм крил, че 17 години работих във външното разузнаване...”

Я си представете Щирлиц, който не крие и никога не е крил това...

В това изречение е целият Путин. Умът му щрака, но само по права линия. И в критични ситуации той реагира съвсем като дете. Не се замисля за подтекста на думите си, а следователно и за последиците и от думите, и от действията си. И макар вече да е туширан, продължава да се бори. От друга страна, нали така ги обучават разузнавачите.

След това недообмислено начало той се представя на читателите като “бивш чекист” и “бивш комунист”. И съобщава, че живее със съпругата си, с двете си малки деца и с родителите си, оцелели по време на ленинградската блокада, на петдесет квадрата, че има волга, стар модел, че е напуснал КГБ, защото искали да го местят в Москва, а пък той искал да се посвети на научна работа и да си напише дисертацията. Освен това, ако се преместел, трябвало да мести и родителите си, пък те цял живот не били напускали Ленинград...

Достоен текст, интересен дори и днес.

Между другото, бъдещият и.д. президент има много положителни качества.

Спортист и работохолик. Ако си му приятел, винаги ще откликне на всяка твоя разумна молба, ще се обади където трябва и ще уреди всичко. И докато говори по телефона, ще си преглежда пощата.

­ Володя, защо на бюрото ти никога няма никакви документи?

­ Защото вече съм ги прочел.

Той никога не сменя мебелите в кабинетите, в които се нанася. (Максимумът е едно боядисване.) Може би защото мебелите не го интересуват, а може би защото знае, че няма да остане задълго в съответния кабинет. По същата причина може би и не почва сериозна смяна на министрите в кабинета на Степашин ­ за това си има 27 март. Познанството ни приключи след октомврийските събития, когато една вечер пред Смолни ­ валеше сняг ­ бъдещият и. д. президент ме погледна втренчено и каза:

­ Ще ти кажа като на приятел. Какви ти подкупи ­ лекции бе, братче!...

Интересни думи ­ хем верни, хем неверни. Ставаше въпрос за наш общ познат и думите му можеха да се разбират и така, и иначе.

Не издържах споменатата малко по-горе проверка с поглед. Нищо не дължах на тези хора и не исках да бъда “техен” човек. Така че се разделихме ­ включително и със Собчак, като не си получих остатъка от хонорара за книгата “Пътят към властта”.

...Наскоро един възрастен философ, специалист по Достоевски, ме попита забелязвам ли колко го е страх.

­ И вие ли го забелязахте?

От какво го е страх?

Страх го е, че няма да стане президент, и че ще стане. Страх го е за рейтинга му и от рейтинга му. И от собствената му съдба, която не му е осигурила нито политически, нито граждански имидж. Целият му имидж се гради върху безупречния му немски и черния му пояс.

И все пак той имаше избор ­ да стане президент на Русия или да спечели изборите (но не истински президент, а само на думи).

Той избра втория вариант.

 

ДИКТАТУРАТА КАТО ПРИВАТИЗИРАНА ДЕМОКРАЦИЯ

На 31 декември Анатолий Чубайс сам си тегли една баданарка: “Борис Елцин направи гениален политически ход.” Съседката ми Наина Всеволодовна се изрази с доста по-народните думи: “И Брежнев не се е осирал така навръх Нова година.”

Не беше съвсем права. Веднъж се осра ­ в навечерието на 80-а вкара съветските войски в Кабул.

Милият Чубайс каза и друго ­ че изборите били същото като да продаваш стоката си, когато се търси.

Ако стоката ти обаче е вмирисана, в магазина ти трябва направо да вони.

Миналата година пазарът в Русия бе изграден изцяло и окончателно ­ и след като приватизираха страната, новите господари на Кремъл започнаха да приватизират и демокрацията. (Защото диктатурата е всъщност приватизирана демокрация.) Задачата на наследника е за осем ­ или двайсет и осем ­ години да гарантира на класата на новите кремълски господари властта и правото на собственост.

Цар Борис наистина излезе цар, а не президент: посоченият от него човек всъщност е наследник на престола.

Друг въпрос е защо от толкова кандидати Елцин избра именно Путин.

Да разгледаме следната версия.

На Русия не є е вървяло много с бащите на народите, чиито имена завършват на “-ин”. (Фактът, че при първите двама това не са фамилни имена, а псевдоними, не променя нещата.) Елцин обаче също е с име на “-ин”, така че имплантираното му още на младини партийно устройство просто е било длъжно да изписука:

Ленин ­ Сталин,

Елцин ­ Путин.

Което е последната и окончателна редакция на “Кратка история на ВКП(б)” ­ най-великото руско произведение на ХХ век.

“Ах, ама това е минало и свършено” ­ кокетничат високопоставените витии.

“Да бе!” ­ под нос възразява интелигентът, сврян в кухничката си и разочарован от съмнителната генеалогия на бъдещия цар.

