Мая  Плисецкая

АЗ, МАЯ ПЛИСЕЦКАЯ

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Писах тази книга сама. Затова и толкова дълго.

През годините на моя сценичен живот наговориха какви ли не небивалици за мен. Започваха от някакъв действителен факт, преминаваха в полуистина и завършваха с невъобразими глупости, с лъжа. Пак добре, когато не беше злонамерена...

Първото ми желание беше да кажа истината. Истината за моя собствен живот. А чрез него да разкажа как живееха балетните артисти в първата социалистическа страна. Страната, която в областта на балета беше “начело на цялата планета”.

Но как да започна? Откъде?

Започнах с това, че наговорих пред магнетофона единайсет касети. Хаотично, за всичко, без хронология. Един познат журналист започна да прави от записите ми книга. Моята книга. Писа я три месеца. Излезе нещо голямо, дълго, високопарно. И, както ми се стори, привидно умно. От името на някакво момиченце ­ Маргарита. Той измислил този похват, който му се сторил извънредно сполучлив, от една моя бегла реплика от магнетофонния запис, че като дете съм харесвала това име.

Може би не беше измислено лошо. Но рижото момиченце Маргарита нямаше нищо общо с мен, с моите чувства, с душата ми, със същността на моя характер. Съвпадаха само външните признаци и събития...

Не, тази книга не беше моя. Отхвърлих я. Журналистът се обиди жестоко. Скарване. Както казват, първата палачинка не става.

Следващият журналист ­ писател, избра диалога. Той задава въпроси ­ аз отговарям. Имаше нещо забавно. Но беше явно плагиатство на разговорите на Стравински с Робърт Крафт. Бях чела тяхната книга.

Когато гостувах на Галина Вишневская на авеню “Жорж Мандел” в Париж, заразпитвах гостоприемната домакиня, моя стара приятелка, кой є е помагал в работата над книгата “Галина”. Много харесвах тази книга ­ донесох първото є руско издание в Москва, за да го дам на приятели да го прочетат. Тогава това не беше безопасно, тъй като за митничарите на Шереметиево “Галина” влизаше в списъка на антисъветската литература: Вишневская си беше разчистила сметките със съветската власт докрай. Ако стражите на комунистическата идеология бяха намерили “Галина” в куфара ми щяха да...

Галя повиши тон. Гласът є решително звънна:

­ Никой не ми е помагал. Сама я писах. И ти пиши сама. Съвсем сама. Аз също в началото потърсих помощници, но от тях нямаше никаква полза. Само бъркотия. Пиши сама!...

­ Но как се прави това? Откъде да започна?

­ Нямаш ли дневници?

­ Имам. Цял живот съм си водила. И сега също.

­ Че какво още ти трябва? Сядай и пиши! Започвай. Не отлагай. Сама ще ти се наложи дълго да работиш. Аз писах четири години...

Какво пък, добър съвет. Ще се вслушам в него.

Но винаги съм мислила, че книгите ги пишат само необикновени хора. Свръхумни. Свръхучени. И изведнъж някаква балерина се хваща за перото. В паметта ми тозчас изниква един стар анекдот. Как в океана потъва огромен кораб, почти като “Титаник”. Но двама от пътниците оцеляват и изплуват. Един министър ­ защото бил голямо лайно, и една балерина, тъй като била глупава като тапа...

И още един подтик. Обади се от Лондон издател на Шърли Маклейн ­ тя му дала координатите ми ­ и на варварски руски каза, че проявява интерес към мемоарите ми.

­ Още не съм започнала книгата си.

­ А Шърли каза, че мемоарите ви са готови.

­ Онези, които журналистите съчиниха вместо мен, не стават за нищо. Трябва сама да напиша книгата.

­ Е, тогава sorry. Успех! Пишете.

Наистина започнах да пиша.

Писах три години без три месеца. Не три месеца ­ три години!... Но за тези три години с моята страна се случиха абсолютно невероятни събития.

