Проблемът със съветския национализъм

Проблемът за етническия национализъм в Съветския съюз е формално неразрешим, но това не е непременно съдбовно за перестройката или за самия СССР.

Руската, Отоманската и Хабсбургската империя, често с основание сравнявани, черпят легитимността си от религия, а не от етничност, макар във всяка от тях да доминира една етническа група. Относителният упадък на исляма, поне сред отоманския военен елит, както и упадъкът на контраферомационния католицизъм, подриват идеологическите устои на две от тези империи. Но не от това идва крахът им ­ той настъпва след голямо военно поражение от външен враг. За разлика от тях Съветският съюз съумява да запази (или да си върне след 1945 г.) повечето територии на политическия си предшественик, защото не само той губи войната, а и съседите му. Освен това се сдобива с нова, задълго твърде ефективна идеологическа основа. Безпощадната твърдост, с която политическата власт продължително време утвърждава себе си, задържа под похлупак етническите конфликти и отклоненията, а идеологическият характер на новия ред съдържа предпоставки, които окуражават очакванията и илюзиите, че етническият проблем може да се разреши.

И ето че гласността отприщва и изявява множество твърде интензивни етнически движения. Връзката между гласността и избликването на етническите чувства е поне двойна. Ex hypothesi гласността позволява публичното огласяване на дълбоко залегнали чувства. Но гласността позволява и зараждането на плурализъм и така поощрява утвърждаването на принципи, идеи или чувства, които могат да създадат основата за нови независими общности. Затруднението, което сега се проявява, е, че седемдесет години (по-малко в придобитите след войната територии) на непреклонен централизъм са разрушили повечето потенциални бази за такива общности. Не е ясно дали е възможно да бъдат изградени и дали ще са достатъчно надеждни.

От друга страна, зараждането и политическото проявяване на модерното етническо чувство не се нуждаят от предварително изградени институции. То не черпи основания от социална структура, а произтича от нарасналото значение на споделена висока култура тъкмо в неструктурирано и масово анонимно общество. Плод е на споделената култура, не на структурни особености и е в състояние бързо да създаде собствени структури. Съзрява сред анонимни, раздробени маси и е очевидно способно без особени усилия да изгради собствена организация. С други думи, не само може да се роди в такива условия ­ точно такива условия са най-благоприятната му хранителна среда.

От всичко това следва, че етническият национализъм не само има малко или никакви противници, когато се стигне до ново изграждане на гражданско общество: то избуява естествено в условията на частично разхлабване на продължилото седем десетилетия съветско якобинство. В негова полза работи двойният вакуум: няма сериозен идеологически противник, няма сериозни противостоящи институции.

 

Възможности за обуздаване

След като е ясно, че в наличните условия трябва да се очаква появата на политически национализъм и той наистина се появява, какви са перспективите за обуздаването му? Честният отговор няма как да не е песимистичен. Някои национализми могат да бъдат усмирени, но всички заедно ­ не. Претенциите на противостоящите един на друг национализми взаимно се изключват. Цената за удовлетворяването на едни е несбъдването на други.

Затруднението идва от това, че национализмът се позовава не на един, а на няколко принципа за определяне на законните граници на политическите eдиници. Най-простото от тези правила е правдоподобният принцип за мнозинството: определена територия ще принадлежи на единица, свързана с културата на мнозинството обитатели на тази територия. Ако в един окръг повечето жители са руританци, значи той ще стане част от Република Руритания. Той е неотделима съставка на Руритания и всяко друго разрешение би било нарушение на демократическото благоприличие. Ето един особено широко споделян принцип.

Да беше само той! За нещастие има и други принципи, също широко споделяни, стига изповядващите ги да са благоприятно настроени към съответния национализъм. Много зависи от това, как точно се чертае територията на въпросния окръг. Мнозинството може да бъде предопределено от прокарването на границите, вместо да е обратно. Съществува и принцип на териториална и историческа приемственост. Една държава, предоставяща многобройните услуги на модерното управление, не е в състояние да се нагоди към сложна система от анклави, лесно търпяна по времето на самодостатъчните земеделски комуни. Явява се проблемът за здравата историческа обвързаност. Например в Косово днес албанците са мнозинство и никак не са въодушевени от включването си в сръбска административна единица. Но Косово е и свещено за сърбите място. Лесно ли ще е да се разделят те с историческата си светиня?

