Зашеметен, смазан от всичките тези злочестини, той лежеше, проснат напряко на тротоара, със затворени очи. Минувачите си мислеха, че умира; в такива случаи човечеството се разделя на два потока ­ едни те заобикалят с плашливо състрадание, а другите, дето носят по-корави сърца, просто те прекрачват. Той не забелязваше нито едните, нито другите, съсредоточен в болката, която изгаряше стомаха и венците му, изпонаранени от снега. Напоследък често ядеше сняг ­ от жажда и от гладното гадене. И изведнъж си спомни, че днес не бе ходил в лагера. И го достраша, задето чак сега се сети за това, а преди това задълго се бе отнесъл ­ достраша го като от неведомо наказание. Гладът бе повредил паметта му. Напъваше се да долови миризмата на оня човек, дето му даваше крайшничето, но си спомняше само дъха на хляба. И виждаше само хляба ­ през затворените си клепачи. А когато опита да си спомни своя дом ­ изплува вкусното кокалче, останало в паницата, а до него ­ подгизналата жълта угарка. Но именно това го привдигна от тротоара.

“Трябва все пак да изтичам ­ помисли си Руслан. ­ Натрупаха се толкова неща, дето трябва да ги кажа на господаря!” Ужасно не му се щеше да тръгва на тоя далечен път ­ вече се мръкваше, а трябваше да се връща вече съвсем по тъмно или още по-лошо, на лунна светлина. Той почти нищо не виждаше в тъмното, а лунната светлина съвсем го побъркваше, пробуждаше у него неясни скръбни предчувствия. В този смисъл Руслан беше най-обикновено куче, законен син на онова първородно Куче, което страхът от тъмното и омразата към луната довели до пещерния огън на Човека и го принудили да смени свободата с вярност. За да си вдъхне кураж, Руслан съсредоточи мислите си върху кокалчето, което господарят сигурно не бе изхвърлил и го пазеше за него ­ ала трудно можеше да повярва в това, такова нещо още не беше се случвало ­ нещо, дето не си си го скрил веднага, пак да се върне при теб. И той се замисли за греха, за това как бе забравил задълженията си ­ и нека тогава проклетата луна да бъде неговото наказание! Защото всеки грях се наказва, дори най-нищожният, през кучешкия си живот той добре беше усвоил това ­ и не бе видял нито едно изключение.

Стигна до края на главната улица, свършиха нейните високи стобори и слепите є прозорци, направени в къщите за всичко друго, само не и за гледане през тях. Тук някакъв спомен спря Руслан ­ за нещо неотдавнашно, но вече размило се в паметта му. Въпреки това то не го пускаше да продължи пътя си и го изпълваше с някакво неясно предчувствие ­ не печално, а радостно. Той заскимтя, завъртя се на място като кутре, видяло за пръв път собствената си опашка, и изведнъж замря, широко разперил лапи. Постоя така няколко мига, наведе глава и бавно се потътри обратно ­ хем си вярваше, хем не си вярваше.

Ето го тук мястото, покрай което толкова припряно бе претичал, потънал в мислите си. Вярно, беше на отсрещната страна на улицата, но нали и оттук можеш да усетиш собствения си господар! Оказа се, че са го докарали с кола ­ мътните я взели тая гума, по дяволите тоя бензин! ­ но ето тук той е скочил и се е поразтъпкал, докато са му подали куфара и мешката. Какво е имало в куфара, не е възможно да се подуши, той е облепен с някаква гадост, а в мешката са били праното му бельо и един сапун (“Люляк”, от офицерската лавка), а освен това мазило, с което се намазват консервните кутии. А тук е запалил цигара, кибритената клечка още мирише на дим и на неговите ръце, после е взел куфара, метнал е мешката през рамо ­ и всичко е изчезнало, останали са само следите на господаря, ясно отпечатани върху снега. Тук грешка няма. Краката му са малко криви и възкъси за ръста му, за сметка на това той стъпва твърдо, с цялото стъпало наведнъж, сякаш носи тежък товар. Днес е обул празничните си кожени ботуши ­ вярно, всички господари имат такива, но нали под ботушите се намотават партенки, а те (както вече изяснихме) миришат на неговия характер. Важно е също, че следата не криволичи сред другите ­ господарят изобщо не обича да криволичи, ­ все направо, никакво отклонение встрани.

Сега минувачите стреснато отскачаха от Руслан: той бе обсебен от обичта си, а те го вземаха за побеснял, за обезумял, и той наистина беше страшен ­ само кожа и кости, с жлътнали се очи, полетял напред с хриптене и прозвънвайки с мятащия се нашийник ­ беше страшен и неговият бяг по права линия, към неведома за тях цел. Край гарата един бавно обръщащ камион му прегради пътя; Руслан се шмугна под него и удари гърба си, но следата го накара да забрави за болката и го повлече по-нататък, към топлината на една врата, в един шумен задушен салон. И тук, на кишавия под, сред вмирисани на пот валенки, прогнило зебло, непродъбени кожени ремъци, плювалници с подгизнали фасове, сред нечисти морни тела ­ тук се скъса нишчицата, прокарана през ноздрите му, нишчицата, която бе следвал в своя бяг като бик халката си. Напразно се мъчеше да почувства нейната спасително режеща при изопването болка ­ тук миришеше и на храна, от нейните вкусни изпарения той съвсем се обърка. Но не щеш ли, чу гласа на господаря, този неповторим, божествен глас, който не го викаше, но звучеше нейде наблизо, и се втурна натам ­ не заобиколно, а направо, през пейки и нечии чували, готов да разкъса всекиго, който не би го пуснал при господаря му.

