Борис Ключников - АНАКОНДАТА

 Борис Ключников

АНАКОНДАТА

Анаконда змия от семейство питони, воден питон (Eunectus murinus)... като удуши жертвата си и я превърне в безформена маса, анакондата лениво я поглъща.

The Encyclopedia Americana

На западния фронт нищо ново?

Можем ли днес да употребяваме термина “Запад”, без да сме осмислили за какво става дума? През миналия век той е означавал Западна Европа, а по време на Студената война САЩ и Западна Европа заедно. Но нима десет години след края на Студената война съдържанието на понятието “Запад” не се е променило? Нима такава геополитическа катастрофа като разпадането на Варшавския договор и на Съветския съюз изобщо не е оказала влияние върху сплотеността на Запада и там всичко е както преди?

Ще извършим огромната грешка, ако представим желаното за действително – нещо, добре дошло за САЩ. По-правилно би било да се анализират различните тенденции, като се претеглят и оценят в перспектива. Защото ако тенденцията към многополюсност на света преобладава, тя не би могла да не засегне и Запада. Иначе как бихме си обяснили заздравяването на Европейския съюз, на Западноевропейския съюз, въвеждането на новата валута “евро”, борбата около бъдещото НАТО, по-особените позиции, все по-често заемани от европейците? Ето и един неотдавнашен нагледен пример: през 1990 г. САЩ съвсем лесно сплотиха всички европейци, дори и горбачовския СССР, във войната срещу Ирак и операцията “Пустинна буря”, отнела живота на 285 хиляди мирни иракчани. Между другото ще отбележа, че това бе ново, подобно на Хирошима американско жертвоприношение. И обърнете внимание, хората по целия свят така и нищо не научиха за него. Всъщност беше употребено тактическо ядрено оръжие с обеднен уран, както на 13.I.1998 г. съобщи френската телевизия. Но на прехвалените свободни медии тогава просто им запушиха устата.

Девет години по-късно, при повторната агресия срещу Ирак “Пустинна лисица” Америка практически се оказа изолирана. Западът все по-често започна да се дели на Западна Европа и на последната, най-могъщата и близка до осъществяване на световно господство империя англосаксонската.

Явно на Атлантическия блок вече му никне втора глава, която американската глава се опитва да отхапе, докато не е късно. Крахът на комунистическата идеология предостави нова алтернатива на европейците излизане на Изток, замяна на атлантическата парадигма с континенталната. Погледите на европейците се обръщат все по-често към Русия, към “сърцето на света”. Все повече европейски политици започват да разбират, че светът просто има нужда от една силна Русия. Но да не бързаме, да не изпреварваме нещата, да не бъркаме желаното с действителното. А желаното е сътрудничество с Европа, но равнопоставено, без нов Drang nach Osten. Затова най-важното е да не се пропуснат новите тенденции в европейската политика и енергично да се търсят съюзници.

Настъплението на САЩ срещу европейците не се ограничава с войните в икономическата и търговската сфера. То е всеобхватно психологически, кадрово, духовно, срещу великите култури на Стария континент. Дори покойният вече президент Митеран беше казал веднъж: “Франция все още не знае, че ние воюваме с Америка. Да, да, води се война икономическа, постоянна, не на живот, а на смърт.” Да не забравяме, че за разлика от Дьо Гол Митеран все пак беше атлантик, привърженик на САЩ и на идеята за опора върху “морска сила”. Президентът Жак Ширак пък, обяснявайки на французите защо Франция се отказва от франка и минава към еврото, заяви, че “това ще помогне в борбата срещу хегемонизма на САЩ” (TV2, 14.VIII.1996). А в реч по френската телевизия канцлерът Кол беше още по-точен: “Не ни трябва повече лидерството на САЩ, Студената война свърши” (TV1, 13.II.1997).

