Владимир Тучков - Руска колекция

  Владимир Тучков

Руска колекция

Авторът на настоящото произведение, което в завоалирана форма разглежда въпроса за безсмислието на деянията на всеки човек в моменти, когато той не изпълнява обществените си функции, дълги години изпълняваше тези функции, разоравайки нивата на вестникарството.

Във връзка със служебните си задължения, а понякога и по волята на циничното си журналистическо сърце, той общуваше с много хора с най-разнообразни професии, мирогледи (а мирогледите на този свят са пет, ни повече, ни по-малко), възрасти, темпераменти и разни други социобиологически параметри.

От целия този безброй хора, дали възможност на автора да спечели и безвъзвратно изхарчи по време на дългата му кариера сумати хонорари, трябва да откроим извънредно самобитната категория граждани, които е редно да обозначим с термина “руски колекционери”. Защото руският колекционер съществено се различава от колекционерите от коя да е друга националност по абсолютната безпредметност на своето увлечение.

Каквото и да събира, неговите действия не носят нито нему, нито на близките му, нито на човечеството някаква полза: нито материална, нито духовна. На пръв поглед дейността, която чужденците наричат с толкинообразната* дума “хоби”, трябва да бъде точно такава. Обаче чужбинското хоби поне дава възможност човеку да се облекчава от нервните стресове. Докато руското хоби не само не спомага за укрепването на душевното здраве, ами и често, както ще видим по-долу, го разклаща.

Кои страни на родния ни манталитет са първопричината за това явление?

Очевидно презрението на руснака към материалното въплъщение на която и да било запалила го идея. Следствието е, че в Русия идеята за полезността не само никога не е довеждала до някакви полезни за обществото резултати, но и често е подклаждала социално-икономическия упадък с произтичащото от него ожесточаване на всички слоеве от населението, което е склонно да обвинява за всички свои злочестини погрешността на идеята, предложена на народа от управляващата върхушка.

Като си имаше наум очевидната безполезност на заниманията на описаните в настоящото произведение персонажи, авторът се постара според възможностите си да придаде и на самото произведение колкото може по-безполезна форма. Защото тежко му на автор, който посяга на неразривната връзка между форма и съдържание.

Авторът

До 1992 г. Алексей имаше най-богатата в Москва (и, то се знае, в целия Съветски съюз) колекция от празни кутии от вносни цигари. Хем не български или кубински, които тогава се внасяха в страната в огромни количества, ами от чужбински по-чужбински или, както ги наричахме тогава западни. Понеже не владея английския достатъчно, ще цитирам марките на тези кутии по памет в руска транскрипция: “Малборо”, “Винстон”, “Кемел”, “Лаки страйк”, “ЛМ”, “Честерфилд”, “Бонд”, “Житан”, “Галуаз”, “Филип Морис”, “Салем”, “Лорд”, “Пел Мел”, “Кент”, “Голивуд”, “Море”, “Монте Карло”, “Магна”, “Вест”, “Астор”, “Президент”, “Три петорки”, “Данхил”, “ШБ”, “Вог”, “Собрание”, “Бленд”:*

Едва ли съм изброил дори една десета от колекцията, тъй като жилището на Алексей беше пълно с неколкостотин кутии с най-разнообразни разцветки и дори форми. Странно ще ви се види, но Алексей беше събрал цялото това великолепие, всичките тези чудесии на цивилизованото западно общество, без да е нито спекулант, нито син на дипломат. Любопитни да разгледат колекцията идваха толкова често, бяха толкова много и зяпаха с такова щение, че собственикът на експозицията започна да им взема пари за разглеждането. Не много, по петдесет копейки от човек, но и това му беше напълно достатъчно, за да си живее добре.

Много хора се опитваха да купят от Алексей неговите, както тогава си мислеха абсолютно всички, включително и някои много умни и задълбочени хора, несметни съкровища. Някой си Гоги от Тбилиси започна пазарлъка с една черна “Волга” и в края на безрезултатните преговори качи цената до три най-хубави и най-скъпи по онова време родни автомобила. Но Алексей не можеше да се раздели с колекцията си не само защото тя го хранеше и поеше прилично, но и защото сърце не му даваше. Тя въздигаше стопанина си над тълпата, караше простосмъртните да го гледат с обожание, а понякога и с мераци ако вземем под внимание по-добрата половина от човечеството. А тя не можеше да не бъде вземана под внимание, тъй като Алексей беше сравнително млад човек, макар и невзрачен както външно, така и вътрешно.