Но се видя принуден да овладее радостта си. Когато нахълта в бюфета, искаше само да излае: “Аз съм тук! Ето ме!” ­ ала видя, че господарят не е сам, а е седнал на маса с друг човек, и не посмя да приближи. Застанал плахо до стената, той заразглежда господаря и неговия събеседник ­ неспокойно очукано човече с розово изпотено плешиво теме, с вехто палто и широк зелен шал на гърдите, който прикриваше или мръсната му риза, или нейната липса. Руслан ги разглеждаше, сравняваше ги и сравнението беше в полза на господаря ­ млад, силен, снажен, прекрасен, възхитителен господар! Щеше да изглежда още по-прекрасен, ако не беше забравил да си сложи пагоните и не седеше с разкопчана яка и запретнати ръкави. Но въпреки това лицето му беше дивно, божествено, с неговите прекрасни божествени очи чинийки, а се и държеше прекрасно, богоподобно. Докато събеседникът му беше направо отвратителен ­ с тия сълзящи очички, с идиотския си навик да се хили без причина и да чеше при това небръснатата си буза с цялата си разперена длан. Вярно, и от двамата понадъхваше не много приятно, дори по-скоро гадно, и източникът на тая гадост, както заподозря Руслан, беше гарафката с някаква прозрачна като вода течност, но след известно усилие той установи, че откъм господаря му лъхаше много по-малко, съвсем мъничко, дори почти буквално никак, докато откъм Очукания ­ направо непоносимо. Очукания от самото начало не се хареса на Руслан, защото в негово присъствие не можеше да се хвърли към господаря, но най-вече защото разговаряше с него странно небрежно, без да свежда поглед, дори с някаква нескрита насмешка. Като оня тракторист.

­ Ама ти, гледам, си поостанал повечко тука, сержант ­ говореше Очукания. ­ Вашите откога си плюха на петите!

През цялото време той наричаше господаря Сержант, макар че той всъщност се казваше Ефрейтор, и странно, господарят май повече харесваше това ново име. Руслан пък никак не го харесваше. Той обичаше имена, в които имаше “р”, и своето име обичаше, задето започваше с “р”, а пък в Ефрейтор имаше цели две “р”-та, и двете ръмжаха ужасно приятно, докато в Сержант и едното едва се чуваше.

Господарят не отговори веднага, той не обичаше да върши две работи едновременно, а първо доналя чашките от гарафката ­ първо на себе си, а после на Очукания.

­ Щом съм поостанал, значи е трябвало.

­ Добре де, не ми казвай, ако е тайна.

­ Що пък да е тайна? Вече не е тайна. Охранявах архива.

­ Ар-хи-ва? ­ проточи Очукания. ­ Ама нашия ли? Че как сте го оставили сега без охрана?

­ Не сме го оставили, не бой се. Запечатаха го и го откараха.

­ Ясно. Ама защо тия работи бе, сержант?

­ Как защо?

­ Ами туй де ­ охраняването, запечатването. Що не го изгорихте в печката и ­ сбогом, любов. Хем и всички тайни щяха да си останат там, в печката. Пепел и нищо повече.

Господарят го изгледа със съжаление.

­ Ти кво бе, да не си дете? Или чавка ти е изпила ума? Не знаеш ли, че той подлежи на съхраняване за вечни времена?

­ Нищо вечно няма на света, сержант. Умен човек си, недей така.

Господарят въздъхна и вдигна чашката си. И Очукания веднага грабна своята, само това бе чакал.

­ Е, за наше здраве ­ каза господарят.

Очукания се наведе към него с чашката си, но господарят го изпревари, като вдигна своята малко по-високо, та двете да не се срещнат, и бързо я гаврътна. Бавно отдръпна ръката си и изпи своята чашка Очукания. После и двамата отпиха нещо жълто от големи халби и забучкаха вилици в чиниите с храната. Руслан преглъщаше и не намираше сили да се извърне.

­ Ти все пак не ми отговори, сержант ­ напомни му Очукания.

Господарят отново въздъхна.

­ Че кво да ти отговарям бе, вече ти казах като на умен човек, а ти си знаеш детинщините. Какъв пример да ти дам сега, та да ме разбереш? Нали си виждал как пионерите събират буболечки, разните там пеперуди? Улавят ги и ги набождат с иглички, а на листчето си записват. Ето ти пример за съхраняване за вечни времена.

­ Ма как ще е вечно тва бе? След година от тая буболечка ще остане само прах. Добре де, нека са десет.

­ Не праах! ­ Господарят вдигна пръст. ­ Нали на листчето е написано всичко за него. Значи съществува. Уж го няма, обаче съществува!

Руслан погледна Очукания укорително. Пръстът на господаря уж трябваше да го убеди, обаче той си хихикаше и се почесваше по бузата.

­ Значи ние сме тия буболечки?

­ Именно ­ каза господарят. Обхванал лактите си с длани, той се приведе над масата и се втренчи в събеседника си с гальовна усмивка. ­ Ето, литнахте, размахахте крилца, всеки по пътя си, ама и там си останахте. Във всеки един момент можем да ви издирим, да си съставим пълно мнение. Кой къде е съгрешил и кой накъде ще свърне, ако нещо стане. Всичко е предварително известно.