Що се отнася до Германия, там пък е завързан един много сложен възел от противоречиви стремежи. Тъй като по природа тя е континентална държава, нейните правителствени кръгове вече половин век играят ролята на примерен ученик в атлантическия клас. Атлантиците се страхуват от Германия, държат я зорко под око, прилагайки тактиката на тоягата и моркова. От една страна, непрекъснато є се припомня агресивното є минало (фашистките престъпления, особено холокостът). От друга, администрацията на Клинтън афишира Германия като свой основен съюзник в Европа. Укрепването на Германия след обединението є обаче никого не радва, включително и Вашингтон. Та нали Германия, с одобрението на Ватикана, но без знанието на Вашингтон, взриви Югославия, като призна, в нарушение на Хелзинкския договор, Хърватия и Словения. И го направи тайно от французите, своите главни съюзници в Европа. Французите изтърпяха този първи диктат на Германия, прикривайки недоволството си със служебна усмивка. Няколко години по-късно У. Кристофър, бившият държавен секретар на САЩ, разкри колко е бил изнервен Вашингтон от това, че Германия започва да своеволничи: “За първи път след Втората световна война Германия тръгва против волята на всички велики държави победителки.” После хищниците сякаш решиха да се примирят и да си поделят плячката: за американците мюсюлманска Босна, за германците католическите Хърватия и Словения. Който обаче следи тенденциите, знае от какво значение е гаранцията, че германците ще продължат да се съобразяват с Вашингтон. Защото днес те имат голям избор и могат да се опрат на Франция, на Европейския съюз, че и на Русия. Немският идеализъм е забравен отдавна. Германците са станали вече прагматици и ще поемат пътя, който им е най-изгоден. Вече ги наричат Volk ohne Traum народ без мечта.

Така че много от действията на днешна Германия държат света нащрек. Правителствата є не изпускат удобен случай за разширяване на германското влияние в Европа за голямо неудоволствие на французите, които отново се обръщат към Русия. Понякога даже се създава впечатлението, че от тайниците на германския генерален щаб се изваждат и осъществяват стари кайзерови геополитически планове. Отново апетити към Изтока, реваншистки стъпки по отношение на Судетите, Чехия, Прибалтика и бившите австрийски провинции, погледи към Украйна, Задкавказието и Турция. Ала цялата работа е там, че от всички тези страни се интересуват и американците. Тук те имат капитални интереси: да не допуснат взаимноизгодно сътрудничество между Европа и Русия, да предотвратят евентуалния им съюз, стария американски кошмар “Европа до Урал”.

В светлината на казаното скокът на германската пантера върху Югославия дори зарадва Вашингтон. Когато Германия взриви Югославия, когато Клаус Кинкел искаше “Сърбия на колене”, не на последно място изигра роля агресивният инстинкт на хищника, причакващ жертвата си отмъщение за сараевското убийство през 1914 г., разчистване на сметките с югославските партизани, блокирали 40 дивизии на вермахта. В същото време в голямата геополитическа игра разпадането на Югославия не бе нужно на германците, във всеки случай поне не им беше първостепенна задача.

Да видим как по-нататък се нареждат обстоятелствата за САЩ в азиатския клон на “Тристранния пакт” в Япония, където се говори направо за обявяване на война. Известният политик, бивш министър и кандидат-премиер Шинтаро Ишихара точно така е озаглавил книгата си “Обявяване на война”. Разпространена в гигантски тираж, тя става истински бестселър. Ишихара апелира за “освобождаване на Япония от финансовото заробване от страна на Съединените щати”. През ноември 1998 г., без да крие симпатиите си към автора на “Обявяване на война”, “Шпигел” пусна интервю с него. Подклаждайки финансовата криза в Азия, смята Ишихара, “най-задлъжнялата страна в света САЩ се опитва да вкара в дългова зависимост най-кредитоспособната страна Япония”. Авторът защитава азиатските ценности, азиатския път на развитие. Време е да се приключи, пише той, с налаганото на целия свят американско разбиране за справедливост и свобода. “Не бива повече да се търпи това, че американците ни шибат с пръчки като последни васали. Нашият премиер Кейзо Обучи се държи като наемен работник в американски филиал.” Докато в “реалната икономика САЩ не издържат на японската конкуренция” и затова е време да се нанесе ответният удар срещу САЩ, което е и в интересите на Япония, и в интересите на другите страни от Юга и Изтока на Азия. Време е да се създадат единна азиатска валута и азиатски валутен фонд. Китай явно пречи, защото по този и по много други въпроси е по-скоро със САЩ, отколкото с Япония. Япония може да постави в много тежко положение Съединените щати, ако поиска връщането на капиталовложенията си. Те съставляват астрономическата сума от 300 млрд. долара.

Припомням, че целият бюджет на Русия за 1999 г. е 20 млрд. долара, че ние унизително молим МВФ за 4 млрд. долара и заради тях американците с удоволствие ни извиват ръцете, като ни определят как да живеем през ХХI век. Но и в азиатския клон е доста объркано. Затова геополитиците трябва да помнят правилото от теорията на хазарта: всички трябва да се обединят срещу най-силния играч. Затова на западния фронт се очакват големи промени.