Съдбата на Алексей рязко се промени през 1992 г., когато колекцията започна да губи своята стойност със скоростта на родната валута. В страната започнаха да внасят в масови количества най-разнообразни западни цигари. И сбирката на Алексей скоро напълно се обезцени. Старите му приятели и познати изгубиха всякакъв интерес към него. Не бях изключение и аз. Обаче преди три години из Москва се разнесе мимолетната мълва, че Альошка Малборото май се обесил вследствие на алкохолизъм, докато други разправяха, че се бил оженил и веднага съсякъл жена си с брадва. Ала никой от предишните постоянни посетители на комуналното му жилище на “Арбат” не се трогна твърде от тази вест.

Сергей колекционираше дамски пликчета. Е, в сбирката му имаше и такива, за които умалителната наставка едва ли е уместна. Обаче пликовете без наставка представляваха преобладаващо малцинство, тъй като Сергей беше роден след полета на Гагарин, а до полова зрелост стигна по времето, когато московчанките вече бяха започнали да отдават предпочитание на вносното бельо.

Макар и на трийсет и кусур години, колекционерът не беше женен. Защото никоя жена на света не би се съгласила да остане за постоянно под един покрив с една толкова своеобразна сбирка от чуждо дамско бельо. Пък и Сергей беше толкова чистосърдечен и простодушен, че без всякаква мяра се фукаше с екстравагантната си колекция пред всеки гостенин, а най-вече пред гостенките. И като екскурзовод подробно обясняваше кога и при какви обстоятелства е попаднало в дома му едно или друго чудо, изтъкано от светлина и морска пяна, как се е казвала бившата му притежателка, как е изглеждала и каква вещина е проявила в леглото. Наистина, паметта на Сергей не можеше да побере толкова внушителен обем доста разнообразна информация. Ето защо на всеки чифт пликчета беше забол листче с кратък разяснителен текст. Обемът на тази колекция беше впечатляващ: състоеше се от около седемстотин експоната. Сергей є беше отредил отделна стая в тристайния си апартамент. Трудно е да се каже дали всички предмети бяха попаднали в колекцията, тъй да се каже, по естествен път, тоест като дарове след нощ на бурни ласки, пламенна страст, та дори и на бързотечна любов. За да смае зрителите, Сергей прекалено много наблягаше на количествения ефект. Тъй че от него можеха да се очакват и известни фалшификации. Твърде е възможно някои от експонатите на сутринта да са били отнемани или открадвани от нежелаещите да се разделят с тях беззащитни девойки. Не е чудно и да е купувал някои експонати, без да установява съответните отношения с притежателките им. Защото мъжката сила не е безгранична, честите и хаотични полови контакти могат да доведат до развиване на полово безсилие. А ако съдим по количеството на експонатите, Сергей вече би трябвало да е пред прага на импотентността.

Освен неподправената, почти детинска радост от притежаването є колекцията доставяше на собственика си и известни неудобства от обонятелно естество. Защото много от долните части на женското бельо бяха попаднали при Сергей далеч не в идеалното си състояние. Събрани в големи количества, те излъчваха отчетлива миризма, далеч не благоуханна. Ето защо Сергей беше принуден да държи вкъщи голям брой флакони с освежители за въздух и често да пръска със силен одеколон двете стаи, в които живееше. Ала смяташе, че да изпере колекцията би било кощунство, сравнимо по цинизъм с увиване на сельодка в листове, варварски откъснати от списание “Плейбой”.

Николай събираше въздух в половинлитрови стъклени буркани с херметично затварящи се капачки. На всеки буркан беше залепено листче, на което бяха посочени най-разнообразни сведения за съдържанието му. Например: “27.09.85. 19 ч 25 мин. “Тверская” до пощата. 14?, 743 мм жив. ст. Облачно, ръми. Замърсеност норм. Прибирах се от Кормашов.”

През декември 1998 г. колекцията на Николай съдържаше 563 мостри от въздух, той водеше строга отчетност. Какво ли нямаше тук: градски и селски въздух, горски, степен, блатен, зимен, летен, пролетен, есенен, високопланински, въздух от рудници и подземни пещери, от кабина на пилот на авиолайнер и от рубка на риболовен кораб, от стъклодувен цех и от аерационни полета, въздух от пожара в хотел “Русия” и въздух от горящия вследствие артилерийския обстрел “Бял дом”, въздух от сладкарската фабрика “Болшевичка” и от галваничния цех на завод “Динамо”... Особено горд беше колекционерът с консервираните мостри от въздуха в пилотираната космическа станция “Мир”, от родилната зала на градската болница № 5, от килиите на смъртниците във Владимирския затвор, от мавзолея на Ленин, от работния кабинет на шестнайсетия президент на САЩ, от потъналата атомна подводница “Комсомолец” и от библиотеката на Иван Грозни.

Ала бисерът на колекцията му беше малкото флаконче, в което Николай съхраняваше сетния дъх на баща си.