­ Ама нали казаха, че не сме били виновни...

­ Така ли мислиш? Ами мисли си. Аз пък бих те посъветвал да мислиш другояче. Че си временно освободен. Ясно? Временно са ти доверили свободата. Между другото, и повече ще я цениш. Защото нали те гледам за какво пилееш твоята. Из кръчмите се шматкаш, научил си пиенето. А там беше чист ­ и черният ти дроб беше наред. Нали така?

­ Абе така е май ­ уж се съгласи Очукания. ­ И точно затова си викам ­ кво интересно има да се знае за нас? Само за боклука ставаме. Ама вземи ей тия ­ той кимна през рамо към насядалите около другите две маси, ­ кво знаеш за тях?

­ Не бой се, и тях ще ги приберат, ако трябва. За тях даже има повече написано.

И Очукания се приведе над масата и те дълго се гледаха в очите и добродушно хихикаха.

­ Между другото, сержант ­ каза Очукания, ­ забелязах, че пръстът ти потреперва. И целите ти ръце треперят ­ повече от моите. Целият си се сгърчил, братле. И това ли ще ти е завинаги?

Господарят помрачня, прибра си ръцете от масата и вдигна гарафката. Наля от нея по равно и подържа гърлото є над чашката на Очукания, та последните капки да се паднат на него. Очукания следеше ръката му. Господарят забеляза това и тръсна гарафката ­ но нищо повече не капна от нея.

Те отново отпиха, сръбнаха и от жълтото, след което станаха по-добродушни един към друг и на Очукания сигурно му стана неудобно за зададения въпрос.

­ Но нали не можеш да кажеш, че съм бил звяр ­ каза господарят. ­ Теб например закачил ли съм те някога?

­ Мен не.

­ Ха така. Защото ти осъзна най-важното. Щом родината ти се е разсърдила, значи е имала причина. Тя няма да ти се сърди току-така! А щом си осъзнал това ­ край, то е закон за мен, ти си човек и аз съм човек. Е, ако ми наредят да те закача ­ то е вече друга работа, давал ли съм аз клетва, или не съм? Но без заповед... Разбираш ли ме?

­ Разбирам те, братле.

­ Ха така. А на тия майната им, те никога няма да осъзнаят това. И нас с теб няма да ни разберат. А ние се разбрахме помежду си ­ нали така? Ей затова седнах с теб.

Очукания най-сетне не издържа погледа на господаря или пък се умори да спори с него, та наведе очи.

И Руслан се беше уморил да чака кога ще му обърнат внимание сред глъчката и навалицата в бюфета. Влизащи и излизащи го побутваха, без да искат, той сиротно се притискаше до стената ­ докато не се сети с какво да се заеме и да бъде полезен на господаря: ще пази куфара и мешката му и метнатия върху тях шинел. В душата си меко укори господаря за небрежността му, важно се просна до багажа, зае онази позиция, която ни вдъхва уважение към четирилапия часови и не ни позволява да го доближим на по-малко от крачка, камо ли да го закачим. Хубавото на тази поза беше и че му позволяваше спокойно да се любува на лицето на господаря. Малко го разваляха капчиците, избили по челото и по горната му устна, но въпреки това то беше прекрасно, божествено.

Руслан отдавна беше забелязал, че лицата на господарите, макар и най-различни, си приличат по нещо. Лицето можеше да бъде широко или тясно, можеше да е бледо или пък мургаво, но то непременно имаше твърда и леко раздвоена брадичка, плътно стиснати устни, рязко открояващи се скули, а очите на всички бяха честни и пронизващи, от тях не можеше да се разбере дали се гневят, или се усмихват, но бяха способни дълго да гледат от упор и да заповядват без думи. Такива очи можеше да има само висшата порода двуноги, най-умната, безценна, свръхрядка порода ­ но му се искаше да разбере едно: дали Службата специално си ги избираше, или пък тъкмо тя ги правеше такива? С кучетата работата беше по-проста: черният Тобик с бялото ушенце, който поминуваше край кухнята, също май беше служил някога, инак нямаше да го държат, но през цялото време на загадъчната си служба не бе пораснал и със сантиметър, не си бе променил цвета на козината, че и характера ­ беше си останал същият просяк и дърдорко; не лаеше дори по мухите, а пък на лагерниците оттатък тела дори помахваше приятелски с опашка. То се знае, кучетата ги подбират, нали не може всичките да са ги прибрали от улицата, докарали са ги от развъдна ферма, обаче как стои този въпрос с господарите си оставаше загадка. В едно обаче Руслан не се съмняваше: с лице като неговото можеше и да не пилее за Очукания толкова думи, а пък оня отдавна вече трябваше да е станал с ръце по шевовете и да е тръгнал на работа.

­ Накъде ще поемеш, сержант? ­ отново заприказва Очукания. ­ Към някой град или ще се прибереш на село?

­ Ще си вървя на село ­ отвърна господарят, някак замислен. ­ Какво му е хубавото на града? А пък искам и да си почина.

­ То се знае. Ами работа нещо?... Сигур си забравил как се държи вила.