Какво завеща на европейците Дьо Гол

Непоклатим съюзник на САЩ си остава само Англия, която им предаде не само колониалното си наследство, но и огромния си политически и дипломатически опит. Често се споменава, че Англия се опитва да седи на два стола САЩ и континентална Европа. Това едва ли е вярно. Колкото и умело да маневрират правителствените кръгове на тази страна, по същество Англия си остава и досега във фарватера на американската политика. В това абсолютно се е убедил генерал Дьо Гол, който по време на войната прекарва в Англия няколко тягостни години. Характеристиката, която той дава на американците и англичаните, е толкова своевременна, толкова полезна, че трябва да бъде припомнена отново на политиците, на дипломатите, на всички, които наблюдават победния марш на последната империя империята на англосаксонците.

Франция си остана велика държава до голяма степен защото Бог є бе пратил в един тежък период не Горбачов и не Елцин, а такъв лидер като Дьо Гол: “Колко трудно ми беше да се съпротивлявам на британската машина, колчем я задействаха, за да ни наложат нещо!” Вярно, трудно му е било, бил е в изгнание, без родина. И днес обаче мемоарите му трябва да бъдат настолно четиво за онези, които водят преговори с МВФ, със Световната банка, с кредиторите за руските дългове и т. н. “Всичко започваше с намеци, подхвърлени ту тук, ту там. Това ни караше да бъдем нащрек. После, по време на някой от обичайните разговори, съответното отговорно лице неочаквано се обръщаше към нас с молба или предявяваше известни искания на англичаните. Ако не се съгласявахме да вървим по предначертания път което ставаше често, се пускаше в ход “машината за натиск”. Всички, които ни заобикаляха, независимо от ранга и положението си, се опитваха да ни въздействат. Оказваше натиск и пресата, излагаща умело разногласията и създаваща около нас атмосфера на нетърпимост. Върху ни отвсякъде се сипеха укори, оплаквания, обещания и негодувание. <...> Всеки път, когато се опитвах да се съпротивлявам на английските искания, виждах, че предизвиквам учудване, безпокойство, тревога дори сред своите. Чувах задкулисния шепот и четях в погледите въпроса: “Накъде смята да върви?” “И ето че настъпваше решителната атака пише Дьо Гол. Задействаха се всички средства, използваха се всички аргументи, изказваха се всички упреци, зазвучаваха всички мелодии... Патетичните сцени се сменяха с тревожни. В случай че не отстъпим, се предлагаше да се закрие съвещанието. После идваше епилогът... Появяваха се посредниците и заявяваха, че явно е станало недоразумение. Влиятелни лица се интересуваха от самочуствието ми. Във вестниците се мярваше някоя доброжелателна статийка. И най-сетне се раждаше английският проект за регулиране на спорния въпрос. Този проект много приличаше на онова, което по-рано бяха предложили французите.”

На кого служат вахабитите?*

Анакондата обикновено ражда потомството си (няколко десетки), понякога снася яйца.

БСЭ, т. 1

Европейските политици вече отдавна отбелязват, че следвайки примера на Британската империя, САЩ са издигнали за свой висш принцип следното: да не позволят на съюзниците си да станат прекалено силни нито икономически, нито политически, нито във военен, нито в културен план. Хегемонът трябва да си остане абсолютно недосегаем. В светлината на тази геополитика как би трябвало да реагират те на Европейския съюз, обединяващ Стария континент и интегриращ Централна Европа? Населението му скоро ще бъде почти два пъти по-многобройно от това на САЩ. И то какво население! Образовано, технически подготвено, гордо с древната си култура, чиито корени са още в Римската империя. Могат ли да бездействат Съединените щати, като гледат как расте научно-техническата, икономическата и търговската мощ на обединена Европа? Разбира се, че не! Нито пък ще допуснат Европейският съюз да ги изпревари, да отправи предизвикателства към тях, каквито един ден ще отправят Китай, Япония, а защо не и Русия! Следователно има само един изход: щом не може да се спре обединението на Европа, тогава то трябва да се оглави. Жак Атали, бившият помощник на Митеран, до мозъка на костите си проамериканец, днес пише за това съвсем откровено: “САЩ не искат нито европейска федерация, нито европейска конфедерация, нито континентален съюз. Трайният им интерес е в прогресиращото интегриране на европейската икономическа общност в Северна Америка, в общо икономическо, културно и политическо пространство.”

