Галина   Вишневская

ИЗ МОЯ ЖИВОТ

В ТЕАТЪРА НА СТАЛИН

Сталин лично покровителстваше театъра. Той ходеше главно на опера и затова в “Княз Игор”, “Садко”, “Хованщина”, “Борис Годунов”, “Дама пика” участваха най-добрите певци. Това е вечният златен фонд на Болшой театър. Все същите постановки се повтарят от година на година и досега, без да слизат от афишите. Всяка от тях е по на 35­40 години.

Театърът никога не е изпитвал материални трудности ­ държавата не жали пари за своята реклама. Декорите и костюмите струват милиони рубли, защото 50 % от тях са изработени на ръка ­ поради липса на необходимите материали, машини и т. н. Народът се гордее с театъра си и не си дава сметка, че плаща издръжката му. Че кой друг, Сталин ли да плаща от джоба си всички тези църкви и къщи, които, едва ли не в естествена големина, изцяло затрупват сцената.

По сталинско време беше много важно да се появяваш на сцената. Всеки артист пазеше гласа си и задължително пееше в спектакъла, ако името му фигурираше в афиша. Императорски театър! Много е важно да се появяваш на сцената му не само заради самото изкуство, но и заради положението си в обществото, в очите на хората. Всички мечтаеха да играят пред Сталин, да му се харесат, и Сталин нищо не жалеше за артистите от Болшой театър. Самият той им определяше големи заплати, щедро ги награждаваше с ордени и лично им раздаваше Сталински награди. Мнозина артисти имаха по три-четири Сталински награди.

През този мой пръв сезон в 1952­53 година Сталин на няколко пъти дойде на оперни представления и аз си спомням атмосферата на страх и паника в дните на неговите посещения. Те винаги се знаеха предварително. Цяла нощ охраната оглеждаше всяко ъгълче на сградата, сантиметър по сантиметър. Артистите, които не участваха в съответния спектакъл, нямаха право да влизат в театъра дори предишния ден, да не говорим за самия ден на спектакъла. Участниците получаваха специални пропуски, а трябваше освен това да носят и паспорт. От вече обявения състав дирекцията можеше да махне всекиго, дори най-знаменития артист, и да го замени с друг в зависимост от желанията на Великия. Естествено, гласно никой не роптаеше, приемаше го като нещо нормално. Всеки се стараеше да угоди на вкусовете на съветския монарх, да му стане любимец и да бъде всенародно признат за сметка на публичното унижение на своя колега. Тези белези на крепостен театър се запазиха още дълго след смъртта на Сталин.

Сталин винаги седеше в ложа “А” ­ ако се застане в залата с лице към сцената, отляво, над оркестъра, скрит от публиката зад завеса. Само по броя на цивилната охрана и по притеснението и изплашените погледи на артистите можеше да се досети човек, че в ложата седи самият Той. И до ден днешен, когато правителственият глава присъства на спектакъл, достъпът на публиката до театъра с коли е забранен. Стотици сътрудници на КГБ ограждат сградата, артистите биват проверявани по няколко пъти. Първата проверка е на входа, но не от нашата охрана, а от тази на КГБ, която проверяваше специалния пропуск и паспорта. После, когато вече съм се гримирала и отивам към сцената, отново трябва да покажа пропуска си (ако в залата има важни личности). Разбира се, зад кулисите около сцената е пълно с цивилни здравеняци. Има и чисто технически трудности ­ къде да си държиш пропуска? Ами балерините? Те са почти голи! Освен да си го връзват на глезена, като номерче в обществена баня.

Дали Сталин обичаше музиката? Не. Той обичаше именно Болшой театър, неговата пищност, помпозност. Там се чувстваше като император. Обичаше да покровителства театъра, артистите му ­ нали бяха негови, крепостни, ­ харесваше му да е добър с тях, по царски да награждава отличилите се. Но в царската, централната ложа Сталин никога не сядаше. Царят не се е страхувал да седи сред народа, а този се боеше и се криеше зад перделъци! На масата в аванложата му винаги имаше голяма купа с твърдо сварени яйца ­ ядеше ги през антрактите. Както при Сталин, така и сега, когато на спектакъла присъстват членове на правителството, сред оркестрантите седят и служители на КГБ, разбира се, цивилни.

Сталин си имаше любими артисти. Много обичаше Максим Дормидонтович Михайлов в ролята на Иван Сусанин в операта на Глинка “Живот за царя”. През съветско време тя се наричаше “Иван Сусанин”. Той често ходеше на тази опера ­ сигурно се е изживявал като цар и му е било приятно да гледа как руският мужик дава живота си за него. Изобщо обичаше монументалните спектакли. Постановките се правеха съобразени с неговия вкус ­ преувеличено величествени, с излишен размах и грандиозност, с една дума ­ с всички признаци на гигантоманията. И артистите от сцената с огромни, мощни гласове не просто пееха, а пророкуваха, мизансцените бяха статични, изпълнителите не се движеха много-много ­ всичко беше много по-“значително”, отколкото го изискваше изкуството. Театърът бе ориентиран към личния вкус на Сталин. И работата не е там дали той е имал добър вкус или лош, а че когато Сталин умря, театърът изгуби ориентира си, започна да се люшка насам-натам, да се влияе от различните вкусове на множество случайни хора.

