Вторият двойник на Руслан (вече в ролята на антипод) е Очукания. Бивш зек, изучил цялата тая Служба, тая наука откъм обратната є, вътрешната страна. Бивш зек, отровен от лагера, привързал се към лагера, неспособен вече да живее на свобода с нещо друго освен с тези тягостни, мъчителни спомени за лагера. Абе с две думи ­ Очукан човек. Колко познат, колко близък ни е този образ! Питаш, да речем, някой новопристигнал, докаран по втора присъда арестант: ­ Е, като беше там, на свобода, не ти ли домъчня за лагера? ­ И тоя човек, същинска изопната струна, пронизан от непонятна болка по свободата (да, да, именно по свободата!), вземе, че ти отговори: ­ Домъчня ми! И още как ми домъчня! Гаврътнеш една чашка, разбираш, и току усетиш, че те тегли обратно към лагера. Просто те тегли бе. Мъка, ей!...

Между другото, именно затова на Очукания с неговите жални монолози на лагерна тема е отделено толкова внимание в повестта за Руслан, за едно куче, което, ако искаме да сме точни, не би могло да разбере тези скръбни и дълги тиради, камо ли да ги перифразира в кучешкото си съзнание. И какво излиза ­ изкривяване на жанра ли? Нарушаване на стила? Да, но ако Очукания като символ, като характер внезапно не се бе оказал в интерпретацията на Владимов вариант на Руслан, представен обаче в това лице откъм противоположната страна ­ на охраняваните. Вечният конвоиран (Очукания) и вечният конвоиращ (Руслан) си приличат по едно ­ по неспособността си да се разделят с призрака на лагера, на пръв поглед уж изчезнал, но пуснал корени в душата, съвпаднал с биографията, с живота, с чиито останки се хранят и двамата ­ бивши противници, полюси, антиподи, които са в състояние да съществуват единствено в тази извратена, противоестествена връзка, попила вече в тяхната природа ­ на жертва и палач, на охраняван и пазач.

И тъй, след закриването на лагера и предателството на Господаря Руслан намира у Очукания свой антигосподар, на когото е верен изключително като на символ на отминалата епоха, като на нагледно пособие, на доказателство, че тази епоха я Е ИМАЛО наистина, а не я е сънувал, и то като на отрицателен символ, със знак минус, и то верен временно, до онзи блажен момент, когато най-сетне ще се върне истинският Господар и отново ще подреди нещата по законните им места. Очукания пък, както знаем, се е настанил солидно в близкото село, у една жена, леля Стюра, понеже няма сили да се отдалечи от вече несъществуващата, но привличаща го като магнит, погълнала живота и душата му забранена зона. Тъй че заедно с Руслан ние навлизаме в нов, по-разширен кръг на битието, представен от персонажите на повестта ­ хора и кучета. В дадения случай леля Стюра и нейното куче Трезорчо повече от когото и да било друг представят обществото на свободните хора, “простия народ”, тоест средата, която няма непосредствено отношение към идеалния, лагерния ред, ясно разделен на конвоирани и конвоиращи. Обаче става ясно, че и дотук се е докопал с яките си пръсти Законът на телените заграждения, осакатявайки възможно най-здравата, народната почва и превръщайки цялата страна в “голяма зона”, както я наричат зеките, за да я различат от “малката зона”, от лагера, от затвора, намиращ се в центъра, винаги в центъра, в самото сърце на “голямата”.

Ето че Очукания се сеща за предишния си погубен живот и въображението започва да му рисува прекрасни картини ­ как трябвало по-рано, насред присъдения му срок да избяга от лагера, ако бил знаел тогава, предварително, че току под носа му, в тишината, е имало една жива душа, милозливата леля Стюра, която умеела и да опази арестанта, и да стопли душата му. Но Стюра не оставя нито него, нито нас, читателите, дори за минута да се разнежим в мечтите си за прекрасните изконни добродетели на народа, който винаги е бил милостив с “горкичките” каторжници. Тогава тя, както разбираме, е щяла да съобщи където трябва.

