Bладимир Сорокин

Лазурната мас

Роман

В един и половина през нощта академиците Ландау и Сахаров вече бяха в Кремъл. Изследваха буцата лед с рентген и видяха, че вътре има чудовище с куфарче на коленете. Взеха проби от леда, но не откриха нито отрова, нито радиация. Реши се буцата да бъде внесена в топло помещение, където да се изчака пълното є разтапяне, та да могат да огледат замразеното чудовище. Сталин предложи това да се съвмести с вечеря. Внесоха ледения конус в Грановитата палата и го сложиха в огромна бакърена тава, донесена от Монетния двор. Около него застанаха четирима бойци с автомати. До тях на два стола седнаха двамата професори ­ микробиологът и физикът релативист.

Освен Молотов, Ворошилов, Берия, Микоян, Ландау и Сахаров Сталин покани на вечерята Булганин, Каганович, Маленков, княз Василий, производителя на захар Гуринович, писателите Толстой и Павленко, композитора Шостакович, художника Герасимов и кинорежисьора Айзенщайн. Берия запозна гостите със същността на нещата.

Когато всички седнаха на дългата, изискано сервирана маса, Сталин стана с чаша шампанско в ръка. Беше облечен с тъмен бутилковозелен костюм, идеално подчертаващ стройната му фигура; косата му бе гладко вчесана и намазана с брилянтин; снежнобялата му яка бе прихваната с широка диамантена лента с прочутия трийсеткаратов изумруд, подарен на вожда от шаха на Иран; породистото му изваяно лице бе озарено от бодро внимание към случая.

­ Другари ­ почна Сталин, ­ събрали сме се тук по повод на едно уникално, феноменално явление. Светът не ни поднася често такива подаръци. На два пъти вече руснаците от третото хилядолетие се опитват да се свържат с нас. И на два пъти им попречиха. През 1908 година им попречи бездарното царско правителство, през 1937-а ­ престъпният враг на народа Ежов. Днес обаче, изглежда, хората от бъдещето за пръв път успяха да установят контакт, като изпратиха на нас, съветските граждани, посланието си в този леден конус в деня на откриването на Общоруския Дом на Свободната любов, което е символично само по себе си. Ние строихме този великолепен дворец на любовта, освободена от вековните предразсъдъци, почти шест години. Денят на отварянето на неговите златни двери стана всеобщ празник, триумф на свободата и на новия съветски морал. И именно в този славен ден ние получаваме третото послание от бъдещето. Аз не знам какво ни изпращат нашите праправнуци, но вътрешният ми глас, в който се вслушвам през целия си съзнателен живот, ми подсказва, че това послание е свързано с нашата трудна и с нищо несравнима работа за освобождаването на човека, с онзи велик път, по който е поел нашият велик народ. Затова предлагам да пием за Русия. За Русия от миналото, за днешна Русия и за Русия на бъдещето.

Всички станаха. Сталин протегна чашата си и започна да се чука с най-близките. Под сводовете на Грановитата палата се разля кристален звън. Всички пресушиха чашите си и седнаха.

Масата беше прекрасна: на синьо-бялата домашно тъкана покривка в руски стил беше подредена златната и сребърната посуда на Александър I; обилните руски мезета и богатата храна раздразваха апетита с многообразието си; имаше пушени змиорки и желирана есетра, пастет от еленско и фаршировани лещарки, обикновено кисело зеле и телешки езици с мозък, мариновани гъбки и желирани прасенца с хрян; в центъра на масата се извисяваше златна мечка, която държеше на рамо кобилица с две сребърни ведра ­ едното беше пълно с черен, масленоблестящ хайвер от моруна, а другото с по-дребен, сивкав ­ от чига.

Момци с алени рубашки внесоха дървена дъска с горещи филиповски краваи и започнаха да обслужват гостите ­ слагаха на всекиго от който хайвер си хареса, като мажеха краваите с вологодско масло.

­ Без едно можем, с едно не можем! ­ високо каза Каганович и стана с чаша водка в ръка.

Хитрото му лице, наполовина скрито от права посивяла брада, беше подвижно и плоско като на монголец; малките му очички хвърляха весели искри; в светлосивия си костюм с жилетка, със синьо-зелената си вратовръзка и белия карамфил в петлицата Каганович приличаше на шафер на еснафска сватба.

