Милорад  Павич

ПАРТИЯ ШАХ С ЖИВИ ФИГУРИ

2

На осми октомври 1922 година в пет часа следобед, във времето за женския обед, в снега на Панчево се сбраха на един път четири тишини. Някъде към старата църква Петър Коич спря за миг (както спряха всички останали в този миг в Панчево) и за пръв път в живота си чу отведнъж и четирите градски чешми. Обаждаха се през тишината от Тамиш, от долната улица, от горната църква и от гробището и всяка капка можеше да се изброи. После удари барабан, който сякаш броеше тези капки, и към Даниловата църква маршово тръгнаха за вечерна служба петнайсет войници в чудесни униформи от ХVIII век, бели и червени. В последната редица нещо не беше наред и Коич за свой ужас забеляза, че липсва един червен пехотинец ­ някакъв стъкларски работник, който същия този ден си изгорил устата.

Когато след вечернята войниците се разходиха тържествено по градския площад и влязоха в салона при “Тръбача”, Коич заключи, че ще трябва да се преоблече и сам да замести липсващия пехотинец.

В салона прозорците бяха влажни, на сцената стоеше Яцика, зад него пушеше лула чембалистът и вече се чуваше Яциковата цигулка, за която се говореше, че е омъжена в друго село и че докато свири в Панчево, се чува в Старчево.

“Чумата може да бъде и мъж, и жена” ­ мислеше си Коич, като гледаше как се събират и строяват фигурите ­ войници, офицери, конница, артилерия, как идват червеният цар и царица ­ младите Сърдановичи ­ и как го няма стария Шварц с щерка си, хубавицата. Пристигаха червенокосите четци на съдбата, появи се и Ягодичка, надойдоха езиконосци и дресьори на кучета с речници на кучешки език, д-р Читински, майстор в задълженията на сърцето; поручик Кирилов с млади, бледи като бялата му коса офицери, с кървави шпори и просмукани с конска пот между краката; фотографът Ронаи с ръце като от икона; Вайфертови, за които се говореше, че нощуват в постели, опушвани от домъкнати в кревата стари книги; Ковачка, преправяща униформи и рокли и тихо цвилеща в деколтето си, където се криеше една по-голяма и друга по-малка гърда.

“Интересно ­ мислеше си Петър Коич, гледайки навалицата, ­ яйце или крайцер да хвърлиш, няма къде да падне на пода. Само Шварцови ги няма. Сякаш са предусетили...”

При тези мисли Петър Коич видя да пристигат с плющене и смях десет кочияши с ботуши и с шпори с нахлузени на тях ръкавици. Те вървяха в две редици, изведнъж спряха, изплющяха едновременно по три пъти с камшици, обърнаха се един към друг и помежду им изнесоха по бутилка шампанско. След това покрай шпалира им мина хотелското момче със сребърен поднос и запотена чаша бял шприц на него. Най-сетне на вратата се появи господин Шварц, изпи шприца и, сподирен от плющенето на камшиците, влезе в салона, водейки Ленка. По-хубава от всякога, тя носеше в маншона си куче, на което му говореше на “вие” и му пишеше писма от Пеща. В крайчеца на очите є ­ като две сълзи ­ бяха залепени два скъпоценни камъка.

Като ги видя, Коич се втурна и мигом влезе между параваните на Ковачка. Свали изпотената си фланела и изтупа избиващата по нея пот, облече червена пехотинска униформа, нахлузи си златна перука и нареди на Ковачка да приготви в дъното на сцената разкошната червена рокля за третата, резервната царица.

В това време на червено-бялото поле бяха вече сложени четирите кресла, представляващи белия и червения престол. С гръмогласна музика най-напред измарширува отделението на пехотинците. Водеха ги четиримата офицери, а един от войниците носеше знаме с червено-бяло поле, на което пишеше:

Ново! Величествено!

Невиждано!

На 8 ноември 1922 г.

в салона на “Тръбача”

партия шах с живи фигури,

безмилостна битка

между червените и белите.

Участват най-видните

личности.

Игра на бъдещето

в костюми от ХVIII век,

доброволни дарения

в полза на шахматното

дружества в Панчево.