Това би означавало отмиране на нациите, на европейската култура, елементарното є смесване и обезличаване. Управляващите в Америка знаят, че на глобализаторите ще им се наложи да преодоляват мощната съпротива и на европейските народи, и на народите на Русия, чийто лозунг е “Европа на отделните държави”. Точно за тази цел бе разработена в мозъчните центрове на свръхдържавата стратегията на сплашване и удушаване на Европа и Русия стратегията на Анакондата. Да се разхлабят пръстените є хич няма да бъде лесно. Освен това трябва да се направи и равносметката кой на кого повече ще трябва: руснаците на европейците или европейците на руснаците.

Наистина, стратегията на Анакондата има и друго наименование Ислямска дъга или Зелен пояс, с който може да се удушат и Европа, и Русия. Анакондата трябва да надвисне над rimland бреговата зона 3040-ия паралел на евразийската суша, над зоната на конфликта, където се сблъскват интересите на “морската империя на англосаксонците” и на сухопътните държави. За да спечелят битката срещу морската сила, европейците трябва да се опрат на континенталното ядро на Евразия. Затова главната цел е да се отреже Западна Европа от Русия, да не се допуска сближаването им, точно в съответствие с разработките на геополитиците. Светската бааска част на Ирак и православна Сърбия пречат, срязват зеления пояс и прекъсват скока на Анакондата. Оттук яростта на САЩ срещу Ирак и Сърбия.

Сигурно най-страшното в тази коварна стратегия е, че за своите егоистични интереси САЩ използват енергията на великата мюсюлманска религия. Вече мнозина европейци ясно виждат как Вашингтон превръща националноосвободителните движения в екстремизъм и ги насочва в руслото на ислямизма и джихада в Европа, как поддържа именно екстремистите, нанасяйки вреда на самия ислям, като сее вражда между самите мюсюлмани и между европейците и мюсюлманите.

З. Бжежински, който при Клинтън и неговите демократи отново стана силен, в новата си книга с необичайна откровеност обяснява защо САЩ трябва с помощта на ислямския зелен пояс да контролират Евразия огромна част от сушата от Португалия до Китай, и особено Балканите, Средна Азия, басейна на Каспийско море и Иран. Тук са не само най-големите залежи на нефт и газ, но и геополитическото сърце на света, коридорът към Югозападна Азия и южната част на Китай. Генералният щаб на Русия може да не се съмнява: американците няма да се махнат от Киргизия, Казахстан и Азербайджан. Независимо дали в Афганистан ще победят талибаните, дали генерал Масуд ще вземе надмощие или ще ги сдобрят, САЩ няма да оставят на мира Таджикистан. Ще поддържат какви ли не режими, стига само да са антируски и антииндийски. Независимо от цената! Не бива да се забравя, че индонезийският пръстен на Анакондата е обхванал южната част на Китай.

В Европа вече започват да разбират, че Вашингтон опасва и Русия, и Европейския съюз с един и същи зелен ислямски пояс. Френският политолог Александър дел Вал предвижда разширяването на НАТО на Изток да обхване и Украйна, и Прибалтика, че стратегията на Анакондата предполага всестранно засилване на Турция, въоръжаването є със свръхмодерно оръжие, което може да се сравнява единствено с оръжието, доставяно от САЩ на Израел. Но на Турция също є готвят капан, и то не само кюрдски. Американците подклаждат старите апетити на Турция. Правителствените кръгове на Турция съвсем сериозно мечтаят за възстановяването на Отоманската империя. Дел Вал пише: “Опасвайки Русия с този пояс, американците нямат никакво намерение да допуснат създаването на чисто европейска отбрана, тъй като разбират, че това незабавно ще доведе до съюз между Европа на 15-те и Русия и до придвижването на Турция на юг, въпреки наличието на американския хегемонизъм.”

Сближаването на Европейския съюз и Русия ще се повторя е кошмарът на американските стратези. Те бързат, много бързат, страхуват се, че опиумът на антикомунизма и русофобията ще се изпари. Беларус с президента си Лукашенко за тях е не по-малко опасен враг, отколкото Ирак или Югославия. Какво не биха дали да махнат Лукашенко, който пречи на великата геополитическа схема: с помощта на Кучма и Рух да се отреже Русия от Европа!

В Европа често се питат: нима Русия дотолкова е изпаднала, че унизително позволява на американците да налапат енергийните и другите ресурси на Средна Азия, Казахстан и Азербайджан? Въпросът не е реторичен, а делови. Работата е там, че американците изместват европейските корпорации в Близкия изток.