­ Аз, като най-лекомислен сред всички тук присъстващи, а следователно съвсем заслужено най-малко натоварен, както казва поетът, “с чугунената власт държавна”, и като имам предвид нарастването на тоталното ви внимание след всяка гаврътвана тук чаша, внимание към процеса на разтапяне на този зловещ айсберг, бих искал все пак да ви напомня за днешния ден, за неговите непреходни ценности, за главното днешно събитие. Днес, след церемонията по откриването на Дома на Свободната любов, аз веднага го посетих. Скъпи другари! Отдавна не бях ебал с такава самозабрава! На три пъти се изпразних и три пъти плаках, понеже разбрах какво велико дело сме извършили начело с другаря Сталин. Но сега ви предлагам да пием не за нас и за другаря Сталин. А за онези безименни жени, мъже и деца, които покорно и с удоволствие разкрачват прелестните си нозе в общоруския храм на Свободната любов! За тези жени, мъже и деца, другари!

Всички пиха.

­ Голям глупак ­ прошепна пълният флегматичен Шостакович на ухото на кльощавия, вечно болезнено-жлъчен Герасимов.

­ И на името на такъв простак да нарекат метрото ни! ­ измърмори седящият до тях напет албинос Айзенщайн.

­ Креатура на Илич впрочем. ­ Герасимов посегна към близкото прасенце. ­ Казват, че изцерил Ленин от хемороиди ­ направо ги изсмукал. На нашата възраст такива неща не се забравят.

­ Илич знаеше как да се отблагодари. Не беше като тоя днешния... ­ Шостакович си бодна гъбка.

­ Другарю Толстой, защо не хапвате? ­ попита Сталин и лапна солидна порция хайвер от чига. ­ Учените ни предупредиха, че ще се наложи да чакаме дълго.

Толстой ­ с изпито лице, тих, както винаги скромно облечен ­ вдигна лорнета си към разтапящата се буца и поклати глава.

­ Нищо не мога да хапна, другарю Сталин. Някак... някак ми е страшно до това... нещо.

­ Не се бойте. Щом с нас е другарят Берия, страшно няма. Опитайте нашата северна белорибица. От frutti di mare сигурно вече ви е дошло до гуша.

­ Не, не вярвам, че този лед е от бъдещето! ­ високо възкликна дебелият Гуринович. ­ Каквото щете ме правете, господа, ако искате, за ташаците ме окачете на тавана, pardon, няма да повярвам!

­ Като ви окачим, ще повярвате ­ отбеляза Берия, заел се с желираната риба с равнодушието на хирург.

­ Не, вас чисто и просто ви разиграва някакъв отвъдокеански мръсник! ­ Бузите на Гуринович се люшкаха. ­ Тамошните плутократи половин век вече как посягат към нашите пазари, а за това всички средства са позволени!

­ Добре де, а какво общо има ледът? ­ попита Маленков.

­ Общото е там, драги, че тамошните чифути са по-умни от нашите! Вижте сега ­ Гуринович махна с вилицата си към ледения конус, ­ този гад там държи в скута си куфарче. А какво има в куфарчето? Полици и разни други документи! Това е царският дълг, господа! С процентите към тази две хиляди и не знам коя си година, с печатите му и подписите му знаете ли какво ще стане? Ами че те дават мило и драго да продължим договора по плана “Маршал”! И тия документи са като асо пика от бъдещето и като примка на врата ни в настоящето ­ примката на Чичо Сам! Не разбирате ли?! Нищо, ще разберете! Когато пуделчетата ви захрускат кубински захарчета вместо моите ­ всичко ще разберете! Всички ще заподскачаме тогава ­ ама “янки дудъл” ще ни свирят! И не рубли ­ долари ще тикаме в сутиените на курвите! ­ И ядосано удари с юмрук по масата.

­ Другарят Гуринович малко поизбързва ­ усмихна се Молотов. ­ Съдържанието на това куфарче наистина е интересна, но безперспективна тема за дискусии.

­ Че защо? ­ нацупи се Гуринович.

­ Защото ще го отворим след пет часа. ­ Берия избърса пълните си чувствени устни с дантелена салфетка. ­ Така че не си струва да се тормозим преждевременно.

­ И все пак имам големи съмнения, другари ­ обади се Шостакович и погледна Сталин. ­ Кой може да ни гарантира, че тази пратка наистина е от бъдещето? А не от ЦРУ?

­ Мен ли питате? ­ позасмя се Сталин. ­ Тук имаме двама академици.