Любимките на Сталин бяха сопраното Наталия Шпилер и мецосопраното Вера Давидова ­ и двете едри и красиви. Те често пееха по банкети. На Сталин му беше приятно да покровителства такива горди, достойни руски жени. Да бъде в компанията им, да вдига тостове за тях, да ги поучава или бащински да ги мъмри ­ като господар. Ала цялата му симпатия не можеше да спаси никого от самоволните му прищевки. На един банкет в Кремъл, където бяха пели двете съперничещи си хубавици, Сталин на всеослушание каза на Давидова, като сочеше с пръст Шпилер:

­ Ето от кого трябва да се учите на пеене. Вие нямате школовка.

Мисля, че с тази не съвсем “изящна” забележка той скъси живота на Давидова с няколко години. Така господарят гълчи крепостна мома.

Чудесният диригент С. А. Самосуд, работил дълги години в Болшой театър, ми разказа как веднъж дирижирал опера пред цялото правителство. През антракта Сталин го извикал при себе си в аванложата и направо му заявил:

­ Другарю Самосуд, днес в музиката ви нещо... липсват бемолите!

Самуил Абрамович направо онемял, объркал се ­ може би е някаква шега?! Обаче не ­ членовете на политбюро, всички присъстващи сериозно кимат с глави и пригласят:

­ Да, да, обърнете внимание ­ липсват бемолите...

Макар сред тях да имаше и такива като Молотов например, които явно разбираха, че изглеждат като идиоти в тази ситуация...

Самосуд кратко отвърнал:

­ Добре, другарю Сталин, благодаря за забележката, непременно ще обърнем внимание.

Интересна история станала с операта “Евгений Онегин”. Действието на последната картина протича рано сутрин и Татяна според Пушкин трябва да бъде с утринен тоалет:

Княгинята със израз блед,

сама, в домашен тоалет,

там в някакво писмо се взира,

подпряла личице с ръка;

и лее тя сълзи-река.*

Всичко в тази сцена си било както трябва, докато веднъж на представлението не дошъл Сталин. Като видял Татяна с лекия домашен тоалет, а пред нея Онегин, той възкликнал:

­ Как е възможно жена да се появи в такъв вид пред един мъж?!

Оттогава (и до ден днешен!) Татяна в тази сцена е облечена с тъмночервена кадифена рокля и с прическа като за прием.

Какъв ти тук Пушкин! Да се облече ­ и толкоз! Ако трябва ­ и с кожено палто!

Въпреки всичко обаче за Болшой театър той беше “добрият цар”. Обичаше да кани артистите на разпивка вкъщи и бившият протодякон Михайлов в такива случаи с гръмовен глас му пееше “Многая лета”.

Репресиите и чистките през 1937 г. почти не засегнаха Болшой театър, поне водещите артисти. Това беше театърът на Сталин. Но той допускаше в него и простосмъртните от улицата и сигурно се е гордеел с великодушието си ­ смяташе се за покровител на изящните изкуства.

Защо обичаше да идва точно в операта? Явно това достъпно изкуство му даваше възможността да се изживява като този или онзи герой. Особено руската опера с нейните исторически сюжети и богати костюми подхранваше полетите на фантазията му. Вероятно неведнъж, седнал в ложата да слуша “Борис Годунов”, мислено е сменял сивия си скромен френч с пищно царско облекло, стиснал в ръка скиптъра и жезъла.

Когато Сталин присъстваше на някое представление, всички артисти много се притесняваха, стараеха се да пеят и играят възможно най-добре ­ да му направят впечатление. Нали от това, доколко ще се харесаш на Сталин, зависеше целият ти живот. В по-особени случаи великият вожд можеше да повика артиста в ложата си, да му позволи да го съзерцава и дори да му подари няколко думи. От вълнение ­ от величието на момента ­ артистите направо онемяваха и на Сталин му бе приятно да вижда какво впечатление прави на тези големи и талантливи певци, току-що тъй правдиво и естествено играли царе и герои, а пред него, от една негова дума или поглед, готови да се проснат по очи, да просят милостиня, да сграбчат всеки подхвърлен от масата му кокал. И макар той отдавна да беше свикнал с подлизурството на околните, особена наслада му доставяше лакейството на хора, белязани с Божия дар, на хората на изкуството. Тяхното унижение и угодничество още повече го убеждаваха, че не е обикновен смъртен, а божество. Говореше много бавно, тихо и малко. Поради това всяка негова дума, поглед, жест придобиваха особена значимост и таен смисъл, какъвто в действителност не притежаваха, но артистите после дълго време си спомняха и гадаеха какво се крие зад казаното и зад “недоизказаното”. А той просто зле владееше руския език. Сигурно, като актьор, вече отдавна беше събрал цял арсенал от изразни средства, които безотказно действаха на околните и ги прилагаше според обстоятелствата.

