Георгий Владимов

ВЕРНИЯТ РУСЛАН

Историята на едно служебно куче

Повест

 

Какво направихте, господа!

М. Горки, “Варвари”

Цяла нощ нещо фуча, блъска скриптящите фенери, раздрънква външното мандало, а призори стихна, укроти се и дойде господарят. Седнал на една табуретка и обгърнал коляно с подпухналата си червена ръка, той пушеше и чакаше Руслан да си дояде чорбата. Беше си донесъл автомата и го бе окачил на една кука в ъгъла на клетката ­ това означаваше, че им предстои служба, каквато отдавна не бяха носили, тъй че беше редно да се нахрани спокойно, но и без много да се мотае.

А днес му се беше паднал голям вкусен кокал, тъй многообещаващ, че му се искаше начаса да го отнесе в къта си и да го свре под постелката, та после да го оглозга хубавичко ­ на тъмно и насаме. Но му беше неловко да го измъкне от паницата пред господаря, само оръфа месото за всеки случай ­ опитът му говореше, че когато се върнат, може и да не намери това кокалче. Като го побутваше грижовно с нос, той излочи тлъстата чорба и взе да поглъща топлите късчета вариво, изтървеше ли някое, подхващаше го отново ­ когато изведнъж господарят се размърда и нетърпеливо го попита:

­ Готов ли си?

И вече надигнал се, захвърли угарката. Тя попадна в кучешката паница и изцвърча. Такова нещо никога не беше се случвало, но Руслан с нищо не показа, че е учуден или обиден, а вдигна очи към стопанина и полюшна тежката си опашка ­ като знак, че е благодарен за храната и че е готов да я отработи незабавно. Не си позволи да погледне към кокалчето, само припряно локна от водата. И вече беше напълно готов.

­ Да тръгваме, щом е тъй.

Стопанинът му предложи нашийника. Руслан на драго сърце намести главата си в него и размърда уши в отговор на докосванията на господарските ръце, които закопчаваха токата и проверяваха да не би да му стяга, докато вкарваха куката в халката. Част от каишката господарят намота на ръката си, а края є прикрепи към колана ­ така през всички часове на службата те бяха свързани и не се губеха един друг ­ със свободната си ръка подхвърли автомата и го хвана за ремъка, преметна го през рамо със запотената цев надолу. И Руслан зае обичайното си място ­ до неговия ляв крак.

Изминаха полутъмния коридор, към който водеха вратите на всички клетки, защитени с решетки ­ през металните пръти влажно проблясваха изкриво втренчени очи, ненахранените кучета скимтяха, блъскаха решетките с високите си чела, а нейде в оттатъшния край някой лаеше през хлипания от ядна, изгаряща завист ­ и Руслан се чувстваше горд, че днес пръв го извеждат на служба.

Ала щом се отвори външната врата, някаква бяла, заслепяващо ярка светлина го удари в очите, той замижа и с ръмжене отскочи.

­ Ха де! ­ каза господарят и рязко дръпна каишката. ­ Залежал си се, хайван с хайваните. Кво се дърпаш, не си ли виждал сняг?

Това значи е фучало. И ей го как е полегнало ­ като дебела пухкава покривка върху безлюдния плац, върху покривите на спалните бараки, складовете и гаража, като калпаци върху фенерите, върху пейките около сандъчето за фасове. Сума ти пъти беше падало, откак се помнеше, и винаги му се виждаше чудато. Той знаеше, че господарите го наричат “сняг”, но май не би се съгласил изобщо да се нарича някак. За Руслан то беше просто бялото нещо. От него всички останали неща губеха имената си, всичко, с което очите и обонянието му бяха свикнали, се променяше, светът опустяваше и заглъхваше, всички следи се скриваха. Само от кухнята до прага се провиждаше върволица от следи ­ ботушите на господаря. В следващия миг бялото нахълта в ноздрите му и вълнението го обзе целия; той зарови в него муцуната си чак до веждите и изора цяла бразда, то изпълни пастта му чак до гърлото; развъртя се и с пръхтене се освободи, та дори му излая нещо нелепо-радостно, което означаваше горе-долу следното: “Ще имаш да вземаш, знам те аз теб!” Господарят не го удържаше вече, отпусна цялата дължина на каишката и Руслан ту изоставаше, ту се втурваше напред ­ вече белобрад, с бели ресници и вежди ­ и не можеше да се успокои, да се надиша, да се насити на миризмите.

Тъкмо затова допусна едно малко нехайство ­ не погледна накъдето е редно да погледнеш, когато те извеждат на служба. Нещо обаче го накара да застане нащрек, той вирна уши и замря. Беше се появила неясна тревога. Вдясно бяха огладените стълбове и бодливият тел, а по-нататък ­ безлюдното поле и тъмната нащърбена стена на гората, отляво ­ същите такива стълбове и тел, после къс от същото такова поле, но с разпръснати тук-там бараки ­ ниски като изби, от трупи, почернели от старост. И те както винаги го гледаха със заскрежените си, празни като очни белтъци прозорчета. Всичко си беше по местата, не бе помръднало. Ала една необичайна, нечувана тишина се бе спуснала върху света, стъпките на господаря потъваха в нея, сякаш той крачеше по плъстена постелка. И странно: никой не беше надишал пролука в тези прозорчета ­ да полюбопитства какво ли става по света (защото в това отношение хората никак не се различават от кучетата!) ­ и самите бараки изглеждаха странно плоски, сякаш нацапотени върху бялото, и не издаваха нито звук. Сякаш отведнъж всички, дето живееха, шумяха и смърдяха в тях, бяха измрели за една нощ.

Но ­ ако всички бяха измрели, той щеше да го почувства! Ако не той, другите кучета ­ все някой непременно щеше да го сънува и да разбуди всички с воя си. “Няма ги там ­ помисли си Руслан. ­ Но къде са се дянали?” Ала веднага се засрами от своята недосетливост. Не са измрели те, ами са избягали. Цял се разтрепери от вълнение, задиша шумно и разгорещено; дощя му се да опъне каишката и да повлече господаря, както в онези редки, необикновени дни, когато се бе случвало да пробягват по няколко версти и все пак да настигат, не беше имало случай да не настигнат! ­ и тогава започваше истинската Служба, най-хубавото, което някога бе изпитвал Руслан.

Да, обаче не всичко се подреждаше ­ дори и в рядка, необикновена картина. Той знаеше думата “бягство”, различаваше дори “единично” и “групово бягство”, но в такива дни винаги се вдигаше голяма шумотевица, започваше се нервна суетня, господарите кой знае защо си крещяха един на друг, че и кучетата си изпащаха за нищо и никакво и тогава, зашеметени, обезумели, се нахвърляха да се хапят, биеха се, докато хайката започнеше. Сред такава тишина той не беше попадал нито веднъж и това му навяваше най-ужасни подозрения. Види се, бяха побягнали всички обитатели на бараките, а подир тях бяха хукнали и господарите, и то толкова бързешком, че дори не бяха успели да вземат кучетата, а без тях хайка става ли! И сега само те двамата, господарят и Руслан, ще трябва да намерят всички и да ги докарат където им е мястото ­ цялото смрадливо, ревящо, обезумяло стадо.