Виктор вече дълги години събираше изрезки от вестници, в които без значение като какъв като автор, интервюиран или герой на публикацията фигурираше човек с фамилното име Петров. Защото и Виктор беше Петров. Колкото и да е странно, в неговата колекция имаше съвсем малко кореспонденти с това име около сто и петдесет. Известните хора естрадни певци, министри, депутати, банкери, дейци на културата и изкуството, големи учени на пръв поглед бяха много повече. Но по-задълбоченото изследване показваше, че и те не са много, просто едни и същи личности фигурираха в различни публикации в най-разнообразни вестници и списания.

Основната маса Петрови в колекцията на Виктор бяха хора обикновени, със съвсем земни професии: милиционери, лекари, учители, дърводелци, метачи, мениджъри, шлосери, инженери, продавачи, полевъди, лесничеи, стоманолеяри, митничари, готвачи, военнослужащи, келнери, печатари, касиери, домоуправители, фрезисти, шофьори, фермери, брокери, пилоти, началници на цехове и производствени участъци, стругари, егери, склададжии, планински спасители, дилъри, програмисти, фризьори, рекламни агенти, огняри, такелажници, военни и цивилни моряци, зидари, тъкачи, автомонтьори, окачвачи, конструктори, дърводелци, крупиета, телохранители, шивачи, часовникари, хамали, зоотехници, данъчни инспектори, дървосекачи, миньори, обущари, администратори, помощници на депутати, дребни бизнесмени, галванизатори, печкари, свързочници, коняри, майстори на покриви, багеристи, пожарникари, технолози, концертмайстори, комбайнери, зъболекари, масажисти, сладкари... В резултат на това толкова избирателно колекциониране в съзнанието на Виктор по най-естествен начин се оформи доста странната представа, че земята се крепи на Петровите. И че без Петрови народът не е цялостен.

Владислав беше литературен критик. Но въпреки това печално биографично обстоятелство по равнище на доходите той можеше да бъде причислен към средната класа. Защото в своето свободно от служене на литературата време Владислав се подвизаваше като главен редактор на едно, както е прието да се изразяваме днес, гланцирано списание. Тоест списание за състоятелни мъже, необременени нито от излишна нравствена педантичност, нито от свръхинтелект. Някой друг на мястото на Владислав, с достатъчно пари в джоба да живее нашироко и лекомислено, постепенно би изоставил своето високо предназначение и би се втурнал презглава в света на уникатния автомобилизъм и ексклузивната ресторантска кухня, на игралния бизнес и на изтънчената продажна любов. Не че Владислав живееше аскетично извън редакцията на списанието си. Напротив. Той не отбягваше съвременните форми на релаксиране. Ала основните му житейски стремежи бяха насочени към изследването и осмислянето на съвременния литературен процес.

Ето защо няма нищо чудно във факта, че преди няколко години той се обърна към един от изтъкнатите руски белетристи, А. Б-в, с едно доста странно от търговска гледна точка предложение, което белетристът тутакси смаяно прие. Владислав купи от А. Б-в вехтия му компютър на цена, на която би могъл да си купи три нови. При което двете страни сключиха договор при конкретни условия. Белетристът се задължаваше да предаде компютъра с всички запазени в него текстове: завършени произведения, чернови и лична кореспонденция. Критикът пое задължението при никакви обстоятелства да не публикува въпросните текстове нито изцяло, нито частично.

След като получи, както му се струваше отначало, този безценен дар, Владислав започна да изследва съдържанието на компютърната памет със структуралистични и постструктуралистични методи. Тоест чрез заявката “Намери” започна да пресмята броя на използваните от писателя ключови думи, характеризиращи мирогледа на автора. Като например “живот” и “смърт”, “война” и “мир”, “ден” и “нощ”, “болест” и “здраве”, “зима” и “лято”, “свобода” и “робство”, “любов” и “омраза”, “вяра” и “безверие”, “земя” и “небе”, “душа” и “тяло”, “добро” и “зло”, “мързел” и “трудолюбие”, “гений” и “злодейство”:

Ала Владислав много бързо се разочарова в идеята си. Честотният речник на белетриста красноречиво говореше, че неговият вътрешен свят няма никакви ориентири нито нравствени, нито духовни, нито интелектуални. Думите антоними на практика почти напълно се уравновесяваха взаимно и следователно писателят не виждаше никаква разлика помежду им. Така например “добро” бе използвана 312 пъти, а “зло” 310 пъти, “свобода” 285 пъти, а “робство” 288 пъти. Така Владислав разбра, че в епохата на постмодернизма авторът в съответствие с твърдението на Ролан Барт наистина няма нито физиономия, нито душа, нито тяло. Авторът, метафизично казано, е абсолютно мъртъв. От мъртъв по-мъртъв! Той представлява един вид нежива аморфна материя, неструктурирана, намираща се в състояние на пълна ентропия. За всеки случай Владислав изследва по абсолютно същия начин съдържанието на компютъра на Г. С-р. И веднага получи абсолютно същите резултати. На поета му беше напълно безразлично как, за какво и защо пише.