­ За какво ми е вила? Аз моята вила съм си я подържал, седемдесетидвезарядната. Кажи-речи, изкарал съм твоята присъда и половина, тъй че пенсията ми за тая работа е като на полярен летец. Дето е направил милион километра във въздуха.

­ Това бива. Ама париците не лекуват. Аз на твое място сега на парченца щях да се режа. Много помага.

Господарят втренчи в него неподвижния си поглед.

­ Аз пък мислех, че сме се разбрали. И край. А ти значи седиш тука с мен и се заяждаш? На това аз му казвам неуважение.

­ Аз ли не те уважавам, сержаант! ­ засмя се Очукания. ­ Ами на какво ме учихте толкова години? Е, не се тръшкай де, ще възкръсне душата ти. Млад си, целият живот е пред теб!

И с тези думи той направи нещо, което можеше да му струва живота: пресегна се през масата и тупна господаря по рамото. Руслан скочи и се метна ­ стремително, почти безшумно ­ само ноктите му драснаха по пода.

Извърнал се мигновено, господарят успя да го изпревари, като изхвърли юмрука си напред. Ударът уцели челюстта и го бръсна по носа, Руслан едва не се затъркаля с вой, но устоя, не показа на врага колко го боли, а заканително заръмжа насреща му, почти без да го вижда заради сълзите.

­ Ай мамка му ­ изненада се господарят. ­ Ти ли си бе, хайван? Какво, вече по бюфетите ли поминуваш?

Все още мърморейки, Руслан потърка нос о коляното му, поолекна му, а когато господарят го погали, съвсем му мина.

­ Ама твое ли е, такова...? ­ попита Очукания. Той дори не беше успял да се уплаши.

­ Какво “такова”? Обидчиво ли? Така е, не си оставяме приятелите да ни ги обиждат. Нали, Руслаша? Като нищо можехме да му видим сметката на тоя!

Всички в бюфета бяха вперили погледи в Руслан, сякаш очакваха да направи някой фокус. А може би все още беше красив и те му се любуваха като навремето, когато господарят се гордееше с него. Само бюфетчийката нещо не го хареса:

­ Гражданино ­ каза тя на господаря откъм един полутъмен, изпълнен с тютюнев дим ъгъл, ­ я вземете да си отведете това страшно куче, все пак тук не ви е зоната. Тук е бюфет. На обществени места кучетата се водят с намордник.

­ Защо пък? ­ Господарят є се усмихна. ­ Той никога не е носил намордник, знае си работата и без него. Що не го вземеш ти, стопанке. Какво свиваш рамене? Той ще си отработи хляба, няма да пусне ревизор да припари тука.

­ Мен от ревизори не ме е страх. А пък вас ви предупредих съвсем официално, имайте го напредвид. Ухапе ли някого, ще плащате глоба. И за инжекции.

­ Чу ли, Руслаша? Имай си го наум. Щото нямаш служебна бележка.

Руслан размърда уши, изписа една страдалческа бръчица на челото си и пристъпи от крак на крак. Дори да бяха очаквали фокус, хората едва ли го видяха, а с тези простички жестове кучето каза толкова много: че дори е странно как може да говорят за него такива глупости, че му е направо неудобно заради тая кавгаджийка, от която господарят му бе принуден да изслуша толкова неприятни неща за него, и че не би било зле по-скоро да си тръгнат оттук, но той ще почака, докато господарят се освободи.

Господарят, почти излегнат на стола, сито се оригна и извади табакерата си. Долавяше враждебните погледи и се чувстваше малко несигурен; в такива случаи превръщаше паленето на цигара в цял ритуал: дълго избираше цигара, после я почукваше о капака с издълбаната рисунка, шумно, бучащо духаше през нея, после, като я размачкваше с пукот, я слагаше в устата си със спираловидно движение; накрая господарят хищно я захапваше с равните си ситни зъби и при запалването събираше очи върху крайчеца є, а след като дръпнеше, я отдалечаваше в изопнатите си пръсти и изпускаше колелце дим.

­ На ти сега проблем ­ каза той на Очукания и кимна към Руслан. ­ Пари да им даваш, не го щат. А пък е такъв кадър, и той, и другите!

­ Да, жалко е, дума да няма ­ отвърна Очукания. ­ По-рано си викахме: “Да пукнат дано тия зверове!” ­ а сега ми е жал. По-добре да ги бяхте очистили веднага, вместо така...

­ Да бе, как не! Всички сте много жалостиви, ама като е за застрелване, друг да го свърши, нали.

­ Ама на другия сигур са му заповядали?

­ Хайде сега, заповядали. Тоя, дето ми е заповядал, вече си е консервирал пагоните и мери сако. А пък аз да си цапам ръцете! Като мога и да не ги цапам. Обаче гледаш ли докъде ни докарва съжалението? По-лошо става.

Руслан разбра, че господарят още се ядосва заради кавгаджийката, и побутна с нос ръката му върху коляното. Ръката неохотно се повдигна и полегна на челото му. Руслан не обичаше ласките, не беше свикнал с тях, но все пак оцени тази, много рядко му се случваше да я изпита. Ала този път ръката не му хареса, беше вяла, безволева и кой знае защо, потреперваше, а и миришеше на оная гадост от гарафката.

­ Няма страшно, Руслаша, ще я караш някак ­ каза господарят. ­ Че може и пак да те повикаме на служба. Не си забравил службата, нали? Всяка нощ, викаш, я сънуваш, а? Уф, жълтооко зверище такова! Затвори си зъркелите, че страх ме хваща, като те гледам.

