Ърнест Гелнър

НАЦИОНАЛИЗМЪТ ВЪВ ВАКУУМ

Общо за национализма

Смайващата устойчивост на национализма в модерния свят заслужава внимание. Национализмът се ражда от изцяло новите отношения между структура и култура в индустриалното общество. За прединдустриалните общества са характерни сложни и стабилни структури. Определящата система от роли и разделението на труда са до голяма степен наследствени. Хората са закрепени за даден социален слой по силата на трудно променима определеност, която обвързва позицията на индивида с позицията на някои или на всичките му предци. Съчетанието от усложненост и стабилност се отразява в културата: накратко културата е система от символи, които указват социалната позиция на индивида и помагат поведението му да се приведе в съответствие с обществените очаквания. Ясно сочейки правата и задълженията на всеки, тези символи правят отклоненията очевидни и опасни. Системата е стратифицирана и комплексна, такава е и културата, която я изразява и утвърждава. Културните граници са разнородни, променливи и преплетени. Разделителните линии между половете, ранговете, роднинствата, религиозните принадлежности, политическите обвързаности и т. н. обикновено не съвпадат. Нито една от тях не може да се превърне в основа на политическия ред. Оплитайки с многобройни връзки всеки, те укрепват системата; и да изчезне една опора, другите задържат индивида на мястото му; но фактът, че разделенията са така многобройни и не съвпадат едно с друго, означава, че нито една социална граница не е предопределяща и наложена. За подобна сложна мрежа не са присъщи острите и, тъй да се каже, всепояждащи антагонизми: преплетената природа на принадлежностите в повечето случаи осуетява изключителното посвещаване на някоя от тях.

За прединдустриалното общество е присъща и друга обща черта: пропускливостта на преградата между голямата традиция и малката традиция или между високата и ниската култура. Тази преграда минава през “националните” граници. По определение прединдустриалните общества боравят със стабилни технологии, които дълго време не се развиват. Това принуждава повечето от членовете да се занимават с производството на храна: специалистите и елитните слоеве са малцинство. Няма нито ресурси, нито социална мотивация за образоване на селските маси.

Високата култура може да се дефинира като притежаваща кодифицирани в текстове норми, предавани от подговени професионалисти в установени просветни институции. Ниската култура се въплъщава само в обичаи и се предава във всекидневието, а не от специалисти педагози. В аграрните общества е голяма пропастта между високата и ниската култура. Такива общества нямат средства да направят писмовността почти универсална и да приобщят широките маси към високата култура. В тях духовният елит има интерес от налагането на определени общи културни норми, които все още не се нуждаят от политическа защита.

Всичко това основно се променя с идването на индустриалното общество. Самото естество на труда в индустриалното общество ­ предаването и получаването на информация, използването на стандартизирани машини, постоянното взаимодействие с анонимни партньори чрез освободени от контекст послания ­ изисква преди всичко стандартизиране на културата в обхвата на цялото общество вместо предишната диверсификация според социалните позиции и областите и своеобразието на местните обичаи. Новата култура задължително трябва да бъде от вид, който се налага чрез дисциплинираща, съобразена с абстрактни норми, формализирана, писмовна и усложнена образователна система. Високата култура става универсална и доминираща и се превръща в оперативен посредник за цялото общество. В индустриалното общество изискваниата към гражданина са високи - да е образован и технически грамотен и да може без особени усилия да общува с непознати партньори от единната културна среда. За да го прави успешно, трябва да използва официалния език на социалната единица, в която е включен. Човек може да живее пълноценно и да запази достойнството си само ако отговаря на тези условия. Чувството за принадлежност към единната образователна и комуникативна система превръщат хората в националисти.

Главното следствие е, че най-важно за индивида е овладяването на високата култура на обществото, в което живее - културата, в която това общество функционира и се предава на младото поколение в хомогенизирана, регламентирана и централизирана образователна система. Постепенно политическата система се узаконява, защото хората разбират, че тя защитава тази култура. Свещените є символи са не династически или верски, а свързани с “националната” култура. Множество разделения отслабват или изчезват ­ останалите извън границите на кодифицираната писмовна култура. Една граница се превръща в най-важна ­ “националната”.

