Лий  С. Волоски

Путин и плутократите

Началото

Когато на 31 декември миналата година се оттегли от поста си, руският президент Борис Елцин изтласка на авансцената сравнително непознатия Владимир Путин. Днес, само няколко месеца по-късно, все още е твърде рано да кажем доколко бившият агент на КГБ ще отстоява демокрацията и свободния пазар. Но реши ли думите му да се покриват с делата, Путин ще се радва на благотворното влияние на политическите звезди. За разлика от Елцин той може да разчита на подкрепата на обществеността и на Думата, Долната камара в Руския парламент. Путин вече намери път и към своите съперници ­ другите политически водачи. Поне в началото той може да се възползва от тази подкрепа, за да наложи трудните реформи.

Но за да го постигне, Путин трябва да озапти опасната шайка на плутократите, буквално яхнали държавата ­ нещо, което предшественикът му не успя или не поиска да направи. Тъкмо обратното, тези олигарси ­ Борис Березовски, Михаил Ходорковски, Роман Абрамович, Михаил Фридман и други ­ до голяма степен слагат ръка върху властта на Елцин и заглушават опозицията срещу тях. Така днес те са заплаха за прехода на Русия към демокрация и свободен пазар и застрашават и жизненоважни интереси на САЩ, тъй като най-добрият залог за дългосрочната сигурност на Щатите е успешният преход в Русия.

Олигарсите господстват в обществения живот на Русия чрез крупни измами и присвояване на средства ­ предимно в нефтодобива. Нефтът е от изключителна важност и за Русия, и за олигарсите. Преди да се разпадне, Съветският съюз е най-големият производител на нефт в света. На нефтените компании се пада близо 60 на сто от пазарната капитализация на руския фондов пазар, а постъпленията от продажбата на петрол съставляват 22 на сто от всички приходи в държавния бюджет. Който владее тази мощна промишленост, до голяма степен владее и световните доставки на петрол ­ а днес тази власт е в ръцете на олигарсите.

Финансовата криза от август 1998 г. буквално помита капиталите на плутократите. Но който смята, че тя е подкопала влиянието им, се лъже жестоко. Икономическата и политическата власт на магнатите се крепи на приходите от нефта и петролните олигарси отново са баснословно богати заради обезценяването на рублата от 1998 г. (чрез което производствените разходи намаляват) и рязкото покачване на цените на петрола през 1999 г. (което пък води и до рязко увеличаване на печалбата). И до ден днешен плутократите си остават най-могъщите политически и икономически играчи в Русия ­ водеща ядрена сила, чието бъдеще е от решаващо значение за САЩ ­ и затова си заслужава да се вгледаме по-внимателно в тях.

Откъде се тръгна

През 1995 г. предприемачът Владимир Потанин измисля блестяща печеливша схема: притиснати от липсата на средства, властите в Русия да ипотекират далеч под истинската им себестойност най-ценните държавни промишлени активи и да ги поверят за управление на политически благонадеждни свои хора.

Вече не веднъж е описвано как руската държава преотстъпва най-големите си предприятия (почти всички от които нефтени компании) чрез твърде съмнителната програма “заем срещу дялове”*. С две думи, държавният дял в големите предприятия се прехвърля за управление на свързани с олигарсите банки и финансови институции, които на свой ред отпускат на държавата заеми. След това държавата ­ какъвто всъщност е замисълът ­ просрочва заемите и кредиторите попечители на предприятията се сдобиват с правото да продадат на търг дяловете, преотстъпени като обезпечение по заема. Почти във всички случаи се оказва, че търговете са спечелени от клонове на банките, платили малко над първоначално обявените тръжни цени. Така олигарсите слагат ръка ­ при това на безценица ­ върху най-ценните държавни активи.