С една дума, Стюра, хилядите Стюри са били превърнати във верни Руслановци, тоест материалът е бил не някаква си гнилоч, човешки отрепки, а, което е най-печалното ­ неговите добродетели ­ вече споменатата вярност, чувството за истина и справедливост, вековната жажда за близост, за братство (понятията “свои” и “чужди”). Насъскването срещу “шпионите”, срещу “родоотстъпниците” е създало не някаква особена, безнационална нация, нито пък порода “нови хора”, изгубила представите си за добро и зло. Не, духовният и нравствен потенциал на народа си е останал жив (както леля Стюра си е останала леля Стюра), само дето тази почва е родила горчиви плодове...

Трезорчо, също като леля Стюра, хвърля светлина върху категорията “народ”, който няма отношение към зоната с нейните рязко обособени касти на конвоирани и конвоиращи и е намерил поминъка си където дошло, поминък далеч не лек при тези житейски обстоятелства, но освободен от сакраменталните задължения на лагерен пазач. На езика на социалната антропология бихме могли да наречем Трезорчо работническо-селско куче, лице безпартийно, неофициозно, не военно, а типично цивилно и дори частно, лице от онези, които вестниците обикновено формулират като “обикновен съветски човек”, а в живота хората открай време го наричат “чичка”. “Кривокрак, късак, с издут корем”, Трезорчо, също като стопанката си Стюра, е един от безродната подритвана “маса”, твърде пъстра, разнообразна с характерите си, но живееща не по заповед, незадръстена от марксистката наука, а според собствения си, макар и простичък, разум и опит, ръководена от здравомислието, което от памтивека и до днес е достатъчно на руския народ. Поставен до Руслан, идеалния герой, Трезорчо се изявява в няколко, на пръв поглед взаимноизключващи се, аспекта: той безспорно е и нисше създание, склонно към раболепие, към дребни хитринки и компромиси, но същевременно с нещо превъзхожда лагерния ветеран ­ ако щете, дори с принадлежността си към това дребничко, но весело и свободно племе ­ при избора на поведение способно ако не и на твърде отговорни, героични постъпки, поне на широта, дружелюбие, търпимост, сърдечност и истинско благородство.

Но ако ние все пак можем да разберем предимствата на безидейния Трезорчо пред дресирания Руслан, както впрочем разбираме и неговия тъжен укор, насочен към служебния пес, по-болезнен и тревожен е опитът ни да си отговорим на въпроса ЗАЩО в очите на “народния” Трезорчо Руслан въпреки всичко си остава недостижим идеал, обект на боготворене и преклонение, които ни най-малко не са лицемерни и очевидно са свързани с изначалната потребност на живите същества от нещо светло и справедливо. Мигар не му стигаше един “култ към личността”, та тутакси е хукнал подир следващия? Малко ли му бяха икономическите “успехи и постижения”, които в действителност са по-добре представени у самия Трезорчо, отколкото у великолепния Руслан? Или не може да живее без солидния, авторитарен ред в обществото, при който всички маршируват с ръце по шевовете и отдават чест според устава на висшестоящите кучета началници? Не, разбира се. На Трезор непременно му е нужен символ на абсолютното куче (“на истинския човек” ­ както биха казали хората), символ висш, неоспорим, а именно Руслан е най-подходящият за тази роля. Трезорчо е верен и на своя кокошарник, което дори е по-почтено и по-перспективно, отколкото да си верен на един лагер. Руслан е “вярващ”. Руслан е озарено от свръхприродната идея за “вярата” същество, презряло всяка суета, всяко долнопробно съображение за изгода и нужди от ежедневието, щом в него липсва тази неистова, изгаряща го отвътре “вяра”. Същество не просто дресирано (всички сме дресирани), а отишло по-далече, ОТВЪД И НАД дресировката, устремено към най-високата цел. Трагедията на Руслан не се състои в това, че не са го оставили на мира като повечето кучета на нивото на Трезорчо и са му направили душевна вивисекция (ами така просто всички щяха да си бъдат обикновени кучета и да размахват опашки!). Трагедията на Руслан е ­ и нека читателят ми прости това сравнение ­ трагедията на Русия, спрямо която Руслан се явява не просто поредното є осакатено изчадие, а единствен борец, знаменосец, е, че не дава възможност за други големи дела на една жадна за висша правда и подвизи душа в отредения є исторически кръг живот освен подлия лагер, в името на който той приема и законната си гибел.