­ Трима! ­ засмя се и Герасимов, вдигна водката си и се чукна с носа си.

­ Живописта не е точна наука, другарю Герасимов ­ парира Сталин. ­ Което значи, че днес не сте академик. Другарю Ландау, разсейте съмненията.

­ Господа! ­ Къдравият кръглолик Ландау стана и бързо-бързо досдъвка мезето си. ­ Този конус ни е изпратен от 2068 година. И това е научно доказан факт.

­ И как точно е доказан, ако позволите да попитам? ­ каза княз Василий, докато слагаше цигара в седефеното си цигаре.

­ Само без формули, ако обичате! ­ обади се и Гуринович.

­ Корпусът на транспортируемата част на машината на времето на сибирските зороастрийци е изсечен от гранит. При транспортирането през мекото време той става на прах. Частици от този гранитен прах са открити върху повърхността на леда. Проверихме възрастта им чрез метода на изотопите. Оказа се, че този гранит няма възраст. Което просто не може да бъде. Гранитът съществува от стотици милиони години.

Над масата увисна пауза.

­ Но гранитът, от който са изсичали конуса тези les misйrables зороастрийци, все пак трябва да има възраст, нали? ­ попита княз Василий.

­ Да, в бъдещето несъмнено е имал. ­ Ландау се усмихна като щастливо дете. ­ Но при преминаването през мекото време лептоните на антиатомите анихилират свободните електрони в молекулите на гранита, при което се образуват антинеутрони, които точно за 896 секунди успяват да се разпаднат на антипротони и позитрони. Позитроните временно деформират полетата на изходните електрони, като завъртат спина им на 180 градуса и съответно изотопите в късовете споменат гранит престават да се разпадат. А антипротоните са в процес на обратна бета-конверсия и поглъщат енергия, при което замразяват въздушните пари. Всичко е съвсем просто.

­ Нищо не разбирам ­ сърдито измуча Гуринович, отчупи края на един кравай, топна го във водката си, после в хрян и го лапна.

­ А кога успяхте да проверите праха за изотопи? ­ попита княз Василий. ­ Сега ли? Тази вечер?

­ Другарят Ландау извърши проверката още през 37-а година ­ поясни Молотов. ­ Когато земеебците ни пратиха втория конус.

­ За което врагът на народа Ежов го прати за две години в лагерите ­ добави Микоян и апетитно захруска една лещарка, пълнена с гъши пастет.

­ Другарят Сахаров обаче има друга обосновка ­ намеси се Берия.

­ Интересно. ­ Сталин се обърна към Сахаров, който пиеше квас от сребърен кърчаг.

Широкоплещестият снажен Сахаров стана и с привично движение на голямата си смугла ръка приглади подкастрената си рижа еспаньолка.

­ По този въпрос ние с Лев Давидович имаме някои принципни разногласия. Ще се постарая да обясня нещата по-просто. В съвременната релативистка физика има три концепции за мекото време: на Ландау, на Хайзенберг ­ и двете след феномен-37 и днешните събития вече не издържат никаква критика, и третата, моята. Концепцията на Ландау се основава на твърдението, че мекото време е подвижна лакуна в строго структурирания времеви поток. По-просто казано, че прилича на подводно течение в река: докато човек плува на повърхността, той се движи заедно с реката, но щом се гмурне, започва да се носи срещу течението. Достъпно ли обяснявам, другари?

­ Достатъчно достъпно ­ кимна Сталин. ­ И с какво в теорията на другаря Ландау не сте съгласен?

­ Не съм съгласен по принцип с концепцията за времето като линеен поток. Времето не е река.

­ Ми какво е? Блато ли? ­ попита Каганович.

­ Според мен времето прилича на огромна безкрайна зелка, чиито листа са годините, часовете и микросекундите, в които живеем. Всяко събитие в нашия свят е прикрепено към конкретен лист от тази зелка и го обитава, да речем, като листна въшка. А мекото време е червеят, който може свободно да си проправя дупки в зелката и да се мести из нея.

­ И да пренася листните въшки на мазния си гръб? ­ попита Сталин.

­ Точно така, другарю Сталин! ­ засмя се Сахаров и показа ледения конус. ­ И ето я една от тези въшки, bitte, meine Herrschaften!

Всички се разсмяха.

Една размръзнала се буца лед падна от конуса в тавата и тя дълбоко изкънтя.