Притесни се, обзе го страх, който охлади вътрешностите му, и той изтича напред и се обърна да погледне лицето на господаря. Но и с господаря ставаше нещо нередно: толкова различно от друг път се беше прегърбил и мрачно се озърташе, а ръката си, през която бе преметнал ремъка на автомата, държеше не на ремъка, а я беше пъхнал зиморничаво в джоба на шинела. Руслан дори си помисли, че и на него вътрешностите му са замръзнали, и нищо чудно, щом днес им предстои такова нещо. Той се сгуши до шинела на господаря, потърка рамо о него ­ това означаваше, че всичко разбира и е готов на всичко, ако ще и да умре. На Руслан още не му се бе налагало да умира, но той беше виждал как става това и с хората, и с кучетата. Няма нищо по-страшно, но щом е с господаря, друга работа, той ще го издържи. Само че господарят не забеляза милувката му, не го окуражи в отговор, както правеше винаги, слагайки ръка на челото му, и това вече беше много лошо.

Внезапно той видя нещо, от което козината на гърба му се изправи, а в гърлото му заклокочи ръмжене. Зрението му не беше твърде добро ­ и си знаеше този кусур, честно го изкупваше със старание и усет ­ и главният портал на лагера му се наби в очи едва когато двамата с господаря влязоха през портичката в предзоновия двор. Този портал изглеждаше толкова странно, че и представа си нямате. Стоеше си ей така, с широко отворени крила, които скърцаха от вятъра на дългите си ръждясали панти, и никой не се втурваше към тях с викове и стрелба, за да ги затвори незабавно. Нещо повече, и другата порта, оттатък предзоновия двор, която никога не се отваряше едновременно с първата, и тя зееше; белият път се бе втурнал навън от лагера, без прегради, неразчертан като решетка, и се губеше на тъмния хоризонт, в гората...

А пък какво бе станало с наблюдателницата! Тя бе напълно ослепяла ­ единият прожектор се търкаляше на земята, засипан със сняг, другият, озъбен със счупеното си стъкло, висеше на една жица. От нея бяха изчезнали и белият кожух, и ушанката, и черната ръбеста цев, винаги сочеща надолу. Избелялото червено платно над портала още си стоеше, ала някой го бе раздрал и парцалите висяха грозно, вятърът ги развяваше. А с това червено платнище с неговите тайнствени бели шарки и драски* Руслан беше в особени отношения: твърде силно се бе запечатало в душата му как в черните вечери след работа, във всякакво време ­ мраз, виелица, порой ­ колоната лагерници се спираше пред него с господарите и кучетата от двете страни и двата пламнали прожектора събираха върху него димните си лъчи; то цялото грейваше ­ голямо колкото целия портал, и лагерниците неволно вдигаха глави и треперейки от студа, впиваха очи в тези ослепително бели драски. Цялата стаена в тях мъдрост не бе лъжица за устата на Руслан, но те щипеха до сълзи и неговите очи, и него внезапно го обземаха трепет, сладка печал и един невъзможен възторг, от който вътрешностите му припадничаво омекваха.

Тези липси и разрушения зашеметиха Руслан, той остана като гръмнат пред наглостта на бегълците. Колко сигурни бяха те, че този път няма да ги настигнат! И как всички са знаели предварително, че ще падне сняг и ще скрие всички следи, и колко е трудно за едно куче да работи в студа. Ала най-отвратителното беше, че те и не бяха крили плановете си много-много: ами че той прекрасно си спомняше как през всичките последни странни дни, когато кучетата място не си намираха без своята служба и идваше само господарят на Руслан, и то без автомат, да ги нахрани и да ги пусне да се поразтъпчат из дворчето за разходки, ­ как се държаха лагерниците през всичките тези дни. Невъобразимо странно: мотаеха се из цялата жилищна зона на тайфи, надуваха хармониката, крещяха песни, че току и с кучетата почваха да се заяждат ­ толкова различно и без капчица смисъл. И как бе могъл господарят да не забележи всичко това, след като буквално всички кучета усещаха, че стават нередни неща, и от злоба и мъка гризяха постелките си!

Руслан не обвиняваше господаря си, не го упрекваше. Беше вече на години и знаеше ­ господарите понякога грешат. Но на тях им е позволено. Не е позволено на кучетата и на лагерниците, които винаги отговарят за грешките си, а често и за грешките на господарите. И щом бе станало така, той знаеше: ще трябва да сподели с господаря си тази грешка и да помогне тя да се поправи, каквото и да му струва това. И разсъждавайки колко хитро бегълците бяха измамили господаря, той се нахъсваше за работа, отглеждаше злобата си, докато не освирепя съвсем. Неговата злоба бе жълта на цвят. Жлътнаха се небето и снегът, жлътнаха се лицата на бегълците, които ужасени се извръщаха, тичайки, в жълто просветваха подметките им. Видял тази жива картина, той не издържа, втурна се напред с яростен лай, опъна широката непродъбена каишка и повлече господаря подире си през портала.

­ Къде бе, мръсно псе такова! ­ господарят едвам се удържа на крака. Притегли Руслан и за да го успокои, приложи обичайния си трик: повдигна го за нашийника, тъй че предните му лапи увиснаха във въздуха. Руслан вече не ръмжеше, а хриптеше. ­ Къде хукна, за рая ли? Там премитат за такива като теб ­ после го пусна, разкопча токата, нави каишката и я пъхна в джоба си. ­ Айде, друм сега. Напред, няма да сбъркаш пътя.

Ръката му сочеше към полето, към белия път, и това можеше да означава само едно: “Търси, Руслан.” Тия работи Руслан ги разбираше и без команда. Само дето не долавяше никаква следа, дори намек за следа.

Почти отчаян, той хвърли към господаря бърз и тревожен поглед, после наведе глава и разравяйки снега с нос, направи кръга, който бе редно да направи. Миришеше на изсъхнали треви, на гнилоч, на мишки, на пепел, ала на хора ­ не. Той не спря, а направи втори кръг, по-широк. И пак нищо. Бяха минали оттук толкова отдавна, че глупаво беше дори да опитва да надуши нещо полезно. А пък да излъже, да поведе човека нейде напосоки, а после да разиграе истерично театро, че уж господарят нещо е сгрешил, а кара него да се лута ­ такива неща той не си позволяваше. Пък и не можеше господарят да е сбъркал, те бяха излезли през портала, от ясно по-ясно, тъй че върви, та ги търси навън. Скоро той капна, почувства се като изпразнен отвътре и се тръшна по задник в снега. Оплезил език, от който се вдигаше пара, виновно примигвайки и помръдвайки уши, Руслан честно призна безсилието си.

