Абрам Терц (Андрей Синявски)

Хора и зверове

Той не е кръвожаден звяр. Просто е травмиран от службата.

Г. Владимов,

“Верният Руслан”

 

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

И ИЗПЪЛНИТЕЛИ

Р у с л а н ­ служебно куче, честен чекист, руски богатир

Г о с п о д а р я т ­ охранник

Г л а в н и я т г о с п о д а р ­ началник на лагер

Т р е з о р ч о

Л е л я С т ю р а ­ народ

О ч у к а н и я ­ бивш зек, вечен спътник на Руслан

И н г у с ­ интелигент, в известен смисъл авторът на повестта Г. Владимов

И н с т р у к т о р ъ т ­ кучешки бог, alter ego на Ингус

Д ж у л б а р с ­ куче, alter ego на началника на лагера (за него се отнася мотото на настоящата статия).

 

...Пак за лагера значи. Познатите забранени зони и телени заграждения. Като че ли тези думи ­ “забранена зона”, “наблюдателна кула”, “тараш”, “ченге” ­ не само са се просмукали в националното самосъзнание на Русия, в нейния език и в стила є на живот, но и са обогатили речника на Европа и Америка, влезли са в състава на кръвта на днешния свят. Как без думите “забранена зона” сега да разбереш нещо, да обясниш ­ в смисъл какво става, а и изобщо мирозданието, земята и небето?... Тя е нашият космос, “забранената зона”, нашият дом, нашият квадрат цивилизация. Не можем да изскочим от него, както, да речем, античният мислител не е можел да излезе извън рамките на “полиса” или пък китаецът ­ извън границите на Небесната империя, оградени с Китайската стена. И колкото и свободно, широко да ни се струва в момента нашето жизнено пространство, вгледаме ли се, виждаме, че щем ­ не щем, ние сме деца на ГУЛаг, пепел от Освиенцим. И когато се събудим сутрин сред някакви френски оранжерии или бразилски прерии, ако прериите още съществуват, стига да се взрем, откриваме опознавателните знаци на епохата: телени заграждения, наблюдателна кула, бараки и ченге горе на наблюдателната кула. Култура. Полис.

...През това време лагерите, потулени в земята, изчезнали, продължаващи скришом да затягат мрежите, раждат ли, раждат. Отдавна заровените, изгнили или изгорени кости по странен начин се превръщат в едва ли не единствената плодоносна почва, която ни говори ­ с хилавите си кълнчета ­ за най-важното, за главното. За това, как да живеем сега, днес, и в името на какво да изчезваме. За немците не знам, не говоря за тях, но руските лагери тепърва ще пораждат и вече са породили словесност, учудваща света, от нея не можете се скри, не можете избяга, докле сте живи; докле сме живи, всички ние в ХХ век сме зад телените заграждения. Опитите да забравим, да изтрием от паметта си, да припишем всичко на Сталин, стига, писна ни, уморени сме, добре де, имало е грешки и наблюдателни кули, вината не е наша, партията нали си призна ­ това тягостно мълчание, надвиснало над погубените души, със сигурност невинни, тепърва ще отекне, и то как ще отекне...

За кучетата е написана много литература. Имам предвид художествените образи ­ от “Белия зъб” до “Кащанка”. Верният приятел на човека, кучето, в чието присъствие сякаш самият човек става по-мек и по-ясен, по-себеподобен ­ отразен в предания и малко ироничен кучешки поглед, ­ на страниците на книгата става наш незабележим и неизменен водач, сянка, която ни помага да разберем, да проумеем какво представляваме: двуноги същества, ту богоподобни в сравнение с четириногия брат, ту някакво нелепо, чудовищно отклонение от общата животинска норма, от вселенските представи за добро и зло. С една дума, кучето не само в бита, но и в литературното си отражение помага на човека да познае себе си.