Всички млъкнаха.

­ Сърди се, че го нарекохме въшка ­ каза Сталин и всички пак се разсмяха.

Сталин вдигна чашата си и понечи да стане, но седналият до него Берия го хвана за ръката и промълви:

­ Нека аз да кажа, Йосифе.

­ Отстъпвам пред силата на тайната полиция ­ усмихна се Сталин.

Берия стана. Държеше чаша херес ­ любимата си напитка.

­ Приятели. Бих искал да кажа няколко топли думи за нашите изключителни съветски учени, двама от които присъстват тук. Благодарение на нашата наука Съветската страна от изостанала аграрна империя се превърна в индустриален гигант. Благодарение на нашата наука нашият народ вече има ядрен щит, способен да възпре всеки враг. И накрая, нашите учени почти стигнаха до отговора на загадката за феномена на времето. Представяте ли си какво ни чака нас, всички нас, когато съветските хора се научат да управляват времето? Лично аз съм хладнокръвен човек и не съм подвластен на емоциите. И въпреки това, другари, направо ми секва дъхът, когато мисля за тези неща. Да пием за нашите учени!

Всички станаха и пиха.

­ Ясно. Значи в спора между другарите Ландау и Сахаров трябва да се роди истината? Така ли, другарю Сахаров? ­ Сталин седна, взе си парче белорибица, взе си и хрян с една златна лъжичка.

­ Ganz Genau, Genosse Stalin! ­ Сахаров захрупа една кисела краставичка.

­ Okay, Genosse Sacharoff. ­ Сталин намаза белорибицата с хрян, отряза си парченце и го лапна. ­ От една страна ­ истината ще излезе наяве. От друга ­ един от вас ще бъде принуден да констатира: Ich habe meine Sache auf Nichts gestellt.

­ В науката без това не може, другарю Сталин! ­ живо закима Ландау. ­ Всяко фундаментално откритие се предшества от много грешки. За щастие в съветската физика има кой да ги поправи.

­ И слава Богу, другарю Ландау. За жалост на нас, съветските политици, ни остава единствено да завиждаме на вас, съветските физици.

­ Не ви разбирам, другарю Сталин ­ усмихна се кръглоликият Ландау. ­ На какво има да ни завиждате?

­ На методите за поправяне на грешките, другарю Ландау. Хайде да предположим, че другарят Сталин е сгрешил при решаването на националния или селския въпрос. И как да поправим другаря Сталин?

Всички го гледаха мълчаливо.

Сталин огледа гостите си с живите си очи, които сега блестяха по-ярко от обикновено.

­ Е? Защо мълчите?

­ Ами... ­ Толстой се размърда нерешително. ­ Сигурно трябва да ви посъветваме... да ви покритикуваме.

­ Да ме критикувате? ­ Сталин вдигна красивите си вежди и бързо наведе глава, готов да се разсмее със знаменития си Сталинов смях.

Този смях беше особен и не приличаше на никой друг. По раменете на Сталин премина тръпка, красивата му глава се разтърси, Сталин рязко я отметна, облегна се на стола, със съскане пое въздух през зъби и бързо се наведе напред, като издаде невероятен звук, напомнящ рев на тюлен; после пак се дръпна назад, пое въздух и зарева; люшканията му станаха по-бързи, ревовете му се скъсяваха и ставаха все по-отривисти, превръщаха се в нещо като грухтене; после тялото му се заблъска между масата и облегалката на стола и грухтенето премина в непоносимо, пукащо тъпанчетата квичене, Сталин сякаш застина в гърч, цялото му тяло трептеше ситно-ситно, главата му постепенно се вдигна и се отметна назад, изцъклените очи на пребледнялото му като платно лице се втренчиха в ниския таван и от широко отворената уста на вожда се изтръгна нечовешки вик:

­ Ясаууух пашооооо!!!

Всички облекчено се засмяха.

Сталин извади от джоба си алена копринена кърпичка, избърса лицето си и гръмко се изсекна.

­ Не, другарю Толстой ­ продължи Сталин, след като се успокои. ­ Да ви критикуват за грешките могат вас, на пленум на Съюза на писателите. При нас, политиците, нещата са по-различни. И ако другарят Сталин сгреши, няма защо да го критикуват. А трябва да го обявят за враг на народа, да го нашибат с волски камшик на Лобното място и да го окачат на Кремълската стена, та московските гълъби да изкълват презряното му тяло.