После войниците измъкнаха саби и се строиха едни срещу други. Петър Коич беше крайният отдясно с кърпа под шията и с нокти, пълни с бележки. Офицерите застанаха зад него, дотъркаляха топовете и на седалките им седнаха артилеристите със запалени фитили, а след тях с камшици в ботушите влязоха белите и червените конници. За миг настъпи тишина, после от двете страни едновременно се появиха цариците, след тях белият и червеният цар се настаниха на своите престоли с колелца. Музиката заглуши всичко и ръкоплясканията означиха края на строяването. След това от галерията, невидим и с безумен глас, се чу Величович, който викна, като да командваше бойна част в истинска война:

­ Е-четири!

­ Це-пет! ­ чу се в отговор от сцената, където се криеше и издаваше заповеди другият командир ­ Конда-младши. Тогава пехотинците направиха първите си крачки едни срещу други. Шивашкият калфа Коста Сарич размаха с все сила сабя и прекрачи свистенето є. Сребърният писар Ружичка, чиято бяла перука едва скриваше черната му коса, тръгна от другия край на бойното поле срещу Сарич, за чиито яки плешки, скрити под копринения бял мундир, се знаеше, че могат да захапят пръста ти. Белият конник, сродникът на Ленка Шварц, д-р Стеван Михайлович не щеше да си сложи златистата перука на хубавите коси, върху които тривърхата шапка си стоеше чудесно, и размишляваше за дълговете си, при което имаше израза на човек, на когото му е безкрайно приятно.

“Тази е закърмена на лява гръд” ­ заключи той, гледайки Ленка, облечена в разкошен бял кожух, как седи до него в креслото на дъното на кринолинената си рокля.

В това време пред младата бяла царица се появи червен офицер ­ Кирилов. Поклони се галантно на годеницата си, като да я поведе на танц, но уви, те са в противникови лагери и в действителност той я заплашва най-сериозно ­ и нея, и белите є фигури. Това е ясно и на Конда-младши в галерията, както и на белите фигури на полето. Артилерийският капитан Алекса Николич извръща дулото на оръжието си към червения конник Кирилов, но конникът, чийто ход е една педя скок, има преднина. Той очиства артилериста и “изваденият” капитан Алекса го изнася на лафет от бойното поле. Кирилов отново се обръща към бялата царица. Сега на опасността реагира д-р Михайлович. Внезапно той улавя ловко с върха на камшика си сабята на поручик Кирилов. Разоръжава го мигновено и като да са наистина в някаква бойна част, му откъсва, разжалвайки го, еполетите и по командата на Конда-младши го отстранява от полето на честта. Всичко става толкова бързо, че бялата царица има време само да викне, поручикът е безсилен и блед като кърпа, а после се случва нещо необикновено. По команда д-р Читински идва съвсем близо до бялата царица. Червеният му мундир си подхожда с перуката, той умее да марширува, смее се, протяга ръка и целува пръстите на Ленка Шварц.

­ Не се приближавайте много! ­ виква тя, ­ ще ви отстраня!

­ Като да сте ме гледали през сито, толкова съм слаб ­ шепне д-р Читински на бялата царица. ­ Каква книга носите?

­ Църнянски. А вие?

Читински усеща как го налазват мравки по гърба, кланя се още по-ниско, сякаш се извинява, и слушайки нареждането, което чете от галерията съдбата, отстранява бялата царица Ленка Шварц. Извежда я от червено-бялото поле, високо вдигнал ръката є, сякаш я показва на цял свят. В този миг те са най-хубавата двойка в салона. Дрехите им, бяла и червена, си подхождат също като косите им ­ златна и черна. Д-р Читински се връща отчаян, носейки Църнянски в подгъва на ръкава си, и усеща как на главата му живеят двата вида коса ­ едната окапваща, другата растяща. Усеща как един дебел царски пръст го боде в тила и чува как някой зад него сумти или се чеше шумно. Това е белият цар, господин Шварц, който го наказва за дързостта му и го предава на милостта и немилостта на своите войници. Те го изпровождат, като му вземат артилерийската сабя.

­ Червената конница се оттегля ­ вика след него Шварц.