След като вече имаше два напълно безполезни от научна гледна точка компютъра, Владислав реши, че щом не бе успял да извлече от тях практическа полза, би могъл да ги постави в основата на една колекция. Макар и безсмислена за литературоведската му кариера, но приятна в емоционално отношение. Защото нищо не радва човека така, както добавянето на нови и нови безполезни вещи към наличните такива. И Владислав започна да изкупува компютрите на известни поети, белетристи, драматурзи, есеисти, критици, литературоведи, преводачи.

По времето, когато се запознах с тази странна колекция, в нея вече имаше над петдесет модела от най-разнообразни марки, конфигурации и поколения. С особена гордост Владислав показваше един тутляк 286-ца, на който навремето бе творил поетът и художникът, основателят на бараковата школа Е. Л. К-и.

Михаил приключи без време кариерата си на ски-бегач. Впрочем търчането му с щеки в ръцете по заснежена местност малко трудно би могло да се нарече кариера, защото той се състезаваше в отбора “Локомотив” на Московска област. Но след като му ампутираха десния крак, Михаил се оказа негоден дори за сборния отбор на град Звенигород, където бе живял двайсет и осем години с двата си крака. Когато стана инвалид, той преосмисли миналото си от гледна точка на безрадостното бъдеще: нито професия, нито образование, нито спестявания, нито здраве. Да, здравето на Михаил не беше като на летеца Маресиев навремето, когато онзи дори без два крака успя да стане пълноценен член на обществото. Организмът на Михаил, освободен от тежкото бреме на изнурителните тренировки и нечовешките състезания, започна да отмъщава на тираничния си собственик с цял букет гадости. Пръв го споходи артритът, който бързо прерасна в полиартрит. После взе да се обажда черният дроб. И накрая, когато беше само на трийсет и три, Михаил разви жестока хипертония.

Друг на негово място би намразил не само ски-спорта, но и всички съпътстващи го аксесоари, включително снега и зимата. Михаил обаче по най-парадоксален начин се заплесна по колекционирането на смазки и парафини за ски. В неговата колекция цареше строга ценностна йерархия въз основа на обратното отчитане на времето. За всички последни постижения на спортно-химическата индустрия, които доскоро бе използвал лично, Михаил не би дал и пукнат грош. Но за да спази научната обективност или обективната научност (този неофит в колекционерството се затрудняваше да каже как е по-правилно), той все пак задели две рафтчета в най-отдалечения кът на жилището си за всичките тези отровни мръсотии, които бяха му изсмукали здравето, за тези гадни чудесии, които позволяваха да се развива бясна скорост при всякакво време и при всякакво състояние на снега, та дори и при пълната му липса.

Известен пиетет изпитваше само към смазките от края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, когато на пазара излезе италианската “Роде”, в чийто комплект влизаха бурканчета с жълт, виолетов, червен, небесносин, тъмнозелен, светлозелен и черен цвят и тубички с течни червено, небесносиньо и зелено лепило.

Още повече ценеше той “дървения период”, за който само беше чувал времето, когато цял свят карал дървени ски на финландската фирма “Ярвинен”. Тоест когато никой и хабер си нямал за омразната пластмаса и неестественото движение като на кънки, а трасетата за състезания били заглаждани не със снегоход “Буран”, а от рота войници. Два взвода утъпквали девствената основна писта, а други два минавали отстрани, за да трамбоват снега за оттласкването с щеките. След доста тежки усилия Михаил в края на краищата събра колекцията от смазки от онези времена: разноцветни бурканчета и тубички от фирмите “Суикс”, “Рекс”, “Хоменколен”, “Токо”, “Роде”. Намери дори свръхрядката разновидност на “Рекс” течната “сребрянка”, която вървеше добре по кишавия мартенски сняг. Това не беше лесна работа, защото почти никой от ветераните не пазеше вкъщи стари смазки. Първо, по всички показатели те не струваха в сравнение с новите и, второ, отдавна се бяха развалили под безжалостното въздействие на времето. Всяко нещо си има своя срок на съхранение, който впрочем няма никакво значение за истинския колекционер. Защото за един колекционер са важни не физическите предмети, а по-скоро идеите, съдържащи се в тях. Или дори цифрите, с които тези предмети се броят. А има ли нещо по-абстрактно от цифрите?

Също от шейсетте-седемдесетте години бяха и родните марки “Темп”, “Висти”, “Виру”. Тук имаше както традиционни разфасовки във вид на цилиндърчета и тубички, така и своеобразни съветски пластинки, увити в станиол, напомнящи по форма блокчета детски пластилин. А течните смазки “Виру” се продаваха в кръгли бурканчета, в каквито сега се продава блажна боя.