Нещата не вървят така безконфликтно. Някои може да не са в състояние да овладеят господстващия културен идиом, за да вземат пълнокръвно участие в икономическия, социалния и политическия живот; определящите характеристики на други могат да съвпадат със самовъзприемането или с нормативния модел, изработен и предлаган от въпросната култура. Предавани по генетичен път или дълбоко вградени социални особености могат да затруднят или дори да осуетят това. Цялата култура може да се свърже с характерни физически черти или с определени символи и ритуали, както и (по-несигурно) с догмите на дадена религия. Щом това е така, отхвърлените от приобщаване към една култура ще имат мощен подтик да се огледат за противно идентифициране. С други думи, ще бъдат притеглени от алтернативен национализъм.

Освен това индустриализацията в различните общества е неравномерна. В рамките на широките политически единици, нерядко наследени от прединдустриалното минало, се пораждат напрежения между привилегированите ползватели на ранното развитие и изостаналите, презирани и завистливи членове на закъсняващите култури. Не е изключено издигането на нови граници и прилагането на протекционистки стратегии да спасят недоразвитите индустрии в изостаналите райони, които иначе биха били задушени в състезанието с напреднали съперници. По-важен е културният протекционизъм, приютяването на недораслите високи култури. Издигането на политическа стена около такава култура е от огромна полза за държателите на иредентистката* култура в новодобитата є висока форма. Тези държатели си осигуряват монополен достъп до елитните роли в новата единица, ако успеят да я създадат. И обратно, те са в силно неблагоприятна позиция преди издигането на новата граница, оправдавана с националистическия принцип: една култура, една държава.

Такава е по същество историята на национализма. Явленията, изпълващи общата схема, са извънредно познати, макар принципите, стоящи зад тях, да не се признават от всички. Така или иначе историята е известна. Точно сега тя отново се разиграва за пореден път, но в нов облик ­ на съветската перестройка, едно от най-важните събития в нашето столетие.

 

Перестройката

Перестройката е революция, започната и провеждана преди всичко отгоре, от дошлата вследствие на законна приемственост върховна власт в страната. Целта е радикално преустройство на цялата социална система, но без отменяне на законността и без насилието, неотделимо от представите ни за революция. Накратко, това е радикално преустройство отгоре без насилие и без разкъсване на приемствеността.

Не е лесно да се посочат, да се предскажат или да се изведат точните граници на намеренията за преобразувания. Причината е не само в общата трудност да се предрича в напрегната и сложна обстановка, но и в отличителните и интересни особености на самата перестройка, по-точно в липсата на изведена, призната, установена, изявена теория. Нещо като Реформация без Библия, Просвещение без “Енциклопедия”.

Разбира се, някои от участниците в перестройката са красноречиви и словоохотливи: смайващата свобода на словото и на медиите е основен белег на ставащото (както заявяват някои, единственото ставащо). Но речовитите автори, превърнали перестройката в парад на интелектуалците, говорят само от свое име. Няма основен упълномощен говорител на перестройката. Самият лидер притежава, разбира се, висок авторитет, но неговите изказвания и писания са белязани от един вид елегантен и рязък прагматизъм. Както идеологически, така и политически той изкусно играе на уравновесяване, грижи се да обнадеждава и да успокоява враждебните елементи. И радикалите, и консерваторите са подканяни да повярват, че той е най-доброто, на което могат да се надяват, преграда срещу крайностите, че разбира становищата им и им съчувства, че в него е най-здравата им надежда в този труден живот. След Дьо Гол, който деколонизира Алжир, докато завземаше властта с помощта на стремящите се да му попречат, не сме наблюдавали толкова смайващо балансирано политическо действие. Но едва ли лидерът е най-подходящ за теоретик на перестройката. Балансираното действие изключва безкомпромисната формулировка.

Всичко това съставлява сърцевината на положението. Необходимостта от перестройка, тоест от неизбежни промени, която е основното є и най-важно оправдание, идва от неохотното, но и недвусмислено признание за краха на идеокрацията. Главната предпоставка за перестройката, мъчителна за ясно изговаряне, е, че пътят, който страната следваше в продължение на седемдесет години с толкова шумно разгласявана месианска самоувереност, се оказа катастрофален. Съветският комунизъм е крайно необичаен и вероятно уникален в историята на обществените системи: въплъщаването на обстойна, тотална, всеобхватна и дълбоко месианска теория. Онези, които я налагат на обществото, твърдо и страстно вярват в нея. Без тази пламенна и оркестрирана вяра историята на СССР и по-специално на терора, вилнял почти три десетилетия, би останала неразбираема. Сега тази вяра си е отишла.

