Василий Катанян - Лиля Брик спомени

  Василий Катанян

ЛИЛЯ БРИК

Спомени

ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ

Помня Лиля Юриевна Брик, както помня себе си. А след като през 1938 г. тя се омъжи за баща ми, съм я виждал почти всеки ден в течение на четирийсет години. Бях свидетел на много събития, разговарял съм дълго с нея, пазя нашите писма и магнетофонни записи, дневниците си. След смъртта є през 1978 г. аз бях човекът, натоварен да изпълни завещанието є. Тогава, преди да предам документацията є в Държавния архив, изчетох всички нейни спомени, записки, бележници, огромната є кореспонденция с една дума, всичко, което тя беше сметнала за необходимо да запази през своя тъй дълъг живот.

“Трагедията на старостта не е в това, че остаряваш, а в това, че оставаш млад” цитира тя веднъж афоризма на Йежи Лец и аз разбрах, че не го казва просто така. Онези, които имаха възможност да се срещат с нея през 70-те години, в залеза на живота є, помнят колко оживена и елегантна изглеждаше тя дори на тази преклонна възраст. Въпреки че се придържаше към модата само в най-общи черти и се обличаше по свой вкус, Лиля Юриевна винаги изглеждаше съвременно. В нея нямаше нищо от “реликвата”, макар мнозина да се стремяха да я виждат тъкмо в ореола на великата любима. И оставаха приятно разочаровани никаква величавост. Беше еднакво внимателна и любезна с всички, които влизаха в къщата є. И все пак усещането, а и съзнанието, че общуват с голяма, обичана и възпявана от велик поет жена, ги държеше на дистанция. Тя също изживя живота си със съзнанието на избраница и то є придаваше онази увереност, каквато не можеш да имаш по друг начин. Но едновременно с това поразяваше нейната простота онази, която притежават възпитаните и вътрешно интелигентни хора.

...Ето тя седи с вас на масата в парижката си рокля, с копринен шал на раменете; тя обича украшенията и вие непременно ще забележите необикновената є огърлица: на златна верижка висят две халки една в друга пръстенът на Маяковски и нейното пръстенче, които те някога отдавна, отдавна са си разменили при запознанството си. Рижа плитка с кафява пандела (на 85 години!), ярък грим, грижливо поддържани ръце със скъпи пръстени. Тя ви налива чай:

Силен ли го обичате? А може би ще пийнете мартини? Вземете си пирог със зеле, съвсем пресен е, днес е печен. И пестилът е много вкусен и съвсем пресен.

Тя се интересува от всичко:

Какво ново в театъра? Как приключиха изборите в Прага, какво казаха по радиото? Нима прочетохте до края тази бездарна статия в “Октябрь”! Хареса ли ви “Амаркорд”? Как искам да го гледам! Уви, Слуцки още не ми е чел новите си стихове. А как беше облечена съпругата на Елюар?

Тя приемаше еднакво приветливо и знатния чужденец, и неизвестния студент и въпреки това, попаднал в дома є, човек в първия момент се смущаваше. Въздействаха му магията на името и необикновеният облик на тази жена. Тя притежаваше особена красота, която нямаше нищо общо нито с преходното пролетно очарование, нито със закъснелите хитрости на зрелостта. В нея времето само подчертаваше онова, над което нямаше власт: очите є, възпявани толкова пъти. Тези очи внимателно и с разбиране гледаха и преценяваха събеседника, в тях той можеше да прочете какво не приема и смята за банално и безполезно тя, но и с какво можеше и да възвеличае достойния за това. Пабло Неруда я причисляваше към онези редки хора, “благодарение на които е възможен разцветът на идеи и таланти. Нашият двайсети век не би бил това, което стана, без някои изключителни жени, около които се обединяваха, възпламеняваха и вдъхновяваха най-великите хора на епохата”. Марина Цветаева беше сигурна, че “да внушаваш стихове е повече от това да пишеш стихове, по-голям дар Божи, по-висша богоизбраност”. А Борис Пастернак писа: “...Лиля Брик беше от онези, които и стихове те караха да пишеш, и... Такава влезе тя завинаги в живота на Маяковски от първия миг, в който той я видя. Имаше някаква тайна в тази жена за да се говори вече почти сто години за нея. И, безсилни да си я обяснят, хората продължават да измислят небивалици, оплитайки образа є в легенди.”