Господарят го гледаше и някак лошо кривеше устни. Руслан не намери и най-малко съчувствие в очите му ­ в тези две тъй възхитителни чинийки, налети с мътна синева, ­ а само студенина и присмех. И му се дощя да се просне в нозете му, да запълзи по корем, макар да знаеше колко безполезни са молбите и жалбите. Всичко, което пожелаваха тези най-любими на света чинийки, винаги ставаше, колкото и да скимтиш и дори да ближеш ботушите му, намазани с воняща горчива вакса. Руслан навремето беше опитвал и това, но веднъж видя как го направи един човек ­ и на човека не помогна.

­ По-нататък ли да идем? ­ попита господарят. ­ Или искаш тук, по-близо до вкъщи? ­ Погледна към портала и бавно засваля автомата от рамото си. ­ Абе майната му, и тук може.

Треска затресе Руслан и неочаквана прозявка заразтваря челюстите му, но той се насили да стане. Не можеше другояче. Звярът приема най-страшното изправен. А той вече бе схванал, че то го е споходило в този бял ден, случило се е преди минута ­ и е невъзможно да избегне това, което ще се случи, и дори няма кого да обвинява. Кой е виновен, че ето, и той вече не разбира какво става, защо става?

Добре знаеше какво заслужава едно куче, щом престане да разбира какво става. Никакви предишни заслуги няма да те спасят. За пръв път, доколкото си спомняше той, това се случи с Рекс, едно много опитно и усърдно куче, любимец на господарите, на което Руслан, нали беше млад-зелен, много завиждаше. Денят на Рексовото падение беше най-обикновен, никое от кучетата не бе доловило предчувствие: както обикновено, и тогава поеха колоната от лагерната вахта и както обикновено всички бяха преброени, и бяха казани обичайните думи. Не щеш ли обаче, още щом се отдалечиха от портала, един лагерник диво се разкрещя, сякаш го бяха ухапали, и хукна да бяга. Безумец, къде щеше да се дене в откритото поле, и то пред очите на всички! Нийде не се и дяна, още не бе стихнал крясъкът му, когато автоматите затрещяха на три, на четири гласа, а от наблюдателната кула към тях се присъедини и картечарят. Да, колкото и да е странно, двуногите са способни ей на такива глупости! Но със своята глупост той направи голяма мръсотия и на Рекс, който вървеше до него и трябваше да бъде нащрек и да усеща всичко предварително, а дори да е изтървал момента, поне да се втурне подир беглеца и начаса да го повали. А Рекс, заплеснат по зрелището, седна с изплезен език и допусна още трима да излязат от строя и да се разкрещят на господарите, размахвайки ръце. Редът веднага бе въдворен с приклади, помогнаха и кучетата, но Рекс не взе участие дори в това! Той напълно бе престанал да разбира какво и как. Завтече се към онзи човек, в полето ­ който вече дори не хъркаше! ­ и впи зъби в дясната му ръка. Това беше толкова глупаво, че дори той самият не ръмжеше при това, а скимтеше като жалка дрипа. Господарят на Рекс го издърпа и пред всички здравата го срита с ботуш под корема. Този ден все пак възложиха на Рекс конвоиране, но всички кучета разбраха ­ беше се случило нещо непоправимо, и Рекс го разбираше най-добре от всички. Цялата вечер след службата той се измъчва от позора си. Лежеше като болен, сврял нос в ъгъла на клетката, и не докосна храната, а на няколко пъти през нощта току започваше да вие, та кучетата просто подлудяха от страшни предчувствия и не можаха да мигнат. На сутринта господарят на Рекс дойде да го вземе и колкото и да скимтя Рекс, колкото и да близа ботушите му, никаква полза. Изведоха го от телените заграждения в полето, всички чуха изстрелите и Рекс не се върна повече. Не че отведнъж изчезна завинаги ­ още няколко дена присъствието му се усещаше в зоната и недалеч от пътя някои кучета видяха подпухналия му хълбок, по който се разхождаха гарвани, и си спомниха за ужасната грешка на Рекс. После и помен не остана. Измиха със сапун клетката на Рекс, смениха паницата и постелката, окачиха на вратата друга табелка и там се настани новакът Амур, на когото всичко това едва предстоеше.

Рано или късно това се случваше с всички. Едни губеха усета си или ослепяваха от старост, други прекалено свикваха със своите подконвойни и започваха да им правят някои дребни отстъпки, трети ­ от продължителната служба ­ ги връхлиташе страшно умопомрачение, което ги караше да ръмжат и да се нахвърлят на собствения си господар. А краят беше един и същ ­ всички си заминаваха по пътя на Рекс, оттатък тела, те си спомняха само едно изключение ­ когато някакво куче умря в клетката си. Когато на Вихър му пречупиха гръбнака с желязна тръба в схватка с двама бегълци, господарите го донесоха от гората върху един шинел, галеха го по ушите и му говореха: “Вихър е добър, браво на Вихър, задържа ги, задържа ги!”, даваха му какви ли не вкусотии за ядене. А привечер го нахраниха с нещо, от което той тутакси издъхна в страшни гърчове.

Така си вървяха нещата, службата винаги свършваше за кучето със смърт от ръката на господаря, и през осемте години, преживени в лагерната зона, усещането, че и на него му предстои това някой ден, не напускаше Руслан. То го плашеше, навяваше му кошмарни сънища, от които той се будеше с жален вой, но малко по малко свикна с него, разбра, че нищо не може да избегне, но да го отдалечи може, само трябва да се старае, с всички сили да се старае. И предстоящото започна да му изглежда като естествен завършек на службата, завършек също тъй честен, правилен и почетен като нея. Та нали нито едно куче все пак не би си пожелало друг край ­ например да го изгонят от лагера и да го оставят да проси заедно с келявите помияри, които дотичваха кой знае откъде при сметището да похапнат някоя гнилоч от кухненските отпадъци. И Руслан не би го пожелал.

Затова той не пълзеше, не скимтеше, не молеше за пощада, не се опитваше да избяга. Ако господарят го погледнеше в очите ­ жълти, дълго немигащи, с открояващи се като стоманени дула очни ями, ­ не би прочел в тях нито злоба, нито мъка, нито молба, а само покорно очакване. Ала господарят се взираше нейде над неговото теме и повдигаше към небето цевта на автомата. Нещо зад Руслан му пречеше да стреля. Руслан се извърна и видя какво е то. И преди малко го бе зърнал с крайчеца на окото си, бе дочул боботенето и скриптенето, но си бе забранил да го забелязва, вглъбен изцяло в търсенето на следа.

По белия път към лагера приближаваше трактор. Пълзеше бавно, сякаш от сто години се бе слял с това снежно поле и с този белезникав небесен покров и не беше възможно да си ги представиш без него. Помръдвайки озъбената си оката зурла, целият в сажди и струящ въздух, той теглеше платформа шейна; върху нея, като се полюшваше и току кривваше встрани от пътя, плуваше нещо още по-огромно от него, малиновочервено; когато наближи, се видя, че е товарен вагон без колела, прикрепен с ръждясали стоманени въжета.