Ръката бавно се плъзна по затворените очи на Руслан, после обхвана челюстите му и внезапно ги стисна с все сила. Зъбите изтракаха и прехапаха бърната, от болка пламък изригна под клепачите му. Но още по-лошо го жилна обидата. Такива умни господари, пък с такива отвратителни навици ­ непременно да те стиснат с ръка. Кучето ­ за муцуната, човека ­ за лицето. Наричаха това с много дълга дума: “Сега ще те оправя аз, да видим ще се репчиш ли друг път”, но го правеха с кратко движение: нито кучето, нито човекът успяваха да отскочат. А после дълго не можеха да се опомнят. Точно така направи веднъж господарят с един лагерник, който се опита да спори с него и не бързаше да влезе в строя, а после дълго стоя зашеметен, с бледо, мигом плувнало в пот лице. От носа му паднаха стъкълцата, които тоя лагерник много обичаше, често ги духаше и бършеше с кърпичка ­ този път дори не се наведе за тях, макар че господарят му напомни: “Вдигни си очите!” и дори ги подритна към него с върха на ботуша си. Ето това значи е усещал върху лицето си този човек, докато крачеше в строя и се препъваше като слепец, а после с викове бягаше през полето, изтърван от горкия Рекс.

­ Не го мачкай ­ каза Очукания. ­ Я го гледай какъв е, ще те заръфа, хем ще има право!

­ Какво ли знаеш ти за него ­ засмя се господарят. ­ Нас с Руслашка службата ни е направила дупе и гащи, нали е така?

Ръката отново легна върху челото му, погали го, почеса ухото му, а Руслан едва се сдържаше ­ толкова му се искаше да я отхвърли и захапе. Не за пръв път изпитваше това желание, въпреки цялата си обич към господаря, и се страхуваше от него, и после дълго се тормозеше ­ как е могло да го споходи. Но сега му хрумна и друго ­ осени го догадката защо Рекс тогава бе изпуснал онзи лагерник: ами че той не е можел да усети нищо предварително, защото и самият човек не е знаел какво ще направи след секунда!

Като се освободи от омразната ръка, бавно ­ трудно извръщайки глава, с мрачен поглед изпод широкото и високо чело ­ той огледа насядалите в бюфета, вдигна немигащи очи към господаря. На масата беше останала храна, събеседниците не бързаха с нея, но от малък Руслан беше жестоко отучен да проси ­ и не бе насочен към храната, за нищо не молеше този тежък поглед, в който само глупак или слепец не биха могли да прочетат: “Сега си лош, господарю. Лошо се шегуваш. А се намираме сред чужди хора.”

Очукания изведнъж се намръщи, грабна от масата филия хляб, сложи я на пода. Руслан изобщо не реагира, не се помръдна.

­ Как пък не е взел! ­ ухили се господарят, много доволен. ­ Цял живот е мечтал да хапне от твоя хлебец. На какво тогава ще се крепи държавата!

­ Добре де, държаво. Ти му дай.

Посетителите на бюфета сигурно пак очакваха фокус, простичък, но обречен на успех. Неизменно се размекват сърцата ни, когато животинка прояви наченки на разум, тъй самоотвержено насилвайки природата си: не приема храна от чужди хора и я грабва тутакси, задавя се от лакомия, ако му я подава неговият господар. Но този път фокусът излезе още по-интересен, отколкото бяха очаквали: хлябът така си и остана в даряващата ръка, песът само му хвърли поглед и се отдръпна ­ внимателно, да не би, без да иска, да бутне държавата.

­ Аха! ­ зарадва се Очукания. ­ И ти вече си никой за него, разбра ли?

­ Абе ти какво така? Гнусиш ли се? ­ попита господарят. Розовият цвят бавно се отдръпваше от лицето му. ­ Успял си да се наплюскаш някъде? Я бърже! Хайде ­ той пусна хляба на пода, ­ вземай. На кого казах аз?

­ Недейте да разпилявате хляба, гражданино ­ пак се намеси бюфетчийката. ­ Нямам си аз друга работа, та ще чистя подир вашите кучета!

­ Защо ще чистите? Той ще си го вземе. И още как ще си го вземе.

С вече прибелели скули, но все така захилен, господарят сам вдигна хляба и с весели очи затърси вилица. Взе да бърка с нея в бурканчето, да вади горчица и да я размазва дебело по цялата филия.

­ Недей ­ помоли го Очукания.

И някакъв човек от опашката пред щанда го помоли:

­ Сержант, не върши глупости.

­ Не може то така ­ обясни им господарят. ­ Не може да не изпълнява моя команда. Не бой се, той вече си знае, че е виновен, задето не се подчини от първия път. И значи трябва да отговаря. А той е верен на службата: ей сегичка ще ти покаже какво нещо е неговата вярност. Яде ли се, пие ли се... Изразходвах ти всичката горчица, стопанке!

Разчупи филията на две и залепи парчетата ­ с намазаното отвътре.

­ Яж, Руслан, яж. Вземай, казах!

Един мъж с кожено яке, който седеше с гръб към господаря, се извърна и присветна с белтъците на извъртените си очи.

­ Ти да не се побърка нещо?

­ Ще ти дам аз едно обаждане ­ побъркал съм се бил ­ каза господарят. ­ Гледай си масата!