На всички портрети, скулптури и всякакви други изображения той изглежда истински богатир и дори виделите го на живо, стоялите до него вярваха, че този нисичък човек е много по-висок и едър, отколкото им се струва. Сталинските маниери и стил превзеха и сцената на Болшой театър. Мъжете слагаха ватени подплънки, за да разширят гърдите и раменете си, движеха се бавно, сякаш притиснати от собствената си “богатирска” тежест. (Всичко това виждаме и във филмите от сталинската епоха.) Подобен род постановки изискваха и определени качества от изпълнителите: стенобитен глас и утриран изговор. Изпълнителите трябваше да съответстват на надутото величие с чудовищната грандиозност на спектаклите, на преувеличения им реализъм ­ къщи в естествена големина, в които спокойно можеше да се живее; църкви, строени на сцената като на градски площад ­ със същата здравина и стабилност. Сега тези постановки, изгубили изпълнителите, с които са били съобразени, правят жалко, смешно впечатление. Трябва да се побърза да се видят, докато все още не са свалени от репертоара и не са преправени, както и няколкото високи здания чудовища, оставени от Сталин за спомен на “благодарните” потомци.

Никога не съм чувала някой да се усъмни в правотата му, в правомерността на действията му. Когато започна знаменитото “дело на лекарите убийци”, всички артисти се учудваха (поне на думи), как по-рано не са могли да се досетят, че тези добре познати им кремълски лекари са врагове на народа.

Последното оперно представление, на което той присъства в Болшой театър, беше “Дама пика” на Чайковски. Певецът, който изпълняваше партията на Елецки, П. Селиванов, излизайки на сцената във второ действие да пее знаменитата ария, изведнъж съгледал в ложата пред себе си седналия Сталин и от притеснение и страх загубил глас. Какво да прави? Оркестърът изсвирил увертюрата и... той заговорил: “Аз вас ви любя, любя ви безмерно...” ­ и така изрецитирал цялата ария докрай под съпровод на оркестъра! Как ли се е чувствал, изобщо не можем да си представим! Учудващо е, че не е умрял на сцената. Зад кулисите и в залата всички се вцепенили. През антракта Сталин извиква в ложата си директора на театъра Анисимов. Той дотърчал ни жив, ни умрял, разтреперан от страх...

Сталин го пита:

­ Кой днес пее княз Елецки?

­ Певецът Селиванов, другарю Сталин.

­ А какво звание има певецът Селиванов?

­ Народен артист на Руската съветска федеративна социалистическа република...

Сталин прави пауза и казва:

­ Добрият руски народ!...

И се засмял. С една дума ­ шега!... Разминало се!

Щастливият Анисимов изскочил от ложата. На другия ден цяла Москва повтаряла с умиление и възторг “гениалната” духовитост на вожда и учителя. А ние, артистите, бяхме изпълнени с чувството на любов и благодарност за величавата доброта и човечност на нашия Баща. Можеше да изгони от театъра провинилия се певец, а той благоволил само да се засмее, благодетелят наш!...

 

МОЯТ НОВ ПОКЛОННИК

И ето, ние със Слава отиваме в гражданското. За пръв път излизаме заедно на улицата. Чувствам се ужасно неловко. Струва ми се, че всички ме гледат ­ солидна дама подръка с някакво хлапе. Не стига това, ами той върви прекалено бързо и се налага да подтичвам след него, а аз съм свикнала да се движа бавно и солидно.

Гражданското е на улица “Пушкинская” срещу оказионния магазин, в двора, до помийната яма. Не зная как е сега, но то остана в този си неприкосновен вид до самото ни заминаване през 1974 г. Малко и жалко помещение на първия етаж ­ тук те и женят, и развеждат, тук се издават и смъртни актове.

Влизаме. Зад бюрото седи яка лелка ­ като в разказа на Бабел: “отляво фикус, отдясно кактус, а в средата Розочка”. Разбира се, на стената са портретите на Ленин и Сталин... Това гражданско е за същия район, към който е и Болшой театър, и артистите му са на особена почит.

­ Ах, Галина Павловна, как се радвам да ви видя тук! Слушах ви в Болшой театър! Аз направо ви обожавам! Ще се омъжвате ли?

­ Да, ще се омъжвам.

­ Седнете, заповядайте, дайте си паспорта, скъпа...

И се обръща към Слава, вече хладно-официално, даже с лека въздишка, демек, върви им на някои хора.