В това време Петър Коич с червен пехотински мундир стига до дъното на неприятелския лагер. Шварц гледа изумено под короната си от бяло стъкло обръснатата Коичева брада и го бута с корем. Но червеният пехотинец Коич е непоколебим. Той приема нова заповед и се маха от дъската. Миг по-късно, преоблечен в червен кринолин с женска корона на глава, Коич се връща в качеството на резервна царица на бойното поле. Сега червените имат две царици. Против тях трябва бързо да се предприеме нещо. Срещу резервната червена дама хвърлят белия пехотинец Ружичка. Той разтърсва къдравата си коса и напада, като слага щика на пушката си. Но червеният пехотинец Коста Сарич, шивашкият калфа, вдига сабя и в пълен размах наближава белия пехотинец. Ружичка кашля и сабята, опряна в корема му, в зависимост от тази кашлица се усеща по-дълбоко или по-плитко в жилетката му, осеяна с гарнитури. После шивашкият калфа Сарич отстранява белия пехотинец Ружичка и го изпраща вън от бойното поле. Червената гвардия си хвърля шапките във въздуха, един артилерист пали своя топ и той действително гърми посред грохота, който заглушава предаването на белите. Партията шах с живи фигури свършва.

Червеният отбор победител крещи, д-р Читински вади от подгъва на ръкава си Църнянски и маха с него, младата червена царица, госпожица Сърданович, хвърля във въздуха своя Географско-статистически годишник, а нейният брат вади от подгъва на ръкава си Комунистическия манифест и го разгръща с пръсти като тесте карти, държейки книгата високо над главата си. Съдебните писари бият Конда-младши, а Коич, с червената дреха на резервната царица, открива танците с д-р Михайлович. Тогава белите демонстративно напускат салона на “Тръбача”, след тях излизат повечето гости и отиват в пивницата на Вайферт. В “Тръбача” остават червените, Яцика със своята свирка ги кара да забравят победата. Навън е студена нощ, сякаш във виелиците снегът се връща от земята на небето. Това е първата нощ тази година, в която Тамиш носи замръзнали птици, и последната нощ, в която е видян Петър Коич. След тази нощ неговите следи се губят завинаги и в снега остават само загадъчните инициали от обувките му: ММ. Полицията напразно претърсва костюмите и касата, предадена непокътната на дружеството за шах. След Коич остава разказът за партията шах с живи фигури и полицейското донесение, което Гестапо ще проучва внимателно през 1941 година.

 

3

Казват, че не е все едно по каква линия се наследява брадата ­ по мъжка или по женска. Моята в никакъв случай не е наследена по мъжка линия и ни най-малко не прилича на черната къдрава брада на баща ми. Моята е мека, копринена и руса като тютюн или като царевична коса и леко се връзва на възел. Понякога се боя от нея и я докосвам със страх и недоверие. Ето защо.

Когато прабаба ми Магда се омъжила за вдовеца д-р Стеван Михайлович, заварила в дома му три деца от първия брак на прадядо ми: Миланка, Иванка и Вида. Когато през 1941 година ни връхлетя войната и раздели семейството, при прабаба ми остана една от дъщерите є, моята баба. Беше време, когато се сменят лъжиците, време, когато германците от летището на Панчево идваха вечер на бира, карайки щуките по глинестия път като автомобили. В неделя предобед Магда Михайлович и дъщеря є обуваха панталони и отиваха на гробищата. После изпиваха при “Тръбача” по една люта ракия, връщаха се вкъщи и обядваха тук. После спяха и баба ми твърди, че прабаба никога не сънувала сънища, а думи, отчетливо и последователно, сякаш някой є диктува. Когато се събуждала, тези думи трепкали за миг пред нея разгадаеми и пълни с дълбок смисъл, а после се разпръсквали, както се разсипват боите в току-що отворен, изложен на погледи и светлина сандък.

После пиеха кафе на отоманката с шест крака и обикновено тогава се появяваше съдебният писар Ружичка. Пристигаше на посещение неканен, с четири бучки захар за кафето си и дългите си клепки, преметнати като паяжина през хубавите му очи. Целуваше дръжката на прабабиния бастун, който тя му подаваше по обичая си. Къдравата твърда коса му дъвчеше ушите, под ризата си имаше силни гъвкави плешки, за които се знаеше, че могат да захапят пръст. Работеше повече в Гестапо, отколкото в съда, и имаше необикновено любезно поведение. Седеше до моята прабаба и нейната дъщеря и водеше един и същ разговор. Разговора подхващаше винаги той, а прабаба ми го избягваше или му се присмиваше, като на бузите си, които приличаха на втасало тесто, правеше дупчици.