Сега вече не остана почти никой от онези, които я помнеха като млада – червенокосата любима на поета. Ако съдим по фотографиите, стиховете и спомените за нея, била е красавица и твърде умна. Дори враговете є – а тях Лиля Юриевна винаги ги е имала достатъчно не са оспорвали нейния интелект, очарование и красота. Виктор Шкловски, който изобщо не я е идеализирал, си спомня: “Тя умееше да бъде тъжна, женствена, капризна, горда, празна, непостоянна, влюбена, умна и каквато си иска. Така описва жената Шекспир.”

ДЕТСТВО

Родена е през 1891 г. в Москва, в еврейско семейство. Баща є Юрий Каган, е адвокат, работи като юрисконсулт в австрийското посолство, а също се занимава с “еврейския въпрос” с проблеми, свързани с правото на евреите да живеят в Москва. Майката Елена Юлиевна е родом от Рига, завършила Московската консерватория, класа по пиано. Бащата се увлича по Гьоте и нарича дъщеря си в чест на любимата на великия немски поет Лили Шьонеман. След пет години се ражда сестра є Елза. Децата получават блестящо възпитание и образование, говорят френски и немски от деца, свирят на пиано.

“Една ранна пролет вървях с дъщерите си по Тверския булевард спомня си Елена Юлиевна. Срещу нас се зададе каляска, а в нея някакъв господин с разкошен кожух. Той спря кочияша и възкликна: “Боже, какви очарователни създания! Бих искал да ви видя заедно с тях на моя спектакъл. Елате утре в Болшой театър и кажете, че ви е поканил Шаляпин.” Ние се възползвахме от поканата и за нас бяха запазени места в ложата. Невероятна среща!”

Момичетата привличали погледите. Лиля имала огромни очи и яркочервена коса. Била своенравна, самостоятелна, родителите я обожавали. В гимназията имала отличен успех, особено по математика, и не искала да бъде “като всички”. Грабнала ножиците и си отрязала плитките за ужас на майка си и баща си. (А на стари години обратното: 85-годишна си заплиташе плитка за възторг на почитателите си.) Навярно това е бил неосъзнат все още отказ да се смеси с тълпата, подсъзнателно неприемане на стереотипа. А Елза била красиво, светлорусо, синеоко момиче, много послушно и кротко. Двете посещавали гимназията на Покровка. Сестрите се обичаха през целия си живот, но по-голямата командвала още от дете.

Прелиствайки днес дневниците на Лиля от ранните є години, виждаме какъв невероятен успех е имала. Дължал се на рижата є красота, на живия, общителен, но независим характер и на онази чувствено-еротична привлекателност, която излъчвала пряко волята си и която днес се нарича сексапил.

В Белгия някакъв студент є направил предложение разговаряли за Бога и за любовта. Отказала му, не му дала никаква надежда и в Москва получила картичка, украсена с варак: замък, обвит в бръшлян, и винетка: “Умирам там, където оставя сърцето си”... Или друга история пътува с влак и флиртува с някакъв офицер до късно през нощта в коридора, седнала на касетка, пълна с пушени гъски (!), а кавалерът се отказал от по-нататъшни атаки едва след като разбрал, че Лиля е еврейка, и взел да я утешава видите ли, за жената това не е толкова страшно. Не след дълго тя пристига в Тифлис, където я атакува млад татарин “богат, красив, възпитан в Париж. Предлага ми две хиляди за тоалети, само и само да пътуваме веднъж заедно по Военно-грузинския път”.

Майка є едва успява да я изпрати в Полша, при баба є в Катовице, и там родният є вуйчо, изгубил ума и дума по нея, пада на колене и страстно я моли (!) да се омъжи за него, уверявайки я, че ще уреди всичко с баба є (?).