Когато започнах първите глави през февруари 1991 г., все още вървеше, накуцвайки, перестройката. Цензурата притискаше, имаше го “единния могъщ Съветски съюз”. Знаме, герб, химн, Първият президент, Първата дама и тъй нататък... Когато наричах нещата с истинските им имена, не крия, че на моменти леко изтръпвах: това няма да го отпечатат, ще се уплашат, ще ме накарат да го смекча, да го променя. Но продължавах да пиша.

Книгата се раждаше на превала между две епохи. Онова, което вчера беше смело, дори непроизносимо ­ остаряваше за миг, още същия ден. Започна нещо като състезание, кой ще тегли повече ругатни на доскоро всесилни организации и висши управници. Появи се новата конюнктура. Конюнктурата на разрешената смелост.

Не, няма да мога да настигна новоизпечените смелчаци разрушители. “Да се отречем от стария свят”! По-скоро отново да се отречем!

За Бога, отричайте се, уважаеми...

Но скалъпената смелост остарява още по-бързо. И към последните глави на книгата започнах ясно да усещам ­ смени се конюнктурата, друг вятър задуха. На хората им дойде до гуша от политика. Втръснаха им ругатните, помиите. Омръзна им да четат за коварните замисли и подлостите на болшевиките. Може би и аз, осъзнавайки новата конюнктура, трябва да заобиколя намесата на КГБ в моята съдба? Да си спомням само за святото изкуство, за балета?

...Не, нищо няма да променям. Нищо няма да подправям, няма да се нагаждам. Както съм го написала ­ така да остане...

Пишех книгата си за моите съотечественици. Но в същото време и за далечния западен читател. Онзи, който почти нищо не знае за тъмните страни, налудничавите фантазии и маскаради на нашия странен, невероятен, неправдоподобен отминал съветски живот. Някои неща родният читател знае наизуст, много по-добре от мен. Живописно ще ги допълни. Е, пропусни тези страници, мой врял и кипял съотечественико, продължи нататък. Но за хората далеч от нас тъкмо това ще бъде интересно. Няма да пиша две различни книги!

И още. Спомням си и съвсем скорошни събития, които са все още пред очите ми. Да се чете за тях днес е все едно да се гледа видеозапис на вчерашния хокеен мач, чийто резултат е вече известен. А ако се прочете след години? Хората ще забравят много неща. И аз ще ги припомня. Защото съм участвала в тях.

7 февруари 1994 г., Мадрид

 

КАКВА БЯХ НА ПЕТ ГОДИНИ

Каква бях на пет години?

Рижа като морковче, цялата в лунички, със синя панделка в косите, зелени очи и белезникави мигли. Имах здрави крачета, стегнати бедра. Като бебе, изправена в креватчето с мрежа и хваната за студената изкривена пръчка, съм клякала и ставала в такт с дразгавия глас на бавачката Варя (същата, която обитаваше банята):

... мъничка съм,

гиздава,

всичко ми отива...

Не е изключено, правейки тези упражнения по цели дни, добре да съм тренирала краката си. Едва проходила, неспирно тичах изправена на пръсти и обувките ми винаги имаха дупки отпред. Не знаех що е умора. Трудно ме слагаха да спя.

Кой знае защо, харесваше ми името Маргарита. На въпроса: “Как се казваш, момиченце?” ­ тихом отговарях: “Маргарита.” Обичах да ходя на пазара. Той се намираше близо до Сухаревата кула. Взривиха я, когато бях тригодишна, но я помня. Там се тълпяха гласовити търговки с бели кърпи на главите. Те напевно предлагаха апетитната си стока ­ тогава съветската власт още не беше отучила селяните да отглеждат крави. Мама ми възлагаше ­ беше нещо като наша игра ­ да опитвам маслото и да избирам най-доброто. Видът ми забавляваше продавачките. Рижа, весела, със закачливи очи, излъчвах ликуваща радост от живота. Маслото наистина беше вкусно.