Липсата на забележима перестроечна контравяра несъмнено се дължи на много причини, сред които вероятно са отказът от глобална теория и несъмнено ­ липсата на гениален теоретик и публицист със съответна позиция, способен да я изработи и да я наложи. Има отричане, но няма утвърждаване на нещо противоположно. Засега липсва Иванов, интелектуално и политически годен да създаде и да наложи марксизъм-ленинизъм-ивановизъм. Липсва теория, защото се прави опит да се осъществят радикални и коренни преобразувания, без да се прибягва до насилие и в рамките на съществуващите институции. Главната причина за това (единствената, ще кажат някои) е апаратът на партията държава; този апарат до голяма степен се обляга на теорията, която предстои да бъде отречена.

На 2 юни, през втората седмица от заседанието на перестроечната сесия на Съвета на съветските републики, майор Блимпов (това не е истинското му име, ако то има някакво значение), ветеран от N-ската парашутна дивизия, тежко ранен в Афганистан, с явна горчивина отбеляза, че 80 % от делегатите са комунисти, а думата “комунизъм” не е била изречена нито веднъж за повече от седмица дебати. Той в известен смисъл се опита да поправи нещата, предлагайки една свещена “троица”: “родина, империя, комунизъм”! Думите му недвусмислено осмиват модната тройка “перестройка, демокрация, гласност”. Според някои темпераментният, но и деликатен майор би сполучил повече, ако бе в състояние да припомни някогашната троица: “самодържавие, православие, нация”. Доколкото тя не е в сила за момента (въпреки че представители на църквата се забелязват сред участниците в перестройката и се включват в законодателната и учредителната дейност), той бе принуден да се задоволи с по-близките съвременни символи на всеотдайна преданост към национално-политическата система. Не така отчетливо като думите на този оратор и все пак доловимо се чуваше хор от роптаещо мнозинство делегати, сполучливо наречени от делегата Афанасиев “агресивно подчиняващи се”.

Наблюдението на майора за подчертаното отсъствие на думата “комунизъм” беше уместно, точно и показателно. Вярата си е отишла. Все още не е отхвърлена окрито. Вярата е родила обществен ред, макар и не точно предизвестения, с институции, така дълбоко преплетени с верските пиетети и термини, че не е възможно открито да се отхвърли вярата, без да се подрият институциите. Няма как лидерите на перестройката да не се опитват да успокоят тези институции, че няма да бъдат сменени.

Вярата е обещавала да създаде обществен ред, съчетаващ Добродетелта и Изобилието. Ако бе постигнала поне едно от двете, би си заслужавало да се запази, дори в неизбежно банализирана форма. Ако бе постигнала охолство, съответната цена в човешки живот и нравствена низост вероятно би се приела: историята, както сме виждали, не пропуска да си поиска цената. Ако бе създала справедливо общество на братството, недопълването му със западно консуматорство също би било простимо: по-добре чист, отколкото богат. Но тя очевидно не донесе нито нравствена чистота, нито благополучие. Нейният плод е хаотично и масово гибелна, истерично блюдолизничеща система, а като второ издание ­ застоен, циничен, корумпиран и недействен ред, непредизвикващ у никого възхита. Като връх на унижението японците и другите източноазиатци показаха, че западният капитализъм може да бъде надминат, но не с марксистка, а с конфуцианска преработка на идеите на Адам Смит.

 

Какво да се прави?

Необходимостта да се запази общественият и политическият ред принуждава дейците на перестройката да използват институциите (или институцията), изградени върху основата на същата теория, която трябва да бъде отхвърлена, понеже е довела до катастрофа. Може да се действа само чрез партията, а партията и марксизмът са опаковка, която няма как да бъде разкъсана. Тогава? Съществуват неизбежна неохота и двусмислие, нежелание официално и ясно да се каже какво могат да изричат индивидите от свое име. Гласността е в зависимост от неизричането ясно или поне официално на някои неща; краят на култа към личността зависи от харизмата на Горбачов; установяването на плурализъм зависи от партията хегемон.

В контекста на тази странна и парадоксална ситуация се възправя отново изплуващият национализъм.