Верният Руслан ­ ако ще определяме този образ в общолитературни категории и според авторската, предложена от Владимов скала, която определено превежда човешките понятия на кучешки език и обратно ­ не може да бъде наречен другояче освен още една, при това сумарна вариация на тема “положителният герой” в съветската литература. Съответно, поставен и в рамките на социално-етичните нормативи, Руслан напълно се вмества в представите за “челник”, ала челник, който не е произведен специално в инкубатор, за да бъде нравоучителна кукла, а е взет от живота какъвто си е, като негова естествена рожба. Нещо повече, Руслан е “идеалният герой”, толкова дълго търсен от съветските писатели, безстрашният и безупречен рицар, рицарят на комунизма, който служи на идеята по убеждение, отдавайки є се без остатък, включително до способността всеки миг да пожертва живота си за нея. Представите за честност, вярност, героизъм, дисциплина, партийност, за неразривното единство на личната и обществената воля ­ всичко онова, което е залегнало в основата на възпитанието от ранна възраст на милиони и милиони двуноги и е наречено научно “морален кодекс на комунизма”, е изразено в този характер с наистина ослепителна чистота. И обстоятелството, че имаме пред себе си не човек, а куче, не променя същината, а придава на положителните качества на Руслан само по-голяма органичност, простота и трогателно правдоподобие, като му позволява да заеме може би първото място в челния ред на положителните герои. В това отношение аз бих се осмелил да провъзглася повестта за верния Руслан за връх, за апотеоз на идейно-възпитателните стремежи, изпълващи цялата комунистическа пропаганда, която гледа на изкуството, на морала, на политиката, а понякога и на самия живот като на свой собствен придатък.

И същевременно всички тези положителни и героични черти, събрани у Руслан така, че той се възправя като жив паметник на нашата епоха, пробуждат у нас, читателите на повестта, скръб и ужас, съжаление и смях, горчив смях: ето докъде значи може да бъде докаран човекът, да бъде развратено кучето, ако всичките добри, естествени заложби на природата ни бъдат противопоставени на живота ­ за изграждане и поддържане на... клетка! Защото нали не някакви неразбираеми, паднали от небето “зли същества” служат като пазители и изпълнители на властта, чиито символи завинаги ще останат забранената зона и бодливият тел, а самите ние ­ обикновени хора и кучета, надарени понякога с необикновени таланти като ум, вярност, храброст, самоотверженост, умение да отстояваме докрай реда, приеман за идеал на човечеството. В най-голяма степен това се отнася за главното действащо лице в повестта, за верния Руслан, показал чудеса на висшата кучешка добродетел ­ верността, за Руслан, който заради службата, заради господаря “е готов на всичко, ако трябва, и да умре”. Формулирани като граждански правила, тези напълно естествени, извиращи от кучешкото сърце добродетели могат доста точно да се предадат с думи, за съжаление доста клиширани, но превърнати в закон за човека: “преданост на делото на партията на Ленин и Сталин”.

Но какво общо има тук Руслан, това прекрасно, спокойно и човечно куче? Какво общо имаме тук ние с вас?! Ами общото е, че когато му дойде времето ­ а това време дойде и съвпадна с нашата епоха ­ всички най-добри възможности и способности на човека, най-святите ­ уверявам ви, най-святите! ­ се пренасочват, без дори да подозират, от доброто към злото, от истината към лъжата, от предаността на човека към умението да вкарваш човека в “строя” , а опъва ли се той, да го захапваш за ръката, за крака, за гърлото, рискувайки, ако потрябва, и собствената си глава, и да превръщаш глупавото стадо, наречено “хора”, “народ”, в хармонична колона арестанти ­ в “строй”. Кой е изобретил това, кой е създал науката, която се втълпява и на хора, и на кучета? Къде да търсим виновника, първопричината? Някои стоварват всичко върху Сталин, по-далновидните съзират пред тези колони Ленин, който запокитва тояжката към идното ­ “апорт!”. Трети, най-сетне, хвърлят подозренията си върху самия Карл Маркс ­ че е започнал злоупотребите, че е сложил началото на марша, за който в края на краищата пълната отговорност трябва да понесе Руслан, едно куче... Ами че ако продължаваме в този дух, сигурно ще стигнем до първоизточниците на историята, до човешкото грехопадение. И ще постъпим правилно. Кой пръв е убил? ­ Каин! Кой е първият предател? ­ Юда. Но ако все пак, след като сме признали и Каин, и Юда за наши основоположници, стъпим на по-достъпна за непосредствено възприемане почва, в крайна сметка виновен пак ще излезе Руслан! Може би (хайде, от мен да мине) височайшият Инструктор, предвидил забранената зона, преподавал ходене по греда ­ и той на четири крака, ­ “разпознаване” и така нататък, в началото дори не е подозирал, че всичко ще свърши толкова зле? Със сигурност не е подозирал, а просто е обучавал кучетата и ги е подготвял за бъдещия им, научния мироглед... Но нали на нас, кучетата, ни е отредено сами да се оправяме в подарения ни квадрат, в рамките на “зоната”, на историята. На тях, основоположниците, никой не им търси отговорност, отговорността ще носим ние. И тук авторът, Владимов, изстрелва в мозъка и съвестта ни още едно мистично понятие ­ Службата, тоест, казано под секрет ­ СИСТЕМАТА...