Никоя детска болест не ме отмина. Аз и при добро здраве не се отличавах с кротък нрав. А болна бях направо непоносима. Но и много търпелива, геройски понасях болката. И до ден днешен стоически издържам страшните спринцовки, живителните блокади, жестоките масажи, които също са всекидневие в живота на балетиста (още никой не е минал без травми!).

Мама беше киноактриса. Завършила ВГИК. Насреща по диагонал от нашата къща се намираше киното, на чиято фасада висеше огромен, според детските ми представи, мамин портрет в немия филм “Прокажената”. В същото кино гледах този филм заедно с мама. Когато конете я тъпчеха, се разревах неудържимо. Мама беше до мене, утешаваше ме, нареждаше: “Тук съм, аз съм цяла, до тебе съм.” Ядосано дърпах ръката си и не на шега се сърдех, че ми пречи да плача.

За да ме опитомят, записаха ме в детска градина. Тя се помещаваше в днешната сграда на Моссъвета, но се влизаше през страничния вход. Тогава сградата беше “по-ниска на ръст”. Казват, че са я надстроили по разпореждане на Сталин.

Животът ми в колектив не продължи дълго. Всичко в мен ­ по природа съм такава ­ се съпротивляваше на “обществения живот”. От нас веднага започнаха да правят малки ленинци, октомврийчета, които непрекъснато бяха във възторг от “щастливото си детство”. При първа възможност избягах. Пътят до вкъщи ми отне час и половина.

В театъра също влязох за първи път на петгодишна възраст. Пиесата се наричаше “С любовта шега не бива”. Не помня автора, а и не искайте това от едно малко момиченце. Беше драматичен спектакъл. Без музика. Без танци. Но аз си тръгнах поразена. Доста време след това все ми се присънваше стройната красива жена с дълга, черна, прилепнала по тялото рокля. Тя стоеше на рампата, осветена от лъча на прожектора, зад нея ­ параван, и слушаше разговор, който не трябваше да чуе. Цяла седмица бях в еуфория, вдигах шум, имитирах всички действащи лица. Най-вече ­ жената с черната рокля. Към края на седмицата търпението на семейството свърши. Татко не издържа и ме шляпна по дупето. Аз се обидих.

На следващата сутрин, на закуска, намусено мълчах. Баща ми се разтревожи: “Маичка, сърдиш ли се? Прости ми, пошегувах се. Аз те обичам.” “С любовта шега не бива” ­ в позата на “черната жена” театрално отвърнах аз.

 

БАЩА МИ

Външно приличам на него. На ръст си го биваше, добре сложен. Суховат, жилав, строен. Перчемът, който постоянно падаше на челото му, светлееше с риж оттенък. Сивозелените му очи ­ моите са същите ­ се вглеждаха в човека внимателно и предпазливо. По времето, което помня, в тях все по-рядко играеха весели искрици ­ идеха страшни години. А старите приятели все още го наричаха по навик със студентския прякор Веселовски. Помнеха го като веселяк, инициатор на разни томболи, картоиграч, страстен любител на билярда. Съветската система го смаза, прекърши съдбата му, промени характера му, лиши го от живот ­ и не само него.

Баща ми е родом от тихия, потънал в ябълки и прахоляк беларуски град Гомел. През 1918-а ­ едва седемнайсетгодишен ­ влиза в партията. Като всички донкихотовци на онова размирно време той фанатично вярва в книжната идея ­ да се ощастливи цялото човечество, да заживеят хората безкористно, като приятели. Идея, абсурдна за всеки младок днес. Веднъж, десет години преди развързалата езиците перестройка, казах разпалено на един стар музикант, който мрази всичко, свързано с думата “съветски”: “А моят баща беше честен комунист...” Какво ледено съжаление усетих в дългия поглед, с който ме измери. Дори и да е имало тогава честни комунисти, те са били ограничени, наивни донкохитовци. Баща ми плати с лихвите за своето лековерие и фантазьорство. През 1938-а чекистите го разстреляха, трийсет и седем годишен, а по време на Хрушчовото “размразяване” посмъртно го реабилитираха...