Има и друг, много интересен принцип, който може да бъде наречен афективна геодемография, който обявява, че земеделското население превъзхожда в нравствено отношение индустриалното. Доколкото зная, този принцип никога не е бил изрично обявяван. Несъмнено не е лесно да се уточни количествено. Може ли някой да заяви например, че един селянин е равностоен на трима фабрични работници или на петима чиновници? Но макар и некодифициран, принципът е твърде влиятелен и действен, масово почитан. Когато се търсят авторитетни доводи за присъединяване на дадена територия, се сочи не сегашното мнозинство в нея, а някогашното селско мнозинство.

Чудно нещо: национализмът е явление от време, когато хората произвеждат автомобили или седят в учреждения, когато малцина от тях садят картофи, но прилагането на националистическите принципи се обвързва тъкмо с епохата, когато всички са садели картофи, а не със сегашната, когато сутрин отиват в учреждения. Например Североизточна Естония днес е населена предимно от руски работници и миньори. Съвсем не е неразумно от тяхна страна да искат в градовете, където съставляват широко мнозинство, да се разбират с бюрокрацията на своя език и да пращат децата си в училище, в което се преподава на руски. Но когато рускоговорещото мнозинство в тези райони намекне не за присъединяване към Руската федерация, а далеч по-скромно, за автономия в рамките на Естония, естонците побесняват. В картофената епоха естонците са били мнозинство из тези земи, което за тях е по-важно от демографията в индустриалните времена. И няма значение за естонцците това, че в картофената ера те не са имали етноним, а са се наричали “живеещите в полето”. С това име отличавали себе си от тевтонските и шведските аристократи и граждани.

В картофения принцип има известна логика. Един делегат на пленума на комунистическата партия от май-юни 1989 г. де факто обяви, че населението трябва да се завърне в районите, където са корените му. Индустриалното население мигрира относително по-лесно, множи се по-бързо и може да бъде насочвано тук или там от правителствената политика. Връзките му с територията са тънки; само в аграрното общество културата е истински свързана със земята. В известна степен точно това проповядва национализмът.

Всъщност в аграрната епоха най-често се живее без да се осъзнава етничността: хората се идентифицират с локални групи, родове, категории или вероизповедания, а не с обширна анонимна общност, споделяща предавана в училище култура, както е днес. Но когато в резултат на сегашна или предстояща индустриализация национализмът се превърне в господстващ принцип за идентификация и политическа принадлежност, той черпи символиката си не от недиференцираното всекидневие на изоставения селски живот. Макар и роден от неустановеността, анонимността и потапянето в школски предавана стандартизирана писмовна култура, светините му са диалектите, песните, танците и носиите на вкоренената в земята, локално предавана традиционна култура.

Картофеният принцип се застъпва с друг едни, който можем да наречем смекчаващ диаспоричен принцип: една културна група поименно се свързва с териториална база, дори днес да няма територия, на която да е мнозинство. Несъмнено съществуват много етнически групи, които по различни причини ­ унищожаване на династическата им държава, придобиване на икономическа специализация, която ги е превърнала в прослойка, а не в териториално обвързана група ­ живеят разпръснато. Пренебрегващият мнозинството принцип с немалко основание може да се изтъкне и във връзка с народи, които не са разпръснати, а залети от емигранти. В СССР, за да споменем само големите групи, днес* той е актуален сред латвийците и казахите, които не са мнозинство в собствените си републики. Виждаме го и при абхазците, чийто конфликт с грузинците е много сериозен и вероятно свързан с трагичните събития в Тбилиси на 9 април 1989 г.

Накратко, мнозинственият принцип, принципът на историческата и географската приемственост, картофеният принцип, смекчаващият диаспоричен принцип и вероятно още няколко други се преплитат. Но всеки от тях може да надъха привържениците си с горещи, понякога със смъртоносни страсти. Например в Ирландия изглеждат очевидни и съвсем естествени претенциите на републиканския национализъм един остров да съставлява една нация, но пък част от този остров пламенно отхвърля възможността да бъде присъединена към другата част.