Тук преминаваме към утопията, в условията на която е израсъл и е бил възпитан Руслан, който дори не е помирисвал нещо различно от предложения му “морален кодекс”. В условията, където тренировката, дресировката за “отличник по злоба”, за “отличник по недоверие към външни лица” (при която “външното лице”, разиграно от чекист в чувалеста дреха, ден след ден му предлага отрова, горчица, боде ухото му с игла, внушавайки на кучето, че всеки “външен” е шпионин, враг на народа) започва от деня на раждането, нищо друго и не може да се възпита у едно същество, изпълнено с обич и доброжелателност към хората. Би ли могъл да е по-добър Руслан от това, което е, би ли могъл да изпитва доверие към “външния”, щом още от кутре са му внушавали ­ хем не просто са му внушавали с думи, а всеки път са потвърждавали думите с чувствителен, болезнен похват ­ че всичко “външно”, поставено извън регламента на “господарите”, е безусловно и абсолютно зло?...

Можем ли след всичко това да осъждаме Руслан?

Светът, в който му е било писано да се роди, е прекрасен. Предписаната хармония е забранената зона и теленото заграждение. Какво по-чисто, какво по-справедливо може да има в живота от тези стройни колони затворници, поведени към небитието? Стъкленият похлупак на Замятин в романа “Ние”, проектите на Оруел, сънищата на Хъксли и Кафка ни огряват от преданите, любещи очи на Руслан. Той изобщо не е теоретик, той е просто практик, изпълнител на дареното му щастие ­ “да живееш при комунизма”. В една прекрасна, авторитарна система, която сама е оправдание на себе си и безкрайно се къпе в собствените си лъчи, няма и не се пораждат съмнения. Службата е “най-доброто, което бе изпитвал Руслан”. “Най-добрата награда за Службата е самата Служба”, а най-страшната от злините, по-страшна от самата смърт ­ отстраняването от Служба. Самите затворници, опитващи се да нарушат по един или друг начин световната хармония, да излязат от строя, да побягнат, да напуснат тази “светла обител на добротата и покоя”, са просто слаби и неразумни деца и според Руслан те нещо не схващат както трябва, затова и са подложени на морално въздействие, на превъзпитание, та да разберат най-сетне “къде се чувстват наистина добре” ­ в лагера. Подчиняват ли се, той не изпитва към тях злоба или омраза, а само леко съжаление към детинската им глупост и ­ както подобава на бойно куче, което служи честно и нито за миг не забравя дълга си, ­ “здраво недоверие”.

Като всяка утопия лагерът е затворен в себе си и представлява строго подобие на остров. Оттук идва всъщност толкова пасналата на животописа на лагера литературна форма “робинзонада”, тоест формата на заоблен, ограден от останалата действителност микрокосмос, самодостатъчен и предизвикващ повишен интерес към елементарните признаци на неговия специфичен ­ лагерен, островен ­ климат и колорит. Лагерът е мироздание, лагерът е държава, където всичко, както е редно за едно общество, за една цялостна система, е подредено на съответните рафтчета и въпреки екзотиката на местната флора и фауна съответства на МАКРОКОСМОСА, само че може би в по-чист или подсилен вид. Лагерът е световен ред и в това си качество ­ на монада на космоса и държавата ­ ни предлага идеална композиция в живота и литературата, от която, без да прибягваме до абстракции, можем да научим какво нещо е светът изобщо и човечеството като цяло.