Хем какво добро куче беше! И човекът е добър, добър е и народът, отгледал това куче, което именно го ограничава и го кара под конвой към ада, където всеки доносничи срещу всеки и слухти за другия. Ами какво да правим тогава, къде е изходът, господа?! И кого трябва да заколим, а кого да наковладим пред оперативния работник?... Затворен кръг!

И нашето положение щеше да бъде безизходно, и нямаше да ни помогнат нито Руслан, нито Очукания, нито леля Стюра, нито Трезорчо, ако авторът не бе събрал сили да вкара между другото във въображаемата картина на лагера-държава още един актьор ­ кучето с романтичното име Ингус. Ингус е изключение от правилата, излиза извън рамките на историческия опит, извън навиците на човешкото и кучешкото царство ­ по посока на лекомислената свобода. Поставен до Руслан, за останалата глутница пък да не говорим, Ингус е най-чиста проба интелигент, аристократ. И то натура художествена, поетична. Може би гениална. Къде ти ще го сравняваш с Чеховата Кащанка, която отвръща с радостен лай на възклицанията: “Талант! Талант!” При цялата ни симпатия към нея Кащанка все пак е от породата на Трезорчовците. А Ингус си е Ингус и нищо друго! По рождение и по професия подведомствен на караулната Служба, той просто игнорира тази глупава служба, понеже е необичайно надарен с разбиране за нещата, с нестандартно мислене и способност да върши всички прости нещица, които толкова дълго и скучно му втълпяват господарите ­ без никаква дресировка, без усилия, но за сметка на това и без явно усърдие и желание да преуспее. Зает с известни само нему размисли, тъжно и безцелно замечтан ­ което ни позволява, ако потърсим аналог на Ингус в руската литература, да го сравним с Татяна Ларина ­ да, потънал в мечтите си, които сякаш предварително пророкуват какво го очаква, същество от друг свят, завъртяно от земна орисия, той се стреми към природата, към горите, ала не за да се върне в първообраза си на вълк, а за да се отдаде на меко и чисто съзерцание ­ “на поезията на безпричинните постъпки”. Я го виж ти, измъкне ли се в гората, Ингус си прави никому ненужното, безцелно ТЪРКУЛ-ТЪРКУЛ! Човек веднага се сеща за Манделщам, за Пастернак...

Дали случайно Манделщам, поетът, най-много склонен, както си спомнят с неодобрение съвременниците му, към “чисто изкуство”, ПРЪВ в руската поезия написа ­ на пръв поглед в разрез със собствения си вкус и признание ­ сатира за Сталин, за което си и плати според всички стандарти на епохата.* Да го питаш Манделщам защо не си кротуваше в неговата “кула от слонова кост”?! Сега, когато всички станахме много умни и разсъждаваме, и спорим кой по-надалече, кой по-силно тласка Русия напред ­ ленинците или фашистите, патриотите или западниците, либералите или привържениците на нов авторитарен ред ­ ние някак си забравяме този ранен опит, докарал Манделщам до каторга, а Пастернак до “Доктор Живаго”. Но върху водното черво ­ върху този апокалиптичен змей, заливащ хората до смърт, до вледеняване при минус четирийсетградусов студ ­ се нахвърля именно Ингус! И неволно, без да го е целял, застава начело на лагерно въстание на изпитаните служебни кучета ­ той, Ингус. А уж бил “представител на чистото изкуство” ­ хайде де!...

Така че нека не презираме тези мечтателни интелигенти (тези хилчовци, както ги нарекъл другарят Ленин, тези мухльовци, както добавил другарят Сталин). Превърнали сме в обичай тормоза над интелигенцията: нали знаем, че няма да отвърне, че как ще се възправи тя срещу народа, щом тъкмо в негово име хубавичко ще я скастрим и напляскаме ­ твърде много съвест и лиготии има у нея. И изобщо е нищо и никаква прослойка в сравнение с народа. А между другото в композицията на живота, начертана в книгата на Владимов, надеждата, мечтата, която все пак се опитва някак си ако не да разкъса, да прегризе змея, поне да въздъхне по свободата, е една ­ Ингус...

