“МОГА ДА ОБИЧАМ САМО НЕЯ”

Любовта между Маяковски и Лиля Юриевна неведнъж била подлагана на сериозни изпитания. В годините, когато революцията рушала старото изкуство и изобщо преразглеждала всичко на света ­ на хората им се струвало, че и човешките отношения трябва да намерят нова форма, нови взаимовръзки. И че любовта, верността, ревността също в известна степен ще претърпят промени, отношенията между хората ще станат други. Но въпросът е какви? Сума поразии били направени в това отношение и понякога ­ от забележителни личности. Да си спомним Александра Колонтай, Лариса Рейснер... Авангардизмът носел нова идеология и недвусмислено тръбял за намеренията си да преобърне живота не само на обществото, но и на всеки един отделен човек. А Лиля Юриевна и Владимир Владимирович изповядвали тъкмо тази идеология.

През 1922 г. в техните отношения настъпва криза, за която има много причини. Решават да се разделят за два месеца, да не се виждат, да обмислят как ще живеят по-нататък. Лиля била убедена: за да се твори, трябва да се изпитват мъки и лишения. Благополучието погубва художника.

На 6 февруари 1923 г. тя пише на Елза в Париж: “До такава степен ми опротивяха халтурата на Володя, картите и прочее, и прочее, че го помолих два месеца да не идва у нас и да си помисли как е стигнал дотук. Ако види, че си струва да работи, след два месеца отново ще го приема. Ако не ­ не, Бог да го пази! Минаха вече два месеца: денем и нощем стои под прозорците ми, никъде не ходи и написа лирична поема от 1300 стиха!”

Днес е ясно, че Маяковски е направил този експеримент под влиянието на Лиля, като изцяло є се е подчинил. В резултат се появява поемата “За това”, един от върховете в любовната лирика на нашия век, художествен документ на епохата. Но какви мъки е струвало това на поета!

Майка ми, Галина Дмитриевна, подреждайки през 1930 г. архива на поета, препечата писмото дневник до Лиля. “Той го е водил, работейки над “За това”, като ден след ден е описвал своите мисли и чувства: това е нещо много интимно, адресирано само до Лиля и тя на никого не го е показвала, виждали са го само няколко души. Това е изключително важен документ. Писмото дневник е написано на същата сива, с голям формат хартия, на която е написана и цялата поема. Писал го е всеки ден, докато е работил, и от този дневник се е родила не само поемата “За това”, но и някои по-късни стихове.

Когато поставих пред себе си този дневник и ръкописа на поемата и ги четях паралелно ­ имах усещането, че извършвам светотатство, надниквайки в такива дълбини на творческия процес, където не се допускат външни хора.

Писмото дневник е и човешки документ с необикновена сила, който отразява тежкото душевно състояние на поета по това време. На някои страници личат следи от сълзи. Други са изписани със същия разкривен почерк, с който е написана и предсмъртната му бележка. Имах чувството, че докато е пишел поемата, на няколко пъти е бил близо до самоубийство.”

Знае се, че Маяковски е имал и други романи, докато е бил с ЛЮ. С Наталия Брюханенко, Татяна Яковлева, Вероника Полонская. ЛЮ също е имала други увлечения, докато е бил жив Маяковски. Това е странно, ако не се отчита един факт.

От 1925 г. насам, след завръщането на поета от Америка, техният интимен живот приключва, отношенията им остават чисто приятелски. До последно време в мемоаристиката никъде не се говореше за това. Нещата не се извеждаха докрай, което пораждаше слухове и умножаваше клюките, а поетът “ужасно не обичаше това”. Непременно трябва да се има предвид тази нова фаза в техните отношения, за да се разберат правилно увлеченията им.

В началото на своя роман те се разбрали ­ когато любовта им охладнее, ще си го признаят един на друг. И ето, през 1925 г. ЛЮ пише на Маяковски, че не изпитва към него предишните чувства: “Струва ми се, че и ти вече ме обичаш по-малко и няма да се измъчваш много.”