“Мама нямаше с мен миг покой и не ме изпускаше от очи” спомня си по-късно Лиля Юриевна. Завели я близо до Дрезден, където “собственикът на санаториума целият в белези от дуели” обсипва стаята є с цветя и всяка вечер само на нея є сервира пъстърва. Умолява я да се омъжи за него и, макар че е женен, обещава незабавно да се разведе, ако тя се съгласи. Елена Юлиевна грабва дъщерите си и спешно “тича” към къщи.

Има една характерна случка, описана от Лиля по-късно, в Петербург, когато тя отива с приятелката си в Царское село да наеме вила. “Срещу мен по диагонал седи странен човек и ме поглежда от време на време. Облечен е с дълъг кафтан от сукно с пъстър копринен хастар, високи ботуши, прекрасна шапка от боброва кожа и бастун със скъпа дръжка, при това е с мръсна брада и с черни нокти. Аз най-нахално го разглеждам, а той извива поглед към мен, при което очите му се оказват ослепително сини; и изведнъж, криейки лице в брадата, изфучава. Това ме разсмива и ние продължаваме да се споглеждаме. Така пристигнахме в Царское село. Там моята спътничка ми прошепна, поруменяла: “Това е Распутин!” Чакаме на гарата обратния влак за Петербург пак Распутин! Качи се в нашия вагон и ме заприказва: “Коя съм, как се казвам, с какво се занимавам, имам ли мъж, къде живея? Непременно се отбий при мен, ще пием чай, не се страхувай, доведи мъжа си, само се обади предварително, че при мен е пълно с народ, телефонът ми е еди-кой си.”

Ужасно исках да отида при Распутин, но работата приключи с това, че няколко дни всички кочияши ми приличаха на Распутин”.

От дете до дълбока старост нещо в нея привлича вниманието на хората от пръв поглед.

“Синът на един сарашки фабрикант милионер, Осип Волк четем в дневника є, всеки ден ми изпращаше цветя за ужас на мама тогава бях още гимназистка! Той безумно ме обичаше и искаше да умра, за да умре след мене, но това мен никак не ме оправяше. Когато отидох за първи път в дома му, разведе ме из стаите като гид, обяснявайки: това е картина от еди-кого си, струва еди-колко си, купена е еди-къде си. Това е скулптура на еди-кого си, купена еди-къде си, за която е платено еди-колко си. Имаше собствен впряг, конят се казваше Момче. След седмица се появи О. и аз изгоних Волк.

Но в началото на октомври му се обадих и той радостно дотича. Казах му, че ще се върна при него, ако намери цианкалий за една моя приятелка. Той така ме обожаваше, че се разтрепера, но го донесе. Не му обясних, че между нас с О. всичко е свършило и не искам да живея повече. След три дни глътнах таблетките, но кой знае защо... получих разстройство. Едва вчера мама ми призна заподозряла, че нещо не е наред, претършувала бюрото ми, намерила отровата, внимателно измила флакона и сложила в него разслабително. Вместо трагедия се получи фарс.”

ЕДИН НЕОБИКНОВЕН СЪЮЗ

Въпросният “О”, заради когото Лиля изгонила поклонника си Волк и се опитала да се отрови, бил Осип Брик. Запознали се, когато тя била на 13 години, а той на 16.

“Ося започна да ми се обажда по телефона, тогава това беше рядкост. Бях у тях на Нова година и, като ме изпращаше с каляска до вкъщи, той попита: “Не ви ли се струва, Лиля, че между нас има нещо повече от дружба?” Не ми се струваше, но формулировката много ми хареса и от изненада отвърнах: “Да, струва ми се.” Започнахме да се срещаме всеки ден, но Ося се изплаши и една вечер ми каза, че е сбъркал и не ме обича достатъчно. Аз повече се учудих, отколкото да се огорча. Но скоро разбрах, че искам да бъда с него всеки миг. Правех всичко, което на едно 16-годишно момче би трябвало да изглежда пошло и сантиментално. Когато Ося сядаше на перваза на прозореца, аз незабавно се оказвах в креслото до краката му, а на дивана сядах до него и непременно го хващах за ръката. Той скачаше, крачеше из стаята и само веднъж за година и половина някак смешно и несръчно ме целуна.