Трябва да се има предвид, че повод за разговорите на Ружичка с Магда Михайлович беше една случка, станала преди самата Втора световна война. В Панчево, близо до хотел “Тръбача”, има една педя улица. Правена е така, че да “хване” кошава*. Тъкмо на тази улица се случило това, което трябва да се има предвид, когато става дума за разговорите на Ружичка. А именно, че една сутрин поручик Кирилов бил толкова махмурлия, че в конюшнята, дето се бръснел обикновено, се сапунисал вместо с четката с конска опашка. Понеже три пъти поред слагал в зенгията вместо крака си ръката, ординарецът не му позволил да язди, ами го натоварил във файтона и го откарал в казармата. На повод водели и коня на поручика. Някъде пред “Тръбача” този кон тръгнал напреки пред впряга, конете се сбутали един върху друг, подплашили се и тръгнали по улицата, дето била една педя. За беля там връхлетели право на артилерийския капитан Алекса Николич, който също отивал на работа и имал време само да се качи на процепа, да не го сгазят конете. Висял на процепа, като се държал със силните си ръце и с брадата си, и всичко щяло да свърши добре, конете щели да се уморят и той щял да издържи да не падне, защото бил здрав като капан, ако улицата била като всяка друга. Но улицата била една педя и процепът с капитан Николич се блъснал в къщата на дъното на улицата. От ненадейния удар конете се усмирили, а когато ординарецът обърнал колата, на процепа продължавал да виси като буболечка нанизаният капитан Алекса. Последното, което видял в живота си, било как вятърът гони по тротоара струя негова кръв...

Този случай разследвал Ружичка и, трябва да му се признае, проявил много добросъвестност, макар и без това всичко да било ясно. Колкото и да беше чудно, разговорите му с Магда Михайлович винаги тръгваха от този случай.

­ Спомняте ли си ­ почваше той ­ онзи шивашки калфа Коста Сарич, онзи, дето имаше малък ляв крак, дето крачеше, сякаш прескача годините? Можете ли да си представите къде е той сега? Няма да отгатнете, положително няма да отгатнете!

И Ружичка показваше с крак на юг и добавяше:

­ При партизаните!

­ Ти, дете, постоянно се занимаваш с глупости ­ прекъсваше прабаба разказа му, отваряше шишенца с ацетон и лак и си мажеше ноктите, попоглеждайки с разногледите си очи дъщеря си и госта така, сякаш є бяха непознати ­ с някакъв кратък поглед, който прекъсваше, преди да достигне целта си.

­ А знаете ли какво мисля аз, маминко ­ Ружичка обичаше да я нарича така. ­ Нали няма да ми се разсърдите, ако кажа и това? Този калфа Коста Сарич е същият онзи червен пехотинец, който в онази прословута партия шах отстраняваше белите пехотинци от наша страна. Не е ли чудно това, маминко? Спомняте ли си, идва ми на ум, че той ме отстрани и мене. Не виждате ли, че всичко става като в шаха?

­ Ако всичко ставаше като в шаха ­ отвръщаше прабаба, ­ ти, чедо, не би седял сега тук, ами онзи, както му казваш Коста Сарич, вече да те е отстранил! Но това са глупости на търкалета, дете мое! Шивашкият калфа Коста Сарич и Ружичка, съдебният писар! Какво ли не ти ражда главата! Където е ползата, там е и вредата! Нищо необикновено няма тук. Единият бил на едната, другият на другата страна и в шаха, и в живота, ами че така им се паднали ролите.

­ Добре, маминко, а какво ще кажете за вашата Ленка?

­ За Ленка ли? ­ отвръщаше прабаба и трапчинките на бузите є тутакси изчезваха, а кривогледите є тъмни очи без клепки ­ две пъпчета, украсени с гроздови зърна, ­ гледаха мътно, без да пробият сребърната мъгла, която падаше върху тях.

­ Да, за Ленка. Какво беше всъщност онова с нея?

­ Ами нищо особено. Тъжните разкази, като се разкажат, нямат нищо тъжно. А пък е такава хубавица. Но и хубостта е болест ­ и прабаба разказваше историята на Ленка Шварц, известна и повтаряна в рода.