Неговият по-голям брат (Лестер) на шестнайсет години бил къде по-далновиден и не си тъпчел главата с измислени марксистки теории за спасяване на човечеството. Няколко години преди да започне “гордо да се рее буревестникът” на кървавата революция, включвайки се усърдно в брането на отрупаните с плод гомелски ябълки, той събрал пари за задграничен паспорт и билет за параход и благополучно стигнал до Ню Йорк. Хванал се на работа по кръчмите, събрал капиталец, създал си семейство и ме дарил в далечна Америка с двама братовчеди ­ Стенли и Емануел. Тази роднинска връзка ни излезе през носа ­ на идейния ми баща по време на нощните изтезания и разпити в подземията на Лубянка, на майка ми със седеммесечно бебе на ръце, изгубила ума и дума в претъпканата с плачещи и виещи жени килия на Бутирския затвор, на мен, нещастницата, която нямаше право на задграничен паспорт и пътуване в чужбина и която напразно се опитваше да проникне зад коя да е чиновническа врата само за да попита ­ защо? Тогава дори не знаех, че Стенли (американският вариант на Плисецки ­ PLESENT) е стигнал до президентския екип на Джон Кенеди като съветник по юридическите въпроси...

 

ШПИЦБЕРГЕН

Баща ми работеше в “Арктикуголь”. През 1932 г. Ото Юлиевич Шмит ­ тип болшевишки просветител, с брада по-буйна от Марксовата, наречен от Ленин “велик, макар и объркан мислител”, което го спасило от кръвожадните лапи на Сталин, ­ назначи баща ми за генерален консул и началник на въглищните мини в Шпицберген.

Цялото семейство пое към края на света ­ баща ми, майка ми, аз и осеммесечният ми брат Александър. Предстоеше ни дълъг-дълъг път, със спиране и досадни смени на влакове в различни посоки. Обикновените хора по онова време не пътуваха със самолет. Влакът потегли към Берлин през Варшава, където на перона ние с майка ми се срещнахме със сестрата на баба, пристигнала от далечната си литовска провинция специално да ни види. Баща ми остана с малкия си син във вагона. “Колко сте отслабнали” ­ високо и нетактично изкоментирах външността є, като сбърках мамината леля с баба.

От Осло пътят продължаваше с параход до Баренцбург. Виж на глобуса, читателю, колко дълго трябваше да плаваме. Превози ни съветският ледоразбивач “Красин”, който два пъти годишно правеше този полярен маратон. Според календара беше лято, но през целия двуседмичен рейс морето беше безбожно бурно. Колко бала ­ девет, десет, единайсет, дванайсет ­ не зная. Измъчихме се. Скромният ни багаж, побран в няколко изтъркани куфара, нито миг не стоеше на мястото си. Ако у Гогол има летящи ковчези, то при нас с криле бяха куфарите.

Никой не си показваше носа от каютите. През цялото време се опитвах да видя нещо през кръглото мътно стъкло на илюминатора, но освен безкрайните огромни вълни нищо друго не виждах. Капитанът на парахода даде на баща ми старинен грамофон с ръчка за навиване ­ да минава по-бързо времето. Капитанът имаше само една плоча ­ откъси от операта “Кармен”. Придържайки с ръка грамофона, който постоянно искаше да литне, ние стотици пъти слушахме гениалните мелодии на Бизе. Десетки години по-късно, на репетициите на “Кармен-сюита”, паметта ми добавяше към музиката воя на ураганния вятър и ударите на свирепите вълни в корпуса на кораба...

Първото, което видях, когато ледоразбивачът приставаше на кея, беше някаква безкрайно дълга, отвесно изправена дървена стълба. Стълбата водеше към кацнала на върха голяма бяло-синя къща. Там живееха норвежци. Настаниха ни в сградата на съветската колония. Тя се намираше в самия край на селището. Зад нея се издигаха планините.

Още помня шпицбергенските ветрове. За миг събаряха човека и снегът го затрупваше. В такива ураганни дни хората ходеха във верига, хванати за ръце, по двайсет ­ двайсет и пет души. Вървяха бавно, като през снежно блато.