През лятото решихме да заминем с мама за Тюрингия и на мен ми беше много тежко да се разделя с Ося, макар че той обеща да ми пише всеки ден. Аз незабавно му изпратих дълго любовно писмо, и още едно, и още... Дни наред няма отговор. Най-после, неговият почерк! Тичам в градината, зад дърветата. Само три любезни реда! Веднага скъсах писмото и престанах да му пиша. Ося не се изненада, той на това и разчиташе. От мъка ми се появи тик.

Като се върнахме в Москва, след няколко дни го срещнах на “Каретни”. Постояхме, поговорихме, аз се държах хладно и независимо, но изведнъж изстрелях: “А аз ви обичам, Ося.” Оттогава това се повтаряше седем години подред.”

След гимназията Лиля следва една година във Висшите женски курсове, в математическия факултет. Слуша лекции, трупа книги по математика, но се прехвърля в Архитектурния институт. Там се увлича по живописта, но захвърля всичко и заминава за Мюнхен да учи скулптура. Баща є се разболява и това налага тя да се върне в Москва.

Минават седем години, в които тя от време на време се среща с Осип Брик и всеки път му казва, че го обича, макар и малко преди срещата изобщо да не се е сещала за това. През тези години има много поклонници, има мъже, които уж обича, за които дори се кани да се омъжи, но щом срещне Ося, веднага изоставя обожателя си. Наясно е, че не обича никой друг освен Ося.

И въпреки това започва роман с учителя си по музика, който тече мудно, и изобщо този младеж почти не є харесва, но някак неочаквано и за двамата, по-скоро от любопитство, той я обладава. Сестрата на героя на романа отива в кухнята да мие чиниите и докато там водата шурти, всичко това става на дивана в столовата. Както пише в своя (вече не момински) дневник, тя веднага намразила младежа и повече не се срещала с него. Но след този единствен случай скоро разбрала, че е бременна... Това бил истински “скандал в благородно семейство”, роднините взели всички необходими мерки и веднага я изпратили в провинцията при някакви далечни роднини, “далеч от греха”.

След като се връща в Москва, тя се записва в “Общодостъпния Художествен”. Научавайки за това, Брик веднага дотърчал да я види. На следващия ден те се срещнали в кафенето и той є казал: “Ти си моята пролет.” Това е фраза от “Вишнева градина”.

На 26 март 1913 г. отпразнували сватбата си и родителите им наели квартира. Осип Максимович завършил юридическия факултет на МГУ и започнал работа във фирмата на баща си. Той бил търговец на корали, купувал ги от Италия и ги продавал в Сибир и Средна Азия. След революцията, през 1918 г., Осип Брик няколко месеца работил като юрисконсулт в ЧК, но бил уволнен “за небрежно отношение и отклоняване от служебните задължения”. А веднага след сватбата Лиля Юриевна пътувала с него до Нижегородския панаир и в Средна Азия. Узбекистан много є харесал, тя обикнала неговата природа, древна история и особено приложното изкуство. До края на живота є в нейния дом имаше декоративни съдове, рисувани чинии и чашки.

По време на Първата световна война те се преместили в Петроград. По препоръка на знаменития тенор Леонид Собинов Брик постъпил на служба в автомобилната рота и престанал да се интересува от делата на бащината си фирма. По това време “нашият личен живот с Ося някак се... раз-пад-на пише Лиля Юриевна в края на живота си. Но аз го обичах, обичам и ще го обичам повече от брат, съпруг и син. За такава любов не съм чела в никакви стихове, никъде. Обичам го от дете, той е неотделима част от мене. Тази любов не пречеше на любовта ми към Маяковски. Не можех да не обичам Володя, щом Ося толкова го обичаше. Ося казваше, че за него Володя не е човек, а събитие. Володя в много отношения промени неговото мислене, поведе го по своя житейски път и аз не познавам по-верни един на друг, по-обичащи се приятели и другари.”