За компания на Ингус, единствения интелигент в кучешкия хоровод, е определен (като на Руслан ­ Господаря, като на Трезорчо ­ леля Стюра) единственият интелигент сред тукашните хора ­ Инструкторът (и имената им си подхождат: Ингус ­ Инструкторът). И в момента, когато Ингус извършва своята най-ярка непредсказуема постъпка и вдигайки кучетата на бунт, стига до най-висшата си очовеченост, Инструкторът, когото свързват със Службата само любовта и интересът му към кучетата, също въстава и полудявайки, се превръща в куче. Това отговаря на общата образна структура на повестта, където хората са представени като кучета, а кучетата ­ като хора. Ала безумният Инструктор, застанал на четири крака и залаял по кучешки, говори с непредсказуемата си постъпка не за падението на човека, а обратното, за неговото, човешкото духовно прозрение. Защото полудявайки, Инструкторът замества убития Ингус, превръща се в пълноправен Ингус в неговия звезден час.

Две чувства ­ УЧУДВАНЕ И СЪЖАЛЕНИЕ ­ според нас са определящите, авторските чувства, не само доминиращи в книгата, но и позволили на Владимов да я напише. Да започнем с УЧУДВАНЕТО, което не се свежда до сякаш непрестанните гатанки, които авторът задава на читателя, стъписан пред описаните от самия него факти: как е могло да стане така, че хората и зверовете, не щеш ли, да си сменят ролите? Или ­ защо прекрасните семена, посети във всяко живо същество, не щеш ли, са покълнали и са се трансформирали в Службата в собствената си противоположност? Освен тази собствено концептуална страна на произведението, за която вече говорихме, учудването, преобладаващо тук и свързано с “кучешкия поглед” към заобикалящото ни, позволява на всички обичайни, най-прости характерни черти на действителността, които отдавна сме престанали да забелязваме, чертите, загубили съдържание и форма, някак наново да се запечатат в смаяното ни съзнание. Господи, как е възможно по-рано да не сме се учудвали, като сме гледали това! И така, предизвиквайки учудване, светът вече е достоен да го възпроизведеш, да го увековечиш на хартия, за да го запомниш и осмислиш. Епохата, действителността, която може би първоначално се е гневила, обидена, задето творецът борави с нея толкова непочтително и “изопачава всичко”, преобръща нещата с главата надолу (да речем, историята с хората и кучетата), в крайна сметка трябва и ще бъде благодарна на твореца, който я е увековечил по този неочакван начин, тъй че тя вече няма да потъне, да изчезне безследно в Лета, както не е останал спомен за разните обри или хазари. Ако го нямаше, да речем, Руслан, верния Руслан, от нас нямаше да остане положителен герой с подобна девствена и горда осанка, и то извлечен от глухата, измираща среда на лагерната “вохра”*, където никога и помен не е имало от каквито и да било герои ­ само “ченгета” и “милицаи”...

Не, ако бях чекист, аз щях да бъда доволен. Повестта “Верният Руслан” щеше да ме направи щастлив: тя е нещо много по-солидно от хилавите мемоари за Блюхер и Рюмин. Разправят, че Рюмин страшно крещял, когато го повлекли да го разстрелват... Виж, Берия, напротив, държал се спокойно. “Охо, почакайте, тепърва ще ви дойде на главата Берия!” ­ повтарят от време на време лагерните началници на днешните арестанти ­ заканително и с надежда. А и сред днешните зеки някой от отявлените дърти бериевци, излежаващи двайсет и пет годишната си присъда заради своите и чужди грехове и уредени от началството на най-сладките длъжности ­ от лагерен “библиотекар” до съзерцателен “домакин” ­ в което проличава грижовното отношение на “нашите хора” към “нашите хора”, които, макар и временно, са претърпели крах ­ току ще възкликне, кършейки ръце: ­ За какво лежа бе?! Едно не разбирам ­ каква вина имам? Нали ние бяхме войници, предани войници! Нямаше по-предани от нас! Ех, да можеше да ни върнат, да ни повикат!...

Ех ти, предани идеалисте Руслан...