В залата настъпи мъртва тишина.

­ Защо ни плашите, другарю Сталин? ­ успя да проговори Айзенщайн.

­ Ами то така и инфаркт може да получи човек! ­ Гуринович пак разтресе бузите си.

­ Другари, имам много актуален тост по повод грешките ­ почна Микоян и понечи да стане, но Сталин вдигна ръка.

­ Момент, драги Анастасе. Само момент.

Микоян разбиращо кимна и седна.

Сталин взе звънчето, което бе сложено на масата пред него, и позвъни. Веднага се появиха четирима младши офицери от ДС: тримата бутаха количка със споменатата вече мраморна колона, четвъртият носеше златната кутия със спринцовката. Изправиха колоната до Сталин, сложиха кутията на нея и излязоха с количката.

Сталин взе кутията, извади златната спринцовка и ампулата и както винаги изящно се инжектира под езика. Гостите бяха свели очи.

­ Започвай, Анастасе. ­ Сталин остави кутията със спринцовката на колоната.

Микоян стана. Държеше чаша червено вино.

­ Другари, макар в жилите ми да тече източна кръв, аз никога не съм могъл да вдигам тостове. Оттук и изводът ­ не съм никакъв източен човек, а типичен неоромантичен московчанин и освен това първи заместник-председател на Министерския съвет по съвместителство.

Всички се засмяха.

­ Та така, като на московчанин с източна кръв, отдавна ми прави впечатление един любопитен факт. ­ Микоян изгледа насядалите на масата с лукава усмивка. ­ Всеки път, когато другарят Сталин говори за...

Внезапно от ледения конус се отчупи голямо парче лед и с тежък звън падна в тавата. Кънтенето отекна в цялата зала.

Всички мълчаха. Микоян стоеше с чашата в ръка.

­ Като погребална камбана, прости ме, Господи... ­ прекръсти се Герасимов.

­ Другарю Берия! ­ обади се микробиологът.

Берия стана, отиде до конуса и го огледа. На мястото на падналото парче се виждаше част от крака на замразения.

­ Какво става, Лаврентий? ­ попита Сталин.

­ Показа се коляното на тази твар. ­ Берия се наведе над конуса.

­ По-добре не го пипайте, другарю Берия ­ предупреди микробиологът.

­ Струва ли си да погледнем? ­ попита Сталин и се протегна с наслада.

­ Засега няма нищо интересно. ­ Берия се изправи и обърна умното си лице към микробиолога. ­ Колко още трябва да чакаме?

­ Ледът вече се топи, другарю Берия. До два часа ще опада.

­ До два часа? ­ попита Сталин.

­ Да, до два часа, другарю Сталин. ­ Микробиологът намести очилата си.

­ Е, тогава... ­ Сталин разтри бързо порозовяващите си бузи. ­ Тогава давайте основното ястие, момци.

Слугите в алени рубашки, които стояха неподвижно до стените, забързаха към вратата.

­ Може ли да погледна, другарю Сталин? ­ Толстой стана.

­ Всички ще погледнем, другарю Толстой. Когато има какво да видим. Седнете, ако обичате. Анастасе, прощавай, че пак те прекъснаха. Слушаме те, mon ami.

­ Ами аз такова... изчерпа ми се вдъхновението! ­ засмя се Микоян.

­ Разбираме те, драги. Много неприятно е да те прекъсват. ­ Сталин поклати глава. ­ Покойният ми баща на никого не прощаваше такива неща. Ти кажи просто ­ за какво да пием.

­ За правдата. За правдата и истината.

­ Прекрасен тост! ­ внезапно високо възкликна Сталин, скочи и отиде до Микоян. ­ За правдата! Великолепно, Анастасе! Наистина великолепно! За правдата! Прекрасно!

И три пъти разцелува гладките жълти бузи на Микоян и щракна с пръсти.

­ Шампанско! Непременно шампанско! За правдата! Да пием за правдата и истината! Господи! ­ Сталин притисна пламтящите си бузи с ръце. ­ Много години, дори десетилетия мъчително чаках някой от вас поне веднъж да вдигне тази проста като плач на дете наздравица. Поне някой, поне веднъж! Един-единствен път!

Той млъкна и бързо закрачи покрай масата. Всички го гледаха. Слугите, които вече бяха до сребърните кофички с шампанско, замряха. Чуваше се само шумоленето на меките подметки на вожда по каменния под и как капе размръзващата се вода в тавата.