Запомних повече природата, отколкото хората. Всички си приличаха заради еднаквите многопластови дебели дрехи, а и ветровете щавеха лицата им по един и същи начин. На работа в полярните мини идваха хора, привлечени от високото заплащане, както се казва ­ от авантата. Не всеки би се решил да тръгне през девет земи в десета в ледени краища, да прекарва дните си под земята на светлината на карбидна лампа, да диша въглищния прах. Идваха с жените си, някои и с децата.

Затова имаше “жив материал” за цели самодейни спектакли. Без да привличат участници отвън ­ там имаше само мечки и албатроси, ­ баренцбурговци се справиха дори с постановката на операта “Русалка” от Даргомижски. Ролята на Русалката, която произнася знаменития Пушкинов стих “а що е туй пари, сама не зная”, повериха на мен. За да се подмажат по типичен съветски маниер на баща ми ­ все пак той беше консул, ­ а може би защото наистина бях артистична. Нескромно ще кажа, че бях. Дори и да са се подмазвали, не сбъркаха. Изиграх малката си роля блестящо. По чудо се е запазила избледняла снимка на участниците в операта. И аз сред тях. Пиер Карден, когато подготвяше за издаване моя фотоалбум, спря избора си и на тази любителска снимка въпреки ужасното є качество. А на вкуса на Карден може да се вярва. Това беше първото ми появяване на театрална сцена пред публика.

В по-голямата от двете ни стаи имаше остъклена витринка, в която бяха подредени красиви палехски кутии. Две години молих татко да ми даде една да си играя. “Не са мои ­ търпеливо ме прекъсваше татко, ­ те са държавни.” Споменавам този детайл не за да представя баща си като някакъв герой или алтруист. Просто поведението му беше толкова различно от това на днешните партийци, които мъкнат, влачат в господарските си къщи всичко ­ държавно, кооперативно, подаръци, всичко, що е по-тлъсто, по-сладко, по-скъпо. Той за съжаление, за мое много голямо, огромно съжаление вярваше в комунистическата утопия. Вярваше, че може да се сложи знак за равенство между думите “мое” и “наше”. Не искаше или не можеше да види, че между “мое” и “наше” има милиони светлинни години. Че комунистическата идея е враждебна и противна на човешката природа. Че е възмутително антибиологична!...

 

АЗ УЧА БАЛЕТ

Ще се върна към лятото на 1934 г.

След двегодишно зимуване на Шпицберген баща ми излезе в отпуска. След дълго изморително пътуване отново през цяла Европа семейството ни се завърна в Москва. Една от главните грижи на моите близки беше да ме запишат в Московското хореографско училище. Ако издържа изпитите. Моят успех в “Русалка” изигра немалка роля в решението им. А и аз ги побърквах всеки Божи ден без милост, като танцувах, играех, вдигах шум, изпълнявах различни роли, сякаш нашата баренцбургска квартирка беше театрална сцена.

В едно дъждовно юнско утро (не беше ли краят на май?) Мита ме заведе на изпита по балет. По случай тържественото събитие ме облякоха цялата в бяло: бяла вискозена рокличка, бели чорапки, в рижите ми плитчици ­ по една старателно изгладена голяма бяла панделка. Уви, в гардероба ми нямаше достойни за случая обувки, та плоските кафяви сандалки малко разваляха сватбения ми вид...

По онова време страната още не беше обзета от балетния бум. Днес всяко руско момиче иска да учи при музата на Терпсихора, “да стане втора Ана Павлова”, да танцува “Лебедово езеро” на сцената на Болшой театър за американския президент, да гастролира по света.

А през онези “стахановски” години всички мечтаеха да се реят ­ като червенозвездни сталински соколи ­ в небесата, и течението да ги носи към полюса, да поставят рекорди по въздушните маршрути, начертани от сухата парализирана ръка на вожда, да седят на разцепения леден блок, да потъват с челюскинци, да рапортуват: “Задачата на родината е изпълнена, скъпи другарю Сталин”...