Хубавица, богата и влюбена в поручик Кирилов, тя трябвало, за да се омъжи за него, да плати така наречената кауция ­ мираз, постановен от държавата, за да не могат момичетата от бедни домове да се женят за офицери. Тя държала този мираз във вид на злато в кожено сандъче, покрито с коса от нейната майка Юлка, от князете от дома Тодорович, един от които бил княз в Панчево, а другият ­ монах във Войловица, и двамата оставили богато наследство на потомството. Тази Юлка, Ленкината майка, умряла в шейсетата си година с коса черна като дзифт и била толкова хубава, че се говорело, че някой скоро ще я последва. Прочее Ленка имала с какво да удовлетвори изискването на кауцията и въпреки това бедата є дошла тъкмо оттам. Ленкиният полубрат д-р Стеван Михайлович, щом се оженил, веднага след венчавката тръгнал за Испания. Между фамилните документи бил наследен и някакъв турски ферман от ХVII век, който му осигурявал на него и семейството му феодално бейско владение. Д-р Михайлович взел тази хартия, отишъл с жена си в Испания и там повдигнал искане пред испанските власти да му признаят фермана от ХVII век. Понеже в Кордова от векове насам се превеждали на испански заверски документи и в Испания се извършвало признаването им, та д-р Михайлович искал и неговият бейски ферман да се признае при същите условия, а титлата да се съобрази с йерархическата конструкция на испанските благороднически титли. Установило се, че ферманът е изправен и тъй като нямало фактическа разлика между арабските документи, признати по-рано в Кордова, и този, признали му и дипломата и д-р Михайлович получил титлата барон. Но душата не може да се върже за костите. Всичко това трябвало да се плати. И семейната двойка Михайлович толкова задлъжняла, че трябвало да иде на съд. Тогава прабаба отишла при Ленка и казала:

­ Ленке, дай дукатите! Ще ги върнем.

И Ленка ги дала, без да му мисли много-много, и повече не видяла тези пари. Работите на Шварц не вървели както преди, прабаба Магда се развела бързо с мъжа си, д-р Михайлович живеел в Сомбор, а поручик Кирилов изчезнал при първото си преместване. Ленка останала нещастна и сама с баща си. На тавана сушела чай, липа и лайка, чукала пипер в хавана и вършела неща второстепенни, без един път нещо да наготви, да изчисти стая или да оправи легло.

­ Щом няма да шетам в моя къща, няма да шетам и в твоята ­ казвала на баща си.

Една вечер Ленка се появила пред баща си в тънка светла рокля, почти прозрачна, и в крайчеца на очите си носела като някога две перли, подобни на сълзи. Баща є я изгледал смаян, лулата паднала от ръцете му и по чергите се посипала жар. Сега вече ясно, съвсем ясно се виждало ­ коремът на Ленка е заоблен и тежък, сякаш го носи на ръце.

­ От кого е, за Бога! ­ викнал Шварц ужасен.

­ Не знам.

­ Как не знаеш?

­ Ами и ти, като изпиеш три греяни ракии, знаеш ли от коя си се напил?

От този ден Шварц започнал да си реже косата и да суче от нея фитили за свещи, които леел сам и после палел в църквата.

…Една вечер донасят Ленка полумъртва. Тя е без плод, но кръвоизливът е такъв, че Шварц хуква като луд за д-р Читински. И тогава те тримата се затварят в кръг без изход. В дома на лекаря Шварц заварва няколко души, издирвани от германските власти, между тях и брата и сестрата Сърданович. За Читински отдавна се знаело, че ноктите му са червени, и това било последното очевидно доказателство. Но Шварц не се решил да го обади.

­ Доктор Читински, с вас сега дойдохме до точката, от която се виждат всички улици в града ­ казал Шварц нея вечер на лекаря. ­ От тази кожа човек не може толкова бързо да излезе навън, защото на ден старее само толкова, колкото петелът може да скочи от прага. Тъй че не можем вече да избираме, нито аз, нито вие.

И това си било така.