Уви. Само така є се струвало. Той продължавал да я обича, може би не така яростно, но я обичал. ЛЮ била решителна и крайно самостоятелна натура. Той не смеел да настоява, защото така щял да докара нещата до пълен разрив. Маяковски разбирал това, разбирал, че и на нейното, и на неговото сърце не може да се заповядва ­ и страдал. Времето си вървяло, но болката от раздялата не преминавала. Опитал се да се свърже с други жени, искал, както казват сега, “да си уреди личния живот”, оттук и романите му с Брюханенко, Яковлева и Полонская. Те били красиви, високи, интелигентни жени. И все пак ЛЮ си остава жената на неговия живот. Тя винаги се изправяла между поета и новото му увлечение, независимо дали го е искала или не, и той се оказвал бумерангът, който винаги се връщал при нея.

“Обичам само Лиля ­ признава той. ­ Към всички останали мога да се отнасям добре или много добре, но да обичам мога само нея.” Такава власт е имала тази жена над него! Тя не се страхувала от съпернички: “У нас вкъщи винаги са идвали все красиви жени: Наташа Брюханенко, Клава Кирсанова, Галя Катанян ­ кой още? Юлия Солнцева и Зинаида Райх, Нора Полонская. Те винаги украсяваха компанията, беше приятно да ги гледаш. Да, идваше и Рита Райт, по работа. Тя опъваше за всички.”

Героините на романите на Маяковски му отговаряли с взаимност, но не се решавали да свържат живота си с него. Те разбирали, че ако утре ЛЮ промени настроението си, той ще се върне при нея, без да се замисли. Но тя не му отправяла онзи поглед, който той така очаквал...

Лиля Юриевна понасяла раздялата им по-леко. Ако е страдала, можела веднага да се върне ­ нали тя го е напуснала, а не той. Но нищо такова не се случило. Тя постоянно била пред очите му, живеели в общо жилище на улица “Хендриковска” ­ животът им течал, както вече споменах, ходели заедно на почивка, на театър, занимавали се с редакционна работа и т. н. Но нищо повече. “Живеейки в едно жилище, ние и тримата се стараехме да организираме живота си така, че винаги да нощуваме вкъщи, независимо от другите си отношения. Утрото и вечерта ни принадлежаха, каквото и да ставаше през деня” ­ разказваше тя. Маяковски ревнувал, страдал, ставал все по-мрачен.

Веднъж заговорихме с ЛЮ за поемата на Асеев “Маяковски започва”: “Коля съди за Маяковски по себе си, а самият той е негова пълна противоположност. Живя с него цял живот, а така и нищо не разбра. Ето какво пише за мен: “Обичаше го силно, но не докрай, безпределно.” Това не е вярно, аз обичах Володя “безпределно”, но не му се давах. През цялото време му се изплъзвах. Ако се бях омъжила за него и народила деца, щеше да му стане безинтересно и да престане да пише стихове. А това беше главното в него. И аз го знаех!”

Този разговор се водеше през 1950 г., седяхме тримата с Мая Плисецкая ­ млади, обезкуражени от това признание. Да обичаш и да се изплъзваш? Ние учудено се спогледахме зад гърба на ЛЮ.

Тя проявяваше истинска търпимост, а понякога и приятелски чувства към любимите на Маяковски и те є отвръщаха със същото. Наталия Брюханенко обожаваше ЛЮ цели четирийсет години, макар да знаеше, че тя е посъветвала Маяковски да не се жени за нея ­ а думата є била закон за него: “Володя, отвсякъде се носят слухове, че искаш да се жениш ­ пише му ЛЮ през 1927 г. ­ Не прави това...”

София Шамардина се запознава с поета още през 1913 г., завързва се пламенен и бурен роман. Била красавица. Една от героините на “Облак в гащи” (втората е Мария Денисова). Шамардина имала успех сред литераторите, с нея са свързани имената на Ховин, Чуковски, Северянин. София Сергеевна и Лиля Юриевна до края на дните си бяха в прекрасни отношения. Шамардина беше ортодоксална партийка, седя в затвора 17 години, но това не я отрезви. И умря в дома за болшевики ветерани в Переделкино през 1980 г. Няколко пъти є носех там бонбони, книги, лекарства от ЛЮ ­ беше им вече трудно да се движат сами.