Започва да записва и продължава да каканиже:

­ Ах, Галина Павловна, как чудесно пеете, дали не може да се уреди нещо за следващото ви представление? Значи пишем: съпрузите Галина Павловна Вишневская и М-сти-слав ­ Господи, какво трудно име ­ Ле-о-пол-до-вич Ротр... Роср... Другарю, как ви е фамилното име?

­ Ростропович.

­ Как?

­ Ростропович е фамилното ми име.

­ Другарю Расупович, що за фамилия е това! Ето, тъкмо сега имате тази щастлива възможност ­ да смените фамилията си и да станете ­ тя обърна очи и дори не я произнесе, а някак я изпя: ­ Вишнееевски!

Слава седеше като на тръни.

­ Не, благодаря, аз вече някак съм си свикнал...

­ Помислете си добре, после да не съжалявате... Звучи толкова хубаво!...

 

В тези щастливи за мен дни изведнъж се разбра, че ме търсят из цяла Москва. Моят нов поклонник ­ Булганин, за когото аз изобщо бях забравила, се обадил в старото ми жилище и от съседите разбрал, че съм изчезнала.

­ Къде?

­ Не знаем.

В театъра също не знаят, тъй като аз още не съм се появила там. Поставя задача да ме намерят. Къде да ме търсят? Обърнали Москва ­ няма и няма. Едва вечерта открили Марк и от него разбрали къде съм. Обажда ми се самият министър на културата:

­ Галина Павловна, търсим ви навсякъде. Днес е рожденият ден на Булганин. В крайградската му вила ще има прием и Николай Александрович лично ви моли да участвате в малък концерт... Колата ще ви вземе след половин час.

Едва успях да се облека и да се среша.

Аз, разбира се, не бях казала на Слава, че в Югославия старецът ми изпращаше букети. Мислех си, че всичко ще отшуми с идването ми в Москва. Но не би.

Вилата на Булганин беше в Жаворонки, по пътя за Николина гора, а приемът ­ в чест на шейсетгодишнината му. Наистина, думата “прием” не върви тук, пък и руснаците не обичат тази дума: веднага си представяш красиво сервирана маса, келнери, бели салфетки, кристал и прочее сковаващи душата атрибути. Не, това си беше нашият роден, нормален руски гуляй и аз пристигнах точно в разгара му ­ шум до Бога. Явно са ме чакали с нетърпение. Лично Серов, председателят на КГБ, стоеше пред входа. Поеха ме направо от колата и почти ме внесоха вътре, където се озовах пред очите на всички. Усмихнатият рожденик ме подхвана и настани до себе си и под многозначителните погледи на присъстващите аз седнах между него и Хрушчов. Обхваналото ме чувство на смут и напрежение вече цяла вечер не ме напусна.

Тук се беше събрал много тесен кръг от гости ­ членове на Политбюро, семействата им, няколко маршали (сред тях знаменитият Жуков, след войната изселен от Сталин). За първи път виждах нашите вождове, чиито портрети познавах от дете, при това ­ всичките заедно, с домочадията им. Колко странно изглеждаха в домашна обстановка! До голямата маса, отрупана с храна и бутилки, насядали плътно един до друг... Разговарят високо, властно, много пият. Усеща се в тях някаква неестествена вътрешна напрегнатост, сякаш са се събрали водачи на глутници, които не рискуват да се отпуснат един пред друг. Ето го и “мозъка и сърцето на нашата партия”. Няма ги сред тях само о бозе почившия Сталин и наскоро разстреляния Берия. Останалите верни съратници са по местата си и аз имам възможността да ги наблюдавам.

Всички са с недодялани, подпухнали лица, груби гласове, всички общуват простовато и вулгарно помежду си. В цялата врява непрестанно се чува резкият хриплив глас на Каганович със силен еврейски акцент. Даже тук, сред своите, вместо тостове се вдигат лозунги и цитати от вестниците: “Слава на комунистическата партия!”, “Да живее Съветският съюз!”

Дървеняшки ласкаят Булганин, прекалено често го наричат “нашият интелигент”, знаейки, че това му харесва.

Жените ­ ниски, пълни, повечето време мълчат. Вътрешно сковани, напрегнати... Сигурно всяка иска да се прибере по-бързо и да си бъде господарка вкъщи. Разбира се, за никакви тоалети и елегантност не може да става дума ­ нито една не е с дълга рокля, нито една не е с красива прическа. Толкова са безлични, че ако срещна някоя от тях утре на улицата, със сигурност няма да я позная. Виждам ги за първи път ­ мъжете им не се появяват с тях никъде в обществото и на никакви официални приеми.

А около мен се носят вълни от спомени:

­ Никита, помниш ли?...

­ А ти помниш ли, как през трийсетте...

Най-отраканата от жените ­ грозновата мъжкарана ­ крещи през цялата маса:

­ Помниш ли, Коля, как се появи у нас, в Туркестан, още съвсем младичък офицер? Викам на Лазар: гледай какъв хубав...