Шварц не искал да предаде д-р Читински на германските власти, докато Ленка е болна, а д-р Читински пък, който обожавал Ленка, не искал да отиде при партизаните дотогава, докато за болната имало и троха надежда, макар да знаел, че Шварц ще го предаде на Гестапо веднага щом престане да му е потребен. Лекувал я с всичко, което знаел, и тя му била предоставена изцяло, тъй като в сметката не влизал никакъв транспорт за болница в Белград. Тежки дни настъпили, обедът се приближил съвсем до нощта, само като отместели лъжиците, и трябвало да се пали лампата, която вече почти не гасели. Д-р Читински седял до Ленка, смучел є пръстите и отмествал косата є, да не є убива под главата. Чашите от дебело стъкло и свещите с форма на ябълки хвърляли червени сенки на стената, когато една вечер д-р Читински поръчал на Шварц малко цимент. Полял го с вода и омесил черно тесто с пръсти. После си измил ръцете и пръстите му, изядени от циментеното мляко, станали меки като еленова кожа, с толкова чувствителни връхчета, че сами отскачали от нещата, които докоснат. Д-р Читински се стегнал целият под безбройните копчета на престилката си и, готов да реагира по-бързо от обикновено, направил последен отчаян опит да спаси Ленка. Казват, че умряла в ръцете му.

­ Напил си се със сълзи и не знаеш какво правиш ­ рекъл д-р Читински сам на себе си. Стоял нямо в тъмнината и изведнъж усетил как зад него някой хрипти или се чеше шумно. Нечий огромен пръст го бодял по врата. Старият Шварц стоял в рамката на двукрилата врата и държал лекарската чанта на госта си.

­ Червената конница се оттегля! ­ пошепнал той на д-р Читински и го предал на германските войници, които чакали вече...

 

4

­ Но, маминке ­ прекъсва на това място разказа Ружичка и пали лампата в стаята, ­ Господ и да не вижда, свети! Нима това не е разказ за партията шах? Спомнете си само! Всички знаем, че д-р Читински отстрани бялата царица, тоест Ленка, и че после белият цар, вдовецът Шварц, го извади от игра! Какво мислите за това? Не е ли просто невероятно, всичко съвпада!

­ Глупости, дете мое ­ отвръща прабаба, ­ ти все едно си знаеш. Все този шах ти е на акъла. Нямаш ли какво по-умно нещо да правиш? Кой си спомня още за този шах? Върви да спиш и ще забравиш. Утрото е по-мъдро от вечерта.

­ Но, майко, как не забелязвате, че всичко съвпада? Вземете д-р Михайлович. Ами че тъкмо той в онзи шах извади поручик Кирилов от строя в мига, когато се приближи до Ленка с червения си мундир. Спомнете си как д-р Михайлович разоръжи и разжалва Кирилов и го прогони от Ленка.

­ Разбира се, и това може би беше по-добре за нея. Знаете ли, на никого не съм го казвала, но винаги съм си мислила, че не бяха един за друг. И Стеван го е усетил в онази партия шах. Как само взе сабята на Кирилов! Спомняш ли си?... Всичко това Стеван го беше намислил и добре го беше намислил. Вярвай ми, че е така, защото аз, грях ми на душата, отдавна не го обичам, дори и мъртъв.

Магда Михайлович спря насред думата си. Стара беше и гласните в изреченията є слабееха, топяха се все повече и изсъхваха, като че вехнат. В постните є изречения оставаха само костите на езика ­ съгласните. И едва можеше да се следи какво говори.

­ Майчице, ще ми обърнете душата наопаки! ­ виква при тези думи Ружичка. Става, мери стаята с крачки и решава да изостри разговора.

­ Знаете ли, аз разследвах случая на поручик Кирилов. Ясно е като бял ден. Конете убиват артилерийския капитан на оная педя улица. Всичко е последователно като в онази отдавнашна партия шах, за която вие твърдите, че са я забравили всички освен мен. Да освежим малко спомена. Кой беше червеният конник в онзи шах? ­ Кирилов, разбира се. Кого отстрани той на д-8? Белия топ, капитан Алекса. Не беше ли поручик Кирилов същият този, който след партията с живите фигури на коне в действителност уби същия този капитан Алекса? Само че това вече не беше игра. Този път го отнесоха на лафет право в гробищата!