­ Истината... истината... нищо освен истината... ­ замислено каза Сталин. ­ Колко хора са седели на тази маса. И то не какви да е хора. Съветският елит. Каймакът на обществото. И нито един от тях, ама нито веднъж не се сети да вдигне тост за истината.

­ По-добре късно, отколкото никога, Йосифе ­ усмихна се Микоян.

­ Мълчи! ­ почти викна Сталин, спря и огледа насядалите така, сякаш ги виждаше за пръв път.

Погледът му се спря на Толстой.

­ Така че какво се получава всъщност, господа? ­ попита Сталин, втренчен в очите му.

Толстой бавно стана. Попрегърбената му слаба фигура в старомоден двуреден костюм с метален оттенък и златни копчета с двуглави орли надвисна над блестящото злато и сияещия кристал на масата. Избледнелите му изпъкнали очи гледаха неразбиращо Сталин от тясното му брашненобяло лице.

­ Вие сте художник на словото, нали? ­ попита Сталин.

­ Аз... съм член на Съюза на писателите, другарю Сталин ­ глухо отговори Толстой.

Сталин внимателно се вгледа в очите му, отстъпи една крачка, замахна и го удари с юмрук в лицето. Толстой се свлече върху масата, оплешивялата му глава изкънтя в златната мечка и я преобърна. Остатъците от хайвера изхвърчаха от сребърните ведра и опръскаха костюмите на Каганович, Маленков и Булганин. Сталин грабна една златна купа с еленски пастет, нахлупи я на главата на мъчещия се да се изправи Толстой, после хвана кокалестата ръка на писателя и го дръпна.

­ Стани!

Сред пукане на счупени стъкла Толстой успя да се изправи и се олюля. Златната купа все така беше на главата му, пастетът се стичаше по гърдите и раменете му, от сцепените му устни течеше кръв.

­ За жалост съветската литература изглежда точно така. ­ Сталин посочи Толстой с пръст, после отиде до мястото си и седна. ­ Вървете се оправете, другарю Толстой, и пак заповядайте при нас.

Толстой направи една-две крачки, олюля се, после излезе.

Каганович, Маленков и Булганин бършеха със салфетки хайвера от костюмите си.

­ Отдавна спрях да чета литературните списания ­ подсмихна се Булганин. ­ Отваряш например “Новый мир”*, четеш първата страница, четеш втората, четеш третата... и на двайсетата разбираш, че това изобщо не е никакъв нов свят. Ами си е старият, много, много стар свят.

­ Абсолютно си прав, Николай ­ кимна Сталин и после се вгледа в Маленков. ­ А на тебе, mon petit chat, ако ще продължаваш, някой ден ето тук, в тази зала, пред всички, с ей този нож ще ти отрежа яйцата, ще ги посоля, ще им сложа пипер и ще те накарам да ги изядеш. И дори само ако ми се намръщиш, salaud, ще заповядам да те опекат като Бухарин. Обаче на бавен огън. А после ще свикам апаратчиците ти, ще ги сложа да седнат ей на тази маса и ще ги накарам тия копелета да изядат шефа си със сос бешамел. А после Манизер ще ти излее паметник. От лайната на благодарно храносмлелите те твои сътрудници. Ясно ли е?

­ Тъй вярно. ­ Маленков сведе тесните си бурятски очи.

Молотов нетърпеливо въздъхна.

­ Какво има? ­ навъсено го изгледа Сталин.

­ Обиждаш ни, Йосифе.

­ С какво, Вячеславе?

­ Защо непрекъснато повтаряш ­ аз, та аз. Аз ще заповядам, аз ще отрежа. Повечето от тук присъстващите другари с удоволствие биха отрязали на Маленков всичко, което може, че и което не може. Аз например лично ­ Молотов погледна пребледнялото широко лице на Маленков, ­ лично бих го опекъл. На много бавен огън.

­ Да се махам ли? ­ Маленков стана.

­ Sit down! ­ заповяда Сталин и Маленков седна.

Сталин сведе глава и каза:

­ Многоуважаеми другари членове на Политбюро. Поднасям ви искрените си извинения. А на тебе, другарю Молотов ­ лично. И от сърце. От цялото си сърце...

Той помълча, все така свел глава, после изведнъж я вдигна и силно плесна с ръце.

­ Покривката!