Руслан глухо проръмжа и се отдръпна от пътя. Виждал беше трактори ­ те откарваха трупите от сечището ­ и не бе запомнил нищо добро от познанството си с тях. От черните кълба дим, който те изпускаха, задълго губеше обонянието си и се превръщаше в най-безпомощното създание на света. Пък и на тях работеха свободни хора, една пасмина чужда и много странна за него; те се разкарваха навсякъде без конвой и се държаха с господарите без дължимата почит. Но впрочем сами си намираха пътя към работната зона; докато колоната едва навлизаше в гората, те вече отдавна боботеха там. Неприятни хора.

Тракторът допълзя и спря, но не утихна, нещо в него възмутено гъгнеше и през този шум трактористът кресна на господаря своя поздрав. Той направо смая Руслан. Доколкото си спомняше, нито един двуног не беше говорил така на господаря му:

­ Здрасти, вологодско* племе!

Възмутителен беше самият вид на тракториста ­ лъснала червендалеста муцуна с огнедишаща бърнеста паст, ухилена до ушите. Изпод калпака, който той не сне пред господаря, върху челото бе полегнал слепнат русоляв перчем, нещо немислимо за лагерниците, немислимо като няколкото въпроса, които той изтърси пред господаря:

­ Да не чакаш мен случайно? Абе не чуваш ли кво ти говоря? Битовото помещение съм ти довлякъл, къде да ти го турям? Или кво, май не си началството тука? Пропуските ли проверяваш? Ами аз не съм го взел. После може и да не ме пуснеш, а?

И възмутително, гадно се разкикоти, надвиснал над вратичката и с крак във валенка, стъпил на гъсеницата. Господарят не отвърна на кикотенето и на въпросите му. И Руслан знаеше, че няма и да отвърне. Този навик на господарите винаги възхищаваше Руслан: на въпросите на лагерниците те отговаряха с голямо закъснение или изобщо не отговаряха, а само ги гледаха ­ студено, спокойно и присмехулно. И след някое време любопиткото свеждаше очи, главата му потъваше в раменете, а на някои дори лицата им плувваха в пот. Хем господарите не им правеха нищо лошо, само мълчанието и този поглед им действаха като юмрук под носа или прещракване на затвор. Отначало Руслан си мислеше, че господарите са си родени с това вълшебно умение, но по-късно забеляза, че те на драго сърце отговаряха на колегите си, а ако за нещо ги попиташе Главният господар, когото те наричаха “Драрю-Ктан-Ршете-Ддоложа”, отговаряха дори много бързо и изопваха ръце по кантовете. Което го накара да заподозре, че и господарите ги обучават специално как да се държат с лагерниците ­ също като кучетата!

­ Нещо оклюман ми се виждаш, а? ­ попита трактористът. Той не сведе поглед, главата му не хлътна в раменете, лицето му не плувна в пот, а само изрази съчувствие. ­ Мъчно ти е, че службата свърши май? И, види се, ще трябва да започваш живота наново, нали? Е, здраве да е, ще се уредиш някак. Само не отивай в селото, не те съветвам. Чу ли за пленума? Няма да те потупат по рамото.

­ Върви си по пътя ­ каза господарят. ­ Много приказваш.

Но не стори път на трактора. И автоматът остана здраво стиснат в двете му ръце пред гърдите.

­ Така си е ­ съгласи се трактористът, ­ имам си го тоя кусур. Обичам таковата... да си почеша езика. Ми кво да правя, като ме сърби?

­ Абе аз може да ти го излекувам ­ каза господарят. ­ С оръжейна смазка може да ти го намажа. Та да не те сърби.

Трактористът пак се разкикоти.

­ Ще ме пукнеш от смях, вологодския! Ама си голям хубавец, де ­ с тая пушка. Поне за спомен снима ли се? Щото гаджето няма да повярва, няма да те залюби. На тия пачаври пушка им дай, човека хич и не поглеждат.

Господарят не му отвърна и той се сепна:

­ Та къде, викаш, да го слагам битовото?

­ Слагай го където щеш. Не е моя работа!

­ Е, все пак ти си началството тука.

­ За какво си го влачил ­ няма ли да живеете в бараките?

­ В бараките ­ не! По-добре в палатки.

Господарят нетърпеливо помръдна рамо.

­ Ваша си работа.

Трактористът кимна и с все същата грейнала муцуна се намести на седалката, дръпна вратичката, но не щеш ли, зърна Руслан. Сякаш си припомни нещо, по челото му пролича, че мисълта му заработи, открои се жалостива бръчица.

­ Ама ти кво бе ­ псето ли ще трепеш? Аз пък си мислех, че нещо се тренирате. Както карах насам, гледам ­ за кво ли го тренира, като му е време за пенсия? А ти значи присъда изпълняваш... Що не го оставиш, а? Да си стои при нас? Че то е скъпо куче. Може да ни поварди, а?

­ Ще ви поварди то ­ каза господарят. ­ От него добро няма да видиш.

Трактористът погледна Руслан с уважение.

­ Ами ако го превъзпитаме?

­ Които можеше, вече всичките сме ги превъзпитали.

­ Мда... ­ трактористът печално поклати глава. ­ На тебе, вологодския, са ти друснали най-мръсната работа да трепеш кучетата. Бива си ги тия ваши правила! За вярната служба ­ деветграмова дажба. А защо само него? Ти да не би да не си служил?

­ Ще си вървиш ли по пътя, а? ­ попита господарят.

­ Аха ­ каза трактористът. ­ Ще си вървя.

Погледите им се срещнаха от упор: неподвижният, леден поглед на господаря и мрачният, нагло-весел ­ на тракториста. Тракторът изрева, обви се в черни кълба пушек. Господарят неохотно отстъпи встрани. Но тракторът си избра друг път ­ поподрипна нервно, извърна зурла от портала и запълзя напряко през целината, заразравя с гъсениците си своя Неприкосновена линия.

Мигновена злоба изхвърли с един скок Руслан на пътя. Малиновата червенина на вагона и скърцането на плазовете, утъпкващи разровения кален коловоз, го бяха докарали до бяс, но той виждаше ясно само едно ­ дебелия лакът на тракториста в пролуката над вратичката; в него жадуваше да впие зъби, да го прегризе до кокал. Руслан заръмжа, зави, с потекли слюнки умолително поглеждаше господаря ­ очакваше от него, молеше го за “Дръж!”. Ей сега то ще прозвучи, лицето на господаря прибеля, той стисна зъби, ей сега ще го чуе ­ ще избухне, алено, сякаш не излита от устата, а от изхвърлената напред ръка: “Дръж, Руслан, дръж!”