Към никого ­ никаква закъсняла или задочна ревност. Татяна Яковлева правеше изключение. ЛЮ я ревнуваше само защото поетът є беше посветил стихотворение, т. е. беше є изневерил в творчеството си. В “За това” той пита: “Но къде, любима, къде, моя мила, къде ­ в песента! ­ на любовта си съм изменил?”* Според ЛЮ ­ в двете стихотворения, посветени на Татяна Яковлева. Тя искаше да бъде неговата единствена муза и всъщност остана такава. Целите му пълни събрани съчинения са посветени на нея. И все пак онези две стихотворения са написани за друга! И ЛЮ ревнуваше.

В непубликуваните є записки има такива редове: “Огорчих се, когато Володя прочете “Писмо от Париж за същността на любовта”. За мое огорчение Маяковски се огорчи още повече от мен, уверяваше ме, че това е нищо работа, “лирични дреболии за 30 копейки” и че той сега пише стихове за мен под формата на писмо, което ще бъде второто лирично встъпление към поемата за петилетката (първото е “С пълен глас”), че нямам право да се обиждам, “ние с теб в най-добрия случай сме си разчистили сметките, не е нужно да изброяваме взаимните болки и обиди”. Че нямам сметка от това, защото ще се окажа в голям дълг пред него.”

През 1979 г. се запознах с Татяна в Ню Йорк ­ беше красива, ефектна, много ерудирана жена.

Въпреки че Татяна Яковлева и Лиля Брик външно бяха много различни и всяка притежаваше неповторима индивидуалност, те си приличаха според мен по отличното познаване на поезията и живописта, умението да предразполагат хората, изкуството да разговарят остроумно, изискано, с яснота и увереност на съжденията... И на двете бяха присъщи меценатството и желанието да събират хора, които работят над една тема, да им помогнат със съучастие, да създадат благоприятни условия за творчество. И двете до дълбока старост запазиха интереса си към живота, обичаха да дружат с млади хора, бяха елегантни, поддържаха външността си и дори усмивките им на преклонни години си приличаха ­ полусъчувстващи, полусъжаляващи.

Полонская “бе открита” от ЛЮ, която през 1929 г. я покани като начинаеща актриса от МХАТ да играе във филма “Стъкленото око” ­ снимаше го заедно с режисьора Жемчужни. Баща є беше знаменитата звезда на екрана Витолд Полонски, героят във фрак, партньорът на Вера Холодная. От него беше наследила ослепителната си красота.

Вероника Витолдовна е свидетелка на последните минути от живота на поета. Романът им протекъл бурно. Тя била омъжена за актьора Михаил Яншин и Маяковски упорито настоявал тя да го остави. В навечерието на съдбоносния ден имало вечеринка у Валентин Катаев, която предизвикала тежки обяснения и завършила почти със скандал. Вероника Витолдовна си спомня, че на 14 април Маяковски дошъл да я вземе в 8,30 сутринта и те отишли в квартирата му на Лубянка.

Спомените є бяха забранени повече от 50 години, но по времето на гласността нееднократно бяха публикувани, затова не е необходимо да разказвам описаното най-подробно там. Ще кажа само, че обяснението им било мъчително, но преди Полонская да си тръгне, Маяковски я целунал, успокоил я ласкаво и обещал да є се обади в 5 часа. Тя излязла и веднага чула изстрела. Започнала да вика, да се мята напред-назад по коридора, нямала сили да се върне. Когато все пак се втурнала в стаята, облачето дим от изстрела още не се било разсеяло.

“Владимир Владимирович лежеше на килима, разперил ръце. Очите му бяха отворени, той гледаше право към мен и се опитваше да си повдигне главата. Стори ми се, че иска да каже нещо, но очите му бяха вече мъртви.

После главата му се отпусна и той постепенно започна да побледнява.”

Двете жени живяха дълго. Години наред те се срещаха, звъняха си по телефона, симпатизираха си. “Винаги много съм обичала Лилечка и дълбоко съм я уважавала” ­ писа Полонская, като научи за смъртта є.