За да финансират поне отчасти тези печеливши сделки, олигарсите явно пак източват пари от държавата. В началото и средата на 90-те години “упълномощени” банки, контролирани от плутократите, заграбват от държавата милиарди долари било пряко, било чрез толкова разпространеното попечителство на обществените фондове. Така например руското правителство поверява за управление на клоновете на Унексимбанк, собственост на Потанин, 512 млн. щатски долара, които, видите ли, изчезнали. Според държавна ревизия за изчезнали се водят и милиарди долари държавни средства, отпуснати на свързаните с олигарсите банки за възстановяването на Чечения. Дори когато банките на олигарсите изплащат преведените в тях държавни средства на фирмите и предприятията, за които те са предназначени, това става със закъснение, губят се и значителните лихви, които банките са спечелили от обслужването на краткосрочния държавен дълг. Огромните печалби от тези вложения потъват в банките, далавера, вероятно улеснена от тлъстите рушвети, които получават държавните чиновници, и от неспособността им да въртят паричните средства така, че те да носят печалба.

Промишлените активи, които олигарсите купуват при търговете, са значителни, а цената, платена за тях ­ несъизмеримо малка. Клоновете на групировката “Роспром-Менатеп” на Ходорковски се сдобиват с контролния пакет акции на нефтената компания “Юкос” за смешните 159 млн. долара. “Юкос” е една от най-големите петролни компании в света: миналата година тя е произвела 44,5 млн. тона суров петрол, които по сегашни пазарни цени се оценяват на около 8 млрд. щатски долара. Запасите є възлизат на 11,5 млрд. барела и са съпоставими със запасите на “Бритиш Петролиъм” преди сливането му с “Амоко”. Междувременно фирмите на Березовски и Абрамович се сдобиват срещу някакви си 100,3 млн. щатски долара с контролния пакет акции на “Сибнефт”. През последните години компанията добива нефт на стойност 3 млрд. долара годишно, а запасите є се доближават до запасите на “Тексако”. “Интеррос нефт” на Потанин купува само за 130 млн. долара контролния пакет акции на сравнително мощната компания “Сиданко”. След това Потанин продава 10 на сто от компанията на “Бритиш Петролиъм” срещу ни повече, ни по-малко от 571 млн. долара.

Нефтените олигарси всъщност са собственици на холдингови фирми, в чиито активи не влизат работещи предприятия, но които притежават дялове в мощни нефтодобивни компании с десетки хиляди работници. Вместо да инвестират в тези производствени предприятия и да ги обновяват, олигарсите просто ги източват ­ и така ограбват голям брой акционери, включително работници, пенсионери, доставчици, кредитори, стратегически партньори, местните, областните и държавните власти, които зависят от данъчните приходи от тези предприятия.

Как всъщност става източването? Сред най-сигурните начини е разликата в цените при разплащане между предприятията от една и съща компания. Магнатите принуждават нефтодобивните предприятия в Русия да продават нефта на компанията майка по цени, по-ниски от пазарните. След това част от този нефт е препродаван на световните пазари по пазарна цена. Така олигарсите редовно прибират печалбата на производствените предприятия и на техните акционери. През първите девет месеца на 1999 г. например “Юкос” принуждава три частично притежавани от него дъщерни компании да му продадат 240 млн. барела петрол на цена около 1,7 щатски долара за барел, докато пазарната цена възлиза на около 15 долара. След това “Юкос” изнася близо четвърт от този нефт на световните пазари. Така само за 36 седмици Ходорковски източва чрез “Юкос” близо 800 млн. долара.

Въпреки че според руското законодателство подобни сделки са незаконни, до тях прибягват всички олигарси ­ с предсказуеми резултати. Цели области в Русия са докарани до бедност. В средата на 1998 г. в Нефтеюганск, където се намира основното производствено предприятие на “Юкос” (и почти нищо друго), неплатените местни данъци и такси надвишават 200 млн. щатски долара. Според кмета на града заради това цялата област е тласната на “ръба на разпада”. Не са изплатени и заплатите на заетите в нефтодобива, драстично са орязани и допълнителните възнаграждения и това създава в обществото “взривоопасна ситуация”. Ограбени са, естествено, и инвеститорите. Сред по-дребните акционери в контролираните от “Юкос” нефтодобивни предприятия има американски и други чуждестранни инвеститори, както и хиляди руснаци. Така например в контролирания от “Юкос” “Томскнефт” има над 13 хил. индивидуални акционери руснаци, мнозина от които са работници и пенсионери от Томска област.