Като се вземе предвид множеството противопоставени един на друг принципи и наследената шарена етническа черга, става очевидно, че няма разрешение както изобщо, така и за отделните случаи, което ще задоволи всички страни в днешните конфликти. При т. нар. административно-командна система в СССР проблемът отчасти бе разрешаван чрез един вид йерархизиране на етническите понятия: “нациите” разполагаха със собствени републики, “националностите” се задоволяваха с автономни райони.

Йерархичният подход към етническите категории не е разрешение. По-ниското или по-високото разполагане в такава стълбица на даден етноним отразява единствено приетото политическо решение и не може да бъде обосновано с независими доводи. Вярно е, че повечето от изключително многобройните културни граници, съществували в аграрната епоха, отмират в индустриалната; че могат грубо да се посочат факторите, спомагащи за оцеляването им ­ брой, историческа приемственост, компактност, притежаване на ясно очертана териториална база, съвпадането на културна с религиозна граница. И въпреки това е невъзможно ex ante да се състави списък на “същинските нации”. Това може да стане само ex post заради обикновено съмнителни политически цели.

Гласността отвори кутията на Пандора на етническите конфликти, без да предложи принципи, които практически да помогнат за разрешаването им. Всъщност по-скоро се явиха прекалено много поддаващи се на манипулиране принципи. Системното разрушаване на гражданското общество в продължение на седемдесет години е подготвило почвата за избуяването на национализмите. Участта на кремълските власти, призовани да бъдат арбитри, не е за завиждане. Докато пиша тази статия, пленум на Комунистическата партия на Съветския съюз посвещава на този въпрос по-голямата част от дневния си ред, но дата за вземане на решение не е уточнена и има голяма вероятност постоянно да се отлага. Вероятно предпазливо ще бъде потърсен някакъв компромис между абстрактната правда и признаването на политическите реалности както при приемането на принципи, така и при прилагането им. Неизбежно ще настъпят и усложнения.

Означава ли това, че цялата перестройка или целият Съветски съюз са обречени на крушение в междуетническите отношения? Едва ли. Не са застраховани, разбира се, от крушение, но то няма да дойде вследствие на вградена в ситуацията логика. Сочещите примерите с Отоманската и с Хабсбургската империя би трябвало да помнят, че дори тези “каторги на народите” не се разпадат от само себе си, а едва след военно поражение от външен враг. Преди това регионалните елити в тези империи се борят за позиции вътре в широките структури, без да рискуват всичко, залагайки на разрушаването на съществуващия общ ред. Независимо от екстремизма на някои реторики вероятно до голяма степен така е и в днешния СССР.

Говорил съм със заклет националист в една от етническите републики ­ човек, който заявява, че винаги и открито е защитавал позициите си. Републиката, за която става дума, притежава устойчива етническа принадлежност и сигурно ще е в състояние да се управлява, ако получи възможност. С немалко горчивина националистът се оплакваше, че по времето на централизирания авторитаризъм е принадлежал към изолирано малцинство, защото сънародниците му, включили се в управленския апарат, са се разграничавали от него. Но и сега, добави той, отново е част от изолирано малцинство. Политическите опортюнисти вкупом са прегърнали национализма и старата им мафия отново владее политическия живот в родината му. (Сходна горчивина се усеща и у отдавнашни ненационалистически дисиденти, когато в лицето на изплаващите лидери на перестройката съзират същите дълбококонформистки нагласи.)

Разбираема е горчивината на моя събеседник. Но жалбата му преди всичко хвърля светлина върху решимостта на установените de facto политически елити да използват в политическия покер всички благоприятни обстоятелства и възможности, а не да се впускат в безкомпромисна принципна политика. Вероятно са пресметнали, че е по-изгодно да извлекат възможните изгоди от сегашната ситуация, отколкото да заложат всичко на една карта, предизвиквайки ответен екстремизъм в центъра, който може да прати по дяволите цялата перестройка. Подобна сметка се подсилва от извода, че ако само перестройката може да доведе до постигане на двойната цел: просперитет и върховенство на закона, ситуацията, която би била постигната при уснех на перестройката, ще е най-благоприятна за осъществяването на националистическите амбиции.

Всичко това са, разбира се, само предположения и нямат претенциите да са нещо повече. Балансираните действия остават извънредно деликатни, напрежението ­ високо, последствията от локалните експлозии ­ непредвидими.

 

Превод от английски Красимир МИРЧЕВ