И тъкмо тогава ще започне истинската Служба. Възторгът на подчинението, стремителното яростно засилване, лъжливите скокове насам-натам ­ и Врагът се слисва, не знае да бяга ли, или да се защитава. И ето го последния скок, с лапите върху гърдите, поваляш го по гръб, и ти падаш заедно с него, ръмжиш свирепо над изкривеното му лице, но хващаш само ръката му, само дясната, която стиска нещо, и я държиш, държиш, и го слушаш как крещи и се мята, и в пастта ти нахлува гъста топла замайваща влага ­ докато господарят не те издърпа насила за нашийника. Едва тогава ще усетиш всички удари и рани, които и ти си получил... Отдавна минаха времената, когато като награда за това му даваха късче месо или сухарче, пък и тогава той ги вземаше по-скоро от учтивост, отколкото като награда, и без това не можеше да яде в такива минути. Не беше награда и когато после, в лагера, пред мрачния строй, го караха да понаръфа хванатия ­ защото той вече не се противеше, а само жално простенваше, тъй че Руслан разкъсваше повече дрехите, отколкото тялото му. Най-добрата награда за Службата беше самата Служба ­ дори беше странно, че господарите, хем бяха толкова умни, не можеха да разберат това, смятаха, че трябва да го поощрят с още нещо. В някакво отдалечено кътче на съзнанието му, сред жълта мъгла се чернееше, не беше се изличило и онова, което господарят бе намислил да направи с него самия, но нека това да се случи после, а първо да му възложат ей тази Служба награда, за последен път да му кажат “дръж” ­ и той ще намери сили и безстрашие да скочи върху скриптящата гъсеница, да смъкне Врага от клетката, да изтрие от наглата му мутра тази насмешка, която се опря и на всевластния поглед на господаря.

Нетърпението кривеше челюстите му, той въртеше глава и скимтеше, а господарят още се бавеше и не казваше “дръж”. А през това време се вършеше нещо ужасно, позорно, нещо, което не можеше да се върши. Дрезгаво ръмжащата зурла опря в опорния стълб, сякаш го подуши, и злобно изрева. Тя не помръдваше, а гъсениците пълзяха ли, пълзяха, и стълбът скриптеше в отговор; напъваше се да устои, но вече полека се накланяше, изопвайки звънтящите струни, и изведнъж се пукна ­ с пушечен трясък. Сега само телът не му даваше да рухне съвсем, но зурлата упорито напираше и телът, струна след струна, докосваше снега. Гъсениците я премачкваха, събираха я на снопове, а после по тях с врещене се плъзнаха плазовете. И когато отново се показа, стълбът лежеше като човек, паднал възнак с разперени ръце.

Там, в зоната, тракторът спря, сега вече с доволно ръмжене. Трактористът слезе да погледне какво бе свършил. И той остана доволен и весело кресна на господаря:

­ Какво щеше да чиниш без мен, вологодския! Учи се, дорде съм жив. Щото знаеш само кучета да разстрелваш.

Гърдите му с разкопчаната ватенка бяха толкова удобни, открити за изстрел. Но господарят вече беше свалил автомата на прегънатия си лакът, измъкна изпод шинела си и отвори табакерата, почукна една цигара о капака є. Погледна рисунката върху този капак, която сам бе избол с обущарско шило, и се позасмя. Обичаше да гледа работата си и винаги при това се позасмиваше на нещо, а когато я показваше на другите господари, те направо си падаха от смях. И докато прибираше табакерата, той със същата усмивчица се загледа как тракторът проправя страшния си път към втората редица и там отново се мъчи със стълба, който се оказа по-як, тъй че се наложи на няколко пъти да го блъска със засилване.

Когато и той се строполи, господарят най-сетне се обърна към Руслан ­ и сякаш го видя за пръв път.

­ Ти още ли си тука бе, хайван? Нали ти казах ­ друм. На кого казах аз, а? ­ той изопна ръка с димящата цигара ­ пак към пътя, към гората. ­ И да не съм те видял повече, ясно?

Руслан не че не можеше да го разбере, но за нищо на света не би се съгласил. За пръв път го изпращаха не нататък, накъдето трябваше веднага да се втурне, а в съвсем друга посока. Двуног беше приближил до тела, беше го скъсал и... му бе простено, докато по други за такива работи се стреляше без предупреждение. Именно затова той още по-люто намрази муцунестия тракторист, който с наглите си веселяшки номерца бе спасил живота на Руслан и на другите кучета, които очакваха реда си в клетките.

Но се подчини и тръгна. Повървя малко, усети, че господарят не крачи след него ­ и се извърна. Господарят се връщаше към зоната, през пролуката, направена от трактора, и държеше автомата за ремъка така, че прикладът почти се влачеше по снега. И като го гледаше така прегърбен, Руслан изведнъж почувства, че господарят вече не се нуждае нито от него самия, нито от автомата. От отчаяние, от срам му се дощя да се просне по задник в снега, да вирне муцуна към жълтосивото слънце и да му извие безграничната си мъка. Краят на неговата служба се оказа още по-лош от всичко, което някога можеше да си представи: изведоха го извън тела, за да го изгонят завинаги, та да проси с келявите помияри, които той дълбоко презираше и почти не ги смяташе за кучета. Но защо бе всичко това? Какво лошо бе сторил? Та той не бе извършил простъпка, за която се полагаше такова специално, невиждано наказание.

Ала заповедта на господаря беше все пак заповед, макар и последна, ето защо Руслан се затича по белия път към тъмния нащърбен хоризонт.

Знаеше, че ще тича по този път много дълго, може би цял ден ­ все през гората, през гората, а по мръкнало ще види от високия хълм, през дърветата, букета светлинки на селото. Там ще бъдат дъсчените тротоари, ухаещи на смола през снега, и високите огради, високи колкото бариерата на учебната площадка, ще усети миризмата на пушек и нещо вкусно от ниските къщя, през чиито дебели кепенци едва-едва пробиват светлинките, а по-нататък ще му замирише на друг пушек и на влакове и най-сетне той ще излезе точно пред кръглата градинка край гарата.

И после ще намери широкия перон, най-открая, на който може да се скочи от земята. Дългите ленти на релсите се вият и преплитат, текат покрай него, денем понякога синкави, а вечер ­ розови. Но релсите, които стигат до перона, са винаги ръждясали и свършват веднага след него; с извитите си нагоре краища те крепят черна греда с фенер отгоре, който пламва в червено винаги когато идва очакваният влак. Той може да бъде зелен, с коси решетки на прозорците, а понякога и червен, без никакви прозорци и дори без никаква цепнатинка. Тук свършваше пътят на Руслан ­ единственият, който той познаваше.

Тичаше в спокоен, ритмичен тръс, но внезапно се сепна и се втурна напред с всички сили. Беше се сетил за какво го пращат. Трябваше да бъде там, на перона, когато пламне червеният фенер и на познатия челен коловоз бавно пристигне влакът с бегълците.