Съдете сами. Синовете на партийните вождове бяха летци. Участваха във всички въздушни паради в Тушино. Бяха в първите редици на бойците за класовия ленински абсурд. Синовете на Сталин Яков и Василий бяха професионални летци. Синовете на Микоян пилотираха. Синовете на Фрунзе пилотираха. Славата на летеца Чкалов затъмни тази на Александър Македонски, Наполеон и Тамерлан. Взе да стига самия божествен лик на Йосиф Висарионович. Впрочем според най-новите, разкрити неотдавна документи това струвало живота на талантливия ас. Сталин предпочиташе да възнася до небесата само мъртвите. Пиша го за западния читател, тъй като моите съотечественици знаят всичко това, преди да са минали буквара.

Какво представляваше моят изпит. През трийсет и четвърта година имаше малко молби. Някъде около трийсет, ако не ме лъже паметта. Но съвсем не хиляда като днес. От кандидата се изискваха само добри физически данни, отлично здраве, музикалност ­ непременно!, чувство за ритъм. Ние се носехме с танцова стъпка под звуците на музика, чието темпо нарочно често променяха, за да видят “усеща” ли тялото разликата. Особено се ценеше природната артистичност. Съдбата ми реши простичкият реверанс, който направих пред приемната комисия.

Ще се прехвърля ­ в скоби ­ в днешния ден. През юли 1991 г. испанският крал Хуан Карлос I ми връчи висшия орден на Испания. Сега съм exsima donna Мая... Изисканите придворни, които отговаряха за етикецията, ме заразпитваха ­ ще произнеса ли в отговор благодарствена реч?

Обещах:

­ Моята реч ще бъде реверанс...

Те недоверчиво се съгласиха. Удържах на думата си. Всички телевизионни новинарски програми няколко дни подред “цитираха” благодарствената ми реч, показваха ли показваха танцовия ми поклон пред краля, кралица София и висшето общество.

Днес ние много се отдалечихме от естествения избор на професия, включително и в областта на танца. По детското тяло опитното око може да прочете и пластичните му възможности, и бъдещите промени, които ще му наложи лукавата природа, и просто да намери отговора на Хамлетовия въпрос: да бъдеш или да не бъдеш танцьор. Днес преди училищния изпит родителите подлагат детското тяло на гуинпленовски изтезания, заставяйки рожбата си да демонстрира пред сразената в сърцето комисия свръхгъвкавост, свръхпластичност, свръхподвижност. За целта се наемат частни учители, треньори, посещават се гимнастически зали, басейни. Детето отива на изпит подготвено, но изтощено, ошашавено. Всяко насилие над организма, още повече в детството, после скъпо се плаща. Към четирийсетгодишна възраст “измъчените танцьори” окуцяват, тръгват с бастуни.

...Записаха ме в класа на Евгения Ивановна Долинская.

Късмет е, когато първият преподавател успее да предизвика у детето любопитство, заинтересованост. За разлика от днешните деца ние не знаехме съвсем нищо, никакви “а”, “б”. Нито първа ­ пета позиция, нито плие, нито препарасион. Долинская търпеливо влагаше в нас всичко. Правехме упражненията с лице към балетната станка. Целия първи срок. Разбира се, беше скучно и досадно. Искахме веднага да танцуваме. Не да се учим.

Най-големия си успех ­ с хореография на Долинская ­ постигнах заедно с Льоня Швачкин в наистина живописния етюд “Живял в Малко село Ванка и взел, че обикнал Танка”. Швачкин притежаваше необикновена артистична дарба, пластика с чувство за хумор и двамата танцувахме с увлечение, надпреварвайки се да потропваме при отделни фигури, гримасничехме, флиртувахме, ритмично чоплехме семки, плюехме, засрамвахме се...

В “Експромт” на Якобсон за пръв път вкусих изцяло и симпатията на публиката, и радостта от успеха, и опияняващите ръкопляскания, и хазарта на първия прочит, но усетих и злобно присвитите очи на завистта. Всичко това премина през целия ми живот.