Аха, това е жената на Каганович.

­ ...интелигентен млад човек. Ти винаги си ни бил по-специален, ти си нашата гордост!...

От другия край на масата беззъбият, глух Ворошилов вика:

­ Спомняш ли си какъв смел кавалерист беше, а?...

Изведнъж и аз си спомням: нали някои от тези, които сега мълчаливо седят край масата ­ тези жени на вождове ­ с години са били в сталинските лагери. А мъжете им ­ какво? Те бяха свободни през онези години ­ предадоха жените си да изтърпяват наказания по лъжливи обвинения... Не ги защитиха, спасяваха си кожите, страхливците! И сега, когато Сталин го няма, жените им се върнаха пак при тях и заедно с тях седят на тази маса. Интересно, какво ли си мислят в този момент? Разглеждам ги, като се мъча да позная коя от тях е била по затворите. Като ционистки бяха арестувани жените на Молотов, Калинин, Будьони, Андреев, Поскрьобишев, жените на маршалите... Коя от тях е останала жива и се е върнала от сталинските лагери?

Но аз ги виждам всичките за първи път, а по еднаквия израз на лицата им не мога да различа коя коя е. Защо, Господи, седя тук и слушам циничните им лъжи, защо търпя многозначителните им погледи? Та аз ги мразя всичките, не желая да бъда в компанията им... И този старец, който си позволява да ме гледа така! Затова си го позволява, защото ти си крепостна мома, а той е господарят. И не се прави, че нищо не разбираш, този номер няма да мине...

Но всичко това са само бели кахъри, черните тепърва предстоят.

Чувам до ухото си сладникав глас:

­ Обаждах ви се вкъщи, но ми казаха, че не живеете вече там, че сте избягала...

­ Не съм избягала, а се омъжих!...

­ Наистина ли? Поздравления!

(Разбира се, че се прави на ударен, сигурно вече и досието на Слава са проверили...)

­ Благодаря...

­ И за кого се омъжихте?

­ Мъжът ми е виолончелистът Мстислав Леополдович Ростропович.

С достойнство и подчертана гордост произнесох името му и от притеснение дори правилно го произнесох, което още доста дълго време не ми се удаваше.

Вдигнах глава и срещнах един пронизващ поглед ­ Жуков... Той седеше недалеч от мен и явно отдавна ме наблюдаваше. С генералски мундир, без ордени. На средна възраст, набит, с яко телосложение. Волево лице с упорита, издадена напред брадичка... Сигурно единствен от всички не каза нито дума цялата вечер. Така и не чух гласа му ­ седеше и мълчаливо оглеждаше всички. (Виж, той имаше какво да си спомни!) Изведнъж скочи от мястото си, сграбчи ме и ме извлече в средата на стаята ­ да играем “руски народен танц”. Как танцуваше само! Никога няма да го забравя ­ усърдно, със злоба, нито веднъж не се усмихна. Аз се старая пред него и тъй, и инак, а той, забил поглед право пред себе си, сякаш втъпкваше някого в земята с ботушите си. И тогава разбрах, че руските хора не само от щастие, а и от ярост могат да танцуват.

На следващата сутрин някой звъни в квартирата ни. София Николаевна отваря вратата. Един млад полковник здравеняк с огромен букет в ръце є отдава чест, като на парад:

­ Галина Павловна, ако разрешите...

Стените затреперват от гласа му и всички съседи като по команда се изсипват в коридора. София Николаевна объркано казва:

­ Ами тя още спи. Вие кой сте?

­ Николай Александрович Булганин праща на Галина Павловна тези цветя.

И стоварва букета в ръцете є. От огромния букет тя само дето не пада и той едва успява да я подхване.

­ Е, добре, благодарете му...

Така започна меденият ни месец със Слава.

Вечерта се звъни от Кремъл:

­ Галя, Николай Александрович е, здравейте!

Вече разбирам цялата сериозност на ситуацията, но се старая да създам лека, необвързваща атмосфера, затова веднага се включвам на висок регистър:

­ Ах, здравейте, Николай Александрович! Какви чудесни цветя, благодаря!

­ Аз трябва да ви благодаря! Бях много щастлив да ми гостувате вчера у дома. Искате ли да вечеряте днес с мен, тази вечер ще бъда в града?

И говори с мен така, сякаш никакъв съпруг не съществува! Все още се опитвам да обърна разговора на светски маниер, но гласът отсреща е спокоен и сериозен и изобщо не се кани да се включи в моята тоналност. Започвам да мънкам:

­ Тази вечер имам репетиция... Ще свърши доста късно...

­ Няма значение. Ще ви изчакам.

Тогава аз със “свещена простота” му влизам в тон:

­ Ах, колко хубаво! Ние ще дойдем.

От отсрещната страна следва дълга пауза... После:

­ Тогава ще пратя кола за вас.