Първото, непосредствено впечатление от повестта “Верният Руслан” ни подтиква да я сравним или с книгите за лагерите, или с разказите за животни като “Холстомер”* или Чеховата “Кащанка”. Но е възможен и по-гъвкав поглед, вписващ книгата на Владимов ­ не по формално-тематичен, а предимно по нравствено-проблемен признак ­ в по-широката и концептуална, така да я наречем, традиция на руската словесност, водеща началото си от Акакий Акакиевич на Гогол и продължена от Достоевски. Руската литература винаги е била изпълнена с трепетно внимание, интерес и любов към страдащия ближен, в което може би най-пълно се проявяват нейните скрити или явни християнски тежнения. Но сега ще стане дума не изобщо за цялата огромна, необозрима маса “унижени и оскърбени”, за които са писали и ще пишат руските автори, а само за една, специфична категория хора, които в различна степен на убеденост можем да определим като същества смазани, претърпели нравствено падение и сякаш предварително загубени за човешкото снизхождение и състрадание. Именно затова споменах като родоначалник на тази традиция Гогол с неговия “Шинел” (разбира се, може да изберем и друга начална точка): Акакий Акакиевич Башмачкин не е просто “беден човек”**, а насекомо, безинтересно, ненужно на никого, сякаш по рождение зачеркнато от списъка на достойните да живеят, камо ли пък да се радват на сериозно писателско съчувствие. И в повестта на Гогол това същество е подложено на анатомично, жестоко и състрадателно изследване, което без каквито и да било глезотии и сантименталности довежда в крайна сметка до човешката реабилитация на Акакий Акакиевич.

Разликите са толкова големи, че е естествено да си зададем въпроса: а каква е всъщност връзката между Башмачкин и Руслан и нима прилича този жалък, смачкан, но все пак човек на могъщия, героичен красавец пес, който, макар да ни накара да се привържем към него, все пак, ще прощавате, си е едно куче? Вярно, различни са, ПОЧТИ различни. Но тук имаме наум далеч не пряката, набиваща се в очи, а скритата, генетична връзка, която формира ЕДИНСТВОТО на литературата (при цялото разнообразие на материал, идейни потребности и вкусове) в качеството є на цялостно, органично и развиващо се тяло, позволяващо на писателите вчера да откриват ­ на едно абсолютно определено място ­ онова, което утре, в друг вариант други автори ще открият и продължат на друго. Именно затова ние можем да казваме “РУСКА ЛИТЕРАТУРА” (сякаш имаме предвид някакъв движещ се, но единен организъм), макар в началото є да стои Акакий Акакиевич, а в края ­ различният от него, самостоятелен Руслан.

Впрочем тук има и по-близка социално-психологическа, жизнена роднинска връзка. Двата персонажа, предизвикали съчувствието на авторите, принадлежат на казионната, безлика изпълнителска Служба, която фактически изчерпва интересите им, предопределя съдбата им и ги лишава от шансове да се проявят по различен начин, в измерение, различно от тази програмирана форма на нищожен чиновник или държавно служебно куче. И погледнете само, двамата в своите рамки са по своему щастливи и намират в Службата високата цел, неоспоримия смисъл на битието, приемайки я за единствена възможност за съществуване.*

За да почувстваме истински до каква степен Руслан е спечелил симпатията и разбирането на автора, не бива да забравяме какво представлява по принцип едно служебно куче с неговите строги функции ­ не този конкретен Руслан, който вече ни се разкри отвътре като надарена с разум неповторима личност и така пробуди у нас братски чувства, а самата му длъжност на куче пазач в очите на неизброимата охранявана маса хора. Тези очи, тъжни и проклинащи, очите на прегазените хиляди абсолютно невинни хора са ужасяващият емоционален фон на повестта, макар че не само те са съдници на поведението на Руслан. Ако съдеха само те, без авторовата намеса, без авторовото проникване в осакатената, но по своему добра и любяща душа на кучето, този слуга на господарите си, изпълняващ отвратителната си служба, не би пробудил у нас никаква душевна реакция освен може би, в най-добрия случай, хладно отчуждение. Защото палачът винаги си остава палач. Да, кучето не е виновно, че са го накарали, научили да пази и да измъчва хора според всички правила на охраната. Но там, където нормалните човешки отношения са извратени до привеждане в действие на някакъв адски замисъл, където човекът е превърнат в роб на кучето, там то в своето служебно усърдие незабавно се превръща в очите му в гнусен, безчувствен звяр, който не ти е жал и да пречукаш. Друг е въпросът, че човекът е по-свободен (вътрешно), по-разумен и по-способен да прощава, тъй че сваленият от длъжност Руслан пробужда у Очукания не само старите навици на арестант, но и приятелска симпатия. Но в работата пак този Руслан, погледнат обобщено, като идеалния пазач, заслужава да му отговарят със същото, с което той си вади хляба ­ с хитрост, презрение, насмешка, омраза, инстинктивен стремеж да се отървеш от всемогъщия пес.