Кожения обаче продължи да гледа към тях. Жената със сивия шал, която седеше до него и хранеше с лъжичка дете, остави лъжичката и прикри с длан очите на детето.

­ Толя, не се занимавай с тоя ­ помоли тя. ­ Нали ги знаеш какви са. Ние няма да гледаме това.

Но все пак тя се загледа, мръщейки се и хапейки устни. И целият бюфет гледаше и роптаеше:

­ Не мъчи кучето, конвойния!

­ Изверг такъв, свикнали са там да тормозят...

­ Откачил е, не виждате ли?...

­ Що някой не му го вземе...

­ Как ще му го вземеш бе! Ми той ще те разкъса, нищо че му помагаш...

Филията в ръката на господаря се полюшваше пред Руслан.

­ Абе ще я вземеш бе! Знаеш си, че ще я вземеш!

Какво знаеше Руслан за тази миризма? Онова, което е редно да знае едно служебно куче, дето започват да го учат на ум и разум именно с такива гощавки. Една сутрин ­ още не беше и куче, ами подрастващо кутре ­ го извеждат преди хранене в дворчето за разходки и господарят за минутка отива някъде, като му казва: “Разхождай се, разхождай се” ­ и точно тогава се случва тази странна среща. Сякаш изпод земята изниква Непознат, с ватирана дреха и нещо като сив чувал отгоре. В дългия му ръкав е скрито нещо, той го показва, доближава го досами носа ти. Мирише толкова прекрасно, че слюнките ти аха да потекат. Ах, работата не е толкова проста! От дрехите му те блъсва чудатата смрад на бараката, за която кучето вече знае, че там са “фу!”, там “живеят лоши хора!” и по този повод то вече е изразило своето категорично “ррр”. Но ­ слънчицето напича главата, утринна премала владее душата и те обзема сладостната увереност, че всичко в живота се подрежда от хубаво по-хубаво. И толкова е беден нашият изобилен свят, че всичко живо цени храната, бори се за нея ­ още докато е сляпо, край цицките на мама. Цени го сигурно и човекът, щом не го хвърля на земята, а с усмивка го предлага на дланта си ­ като безценен дар. И като му връща в отговор усмивката на очите си, размаханата опашка, кучето поема със зъби вкусотията. В зъбите тя мирише още по-приятно, пикантният аромат гъделичка небцето, чудесно пощипва езика, не е възможно да не го сдъвче, и той дъвче, с все още размаханата опашка, с все още непросълзените очи благодари на Непознатия, който толкова скромно се отдалечава. В следващия миг той вече има чувството, че в пастта му гори пожар, че са му натикали вътре запалени кълчища, от които сега е невъзможно да се освободи, които не може да изхрачи с мъчителна кашлица, всичко е изгорено от пламъка, а пушекът е изял и очите му. Той чува смеха на бягащия човек и освирепява от обида; злобата надвива страданието и го хвърля към мъчителя, а той и не бърза да избяга, подава му дългия си дебел ръкав, в който потъват зъбите... Нищо неподозиращият господар най-сетне се връща: може да му се оплаче, той всичко ще разбере, ще го съжали, ще му даде хубаво да се напие с вода, ще го нахрани с нещо необикновено вкусно. И всичко ще се забрави, така ли? Е, би могло и да се забрави, ако тия лагерници не крояха все нови и нови интриги, коя от коя по-хитри. Но нито една нова лошотия няма да го смае колкото първата, от която кучето вече е направило своята първа малка стъпчица към истината: всичко, което не е от ръцете на господаря, е гадно, отровно, греховно, дори да мирише хубаво.

А сега му предстоеше да вземе отрова и от тези ръце. И той знаеше, че ще трябва да я вземе. Беше виждал лицето на господаря всякакво, но жалко не беше го виждал. Шегата се беше задълбочила, господарят на драго сърце би я прекратил, но именно това искаха чуждите хора, а той за нищо на света не можеше да ги послуша. На друго място и Руслан не би се подчинил, той си знаеше правата и умееше да напомни, че ги има: с тихо, но заканително ръмжене, със затворена уста и притворени очи, превърнат в канара, която не може да се помръдне нито с вик, нито с бой. Пред чуждите хора не можеше да го направи и колкото и глупава да беше шегата, Руслан беше длъжен да я подкрепи. Неохотно разтвори зъби и пое тази филия от дланта, после извъртя очи ­ къде ли да я отнесе и остави.

Господарят го хвана с две ръце за челюстите и ги затвори насила. Руслан се дръпна, но ръцете го държаха здраво и скоро той почувства пареща болка във венците, протрити от снега. Опита се да разтвори челюстите си, да изтика отровата с език ­ само стана по-лошо, пламъкът обхвана езика и небцето, проникна дори в ушите му като силен звън. Целият сумрачен, изпълнен с плътен син тютюнев дим бюфет и розовото лице на господаря се размиха и рукнаха като обилни разяждащи сълзи. За да не удължава мъчението, той трескаво се напъна да преглътне, а пламъкът само все по-силно се разгаряше в стомаха му, и без това попарен от гладното гадене. Уплашен до смърт, видял се отведнъж безпомощен, болен, той вече дори не помисляше, след като се измъкне, да изпохапе тези ръце, а само отстъпваше от тях, хлъзгайки нокти по пода, и само едно му беше в главата, онова, което е владяло всичките му предци, измъчени от рана или болест: да се махне, да се затътри някъде ­ в тъмна бърлога, под някой вратник, в гората, сред тръстики или гъста трева ­ и там да изстрада каквото му е било писано или да издъхне сам с болката си.