Заради сътрудничество с Либия, Ирак и Иран европейските компании са подложени на финансови репресии от страна на Вашингтон. Хрумнало му на американския Сенат и взел, че приел “закон на сенаторите Д’АматоКенеди”, според който сметките на фирмите, вложили в тези страни повече от 40 млн. долара, могат да бъдат замразени. Американците не искат да пускат на пазара нефта на непокорните Иран, Ирак, Либия, защото той ще подбие цената на нефта на сателитите му Саудитска Арабия, Кувейт, Емирствата и т. н., свръхпечалбите от който отиват за закупуване на американско, а не на френско или руско оръжие. “В Близкия изток се води истинска икономическа война между САЩ и Европейския съюз” пише едно френско дипломатическо списание.

Образно казано, главата на Анакондата се намира във Вашингтон. Сред мозъчните є центрове са ЦРУ, Държавният департамент и главно, разбира се, банките. Пръстените є пък са Рендъм корпорейшън, Харвард, Станфорд, десетки изследователски центрове. А опашката є удря някъде в Индонезия и Малайзия, докато тялото є обхваща Пакистан, Афганистан, пълзи през Средна Азия, стяга пръстени около Иран, Кюрдистан, Либия и Ирак, Кипър и Гърция, Югославия и Македония, Алжир, Нигерия. Такова грамадно влечуго най-лесно се убива в главата, но може и да се разсече на части. Днес най-важното е да не се допусне този питон да затегне прегръдката си около Таджикистан, Ирак и Югославия. Анакондата вече роди децата си в Кипър, в Албания, в Босна, снесе яйца в Азербайджан, Грузия и Македония, в Югославско Косово, в Алжир и главно в самите европейски страни. Днешните европейски политици признават, че непрекъснато им се налага да се съобразяват с 20-те милиона мюсюлмани, живеещи в границите на Европейския съюз. Делото на кюрдския лидер Йоджалан, както всъщност и отношението към кюрдите, е най-силното доказателство за това.

Разкъсването на пръстена в Ирак и Иран

В европейските страни не стихват споровете за съюза на САЩ с ислямистите. Мнозина, ако не и мнозинството, не вярват, че такъв съюз е възможен. Наистина, каква ли би могла да бъде основата за такъв съюз? Не поддържат ли американците Израел срещу палестинците? Не заклеймяват ли мюсюлманите САЩ като “големия шейтан”? Нали американците разпространиха космополитизма по мюсюлманските земи, нали американският начин на живот развращава мюсюлманската младеж и жените, разрушава традициите, семействата, културата? Всичко това е така. Само че медиите старателно крият от европейското обществено мнение, че САЩ имат много тайни съюзници в ислямските страни.

Крият, защото тези съюзници са убедени противници на европейците. Това са екстремистите фундаменталисти, а не изобщо арабските националисти. Именно фундаменталистите проповядват свещен джихад срещу неверниците, мечтаят за трета вълна на исляма, която ще залее Европа и не само ще възстанови, но и ще разшири бившия Арабски халифат. Когато за този съюз успяваха да се промъкнат някои сведения, например, че американците чрез пакистанското разузнаване са въоръжили афганските муджахидини, тогава европейското обществено мнение приемаше това в реда на нещата. Че как иначе да се борят срещу “империята на злото”?

С разпадането на СССР обаче всичко се промени. Европейците започнаха да си задават въпроси: защо ли им беше “Пустинна буря”, защо им е бремето ислямска Босна, Албания с Косово, за какво им е Турция в Европейския съюз и т. н. Чак по-късно взе да се прояснява, че от стотиците различни организации сред милиардното мюсюлманско население САЩ са подбрали през 90-те години най-антиевропейските и екстремистки.

Американците, разбира се, направиха избора си, използвайки опита на Британската империя. От векове англичаните винаги са поддържали мюсюлманите срещу християнските народи. Това се знае от всички и всички го помнят и гърци, и българи, и сърби, и копти, и ливанци, и французи. Помни се трагедията на отделянето на Пакистан от Индия. Свръхопасен прецедент създаване на държава на религиозен принцип. Върна им се на англичаните с Ълстър. И кой знае какво още предстои в Шотландия и в разнородните Съединени щати?

Американските геополитици заложиха на саудитските араби не само заради нефта и петродоларите, които отиват за издръжка на екстремистите и терористите. За американците главното бе да спрат арабския национализъм с неговите социалистически забежки към модернизация и научно-техническа революция. Саудитска Арабия стана най-голямото препятствие за разпространение на антиимпериалистическите идеи на великия син на арабските народи Насър. Интегризмът проповядва отказване от нововъведенията, отказване от научнотехническите постижения, представящи се за плодове на “шейтана”.