Аз също винаги съм чувал от ЛЮ само хубави неща за Вероника Витолдовна. Веднъж тя каза: “Колко ужасно постъпи Володя спрямо Нора! Съсипа живота є, като я спомена в предсмъртната си бележка. На следващия ден я отпечатаха във вестника, всички научиха за техния роман и Яншин я изостави. Сигурна съм, че Володя не го е направил с лошо намерение, той искаше да я осигури, но обективно Нора остана сама!”

“Когато след смъртта на Владимир Владимирович ­ спомня си Полонская ­ разговаряхме с ЛЮ, тя изтърва следната фраза: “Никога няма да простя на Володя <...> че той пред всички и в мое присъствие ви гледаше, стараеше се да седне до вас, да се докосне до вас.”

В деня на погребението на Маяковски ЛЮ категорично казва по телефона на потресената и объркана Вероника Витолдовна, че не трябва да отива на погребението, защото любопитството и интересът на еснафите към персоната є могат да предизвикат ненужни инциденти: “Нора, не отравяйте с присъствието си последните минути на роднините му за сбогуване с Володя...”

“За мен тези доводи бяха убедителни и аз разбрах, че не трябва да бъда на погребението ­ пише Полонская. ­ А на 17 или 18 април ЛЮ ме покани у тях. Имахме много откровен разговор, аз є разказах всичко за нашите отношения с ВВ, за 14 април. Докато разказвах, тя често повтаряше:

­ Да, това е толкова характерно за Володя.

Тя ми разказа за своите отношения с него, за разрива между тях, за това, че е правил опит да се застреля заради нея. После каза:

­ Не ви обвинявам, тъй като и аз самата съм постъпвала по същия начин, но за в бъдеще този ужасен факт с Володя трябва да ви научи да се отнасяте внимателно и грижливо към хората.”

Вероника Полонская дълги години игра в театър “Ермолова”. След войната не се снимаше в киното. Съпругът є ­ артистът Фивейски ­ умря, синът и внукът є емигрираха в Канада и последните си години тя преживя в Дома на ветераните на сцената. Не я забравяха ­ публикуваха спомените є, вземаха интервюта, снимаха я в телевизионни предавания. Почина през септември 1994 г.

След смъртта на Маяковски Лиля Юриевна покани майка ми да препечата архива му. Мама всеки ден отиваше на улица “Хендриковска”, където поетът бе живял последните години, сядаше на неговия стол, зад бюрото му и печаташе на неговата пишеща машина. Веднъж тя дойде вкъщи с новина, която порази всички: оказа се, че Маяковски имал дъщеря! В архива се бяха запазили писмата, които майка є ­ Ели Джонс ­ му е писала, нейни снимки с момиченцето, отделни снимки на детето. Тогава бях на седем години, това абсолютно не ме засягаше, но запомних вълнението на възрастните. Лиля Юриевна каза на мама, че Маяковски след завръщането си от Америка є разказвал за романа си с Ели Джонс, за това, че ще има дете и после ­ че в Ню Йорк му се е родило момиченце. По това време те не криели един от друг романите си.

Веднъж ЛЮ ми каза: “Преди войната Асеев в поемата си “Маяковски започва” написа:

Но се носи любопитна версийка,

прашен стълб от слухове мете,

уж че нейде из далечно Мексико

бил оставил някому дете.*

Попитах Коля: Откъде го измислихте, че детето е в Мексико? Как е попаднало там? Или това ви трябваше за римата?

Но той... не можа да ми каже нищо свързано освен неясната версия, която след това повториха издателите Профер, идвайки в Москва.”

Те бяха у ЛЮ през седемдесетте години и се е запазила магнетофонната лента с разговора им с нея и баща ми. Профер бъркали Ели Джонс с Ели Улф, фотограф в Мексико, от която Маяковски взел назаем някакви долари и “заминал, като така и не є върнал парите”.

­ Това не може да бъде! ­ твърдо казала Лиля Юриевна.

И, естествено, в архива се пазеше разписката на Ели Улф, където тя пише, че е получила цялата дължима сума от Владимир Маяковски. Поредната “свято пазена клюка” оплела в едно кълбо двете Ели, заема, дъщерята, Мексико, поемата на Асеев, издателите Профер ­ и то се разплете едва днес.

Превод Росица БЪРДАРСКА