И ето, на нашата тясна уличка спират три черни ЗИЛ-а. В първия и в третия е охраната, а в средния ­ лично новият ни вожд ­ Булганин. Явно с това демонстративно открито появяване той веднага иска да подреди фигурите за бъдещата игра: тоест работата е сериозна и никакви номера няма да минат. От околните прозорци надничат съседите. Каква чест за нашата улица ­ самият глава на правителството.

От този ден започнаха почти ежедневни покани ту на вилата му, ту в московското му жилище. И, естествено, безкрайни “излияния” на чувства. Николай Александрович пиеше много, караше и Слава, а Слава, и без да го карат, пиеше от яд. Когато и двамата се напиеха, старецът втренчваше поглед в мен като бик и се започваше:

­ Да, изпревари ме ти...

­ Май че е така.

­ Обичаш ли я?

­ Много я обичам, Николай Александрович.

­ Не, кажи ми ти на мене, как я обичаш? Ех, момче, момче! Нима можеш да разбираш ти какво е любовта! Виж, аз я обичам, това е лебедовата ми песен... Нищо, ще почакаме, ние умеем да чакаме, свикнали сме...

Аз седя между тях и ги слушам. Той сякаш не признаваше никакви права на Слава по отношение на мен. Всичките разпивки завършваха с обясненията му към мъжа ми колко много ме обича и че аз съм неговата лебедова песен, и че каквото и да го помоля, ще го изпълни.

­ На нас нищо не ни трябва!

­ Как така не ви трябва! Много сте горди... Моят адютант ми каза, че живеете в комунална квартира. Защо?

­ Това е квартирата на майка ми, Николай Александрович. Но скоро ще бъде завършена новата кооперация на улица “Огарьов” и ще се пренесем.

­ Ти какво, пари ли си броил? Откъде имаш пари?

­ Още когато ми дадоха Сталинската награда, аз тогава цялата я внесох.

­ Ама защо трябва да плащаш? Аз ще ви дам където поискате безплатно жилище, каквото пожелаете!

­ Не, благодаря, Николай Александрович, вече свикнах с мисълта, че този апартамент е моя собственост.

­ Я го виж ти собственика! Днес е собственост, утре ­ вън!

­ Май времената вече са други, Николай Александрович.

­ Ох, да беше ми паднал ти малко по-рано... Е, стига, шегувам се...

Мисля, че неведнъж е съжалил драгият Николай Александрович за доброто старо време, докато ме гледаше с пиянски поглед и ни разправяше за похожденията на Берия. Че изнасилвал непълнолетни момичета, че след разстрела му намерили списъци на повече от сто жени, които по негово нареждане сътрудниците му от КГБ са му докарвали на крака. Някои просто са били причаквани по улиците, натиквани в колите и доставяни за любовни удоволствия. И такъв негодник бил повече от двайсет години член на правителството, и всичките му съратници си останали по местата си.

Булганин беше на шейсет години и сред недодяланите груби физиономии на членовете на правителството се отличаваше с интелигентната си външност и добри, приятни маниери. Имаше нещо в него от старорежимните генерали в оставка. И много му се искаше да изглежда в очите ми като просветен монарх, такъв един Николай III. С цялото си отношение към мен винаги се стараеше да подчертае, че няма защо да се страхувам да ходя при него. Естествено, свикнал да властва, той искаше да постигне своето на всяка цена, но може би наистина ме обичаше. Случваше се да каже на Слава:

­ Не се сърди, че толкова често є се обаждам! Остави ме да є се любувам. Ти си млад, всичко е пред теб, а моят живот свършва.

И макар на Слава да му призляваше от словоизлиянията на стареца, понякога му ставаше жал за него и вкъщи ми казваше:

­ Той всъщност е много мил човек. Само да не те ухажваше! Ако не беше това, с удоволствие бих се сприятелил с него.

­ Да-да, много му е изтрябвало твоето приятелство! С каква наслада би ти откъснал главата!

Наистина, Булганин за нищо на света не искаше да се примири с мисълта, че са ме грабнали под носа му. И при това кой! Едно хлапе, както той наричаше Слава. Слава пък не можеше да търпи да го нарича така и между нас наричахме Булганин “кукуруза”. Точно тогава започна хрушчовската вакханалия с царевицата. Стигаше само да засеем целия Съветски съюз с царевица и непременно щяхме да построим комунизма.

Отначало за нас всичко това беше само игра, а на Слава му беше приятно да бъде победител в една толкова опасна борба. Но скоро разбра в какво двусмислено положение се е озовал. Познатите му започнаха едва ли не да му честитят при среща.