­ Конете го убиха, конете, чедо! ­ успокоява разговора прабаба. ­ Дай ти малко светлина на теб, да сгъстяваш повече от всеки друг. Я не си пълни главата с глупости...

И прабаба нарежда на дъщеря си да донесе вино. Тя донася греяно вино с черен пипер и печени ябълки, в които са набодени орехи, и мънички сребърни лъжички с дупчица и корона на дръжките.

­ Добре, ако е така, майчице ­ не мирясва Ружичка, ­ какво според вас е станало тогава с Петър Коич? Къде изчезна той след онази партия шах? За последен път са го видели да напуска дъската обръснат, без брада, а после да се явява преоблечен в кринолин и с ветрило като втора, резервна царица. Коич е знаел предварително какво ще се случи. И не ме баламосвайте, майчице! И вие, и аз знаем къде е той сега. Добре знаем къде е червената царица, в която се беше преобразил.

­ Къде? ­ пита моята прабаба.

­ Тук, в тази стая, пред мен! ­ виква Ружичка, идва при прабаба и насила є разтваря дланите, стиснати в пестници.

Тя гледа с кривогледите си очи право в Ружичка. Два от ноктите на старческите ръце са лакирани, но останалите са изписани със ситни черни цифри, между които е и сметката за ракията, изпита при “Тръбача” след гробищата. После Ружичка отива при шкафовете, отваря ги широм и вади от тях червената кринолинена рокля на резервната царица с отмятаща се назад дантела, а изпод нея от дъното на шкафа вдига кичур брада, вързан на възел, и обувчици с монограм ММ.

­ Вижте, майчице! Магда Михайлович! ­ показва той на прабаба чуждите обувки с нейния монограм и добавя: ­ Дори обувките му бяха по-умни от него. Те са знаели отнапред, още там, във Виена, че Петър Коич ще се превърне в Магда Михайлович и в живота, както в партията шах, ще се превърне от войник в червена царица! Стига, майчице, сте се правили на три и половина! Още някое доказателство ли ви трябва, че вие сте ръководителят на бившия Петър Коич? Признайте най-сетне, че вие сте червената царица!

Прабаба седи като вкаменена, в ръцете є лежи кичурът брада и тя проговаря отведнъж като на себе си:

­ Знаеш ли, чедо, един път съм умирала. Не мога да си спомня точно кога е било, дали като раждах или по-рано, но трябва да е било по-рано. Умирам и си мисля: все ми е едно! И отведнъж всичко за живота и смъртта ми става ясно, не в мислите, защото мислите са като мухи на мед, а в чувствата, както се разпознават ароматите. Изведнъж разпознавам в чувствата си силно и ясно всичко, покрай което съм минала в живота си толкова пъти съвсем наблизо, без да обърна внимание и без да усетя, че решението е на педя от мен. Сега знам какво бях забравила ­ и прабаба развързва възела на брадата ­ забравих там, във Виена, да си купя кутия хавански тютюн за лула. Ето какво съм забравила.

А що се отнася до теб, дете мое, осъзнай се. Ами че аз съм родила деца, имам и внучета, а ти твърдиш, че съм бившият Петър Коич! Добре, да приемем и това невероятно твърдение. Помисли малко какво значи това за теб. Защото, ако в живота всичко се разиграва като в онази партия шах, та и войниците дори се преобразяват в резервни червени царици, а виенските контета се женят между роденото и раждането, тогава това е свързано не само с мен и с червената царица, ами важи и за вас, белите. Помисли над това, да не кажеш, че не съм ти обърнала внимание. Сам избра... Миналото е като отрязан крак. Може и да те засърби, но да го почешеш вече не можеш...

Ружичка остана доволен от прабабиното признание. Работата му е свършена, костите му пропукват, къдравата коса му дъвче ушите. Той чака още само старата червена дама да се преоблече. Зад паравана тя хвърля панталоните и облича червената рокля. Ружичка се оглежда, плешките му са все още гъвкави и силни, могат пръст да ухапят. Приготвя се да отведе червената царица.

Той не знае, че навън почва да вали сняг и че в снега със зареден пистолет в ръце стои шивашкият калфа Коста Сарич. Онзи, който крачи, сякаш прескача годините.

На ход е червената пешка.

 

Панчево, декември 1997 г.

Превод от сръбски Христиана Василева