 

2

На другия ден сутринта железничарите на гарата наблюдаваха картина, която сигурно би ги поразила, ако не разбираха истинския є смисъл. Двайсетина кучета се бяха събрали на перона, обикаляха по него или седяха, сподиряйки с дружен лай минаващите влакове; в гласовете им се долавяха доста дебели метални нотки. Тези кучета бяха почти еднакви наглед: с черна ивица по гърба, която разделяше широкото чело надве и го правеше да изглежда мрачно, още по-свирепи изглеждаха заради късите уши и муцуна; стоманеният цвят на хълбоците плавно се менеше ­ от тъмносивото на бронираната стомана към ръждивото, към каленото портокаловооранжево, а на корема увисналата козина просветваше с оттенък, който ти се искаше да наречеш “цвят на зора”. Като зора грееха пухкавата яка на гърлото, тежкият полупръстен на опашката и едрите мускулести лапи. Зверовете бяха красиви, бяха достойни да им се любуваш по-отблизо, но никой не смееше да се качи при тях на перона, тукашните хора знаеха ­ ще бъде много по-трудно да слязат после.

Часовете се нижеха, преминаваха влакове ­ червени товарни и зелени експреси, гласовете на кучетата слабееха, металът явно изтъняваше, а на здрачаване стана по-тънък от тенекия. Все по-нарядко кучетата се разхождаха, все по-често сядаха и прилягаха, тъпо втренчени в розовеещите ивички на релсите. След като стояха на перона до мръкнало и не дочакаха каквото чакаха, те се стълпиха на глутница, дружно слязоха на земята и се пръснаха из улиците на селото.

Това се повтаряше и през следващите дни, но внимателният наблюдател можеше да забележи, че всеки път идваха все по-малко кучета и си отиваха все по-бързо, а в метала се появиха пукнатини. Скоро той съвсем замлъкна, пет-шестте кучета, които не изневериха на разписанието си, вече не лаеха и не скимтяха по никого, само покорно си изседяваха часовете.

В самото село тяхното появяване отначало пробуди тревога. Прекалено усърдно ошетваха те улиците, префучавайки по тях с увиснали от зейналата паст лилави, обвити в пара езици. Ала нито веднъж не закачиха човек. А не след дълго ги видяха да се събират на нещо като съвещания, по време на които току се извръщаха през рамо и не допускаха външни кучета. Имаха си свой живот, в чуждия не се месеха. Не забелязваха децата и жените, понякога, без да искат, се отъркваха о тях в движение ­ и се учудваха на придвижващия се в пространството странен предмет. Вниманието им привличаха само мъжете и по едно време най-сетне си избраха определено занимание ­ да придружават мъжете, където и да отиваха те: на гости, до магазина или на работа. Щом зърнеха минувач и от цяла пресечка разстояние определеха принадлежността му към силния пол, едно или друго куче се отделяше от глутницата и тръгваше подире му ­ леко встрани и отзад. Изпращаше го до съответното място и се връщаше, без да си изпроси нищо. А ако му подхвърлеха нещо за ядене, кучето изръмжаваше и се извръщаше, трескаво преглъщайки. Никой не знаеше с какво се хранят, те не посвещаваха никого и в тази своя грижа. Наистина, имаше едно-единствено безпокойство, което причиняваха: не обичаха повече от трима мъже да се събират на едно място. Но трима си е тъкмо нормалното в Русия, а в мразовита зима не се и случва често. И полека-лека хората свикнаха с кучетата. Види се, и те свикнаха със селото или поне не показваха намерение да го напуснат.

Не можеше да свикне само Руслан, пък нямаше и време за това. Всяка сутрин поемаше по белия път към лагера и с часове клечеше край телените заграждения. Имаше да съобщи на господаря много важни неща: че влакът още не е пристигнал, но пристигне ли, няма да остане непосрещнат, някое от кучетата задължително пази там; че, общо взето, на първо време са се уредили и живеят задружно... и други разни дреболии. Руслан не се притесняваше как ли ще съобщи това, той просто не се замисляше, винаги все някак бе предавал съобщенията си, а господарят все някак ги бе приемал. Беше притеснен и натъжен от друго ­ от нещата, които сега се вършеха в зоната. Вече бяха повалени много стълбове, между неповалените в тела зееха огромни отвратителни проходи и пролуки, а край бараките палеха огньове някакви странни пришълци. Разтоварваха тук от камионите си тухли и ги подреждаха на камари, но с всичко това се занимаваха между другото, повече обичаха да се поборичкат на снега, да попушат цигарки час-два и да попеят хорово, насядали един до друг по гредите ­ сигурно на същите тези свещени стълбове! Специално удоволствие им доставяше също и да претърсват жените ­ потупваха ги по панталоните или по гърдите, те пък при тоя тараш се кикотеха или пищяха, сякаш ги колят. Това беше прекалено различно от предишния живот на предишните лагерници и Руслан започна да изпитва към онези бегълци все по-голяма нежност. Той би могъл и да им прости глупавото бягство само и само да се върнат и пак да се подредят в красивите си стройни колони с господарите и кучетата отстрани.

Много му се искаше да влезе в зоната и здравата да налае пришълците ­ та да помнят, че лагерът не е техен и няма какво да въвеждат тука собствения си ред. Но да влиза вътре в загражденията му бе забранил господарят и само той можеше да снеме забраната си. Ала ето че постепенно се мръкваше, а господарят не се появяваше. Нито веднъж Руслан не попадна на следа от него, не подуши любимата си мъжествена миризма ­ на оръжейна смазка и тютюн, на силна, добре измита младост. Впрочем така миришеха всички господари, но Руслановият обичаше да се парфюмира и с одеколон, който си купуваше от офицерската лавка, а освен това цял един букет принадлежеше само на него, на неговия характер, а Руслан добре знаеше, че хората се различават един от друг по характерите си, също както кучетата. Именно затова миришат различно, съсредоточиш ли се добре, душейки, няма да остане никаква загадка. Например неговият господар ­ според както му говореше този букет ­ може и да не беше твърде храбър, но пък не знаеше що е милост; може и да не беше твърде умен, но пък на никого за нищо не вярваше; може колегите му да не го обичаха много-много, но пък той би застрелял кого да е от тях, ако това беше необходимо за Службата. И понеже знаеше всичко това за господаря, Руслан ясно си представяше какво му е там, сред чуждите хора, как подозира и мрази всички и цял е обзет от мисълта как да върне бегълците и как да накаже другите господари, които им бяха позволили да избягат. А същевременно единственият, който ще му помогне във всичко това, клечи съвсем наблизо и само чака да го повикат! В представите на Руслан господарят беше велик, всемогъщ, притежаваше редки качества и имаше само една слабост: постоянно се нуждаеше от помощта на Руслан. Ако не беше така, щеше ли да си струва да дотичва тук всеки ден, с часове да зъзне на студа и да търпи измъчващия го глад?

Защото от онази сутрин ­ нахранен за последен път ­ той не беше намерил почти нищо за ядене. Стомахът му се бунтуваше, някакво гадене го тормозеше до премала и му беше все по-трудно да преодолява този път ­ дотук и обратно. И въпреки това нито веднъж не беше взел нещо от чужда ръка, не беше изял нищо, намерено на земята.

Някакъв тайнствен и омразен враг бе поставил на пътя му хлебарница ­ на това място Руслан си пробиваше път през лепкав, забавящ тичането му, опияняващ облак, който се изливаше през вратата при всяко отваряне. Веднъж от тази врата излезе жена и му подхвърли крайшниче ­ тогава Руслан сякаш опря гърди в някаква преграда. Едвам му стигнаха силите да се отвърне и да заръмжи.