С Маяковски тя се запознава през 1915 г., довежда го по-малката є сестра Елза. Ще минат години, Елза ще стане известната френска романистка Елза Триоле, но тогава... тогава тя е гимназистка и има роман с младия неизвестен поет Владимир Маяковски, с когото един ден мимоходом се отбила при по-голямата си сестра. През 1915 г. бракът на Лиля и Осип Максимович съществува само формално, но те запазват приятелските си отношения, имат общи интереси и живеят в едно и също жилище. Маяковски се влюбва в Лиля веднага и завинаги, от пръв поглед.

Когато ме питат: “Значи по-голямата сестра го е отнела от по-малката?”, аз цитирам думите на Лиля Юриевна. Тя пише: “Това беше нападение, Володя не просто се влюби в мене, той ме нападна. Две години и половина нямах миг спокойствие буквално. Любовта му беше безмерна. Но аз му се съпротивлявах плашеха ме неговата напористост, неговият ръст, огромност, необхватната, необуздана страст.”

Още първата вечер, след като є прочита “Облак в гащи”, Маяковски иска разрешение да є посвети поемата си и оттогава є посвещава всеки свой стих, през целия си живот.

След “Облак”-а идва свръхлюбовната поема “Флейта-гръбнак”, където поетът се измъчва и ревнува впрочем той цял живот не престава да ревнува.

Трагедията на двамата от “триъгълника”, който Маяковски нарича свое семейство, е в това, че Лиля Юриевна обича Брик, а той не я обича. А Владимир Владимирович обича Лиля, която не може да обича никого освен Осип Максимович.

Рита Райт не проумявала как се връзва тази любов с останалата част от живота є и попитала Лиля: “А ако Ося се беше оженил, щяхте ли да се огорчите?” Тя потъмняла като облак: “Това не може да бъде! И не говорете повече за това.” Но когато се появи Евгения Гавриловна, Ося целият светна, подмлади се и Лиля заради това, че на Ося му е хубаво, прие Женя, обикна я. Тогава разбрах как обича тя Осип Максимович.”

Едва през 1918 г., проверила чувството си към поета, Лиля могла с увереност да признае на Брик любовта си към Маяковски. Тъй като по това време тя, както се знае, вече не е съпруга на Осип Максимович, тази любов не помрачила нито техните отношения, нито дружбата между Маяковски и Брик. Не може да става и дума за никаква “mйnage en trois”*. Тримата заедно решили никога да не се разделят и преживели целия си живот като близки приятели, тясно свързани от общите интереси, вкусове, работа и накрая дори от общия бит. Лиля Юриевна обичала дома, общата маса, интересните хора наоколо. Маяковски винаги имал обяд, изпрана риза, бил обграден с грижи тя не можела да търпи немарливостта, бохемщината, небръснатите и раздърпани мъже. Авторитетът є бил непререкаем, всички домашни я слушали и ходели на пръсти.

Тримата живеели в една вила в Пушкино. По едно време държали под наем къщичка в Соколники и живеели там през зимата, а поетът имал малка стаичка в комунално жилище на Лубянския площад, където можел да се уединява и да работи. От 26-а до 30-а последните четири години Маяковски, Лиля и Осип Брик живеели в малка квартира на улица “Хендриковска” на Таганка, където всеки си имал мъничка стая и една обща 14 квадрата!

Лиля Юриевна пише: “Колко много съдове бяхме натрупали! Купувах така: “Дайте ми, моля, три дузини от най-евтините чаши.” Или “чинии”. При нас идваха толкова хора! В трапезарията всяка седмица имаше сбирка на “Новий ЛЕФ”, слагахме една стъклена дамаджана с крюшон**, аз правех сандвичи. Водка не пиехме, никога нямаше пияни.”

На улица “Хендриковска” след смъртта на поета направиха музей, Лиля Юриевна даде там цялата мебелировка. През седемдесетте го закриха.

В началото на трийсетте ЛЮ се премести в кооперативно жилище на Арбат, на улица “Спасопесковская”, а през 1958 г. се нанесе на Кутузовски проспект, където живя до края на дните си и където сега живея аз.