Друг начин за източване на печалбите е увеличението на уставния капитал. През септември 1997 г. “Сибнефт” (контролиран от Березовски и Абрамович) пуска на цена, по-ниска от пазарната, над 44 млн. нови акции на основното си производствено предприятие ­ “Ноябърскнефтегаз”. Акциите са изкупени от дъщерни фирми на “Сибнефт”, които след това ги прехвърлят на компанията майка. Така уставният капитал е увеличен със 75 на сто, пак с толкова се обезценяват и дяловете на дребните акционери в “Ноябърск”. Тъй като акциите са изтъргувани на цени, по-ниски от пазарните, това води и до прехвърлянето на капитали на стойност над 400 млн. щатски долара. Впоследствие Березовски и Абрамович използват мажоритарния си дял, за да погълнат “Ноябърск”.

За да не остане по-назад, миналата година Ходорковски се опитва да ограби и кредиторите, и дребните акционери чрез тъмни сделки с офшорни фирми. След просрочването на заем към дъщерна банка три международни банки придобиват около 30 на сто от “Юкос” и Ходорковски реагира, като се опитва да превърне компанията в куха черупка. Принуждава я да прехвърли най-ценния си капитал ­ контролния пакет акции в дъщерни фирми, добиващи петрол, ­ на някакви никому неизвестни фирми, регистрирани в офшорни зони. Същевременно се опитва да приложи най-сигурния начин за разводняване на капитала: прехвърля голям брой нови акции на офшорни фирми, които по мнението на мнозина контролира, и така обезценява с цели 240 на сто дела на акционерите в нефтодобивните предприятия на “Юкос”. Въпреки съдебните постановления, издавани къде ли не ­ от Британските Вирджински острови до остров Ман ­ и оспорващи сделките, Ходорковски продължава да си прехвърля акциите.

Ала грабежът не спира дотук. Олигарсите източват компаниите и още по-пряко ­ като крадат материалните активи: сонди, оборудване, всичко, което може да се задигне от нефтените находища. През последните две години “Юкос” принуждава дъщерните си компании да прехвърлят значителни активи на новорегистрирани фирми, въпреки че през февруари 1998 г. Федералната комисия по ценните книжа в Русия налага забрана върху подобни сделки. От 1997 до 1998 г. “Юкос” принуждава нефтодобивните предприятия, които контролира, да се разделят с материални активи, чиято балансова стойност възлиза на около 3,5 млрд. щатски долара.

От това източване на активите страдат не само дребните акционери ­ негови жертви стават и големи международни нефтени компании. Много шум се вдигна около Тюменската нефтена компания (ТНК), собственост на Фридман, която чрез злоупотреби с процедурите по обявяване на несъстоятелност заграбва повечето дълготрайни материални активи на “Сиданко”. Според пострадалите акционери на “Сиданко” (сред които е и “Бритиш Петролиъм ­ Амоко”) с подкуп е назначен синдик, който незаконно орязва исковете, предявени от основните кредитори, например Европейската банка за реконструкция и развитие (където акционер са и Съединените щати), а след това е опорочена и “разпродажба” на активите на обявената в несъстоятелност фирма, в която могат да участват само дъщерни фирми на ТНК.

Това не е първият сблъсък на “Бритиш Петролиъм ­ Амоко” с олигарсите. През 1993 г. “Амоко” създава смесено предприятие с “Юганкснефтегаз” и печели концесия за половината от богатото Приобско нефтено находище ­ най-голямото неразработено находище в Русия. През 1995 г. Ходорковски се сдобива с контролния пакет акции в “Юганскнефтегаз” и налага на “Амоко” нови условия: повече пари за по-малък дял. От “Амоко” обаче възразяват и се позовават на подписания договор, но ако се вярва на слуховете, Ходорковски само се подсмихнал. После, въпреки че от “Амоко” са вложили над 100 млн. долара и са работили на находището четири години, той успява да отстрани компанията.