­ Ха на бас, че няма да го вземе ­ каза на жената излезлият с нея мъж. ­ Лагерно е, специално са го обучавали.

­ Ама защо бе, да не се страхува от отрова? Ето, аз нали ям ­ и нищо! ­ тя отхапа с гальовна усмивка от топлия самун и сдъвка хапката, примлясвайки. ­ Виждаш ли, кученце, жива и здрава съм. Колко си глупаво!

Руслан равнодушно гледаше в обратната посока. Вече ги знаеше тия номера: те отхапват и нищо им няма, защото знаят от кой край да отхапят, а на теб после огън ти гори в устата и ще си избълваш и карантиите.

­ Хващаш ли се на бас, а? ­ каза мъжът.

Вдигна крайшничето, злорадо го доближи до самия нос на Руслан. Глупав мъчител, и хабер си нямаше, че щом кучето не взе от жената ­ същество, което му беше безразлично, ­ от него пък хич няма да вземе. Само разпали подозрението му. Руслан го изпрати на прибиране и запомни тази къща.

Помогна му неочакваната, през всичките тези години дремала у Руслан, а сега пробудена представа, че храната, безопасна за него, трябва да бъде жива. Щом тича, скача, щом лети, тя не може да е била подхвърлена от някого нарочно и сигурно не би могла да е отровена ­ инак отровата би умъртвила самата нея. А от някогашните хайки у него бе останал споменът за някакви чужди следи в гората, за окървавени пера, парченца козина, кокали ­ останки от нечия жива плячка. Още при първия си поход той провери себе си и не сбърка. Свърна от пътя, навлезе в гората и след минута се превърна в ловец. Сякаш цял живот само с това се бе занимавал, той веднага се научи да надушва подснежните проходи на горските мишки и да пробива снега с лапа точно на мястото, където мишката претичваше или се бе притаила. Оскъдният лов не утоли глада му, но го успокои, вдъхна му надежда. И му помогна да се върне към задълженията си.

Всичко останало беше от отвратително по-отвратително. И как другояче би могло да се чувства куче, свикнало да спи на топло и на чиста постелка, свикнало да го къпят и вчесват, да му изрязват ноктите, да му лекуват раничките и синините ­ лишено от всичко това, то бързо стига до падението, на което не би се оставило и скитащо куче, бездомно по рождение. Скитникът не би си позволил да спи насред улицата, камо ли под гумата на спрял камион ­ Руслан спеше именно така и по някакво чудо не го премазаха. Скитникът няма да седне да се топли върху купчините локомотивна шлака ­ Руслан сглупи да го стори и за няколко дена гъстата му козина, най-сигурната му защита от студа, се степа, взе да окапва, а лапите му се покриха с рани от дръгнене и порязвания. От ден на ден одрипавяваше, измършавяваше, сам не можеше да се понася. Но очите му горяха все по-ярко ­ с неугасимия жълт пламък на настървението. И всяка сутрин, след като провереше караула на перона, хукваше към лагера.

През цялото това време никое друго куче не го придружаваше. Още през първия ден, след като ги пуснаха от клетките, те бяха ошетали цялата зона и лагера и бяха разбрали, че господарите отдавна са си отишли оттук и че единствената им надежда да ги видят е да тръгнат по Руслановите следи, които именно ги доведоха до перона. Руслан излезе по-голям късметлия, неговият господар бе останал в зоната, той долавяше това дори не с обонянието си, а с някакъв свръхусет, с една вяра, която не можеш да си обясниш, но която не може и да те измами ­ също като представата за живата плячка.

Руслан дори не смееше да помисли какво ще стане, ако и той си замине. Тогава той сигурно няма да има за какво да живее. Защото всичко, общо взето, се подреждаше ужасно. Да, службата се носи, гладът още не е принудил кучетата да забравят за нея, но от известно време при срещите си с тях Руслан забелязваше ­ страняха от него, извръщаха мрачните си муцуни, а приближеше ли той към глутницата ­ веднага се разпръсваха. На всичко отгоре някои успяват да изглеждат не толкова изгладнели, колкото него ­ като нищо може да не са се погнусили от някаква мърша или от бунището, а може и ­ но колко страшно е да го заподозреш! ­ някои да са извършили най-големия грях: да са си измолили друга служба, из дворищата, и да са били приети, и сега да вземат спокойно ­ от чужди ръце! Но мигар са забравили, мигар не са ги учили: днес ако не те отровят, ще го сторят утре, но непременно ще те отровят!

И подозренията му се потвърждаваха. Веднъж той срещна Алма, сблъскаха се нос в нос на ъгъла на два стобора, и двамата се смутиха от тази среща. Той не беше очаквал да я види такава сита, весела, преизпълнена с някакви нейни си радости. Спомни си между другото, че тя отдавна бе престанала да идва на перона. И Алма беше стъписана, но веднага се престори, че тоя не го познава. А подир нея от портата излезе кривокрак зализан мъжкар, черен като въглен и с бяло над очите, и заподтичва до нея по улицата. И Алма позволяваше на тоя грозник да я позахапва по рамото. Види се, му съобщи нещо, както си тичаха, защото мъжкарят извърна към Руслан отвратителната си тлъста муцуна и нагло му се озъби. Той му се заканваше, представете си ­ както беше на прилично разстояние и под закрилата на собствената си приятелка! Руслан се извърна с презрение и отмина по пътя.

Алма се направи, че не го познава! А едва миналата пролет господарите ги бяха събрали заедно в ъгъла на двора, бяха ги освободили от всякаква служба ­ заради онази, особената, на която придаваха голямо значение. През това време дори имената им бяха сменени: господарите ги наричаха Младоженеца и Булката. Той никога не научи какво излезе от тази служба и дълго време след това не видя Алма, но общата задача ги беше сближила необикновено много; когато по-късно се срещаха при голямата Служба, те се теглеха един към друг, доколкото им позволяваха каишките, и по всякакъв начин показваха взаимното си благоразположение и симпатия. Той се надяваше пак да ги съберат, но господарите решиха друго: докараха є отнякъде друг пес. Тогава май за пръв път в живота си Руслан изпита желание да разкъса до смърт себеподобен, но така и не срещна оня, дори името му не научи.

А с тоя белоок помияр дори не му се занимаваше, толкова жалко и отвратително изглеждаше всичко.