Избора си на ретроградите за съюзници вашингтонските стратези обосновават и с това, че ислямът по своята същност не се влияе от националния признак. За него нямат значение етносът, народността, расата. Ислямът се оказва най-доброто лекарство срещу расизма и пиянството. Именно в това вероятно е историческата му роля. Вашингтонските стратези използват от исляма факта, че за него националният интерес е празна работа. Хомейни го заявява директно. Освен това САЩ, както някога Англия, ги привлича в исляма безкомпромисният принцип, че сред самите правоверни има нечисти друговерци кафирите. Намекът е за арабите сунити, които са не повече от 20 % от населението на мюсюлманския свят. Тогава на американците им се струваше, че именно вахабитите ще допринесат за стратегията на Анакондата с пари, енергия и динамизъм. Пречеха обаче Ирак и Иран. И бяха насъскани един срещу друг в кръвопролитна осемгодишна война.

Щом му стана изгодно, Вашингтон предаде съюзника си шаха на Иран. Предаде го, защото иранският шах взе да се изплъзва изпод контрола им. Шахът се превърна в източен националист, възглавил “бялата революция”. По негово време Иран започна бързо да се модернизира, да развива промишлеността си, твореше като Япония чудеса в икономиката. Шахският Иран стана шестата военна сила в света. Опасността се състоеше в това, че шахът успя да “зарази” народа си с идеята за велик Иран. А корените на величието бяха в доислямското минало на страната, в древна Персия на Кир и Дарий.

В историческата памет на иранците, народ от индоевропейски произход, завинаги се е запечатала голямата драма от арабското поробване. Седми и осми век те наричат “векове на мълчание”, “векове на тъмнината”. Религиозното течение на шиитите започна да символизира борбата на иранството с арабството. Това бе борба за национална самобитност и шахът се постара да я заздрави с грандиозните празненства в Персеполис за 2500-ата годишнина на Персийската империя. Вълната на фундаментализма не може да унищожи паметта на народите от Близкия изток за угасналите цивилизации от доислямския период. Ирак например също все по-често се обръща към своята доислямска традиция на Месопотамия и Вавилон.

Иран и Русия имат много общи противници, много общи проблеми. Едва ли има страна, която да заема толкова важно геополитическо положение като Иран. Тя е мост между Средния изток, Индия и Югоизточна Азия. Тя е вторият в света износител на нефт. Иран трябва да стане стратегически съюзник на Русия в противопоставянето на Анакондата. И колкото повече Иран отваря икономиката си към Русия и Европа, толкова по-нападателна става американската пропаганда за иранския държавен тероризъм. Във Вашингтон, разбира се, знаят, че тероризмът се насажда главно от Саудитска Арабия, Емирствата, Турция. Но те са съюзници и клиенти на Вашингтон. За правата на човека там американците си траят.

Тревожен сигнал за американците са зачестилите контакти между Ирак и Иран, воювали през 19801987 г. Според французите американците са раздразнени и от проникването в Ирак на френските нефтени компании “Елф”, “Тотал”, на руските “Зарубежнефт”, “Лукойл” и “Нафта Москва”, а също и на китайски компании. В Ирак са съсредоточени повече от 10 % от световните запаси на нефт. Ала най-опасното за Вашингтон е бааският режим на Саддам Хюсеин, който е истинска антитеза на фундаментализма и вахабитите.

Ще приемат ли Турция в Европейския съюз

Общественото мнение в европейските страни е настроено крайно отрицателно към по-нататъшната имиграция на мюсюлманското население, което “като цяло, независимо от всички усилия, не желае да се приобщи към европейската култура” казва Дел Вал. Авторът на тези редове нееднократно е слушал по улиците на Париж от марокански и алжирски ученици, родени във Франция, да заявяват: “Ще дойде време и ще поставим на колене тези страхливи християни.” Същевременно нараства “проблемът с покрайнините на градовете”. Пак Дел Вал, основно изучил този въпрос, прави следния извод: “Няма да бъде преувеличено или тенденциозно разглеждането на мюсюлманските общности в Европа като цивилизационни екстериториални колективи, които потенциално, в политическо и юридическо отношение, са пряко свързани с ислямисткия блок в чужбина.”

Постепенно европейците започнаха да разбират кой е виновен за 20-те милиона мюсюлмани, преселени в Европа. “Съдбите на европейските народи бяха принесени в жертва от техните правителства върху олтара на капитализма, свободната конкуренция и законите на пазара” казва А. Тойнби. На всичко отгоре, в разрез с демократичните принципи, по такъв жизненоважен въпрос дори не са ги питали, никъде не е имало референдуми. Поставили са ги пред свършен факт. Ще отбележим, че САЩ, въпреки че за 200 години са успели да развият известен имунитет към този проблем, от време на време се разтърсват от етнически бунтове. Какво ли още ги чака американците, като се има предвид как им изтънява англосаксонският гръбнак досегашната основа на американското общество.