И веднага осем слуги пристъпиха към масата, хванаха покривката, вдигнаха я с все посудата и мезетата, прехвърлиха я над главите на гостите и бързо я изнесоха. Махагоновата маса остана гола.

Скоро обаче се появи друга покривка ­ червено-бяла, със съветска символика ­ и пъргавите ръце на слугите подредиха нови чинии ­ от дульовски* порцелан, рисуван от Малевич. Насред масата бе поставен огромен стоманен поднос с цяла опечена свиня; главата є беше украсена по особен начин: пред очите имаше огромно пенсне, зурлата беше скъсена, очичките бяха хитро присвити, жълтите зъби злобно стърчаха от презрително разкривените устни.

Всички веднага познаха в свинята юдата Троцки.

­ Време е и него така да го видим опечен! ­ възкликна Булганин.

­ Не всички врагове са добри мъртви ­ отбеляза Сталин и опита поднесеното му вино. ­ Препоръчвам на всички “Киндзмараули” 45-а година.

Слугите забиха в гърба на свинята десетина чифта ножове и вилици и се дръпнаха до стената.

­ Заповядайте, другари ­ покани Сталин присъстващите. ­ На самообслужване. Кой каквото си хареса. Печеното свинско с картофи ­ това е то истинската съветска храна.

Всички наставаха и започнаха да си режат парчета.

Влезе Толстой. Тясното му бледо лице беше спокойно; долната му устна беше подпухнала; по сакото му имаше следи от пастет и кръв.

­ Сядайте, другарю Толстой ­ кимна му Сталин.

Толстой отиде до мястото си и седна.

Молотов пльосна в чинията на вожда голямо парче месо.

­ Вземи го ти, Вячеславе. ­ Сталин побутна чинията си към него. ­ От Троцки ям само ушите.

Членовете на Политбюро се засуетиха и в чинията на вожда се озоваха две тъмнокафяви свински уши.

­ Обаче така и не пихме за истината ­ напомни Ворошилов и вдигна чашата си с “Киндзмараули”.

­ Да-да! ­ размърда се Молотов. ­ Йосифе, ти забрави най-важния тост днес.

­ Кой? ­ Сталин разсеяно присви очи.

­ За правдата и истината. Тостът на Анастас ­ напомни му Молотов.

Сталин го погледна внимателно и попита:

­ Що е истина?

­ Истина ли? ­ Молотов се засмя и големите му бели зъби лъснаха. ­ Ами... истина.

­ И все пак? ­ Сталин го гледаше в очите.

­ Истината крепи света ­ сериозно отговори Молотов.

Сталин въздъхна отвратено и се обърна към гостите си.

­ Някой може ли да даде точно определение на истината?

Всички мълчаха.

Сталин изчака минута, после вдигна чашата си.

­ Не си струва да се пие за това, което е неопределимо.

­ За какво да пием тогава? ­ предпазливо попита княз Василий.

­ Стига вече наздравици ­ каза Сталин и мълчаливо пресуши чашата си.

Всички последваха примера му.

­ Разкошно вино! ­ Шостакович чак млясна от удоволствие. ­ Обаче не мога да разбера едно нещо ­ много пъти съм бил на Запад, но никога не съм виждал по магазините им нашите грузински вина. Никога! Защо тези плутократи не ги продават?

­ Буржоата обичат френските вина ­ каза Микоян и лапна сочно парче свинско.

­ И в краен случай ­ италиански или испански ­ кимна Айзенщайн.

­ Вкусът на плутократите е развален от католиците ­ обади се и Каганович. ­ Причастието им винаги е сухо. А при нас е сладък кагор.

­ И пак затова не понасят и полусладкото шампанско ­ промърмори Берия.

­ И все пак странно, другари. ­ Шостакович вдигна празната си чаша и един от момците с червените рубашки веднага я напълни. ­ Такова хубаво вино ­ и да не го пият!

­ Цялата работа е в захарта. Само в захарта. Грузинското грозде е прекалено сладко за плутократите. ­ Каганович досдъвка и преглътна. ­ Те са диабетици. До един.

Гостите се разсмяха.

­ Изобщо не е в захарта ­ каза Сталин. Режеше едното свинско ухо.

­ Ами в какво, другарю Сталин? ­ попита Шостакович.