Друг път хвана следата на Джулбарс, най-старото сред кучетата. Следата го отведе до една подгизнала смрадлива вратня и после в някакъв двор, пълен с простряно бельо и камари дърва. Тук Руслан буквално не повярва на очите си, щом видя Джулбарс да лежи на мръсно чердже край купчина дърва ­ и явно имаше чувството, че ги охранява! От гледна точка на Руслан да се охранява тая идиотска купчина дърва беше все едно да охраняваш водата в реката или небето над главата си; тя не представляваше никаква ценност, ценност можеха да представляват само хората. И поне просто да си хъркаше край дървата, ама не, тоя най-свиреп сред свирепите пес побойник, с неговата разорана от белези муцуна, на всичко отгоре въртеше опашка, угоднически ухилен. Какво ти въртеше! ­ направо пляскаше с нея по дървата в пристъп на слугински възторг. И за кого бе предназначено всичко това? За някакъв скапаняк с бяло кожухче без ръкави, който си вършеше някаква работа край барачката с някаква двуколесна машинка. То от нея и на машина не миришеше, ами на някаква гадост ­ съвсем мъничко бензин и тлъсти сажди. Тоя дрисльо с хлътнали бузи приличаше по-скоро на лагерник, и то от най-дълго живелите в зоната, отколкото на господар!...

А пък ако дрисльото знаеше какво зверище е Джулбарс, щеше да е по-добре, вместо да се тутка около машинката си, бързешката да грабне някой лост. Ами че той хапеше кого ли не, куче ли ще е, лагерник ли, смяташе деня за загубен, ако не пуснеше кръв на някого. Достатъчно беше човек не да прекрачи навън от строя, ами само да се препъне, да се олюлее от умора ­ а едно куче винаги различава кое нарушение не е умишлено, ­ Джулбарс начаса го заръфваше, дори без да изръмжи предупредително. Имаше си заветна мечта ­ да нахапе собствения си господар ­ и успя да я осъществи с оправданието, че оня го настъпил по лапата. Моментът беше сериозен, всички кучета очакваха, че най-сетне тоя боклук ще го пратят при Рекс, пък и самият Джулбарс не се надяваше на нещо по-добро, но трябва да признаем, държа се страхотно: когато на сутринта господарят отиде при него, целият в бинтове, Джулбарс го поздрави, сякаш нищо не се е случило, и се поразходи из клетката, демонстрирайки колко ужасно куца. И му се размина, дори си спечели цели три дена почивка. Види се, господарите са сметнали, че е имал право, или пък че е толкова ценен, че службата ще рухне без него. Та нали беше пример за всички кучета: неизменният “отличник по злоба”, “отличник по недоверие към външни лица”. Кой би предположил, че е способен и да върти опашка пред външно лице!

Руслан приближи и легна насреща му, вперил свиреп поглед в очите на предателя. Макар и сварен неподготвен, Джулбарс не се смути много-много. Тупна още веднъж-дваж с опашка по дървата и се прозя, показвайки буцестото си черно небце ­ предмет на гордост, знак, че е неуморим в хапането и битките. Прозя се толкова сладко, та чак сълзи избиха от глиганските му очички, едното от които не се отваряше напълно поради някаква стара рана, а докато затваряше челюстите си и слепваше чернолилавите си бърни, успя да изпише на разораната си муцуна състрадателна гримаса. Състоянието на колегата, неговото немощно тяло, разбитото му сърце го натъжаваха.

“Какво толкова си се затръшкал? ­ питаше погледът на предателя. ­ Нали трябва да се живее, друже. Да не мислиш, че не ми е мерак да пообработя крака на тоя мухльо? Да, ама няма да даде лапачка, ще ме изгони. Това тука не ти е зоната, където са длъжни да ти дадат, тука не завъртиш ли опашка, няма хам-хум.”

“И това ли е сега службата ти?” ­ не спираше да пита всеотдаденият.

“А, светинята ти не закачай! Аз се явявам на служба, точ в точ и най-редовно.”

Така си беше, той идваше на перона, и то по два пъти на ден. Как няма да идва, като го сърбяха зъбите. Ако влакът пристигнеше, много работа щеше да има за тях!

“А пък ако си говорим честно ­ предателят вече мина в настъпление, ­ къде я, твоята служба? Кой ни е изпращал да я носим? И откъде знаеш ­ тя може вече да не се върне изобщо?”

И всеотдаденият вече отстъпваше:

“Как е възможно? Ще се върне тя! И тогава няма да простят на такива като теб.”

“Ами, нямай ти грижа за това! Първи ще ни повикат. Защото, когато тя се върне, ти вече ще си опънал петалата, че и да си жив, няма да имаш вече сили да служиш. А я ме погледни мен ­ кучище, та дрънка, и месото по мен месо, и фигурата ­ фигура!”

Всеотдаденият затвори очи. Нямаше повече сили да се препира. И странно, той почувства, че предателят има право ­ може би спасително за всички. Защото си припомни как същият този предател веднъж спаси всички, отърва ги от смърт. Руслан стана и се потътри навън. А на вратнята се извърна, чул ново потропване: след като си беше понатъртил опашката о дървата, “отличникът по злоба и недоверие” сега се трудеше на мекото чердже. Всеотдаденият прекрачи високия праг на вратнята и гнусливо отърси лапа. И не знаеше Руслан ­ то и ние, грамотните, знаем ли?, ­ че първото ни движение към гибелта винаги е някое гнусливо прекрачване на някой праг.

Същия ден той научи още много неща, които би било по-добре да не знаеше. Да, вече почти всички бяха си измолили по местенце в някой двор, бяха приети и нахранени, а до следващото хранене бяха успели да покажат какво могат. Бяха започнали с курниците, дето е по-лесната работа, а някои и с по-едра стока. Дик, който успял да излапа половин прасе, преди да го пипнат, сега си носеше белега от шенкелния болт ­ хем на муцуната, където не можеш и да се излекуваш с език. Спусъка сам се наказал: както измъквал парче месо направо от врящата на печката тенджера, я катурнал отгоре си ­ половината му глава и гърдите бяха останали без козина, в тоя вид му дали пътя. Затвора, вярно, успял да избяга с гъска в зъбите, ама колко време ще е сит с една гъска, че и как да се върне сега, когато новият господар още отдалеч му показвал ръжена? В един двор, където никое куче не връщали, взели две наведнъж ­ Ера и Гилза, обаче тия неразделни дружки още първия ден се сбили заради някакво мъжкарче, което се заглеждало и по двете, а като се сдобрили, най-сговорно го изпохапали, само дето не го усмъртили, хората едва го отървали. И тях изгонили. Не бяха изгонени само онези, дето не бяха ги приели или пък те не бяха помолили да ги приемат. Гръм, който решил да тръгне по свой път в живота, отишъл при бунището край гаровия бюфет, наял се с развалено месо и сега, безгласен, вкочанен, лежи в някаква яма наблизо, залят с хлорна вар. Глупавата Аза решила да поминува с котки ­ не че е голям грях, Руслан би є го простил, нали и той беше опитал мишешко, обаче нали нямала никакъв опит с котките, тя дори не знаела, че в никой случай не бива да притиска до стената тия гадини ­ то и никого не бива де! ­ и котешката лапичка мигом я докопала за очите. Аза удушила тая котка, но окото є изтекло, а другото береше, тя почти не виждаше с него и място не си намираше от болка. Лоша работа, чак няма накъде! И най-лошото не беше, че се бяха уморили да чакат. Бяха се уморили да вярват.