В страна, където всичко бе потънало в робско подмазвачество и лъжа, подобна ситуация те издигаше в очите на околните на недосегаема висота. От обикновена държавна ратайкиня изведнъж се превръщаш в забележителна личност. Хората съвсем искрено откриват в теб множество чудесни качества, които по-рано не са виждали и които, много е възможно, изобщо не притежаваш. Никой не те критикува, всички ти завиждат и ти се възхищават. Търсят познанството ти, ласкаят те, угодничат, за да могат чрез теб да се сдобият я със звание, я с жилище, или пък просто с телефон без ред.

 

Една нощ, когато се върнахме от поредната разпивка при Булганин, Слава ми вдигна скандал:

­ Омръзна ми! Не мога повече да гледам как те зяпа тоя старец! Повече няма да ида у тях!... На теб сигурно ти харесва, ласкае самолюбието ти, че те ухажва новият ни цар. Не виждаш ли, че ме поставяш в унизително положение!...

Ревнах:

­ Какво да направя, като той не иска да разбере! Не мога да го пратя по дяволите я!... Утре, като дойде колата, как няма да отидеш!...

И виждам как Слава, почти гол, само по бельо, се катери на перваза на прозореца!

­ Щом е така, сега ще се хвърля!

Пийнал, явно забравя, че е високо само четири метра, макар че като нищо ще си счупи краката. София Николаевна нахлува в стаята и го хваща за единия крак, Вероника за другия, а аз крещя истерично:

­ Стой! Къде ще се хвърляш! Аз съм бременна!... Какво ще правя?

Така съобщих на мъжа си, че ще имаме дете.

Той моментално се озова при мен и вече щастлив заломоти:

­ Наистина ли?... Ама наистина ли? Защо не ми каза?

Аз рева:

­ Ииисках да теее ииизненадааам...

А Слава грабва сонетите на Шекспир и с упоение ми ги зачита, за да мога аз, без да губя и миг, да се изпълня с висши мисли и да започне в мен да расте нещо необикновено и прекрасно… Оттогава тази книга беше винаги на нощното шкафче до леглото ни и както славеят пее на женската, докато мъти яйцата си, така и той всяка нощ преди сън ми четеше прекрасните сонети.

 

Решихме постепенно да прекъснем нашите отношения с Булганин. Но как? Не биваше да си създаваме смъртни врагове, и то тъкмо в тази ситуация. Започнах да отказвам домашните покани, като се извинявах със заетост в театъра, с умора, но той разбра, че хитрувам, и взе да действа чрез Министерството на културата, канейки ме да пея на приемите в Кремъл. Тези приеми ми бяха втръснали отдавна.

Първо се обаждаше чиновник от министерството:

­ Галина Павловна, днес има прием в Кремъл и сте канена да пеете.

­ Имам репетиция в театъра.

­ Ние ви освобождаваме.

­ Паднал ми е гласът.

Следващото обаждане ­ вече министърът на културата:

­ Галина Павловна, днес трябва да пеете в Кремъл.

­ Не се чувствам добре, а след три дни имам спектакъл.

­ Ще наредя да ви освободят от спектакъла.

­ Но аз не мога да пея, уморена съм...

Там не могат да разберат как така ще съм уморена! Според тях заради такава чест и мъртва трябва да запея.

Накрая се обажда самият премиер:

­ Галя, моля ви да дойдете на приема.

­ Николай Александрович, не обичам да пея на приеми.

­ Елате, искам да ви видя.

В края на краищата ми омръзна да разигравам тази комедия и не издържах. Стоях в миризливия коридор на комуналната ни квартира и, обзета от гняв, крещях в телефонната слушалка:

­ Защо се правите, че не разбирате? Обаждате ми се по няколко пъти на ден, трябва да ви е ясно, че не можем повече да идваме в дома ви! Омръзнаха ми клюките около мен! Не искам да пея по приемите ви. Защо ли? Защото ми е неприятно! Не искам, докато пея, да гледам дъвчещите ви физиономии... Разберете, че това ме унижава. И макар според вашите разбирания това да е голяма чест, моля ви веднъж завинаги да ме избавите от тази чест... Край! Довиждане!...

След няколко минути ­ отново телефонът:

­ Галя, извинете ме и се успокойте. Моля ви утре със Слава да дойдете на вечеря. Трябва да ви видя.

Какво да правим? Пак отидохме и пак всичко отначало, и краят му не се вижда. Това наистина си е “не ти ща ни меда, ни жилото”. Но оттогава на правителствени приеми аз действително вече не ходех да пея. Името ми изчезна завинаги от списъка на почетните палячовци, длъжни да развличат пияните вождове. И заслугата за това беше на Булганин, както и на моя “шеф” от КГБ Василий Иванович.

Една сутрин ми се обажда той. Чувам познат глас:

­ Здрасти, Галина Пална! Василий Иванич ви се обажда. Ние май отдавна не сме се чували.

­ Нямам нито време, нито желание да разговарям с вас, бързам за театъра! ­ и затворих.

Същата вечер бяхме у Булганин и аз реших да му се оплача.