Ето какво пише влиятелният вестник “Уолстрийт джърнъл” по повод “кошмара на дуализма на културите в Канада” (1.ХII.1997). Той бие тревога, че Америка престава да бъде котелът за претопяване на националности, че “войнстващите групи от правозащитници през 90-те години са породили туземни забежки. Плаши ги, че борците за правата на човека искат имигрантите да се заклеват не като в Конституцията “Ние сме народът на САЩ”, а “Ние сме народите на САЩ”! Конгресът твърдо го отхвърля и затова на първа страница на вестника се твърди: “Населението на Америка, откъдето и да произхожда, трябва да приеме новата англоамериканска култура, онази, която защитава законността, да ползва официалния английски език. И това американците трябва да го правят като отделни индивиди, а не като членове на някакви етнически клики.” И статията отново подтвърждава афинитета към политиката на “асимилация, тъй като тя е успешен инструмент на имиграцията в противовес на ксенофобията на Европейския континент”.

Вероятно с цел да ускори процеса на етнически кръстоски метизация Вашингтон иска приемането на Турция в състава на Европейския съюз. Турция вече достига 70 милиона население и расте много по-бързо от европейските народи. Босненското мюсюлманско списание “Препород” победоносно обяви, с което наплаши германците, че “след 10 години всеки втори жител на Европа ще бъде мюсюлманин”. Нещо повече, турците обещават на жителите на Средна Азия, че ще им отворят път към Европа, ако те се подчиняват на турското ръководство. Вярват ли им Туркменистан, Узбекистан и Азербайджан, е трудно да се каже. Изтокът, както се знае, е тънка работа.

Парадоксът е в това, че нито по географско положение, нито по кръв, нито по религия, нито по език турците са европейски народ. Съвсем обратното персийският, кюрдският, арменският език принадлежат към индоевропейската група, родствени на санскритския. Векове наред турците са бич за християнството. Настъплението им е пресечено едва през ХVII век пред стените на Виена от австрийците и от полковете на Потьомкин през ХVIII век. Реформите на Кемал Ататюрк не направиха турците европейци. Кемализмът е елитарен и затова културата му, както подчертава А. Тойнби, е “подражателна и не може да бъде творческа, масите са останали зад борда”.

Днес европейците виждат как турците се отнасят с 11-милионния кюрдски народ, с шиитите, а те са 25 % от населението, с асирийците, с халдеите, с остатъците от християните, които бягат в Гърция, на Балканите, където им видят очите, само и само да не са под властта на турските военни. Европейците разбират, че съпротивата на потурчваните народности ще нараства и вълни от терор и насилие ще се прехвърлят отначало на Балканите, а после и в страните от Европейския съюз.

Стратезите на Анакондата вече правят нови хирургически опити в Косово, в Албания, в Македония. Основната хирургическа операция се състои в това да се отрежат православните народи на Европа от католическите. В общи линии, безпогрешният имперски принцип разделяй и владей. Спазвайки го, водещите стратези на Анакондата насъскват крайно обеднялата Украйна срещу Русия. Подбудители са националистите и задокеанските украинци, чийто разум е замъглен от старата им омраза към “московците”. Замисълът е да се създаде ново чудовище Босно-Албано-Македония, такъв един зелен пояс около Италия, Австрия и Германия. Точно това чудовище ще образува балканския пръстен. Той непрекъснато трябва да се затяга около все по-застаряващата снага на Европа. С помощта на такъв натиск Вашингтон се надява да направи европейците по-сговорчиви: как да строят евросъюза, как да използват еврото, как да се заздравява НАТО, как да не се допускат независими въоръжени сили в Европа. И да няма никакъв европейски полюс! Европа трябва да стане продължението на Съединените щати, подчинена част от атлантическото съдружие и да се придвижва по волята на САЩ на изток, към прага на Русия. Drang nach Osten начело с нов вожд.

Време е да се изтръгне посаденото...