Кремъл отдавна подготвяше този сценарий. Спецоперацията почна с това, че по телевизията по едно време взеха да показват някакви пророци с военноморски униформи. Правеха им рекламата (“Еди-кой си каза еди-какво си...”) и после облечен в черно майор вещаеше: е, отначало няма да е лесно, но после ще дойде нов човек, млад...

И ние, дето гледахме телевизията, изобщо не се досещахме, че вече ни имплантират Путин.

След като си свършиха работата, специалистите от секретните отдели изчезнаха яко дим и стана наистина лошо ­ първо заизбухваха взривове в мирни градове, а после почна и истинска война.

“Младият нов” вече беше излязъл на сцената.

И не само официалните му изявления, а дори и данните в Интернет за него са кратки като сестрата на таланта.

“...роден на 7 октомври 1952 г. в Ленинград. През 1975 г. завършва право в Ленинградския университет и е разпределен в КГБ на СССР. От 1975 до 1990-а работи в Първо главно управление на КГБ на СССР (външно разузнаване), известно време работи в Германия. Подполковник от запаса...”

Четири реда за четирийсет години живот.

По-нататък нещата все пак стават по-подробни:

“След завръщането си в Ленинград става помощник на заместник-ректора на Ленинградския държавен университет по международните въпроси, като остава в кадровия резерв на КГБ.

През 1990 г. със съдействието на ректора на ЛДУ Станислав Меркуриев става съветник на председателя на Ленинградския съвет А. А. Собчак.

През 1991­1994-та е председател на Комитета за връзки с чужбина и ръководител на комисията по оперативни въпроси към кметството на Санкт Петербург.

От 1994 г. е пръв заместник-председател на градската управа на А. А. Собчак.

През 1996­1997-а е заместник-началник на канцеларията на президента на РФ.

През 1997­1998 г. е заместник, впоследствие първи заместник на началника на президетската администрация на РФ, началник на Главното контролно управление на президента на РФ.

От 1998 г. е директор на Федералната служба за сигурност.

От август 1999 г. е министър-председател.”

Останалото се знае. Макар че най-интересното ще ни го кажат чак след изборите на 26 март.

СИНДРОМЪТ НА ЧИСТОТО ДОСИЕ...

И до днес някои стари хора питат: “Чий си?” Защото името или прякорът дават данни за биографията. Или за съдбата.

Според речниците името “Путин” би могло да се изведе от старата славянска дума за “вериги, окови, букаи, пранги” и така нататък.

Какво виждаме обаче ­ несправилият се със задълженията си “гарант” за гаранциите за неприкосновеност (става дума за първия указ на и. д., ще рече, Елцин с прословутата си интуиция изобщо не е рискувал да му повярва) заобикаля конституцията, като обявява избори в една страна, която току-що е влязла във война.

Колкото до личната информация за и. д. ­ никаква я няма.

Какви са всъщност родителите му (освен това, че са оцелели по време на ленинградската блокада)? Живи ли са? Преместили ли са се с него в Москва? Какви са отношенията му с тях?

Какво мислят за него приятелите му от ученическите години и от младостта му ­ и има ли изобщо такива приятели? Когато програмата на Артьом Боровик се опита да намери отговор на тези невинни въпроси, ФСС най-официално (в сайта си!) съобщи, че телевизионният екип на “Строго секретно” бил тръгнал за Петербург да рови в мръсното бельо. Телеекипът пък е на мнение, че лично и. д. е инструктирал по телефона петербургските си познати кой да говори пред журналистите и кой да се покрие.

И получилите разрешение да говорят започнаха да пеят дитирамби на Владимир Владимирович Путин и в резултат се получи предаване за тоталния страх, вледеняващ цял Петербург дори само при споменаването на името му. Възможно е той да не успее да стане публичен политик в едно гражданско общество поради свои, лични причини. И вероятно му е по-лесно да приспособи цялото общество към себе си, вместо да промени нещо в себе си.

Той не е лош. Той просто е различен. И знае, че ние сме различни. Точно затова изпитва към нас, различните, номенклатурна човекофобия (страх от хората). Когато поетесата Олеся Николаева го попита в ПЕН-клуба какво го е подтикнало, след като е завършил образованието си, да отиде “по разпределение” в КГБ, той изсипа цял вагон похвали за служителите на Държавна сигурност. Човекофобията му май не се разпространява върху тях.

Те обаче, кой знае защо, не го обичат. Бившите му колеги обясняват, че много си вирел носа и че бил досадник. Според други данни във ФСС му симпатизират само пет процента от служителите на негова възраст и от по-младите.

Путин знае, че във ФСС не го обичат. Напоследък там се говори, че по негово нареждане се закривали отдели, които се занимават с икономическата сигурност, и се укрупнявали други, специализирани в оперативно-техническата разработка и вербуването на агенти сред политическите партии и движения. Говори се също така и за сформиралата се във ФСС опозиция, с която не могат да се справят нито Патрушев, нито докараният му от Петербург заместник Черкесов (награден навремето с орден заради “работата” си с дисидентите). Говори се и за бъдещ “Путингейт”. И. д. е многолик като годината на Дракона и прякорите му са повече от получените по време на службата му звания.