­ Николай Александрович, сътрудниците на КГБ не ме оставят на мира.

­ Това на какво прилича? Какво искат от тебе? ­ и целият почервеня от гняв.

­ Искат да пиша доноси.

­ Каквооо? Да не са полудели? Федка! ­ крещи той на адютанта си. ­ Веднага ме свържи с Ванка Серов! Негодници такива!

И изтича в съседната стая на телефона. Чувахме как крещи и кастри началника на КГБ, до нас долитаха откъслеци от гневни фрази. Скоро се върна при нас.

­ Не се безпокой, никой никога вече няма да ти се обади о т т а м. Можеш да ми вярваш.

И наистина ­ с това завинаги беше приключено. Помощта в подобно нещо бе важна за мен именно в онзи период от живота ми. По-късно вече аз сама събрах сила и можех да се защитавам самостоятелно. Пък и знаейки големите ми връзки, с мен бяха внимателни. След като такъв като Василий Иванович вече не смееше да ме пипне! А колко хора се бяха оплели в мрежите му!

 

През декември, преди Новата 1956 година, се пренесохме в новия ни дом. За първи път през живота си, вече известни артисти, ние със Слава имахме собствено жилище, без съседи, и можехме да заключим вратата след себе си. Четири големи стаи, баня, кухня ­ и всичко това само за нас! Свикнали цял живот да се тъпчем натясно, в една стая, ходехме из апартамента като в гора и един друг се търсехме. Нямахме буквално нищо ­ нито мебели, нито съдове. Същия ден отидох в магазина и купих няколко вилици, ножове, пешкири, чаршафи, чинии. Празнувахме новото си жилище седнали на пода, защото нямахме нито маса, нито столове. Така започвахме новия си самостоятелен живот. Предишната ми домашна помощничка Рима отново ми помагаше в домакинството. В онези години беше трудно да се купят мебели. В магазините беше съвсем празно ­ трябваше да чакаш на опашка, за да се запишеш и да изчакаш няколко месеца да ти дойде ред. Слава даде подкуп на някого, за да си купим гарнитура за трапезария и бяхме щастливи, че най-сетне можем да обядваме на маса.

Ала радостта ни беше преждевременна. И това, че се бяхме нанесли в собствен апартамент, за който бяхме платили, още нищо не значеше. Трябваше да имаме заповед ­ тоест разрешение за живеене. В Съветския съюз официалната норма за жилищна площ на човек е девет квадратни метра. Ние сме само двама, домашната помощничка не се брои. Е, ако се вземе предвид коремът ми, тогава ставаме трима. Значи в най-добрия случай ни се полагат двайсет и седем метра. А жилището ни беше сто. Слава търчеше до райсъвета, до Моссъвета, където се занимават с жилищните въпроси, но заповед не му даваха. Как може в четири стаи да живеят само двама?

­ Но аз съм платил този апартамент с парите си!

­ Ами защо изобщо сте строили такъв голям апартамент?

­ Защото по онова време бях ерген и още не знаех детеродните си възможности. И, както виждате, правилно съм постъпил ­ жена ми е бременна, след три месеца чакаме дете. Може да бъдат и близнаци, а следващата година ­ също.

Ала блестящите перспективи за размножаване на рода Ростроповичи никого не убедиха, заповед не му даваха и искаха да освободим апартамента и да се нанесем в двустаен в същата кооперация. Не исках да моля за помощ Булганин и не зная как би завършила тази неразбория, но настъпи Новата 1956 година. Получихме покана за празнуване в Кремъл, но имайки предвид моето положение, решихме да си останем вкъщи. В полунощ, след като си честитихме Новата година, легнахме да спим. В два през нощта звънна телефонът. Гласът на Булганин:

­ Галя, честита Нова година! Може ли да намина да ви честитя?

­ Заповядайте, ще се радваме...

Бързо се облякохме със Слава, посрещаме гостенина. Той пристигна направо от банкета в Кремъл и паникьоса цялата кооперация. Портиерката едва не се поболя от страх и дълго след това си спомняше как била удостоена с честта да види самия Него. Навън цяла нощ стояха колите с охраната, а пред вратата ни, на стълбите седеше един генерал, техният началник. Беше длъжен да охранява държавния глава пред вратата и седя на пода няколко часа, горкият. Пък аз не се сетих дори да му изнеса стол. На другия ден в цялата сграда се говореше как в апартамента на Ростроповичи посрещал Нова година самият Булганин! Колко важни хора сме ние, техните съседи, и колко сме щастливи, че живеем тук! И всичките приказки завършиха с това, че само след ден от Моссъвета дойдоха на крака и едва ли не на поднос ни донесоха заповед за жилището, честитиха ни новия дом и ни казаха повече “за нищо да не се безпокоим, а ако нещо ни трябва, веднага да се обадим в Моссъвета и всичко ще бъде на вашите услуги”…

 

Превод Антоанета Бежанска