­ През 46-а черпих Дьо Гол с най-отбрано “Ахашени”. Изпихме една бутилка, почнахме втора. Why not, fuck you slouly? Допиваме втората, носят ни трета. И Дьо Гол пита: “Йосифе, какво е това вино?” Казвам му: “Ахашени”. Не ти ли харесва?” ­ “Харесва ми ­ казва, ­ на мен лично много ми харесва. Но никога няма да се хареса на французите.” ­ “Защо?” ­ питам го. “Защото има привкус на кръв.” И това беше краят на разговора ни. Нищо не каза за захар тоя Couillon de Couillon. Обаче всяка Коледа му пращам каса “Ахашени”. А той на мен ­ каса от любимото си бургундско “Chardonnay”.

­ Че какво друго да чакаш от тия жабари! ­ Каганович махна презрително с ножа си.

­ А от чифутите? ­ попита Сталин и захруска парче ухо.

­ Аз впрочем съм евреин, Йосифе ­ малко притеснено се усмихна Каганович.

­ Аз също ­ отговори Сталин. ­ Но само наполовина. Маленков, какво става със стоманата?

­ В какъв смисъл, другарю Сталин?

­ В такъв. ­ Сталин вдигна недояденото свинско ухо от чинията си и го показа на Маленков.

Всички се смълчаха. Само Толстой, без да обръща внимание на никого, настървено режеше, лапаше и дъвчеше, като мляскаше и мърмореше нещо нечленоразделно.

Маленков избърса устата си със салфетката и стана.

­ През първото тримесечие нашите пещи ще дадат не по-малко от два милиона тона стомана, другарю Сталин.

Сталин мълчеше и разглеждаше свинското ухо.

­ Интересно... ­ каза той след проточилата се пауза. ­ Това тук е печено свинско ухо. Ако го гледаме от нормално разстояние. А ако го приближим съвсем до очите си... ­ той доближи ухото до блестящите си очи, ­ тогава човек може и да не знае, че това е просто печено свинско ухо... Виждаме такава поразителна картина... планини... залети с лава планини... разтопени, като че ли някой е хвърлил върху тях водородна бомба... ­ Той вдигна глава. ­ Сахаров! Нали вие работихте върху водородната бомба?

­ Да, другарю Сталин ­ кимна Сахаров. ­ Ние двамата с Курчатов.

­ А къде е Курчатов? Мъртъв ли е?

­ Не... жив е, другарю Сталин.

­ Защо?

­ Не... не ви разбрах... ­ Сахаров примигна.

Сталин го погледна внимателно и протегна ухото към него.

­ Вземете.

Берия предаде ухото на Микоян, той ­ на Ворошилов, Ворошилов ­ на Каганович, Каганович ­ на Ландау, Ландау ­ на Сахаров. Сахаров го стисна с пръсти.

­ И какво виждате? ­ Сталин тежко въздъхна и разтри розовите си бузи.

­ Ами... свинско ухо, другарю Сталин...

­ По-отблизо погледнете, по-отблизо...

Сахаров го гледаше неразбиращо.

­ В упор го погледнете, другарю Сахаров ­ посъветва го Микоян.

Сахаров почти долепи ухото до очите си.

­ Казвайте де, казвайте! ­ Сталин се намръщи нетърпеливо. ­ Какво е станало там, кой е гръмнал бомбата, защо има... такива, тези оранжеви вълни... или това е море... вкаменено море... и къде са хората... мирните трудолюбиви хора...

Сахаров внимателно се вглеждаше в ухото. Високото му чело се запоти.

Изгубил търпение, Сталин погледна Берия.

­ Другарю Сахаров, кажете просто и ясно, какво конкретно виждате ­ тихо каза Берия.

­ Виждам... виждам печена свинска кожа ­ каза Сахаров и вдигна глава.

Сталин се навъси и кимна. Лицето му сякаш за секунди остаря. Той разтри основата на носа си и погледна пламъчето на стоманения, стилизиран във формата на сърп и чук свещник. Пламъчето на дебелата червена свещ се отразяваше в очите му, искреше в безбройните стени на брилянтите на огърлицата му, подскачаше в светлозелените дълбини на изумруда.

Очите на Сталин се наляха със сълзи. Всички седяха, затаили дъх. Дори Толстой спря да мляска ­ подпухналата му долна устна увисна ­ и тъпо загледа вдървено изправения Маленков.

Една сълза се стече и капна на ръката на Сталин. Той погледна ръката си, вдигна я до устата си и облиза сълзата. После тихо каза:

­ Солта на света...