В стратегията на Анакондата влиза целта да не се допусне създаването на самостоятелна отбрана в рамките на Европейския съюз. Затова европейците трябва да бъдат убедени, че без американския щит няма да се справят. Драмата в Югославия беше добре дошла. Спешно се създаде Босна, сега се опитват да откъснат Косово. “Кризата на Балканите пише френският геополитик П. М. Галоа трябва преди всичко да оправдае постоянното разширяване на географското присъствие на американската армия в Европа.” Вашингтон пресича всякакви опити да се създаде европейска отбрана. Европейци не се допускат на отговорни постове в НАТО. Известен е случаят с поста на командващ южния фланг на НАТО. Французите от името на всички европейци искат този пост и, разбира се, безрезултатно. Друг пример президентът Ширак поставя въпроса за участие на европейската дипломация в близкоизточния мирен процес. Вашингтон, без да се церемони, го отхвърля. Колко още ще търпят всичко това европейците? Естествено, те търсят други пътища. Примерно, настояват за реорганизация на НАТО. За САЩ обаче е особено опасно, ако европейците успеят да подчинят НАТО на Западноевропейския съюз, който, кажи-речи, е единствената организация без участието на САЩ. Р. Холбрук, американският дипломат, специализиран по ампутациите на Югославия, заяви веднъж по войнишки откровено: “От американска гледна точка... е съвсем неприемливо НАТО да бъде подчинена на някаква друга организация... Искате или не, но ние, американците, сме европейска държава. Историята на нашия век многократно доказа, че щом си отидем, Европа изпада в нестабилност. Това ни кара да се върнем.”

Би ли могъл някой съветски генерал или дипломат да се изкаже по подобен начин примерно в Полша или Унгария? Едва ли! Там моментално биха го заклеймили като окупатор и Москва веднага би го отзовала.

Към същата ориентация на ощетяване на Западна Европа се придържат и авторите на вашингтонската “Стратегия за национална безопасност на САЩ през новия век”: “Преди три четвърти век САЩ със своята изолационна политика помогнаха на съюзниците си да пропилеят победата си в Първата световна война.” Какво значи това ли?! Ами че Вашингтон официално уведомява европейците да не се дърпат, защото те и през ХХI век няма да могат без своята бавачка САЩ, иначе пак ще пропилеят победата си над комунизма, която им подариха американците.

И ето че сега свободните западноевропейци не само преглъщат подобни сентенции, ами и благодарят за военната помощ, пък и за ядрения чадър, макар да го имат и французите, и англичаните.

Само че от кого ще се защитават те сега? Този въпрос се обсъжда вече по върховете. Европейците биват въвлечени във военни авантюри, които вредят на националните им интереси. Случайно ли е, че висш офицер от френския генерален щаб съвсем безкористно е предал на сърбите план с набелязаните бомбардировки на НАТО в Косово? ЦРУ проследило този офицер.

Мисля, че търпението на европейците вече е изчерпано. Но засега все още нямат волята да отхвърлят съюзническия гнет. Франция например по показатели на икономиката, по запаси от продоволствие, по развитие на аеронавтиката, по ядрени сили и друго въоръжение стои обикновено ту на второ, ту на трето, ту на четвърто място след американския мастодонт. На нея днес просто є трябва още един надежден съюзник освен Германия. Защото Германия все още не може напълно да се определи, колебае се да излезе ли от атлантическата сфера и да заложи на континенталното бъдеще. В доста отношения Германия все още е вързана за Америка. Но и нейното време ще дойде. Преди три години на страниците на “Шпигел” френският министър на вътрешните работи Жан-Пиер Шевенман публикува следното програмно заявление: “Русия трябва да се стабилизира, трябва да є се помогне и тя един ден да се присъедини към демократична и развита Европа. Това ще подсигури и сигурността на Централна и Източна Европа. За страните от тази част на Европа ще е по-добре да влязат в Западноевропейския съюз, отколкото в НАТО, което би разсеяло подозренията на Русия. Франция и Англия, опирайки се на ядрените се сили, биха могли да им гарантират сигурност... Ако не направим това, няма да създадем независима отделна европейска отбрана и в Европа отбраната ще си остане американска.”

Колцина в Русия са чули за това изказване? Заговорът на мълчанието не беше случаен. В нашето ръководство тогава преобладаваха сили, които на всяка цена се стараеха да поддържат американците, залагаха на партньорството на САЩ. Не е ли време да изтрезнеем, не е ли време вече да потърсим и да се опрем на онези сили в Европейския съюз, които имат общи с Русия интереси? Операциите на САЩ в Босна, Македония, Косово очертават ескалацията на безнаказаната агресия на Вашингтон. Днес Косово, утре Алжир, пък току-виж отново Сицилия или френският юг вдругиден.

Превод Антоанета БЕЖАНСКА