Но нека се върнем към Гоголевия Акакий Акакиевич, поставил началото на тази литературна традиция. Гогол пръв, без нищо да спестява, а напротив, сгъстявайки боите в своя неспособен на нищо освен механично да скрибуца с перодръжката чиновник ­ забелязва светлината. И ако преди Гогол Петербург си е живеел прекрасно без Акакий Акакиевич, сякаш не го е имало, сякаш той не е живял на тази земя, то сега, след “Шинел”, сянката му завинаги става частица от невската мъгла, от мразовития петербургски климат и ние вече навеки не ще се отървем от режещия сърцето въпрос, внезапно произнесен от мъртвешките устни: “ЗАЩО МЕ ОБИЖДАТЕ?...”

Не му е тук мястото да се задълбаваме в историко-литературните кривулици на това нравствено развитие, на тази художествена школа, в която по-късно висшата роля на анатом и целител на изгубени души е била отредена на Достоевски. Достоевски изведе на авансцената на словесността дълга върволица покварени и погубени създания. Достоевски ни научи как да разберем и съжалим един убиец (Разколников), като изследваме най-подробно неговото мрачно съзнание, и го направи с помощта на друго погубено от покварата създание ­ проститутката Сонечка. Това беше стъпката, следваща Гогол ­ дори не стъпка, а цяло стълбище, изминато с една крачка ­ до най-долните стъпала на ада. Достоевски ­ вместо нас ­ слезе до най-последните, до отхвърлените и постави ­ последните ­ над нас. Всъщност заради това ние наричаме Достоевски християнски писател...

Без да сравнявам мащабите, влиятелността, значителността на дълбочината на тези изследвания, чийто списък по принцип бих могъл и да продължа, смятам за свой дълг да причисля новата повест на Владимов към подобен род явления в руската словесност, свела своя поглед не само към нещастните, но и към покварените души, не само към жертвите, но и към убийците. От лагерния опит, който подобно на лава се изплиска в нашата епоха от каменните недра върху повърхността, който като житейски опит изобщо е дълбок и огромен, поучителен и разнообразен, авторът на Руслан е извлякъл предимно един пласт от битието, доскоро почти неизследван: лагерната охрана, хората и животните от караулната Служба. Ние презираме този слой от обществото (и добре правим), подиграваме му се (също правилно) и справедливо негодуваме срещу онова, което извършиха и тепърва ще вършат тези хора. И Владимов като всички нас се е ужасил от тези зверства, от тази малоумна тотална психология, вечно заплашваща с ново нашествие на лагерите. Но Владимов е ужасин още повече от страшната метаморфоза на човека, от степента, до която той се е погаврил със себе си. И го е погледнал “с изненада и жал”...

Повестта на Владимов “Верният Руслан” е далеч от морализаторските тенденции, тъй че не бива да извличаме от нея някакво ясно очертано вероучение или практическо ръководство. Ала отзвукът, ала ехото от онези нравствени и собствено писателски подбуди, които са подтикнали Достоевски да пристъпи надолу към убиеца и да потрепери от наказанието, което той сам си е измислил, след като е престъпил чертата, па макар и в името на най-прекрасни и прогресивни идеали на хуманността и всеобщото щастие ­ се дочува тук. И което е особено радостно: най-новата руска словесност, макар и обградена от толкова затвори и лагери, е съумяла да се издигне толкова високо в разбирането за нещата, че е извлякла от тези страдания не риторично-програмен, а съединен с вътрешния свят на всяка твар урок ­ включително и за онези, които неумолимо следват Закона на теленото заграждениие.

Голямата литература, в която повестта за кучето въвежда Владимов, трудно се поддава на тематично деление: това, видите ли, е за “работническата класа”, а това ­ за “лагерите”. Именно затова, без да възразявам, че “Верният Руслан” е просто историята на едно куче, служебно куче, аз си позволих да си задам някои хипотетични въпроси, може би излизащи извън рамките на темата. Естествено, формата си е форма, зона и телени заграждения, от които не можеш да се измъкнеш. Но ако в тази зона ­ в нейния кръг ­ е целият живот, целият свят ­ и хората, и зверовете?...

 

1975

Превод Здравка Петрова