 

Трудна любов

Похвално е, че Путин подкрепя бързото ратифициране на СТАРТ II и другите инициативи за контрол над оръжията. Но при отсъствието на едностранно разоръжаване на Русия най-голям залог за сигурността на САЩ е преходът на Русия към демократична, обърната към пазара законова държава. И тъй като олигарсите са заплаха за този преход, те застрашават не само тържеството на американските ценности. Плутократите представляват опасност за жизненоважния интерес на САЩ да осигурят надеждно ръководство на огромния ядрен арсенал на Русия. Те застрашават и сигурността на доставките на петрол за Запада. Опасностите, породени от тях, имат икономически, политически и стратегически измерения ­ такъв трябва да е и отговорът на САЩ.

С далаверите си олигарсите лишават Русия от частни инвестиции, толкова необходими на страната, за да извърши икономическия преход. Русия има нужда от капитали ­ и то много по-значителни от капиталите, които могат да є осигурят публичните източници. Според Анатолий Чубайс, главния архитект на приватизационната програма в Русия, страната се нуждае от стотици милиарди долари, за да реконструира и модернизира своята промишленост. И въпреки това частните инвеститори се изнесоха от Русия, защото наред с другото гарантираните им от закона икономически права са нарушавани целенасочено и безнаказано.

Страхът на инвеститорите се отразява не само на предприятията и компаниите на олигарсите. Шумно разгласяваните далавери, в които са замесени най-големите руски компании и предприемачи, прогонват чуждите инвеститори от всички фирми в страната, включително от онези, които нямат намерение да мамят и грабят никого. Положението се усложнява още повече и от главоломното изтичане на капитали ­ то намалява значително средствата във фондовете, от които може да се инвестира в руската промишленост. През последните години преките инвестиции в Русия са по-малко, отколкото в Перу. В началото на 1999 г. дневният обем на сделките, сключени на руската фондова борса, съставлява по-малко от 1 млн. долара и оттогава се е вдигнал едва на 15­20 млн. долара. Общата пазарна капитализация на всички фирми с котировки на руската фондова борса е някъде около 36 млрд. щатски долара. За сравнение пазарната капитализация само на “Яху” надвишава 90 млрд. щатски долара. При такива равнища на инвестициите руската икономика никога няма да се доближи до някакво подобие на нормална пазарна икономика.

Въздействието на олигарсите върху частните инвестиции повдига наболели въпроси и за международните програми за отпускане на заеми на Русия. Малцина ще оспорят, че международните финансови институции не бива да подкрепят до безкрайност която и да било държава. Парите на данъкоплатците трябва да се отпускат за преодоляването на краткосрочни кризи в ликвидността ­ но само докато бъдат изместени от по-мощни частни капитали. Въпреки това до голяма степен тъкмо заради олигарсите частните капитали ­ и руските, и чуждите ­ едва ли ще се върнат скоро в Русия.

Западните държавници трябва да отчитат реалното положение и да преосмислят условията, с които обвързват заемите, отпускани на Русия от институции като Международния валутен фонд и Световната банка. В противовес на предложенията на някои европейски ръководители и кандидат-президенти на САЩ тези условия трябва да се обвързват не толкова със събитията в Чечения, където Съединените щати нямат жизнени интереси, колкото с положението в Русия като цяло, където САЩ наистина има такива интереси. Второ, условията трябва да спомагат да създаването на среда, необходима за завръщането на частните капитали. Макар че сегашните и бъдещите инвеститори в Русия оценяват макроикономическата стабилност и отговорната фискална политика, те често са загрижени от по-делнични неща, например как да опазят инвестициите си от откровена кражба. Отпускането на заеми трябва да става само при условие че се създадат държавни институции, които да предотвратяват такива кражби. Олигарсите ще се съпротивляват със зъби и нокти на дълбоките структурни и административни реформи, те обаче са крайно наложителни. Без тях държавните средства ще се пилеят и в бъдеще, а Русия и занапред ще се възползва от благосъстоянието, постигнато от други народи.