Нечии други ръце най-сетне го отделиха от господаря му, като го дръпнаха за нашийника, и Руслан начаса се втурна напосоки ­ натам, където беше светло, откъдето го облъхна мразовит въздух, жадно го вдиша с цели гърди заедно с онзи пламък и се задави, замята се в мъчителна хълцавица.

­ Добре де, Руслаша, хайде да се сдобрим ­ чу той гласа на господаря, необичайно гальовен и сякаш потъващ в памук. ­ Къде тръгна, бързо тук!

Руслан се извърна, потрепервайки, огледа със сълзящи очи целия бюфет. Лицата се размиваха, трепкаха, раздвояваха се; сред тях той едва различи господаря ­ не, двама господари наведнъж, еднакво виновно усмихнати, еднакво розови, мътнооки. С един и същ глас двамата изкомандваха: “Руслан, тук!” ­ и той се напъна да разбере при кого от двамата да иде. Кой беше предишният, любимият господар, а кой ­ предателят, когото бе редно да заръмжи и нападне? Така и не можа да разбере и реши да зареже и двамата.

Вече отвън той чу как хората отново взеха да се карат на господаря и как той отговори на някого, почти крещейки: “Знам какво върша, не се меси, където не ти е работа! Време е да се отучва. Щото всички сте много жалостиви, ама да го убиете ­ на никой жалостта не му стига!” Руслан се поспря, поразмисли: там можеха да нападнат господаря, а той май беше без автомат. Ала не случайно още в първата снежна сутрин Руслан бе заподозрял, че не му трябват повече нито оръжие, нито куче, сега това само получи горчиво и унизително потвърждение ­ господарят по-добре знае как да продължи живота си. Пък и никой не посмя да го нападне.

С наведена глава Руслан отново прекоси салона, внимателно слезе по стълбището и тръгна покрай заскрежената стена, колкото може по-близо до нея. Щом зави зад ъгъла, взе със зъби малко сняг ­ венците го заболяха от студа, но и огънят взе да утихва. Той изплю ледената топчица с полепнал хляб и горчица и шумно издиша останалия пламък. Но хълцавицата продължаваше да го мъчи, чувстваше се болен и търсеше къде да се скрие. Пътечката го заведе до едно бунище, където бе намерил края си откачилият от глад Гръм, а зад бунището имаше дъсчен, жълтеникавобял нужник, та той легна точно тук, в тясното кътче между тях, и положи муцуна върху лапите си. Вонята не му пречеше, той дори не я усещаше сега, а хубавото беше, че бунището и нужникът излъчваха топлинка, и скоро Руслан се сгря, престана да се върти и само веждите му леко потрепваха, щом се разнесяха нечии гласове, скърцане на стъпки по снега или локомотивна свирка.

Господарят не го обичаше ­ подобно откритие винаги хвърля в потрес едно куче, изпълва с мъка цялото му същество, отнема му волята за живот. То потресе и Руслан, макар че той би могъл да се сети и по-рано. Би могъл, пък се и досещаше, но по-лесно беше да изяде цялото онова бурканче горчица, отколкото да признае пред себе си, че господарят не го обича. Какво, ако не обичта, би му помагало да понася всички тегоби на службата? Какво им бе помагало на всички тях, господари и кучета, да застават като малък безстрашен юмрук срещу хилядоглавото стадо лагерници, срещу които, ако се бяха разбунтували всички наведнъж, не биха устояли никакви картечници, никакви телени заграждения? Какво бе хвърляло Руслан в пленителната гонитба подир беглеца, в опасната схватка с него? Да угоди на господаря ­ не беше ли това единствената му награда? И нима само заради храната бе прощавал той на Ефрейтора незаслужените обиди, ударите с каишката? Всичко, което се бе случвало понякога, се бе случвало между близки, външни лица не можеха да виждат униженията на Службата. Да го унижи така пред всички можеше само необичаща ръка, предала всичко, което ги бе свързвало, предала и самата Служба, която бе невъзможна без обичта. От тази ръка той получи онова, което бе научен да получава само от врагове, и значи самият негов бивш господар бе се превърнал във враг. Нека живее, както си знае. Но как да живее Руслан отсега нататък?

Ето какво си припомни: господарите понякога се сменяха. Например този тук, Гръм, ги беше имал трима ­ и нищо, на два пъти бе свиквал с новия и го бе обичал като първия, който му е бил даден заедно с живота. И други бяха свиквали, е вярно, до пълно щастие не се бе стигало. И все пак Службата бе оставала! Господари бяха идвали и бяха си отивали, а нея я бе имало винаги, откак съществуваше тоя свят, ограден с два реда телени заграждения и с наблюдателни кули в ъглите, залят със светлината на фенерите, с музиката и гласовете от черните фунии, увиснали сякаш от небето на невидима връвчица. Руслан не знаеше къде е началото на този свят ­ и не можеше да си представи края му. Можеше да дойде краят само на това страшно безприютно време ­ и не беше важно как ще дойде; през безброя дребни, сиви подробности мечтата пренасяше Руслан до бляскавия краен резултат: един прекрасен ден вратата на клетката се отваря и “Драр-Тан-Ршете-Ддоложа” довежда друг господар ­ с нови скърцащи ботуши, в ръцете с паница, пълна с ароматно вариво и вкусни кокалчета; той оставя своя дар на пода и му казва с все още непознат, но божествен глас: “Е, Руслан, хайде да се запознаем” ­ а Руслан само помахва опашка и започва да се храни: като знак, че му има пълно доверие...