В златистите очи на Руслан целият свят е един лагер. Ако можеше (ех, само да можеше!), той щеше да превърне целия свят в идеален лагер. Във всеки случай той гледа на поверената му клетка, на отреденото на едно куче пространство като на потенциален лагер, като включва в него свободните, неоградени с тел селища, които при цялата безнаказаност на дадената им по погрешка временна свобода лелеят една мечта, молят се да постигнат щастливите лагерни условия на живот. Ето защо всички персонажи в повестта на Владимов ­ били те свободни хора или лагерници, охранници или кучета ­ са разположени по осите, прокарани от забранената зона и теленото заграждение. Те и затова са символични, тези персонажи ­ по отношение на вселената. И това не е измислена, не е изобретена от писателя символика. Лагерът ­ ядрото ­ символизира в своите стеснени атрибути всичко голямо и широко, разпростряло се извън неговите граници в незаконен и самонадеян образ. Лагерът е столица. Лагерът е феномен, който ежечасно говори за същината на нещата.

Хората са по-безлични, по-бледи и по-дребни от кучетата. И това се получава не само защото са ХОРА (като в “Маугли”), тоест същества коварни, неверни, незавършени, подчиняващи се на разсъдък, неспособен да дари човека с щастието на пълнотата и единството в логиката и поведението, в чувството и дълга, което инстинктът осигурява на звяра по рождение. Не, и без Закона на джунглата кучетата по-добре от хората са усвоили Закона на теленото заграждение и в крайна сметка са станали негови най-устойчиви и последователни адепти. Руслан и полумъртъв ще остане на поста си, ще пази лагера, докато именно маршалите и министрите, обучили Руслан на тази премъдра утопия, позорно я предават и припряно се пребоядисват. В най-фин инструмент на системата, в адекватен израз на Службата се превръщат не хората, а кучетата. Те по-бързо се поддават на дресировка и, усвоили веднъж една заповед, вече не могат да є изневерят.

И все пак между хората и кучетата според Владимов се установяват контакти, взаимна близост, основани не само върху вечната, вродена привързаност на кучето към човека, но и върху единството на представите, на светоосъзнаването, което единство ни позволява да възприемаме кучешкото поведение като разновидност на човешката психика и идеология. Да вземем например въпросния ГОСПОДАР на Руслан, лагерния надзирател професионалист. Безспорно по-слаб и безцветен от своето куче (той е и по-страхлив, и по-жесток, и по-малко самоотвержен), Господарят като характер, който косвено се провижда изпод неговата роля и длъжност, изпод неговото сумарно, символично прозвище ­ ГОСПОДАРЯ, общо взето, витае из същите измерения на Службата, разбирана като занимание вековно и справедливо. Не като Руслан, не толкова ярко, но и той живее чрез служебното вероучение, на което още не е сложен край с ликвидирането на ДАДЕНИЯ лагер, което пак ще дойде, ще се върне и ще възстанови богоподобния ред на потъпканата земя. Без да е красив, талантлив и героичен колкото Руслан, ГОСПОДАРЯТ на Руслан демонстрира с облика си приблизително същата “златна среда” в системата на охраната, като главно достойнство на която е почитана изпълнителността. И той като Руслан не е зъл и не е добър (вярно, все пак кучето е по-добро). И той върши всичко с мяра, както отрежда уставът, като честен службаш, и не хапе безпричинно (за разлика от Джулбарс и Главния господар-вожд), проявява известна широта на възгледите, естествено, в рамките, определени от забранената зона. Нали все пак не застреля Руслан, макар че можеше да го застреля и вече се канеше да приведе в изпълнение тази последна идея, унаследена от лагера. Впрочем не го застреля не от съжаление, не от милозливост, а изглежда, просто почувства Руслан като свой брат-охранник, изхвърлен от Службата също като него ­ и не стреля, опасявайки се от случайно самоубийство.*