Попречиха му нечии несигурни, търсещи стъпки. Той видя, че мракът се е сгъстил, и реши да не си тръгва, а да се притаи, дори си затвори очите, та да стане съвсем невидим. Но този някой, изглежда, го усети ­ спря се насреща му, плахо пристъпи към него.

­ Тук си бил значи ­ изненада се Очукания. ­ Защо така си легнал сред вонята, съвсем ли си загуби обонянието? Или си решил да мреш, Руслане? ­ той направи още една крачка, внимателно приклекна. ­ Ах, мамка му, как обиди кучето това леке! Абе за тия ченгенца Господ няма, ей! В грях са раждани, кръст не знаят що е и тъй и ще си идат в земята, едни мижави пирамидки от шперплат ще останат. Хайде ставай, приятелю, що ще лежиш тука. Няма го вече, отдавна замина твоят ненагледният. Замина, ту-ту, няма да се върне. Я по-добре тръгвай с мен, а?

Думите се стичаха към Руслан, вливаха се в чувствителните му уши и напрягаха сърцето и от общото им ромолене той улови като тресчица от ручей, че господаря вече го няма. Руслан прие това спокойно, дори равнодушно; щом слезе от небесата на своята мечта на замръзналата смърдяща земя, той с учудване забеляза, че сега много повече го интересува ей тоя, дето е кукнал пред него. Господарят вече бе мъртъв за Руслан, а тоя с парцаливата ушанка с падащия върху очите му начелник беше жив и го повика да тръгне с него. Като начало Руслан би искал да подуши тази ушанка и разръфаните ръкави на кърпеното безброй пъти палто.

Но ето че Очукания, сякаш подчинявайки се на неговото желание, започна да се приближава ­ бавно, готов всеки момент да си отдръпне ръката. Той не знаеше, че не би успял да го направи. Не знаеше също, че може да погали Руслан само с разперени пръсти, след като му покаже колко безобидна е ръката му, тъй че като начало ръката му бе отблъсната с удар на кокалестата муцуна. Очукания не посмя да опита втори път. Но не щеш ли, Руслан протегна глава към него. Повдигнат на предни лапи, той бавно подуши премръзналото коляно, после улови изплъзващата се длан, леко я прихвана със зъби, няколко дълги ­ и за Очукания мъчителни ­ мига попива в себе си топлината на ръкава. Искаше да се увери, че не е сгрешил тогава, в бюфета, когато тази ръка сложи храна пред него.

Не, не беше сгрешил. Дрехите на Очукания можеха да станат съвсем за хвърляне и той да ги смени с други, но нали не можеше да си смени кожата и тя сигурно щеше да пази в порите си този нетленен, неизветряващ мирис, докато тя самата не стане тлен ­ мириса на засечено пране, преварено във въшкобойната, стократно просмуквано от обилната пот на слабостта, мириса на болести и лекарства, неизцеляващи нито една болест, защото едно е името за всички тях ­ “безсмислено очакване”, мириса на огън, в който дълго се взираш с разширени зеници, поддържайки припламналата надежда, и мириса на самите надежди, прегарящи в омекналите мускули; мириса на корави нарове, даряващи обаче дълбок като смъртта сън ­ последно убежище за подгоненото сърце; мириса на страх, тъга и отново на надежди, и на задавени в тюфлека ридания, изигравани като кашлица. След като вдиша целия този букет, Руслан се надигна и позволи на Очукания да се надигне и те тръгнаха един до друг, накъдето пожела Очукания ­ и двамата зарадвани, че са се намерили. И сигурно Очукания си мислеше колко лесно, благодарение на случайността, се бе сдобил с този красив пес, мощен и склонен към вярност, когото не е нужно и да възпитаваш и който от този ден нататък ще му бъде спътник и защитник.

Колкото до Руслан, това ново познанство имаше за него друг смисъл. Беше се случило нещо, което уставът на службата не бе предвидил, но което не противоречеше на нейния основен закон: жител на бараките сам бе пожелал да бъде конвоиран. След като се бе озовал на воля, той бе пожелал да се завърне под любимата стряха ­ и в това нямаше нищо чудно, нали някои бегълци се връщаха доброволно ­ след цяло лято лутане из горите, полумъртви от глад, едва крепящи се на крака. Господарите обикновено не биеха такива хора и не насъскваха кучетата срещу тях, а само дълго се взираха в тях ­ студено, светло и присмехулно, докато някой злощастник не рухнеше мъртъв пред ботушите им.

Очукания бе тръгнал да се връща и Руслан сметна, че е длъжен да го охранява, докато се върнат и господарите. А когато те се върнат, когато вдигнат повалените стълбове и опънат телените заграждения, и когато от наблюдателните кули се зачернеят ръбестите цеви, а над портала под прожекторната светлина запламти червеното платнище с тайнствените бели драскулки ­ тогава Очукания ще тръгне накъдето пожелае Руслан.

Превод Иван ТОТОМАНОВ