|
ЛАЗУРНАТА МАС Роман Енергията на насочения взрив изби петстотинкилограмовата врата и бункерът изпъшка. Бий, братлета! викна Иван, измъкна рязаната пушка от пояса си и пръв се хвърли напред. Шестимата смелчаци го последваха. В бункера беше запушено, но не и тъмно: взривът не беше повредил инсталацията. От вратата навътре се точеше коридор. В дъното му се показа охраната трима беложетонници. Сергей, Мустафа и Карпо метнаха гранатите. Легни! изкомандва Иван и братята се хвърлиха на пода. Трите взрива се сляха в един. Осколките се врязаха в бетонните стени, в коридора се разхвърчаха парчета от тела. Напред! Иван скочи. Да не им даваме да се опомнят! Хукнаха по коридора. От дълбините на бункера се чу аларма. Войниците заизскачаха във фоайето от столовата тъкмо беше почнал обядът. Братята ги посрещнаха с ураганен огън. Фоайето се изпълни с кисел барутен пушек. Войниците падаха, живите се опитваха да се доберат до пирамидите. Но полетяха още три гранати и след пет минути с взвода беложетонници беше свършено. Мустафа и Николай заклаха ранените. Иван обърса от обветреното си лице капка чужда кръв и каза: Търсете! И седмината тръгнаха да обикалят бункера, надничаха в отсеците и доубиваха персонала. Спряха пред водната врата. Зад неподвижния слой вода светеше жълт надпис: SOLARIUM. Какво е това, Иване? попита Карпо. Ммм... курвенските магии на безчестниците. Иван тикна дулото на пушката си във вратата, водата послушно се раздели на две. Той прекрачи и се озова в бара. Гърмеше оглушителна музика, стените и таванът мърдаха като живи, преливаха във всички цветове на дъгата, по средата на помещението танцуваше група ярко облечени хора. Един слаб човек в червен костюм друсаше нещо на бара. Коля Малкия и Сергей влязоха след Иван. О! Рипс, нашите храбри шаониени се връщат от лов! викна един от танцуващите. Какво ударихте, рипс пхън тхан? Сиао чжу! Ударили са сиао чжу! изписка една жена в лъскав, променящ цветовете си костюм, без да спира да подскача и да прави някакви сложни движения. Давайте с нас, сержанти! викна някакъв с наполовина метално лице. Мъжът на бара мълчаливо гледаше влезлите. И изведнъж направи някакво движение с ръка и музиката спря. What’s the fuck?! Агвидор, ще ви убия, рипс! запищя жената и замърда пръсти във въздуха. Агвидор, рискувате L-хармонията! безсилно се отпусна на пода един мъж с потно лице и сребърна коса. Кои са тези? попита човекът на бара. Смехът и виковете секнаха, танцуващите замръзнаха и се взряха във влезлите. Ух, гадини гадни! викна ядно Иван и стреля по човека на бара. Сергей и Малкия Коля също откриха огън. Чуха се писъци и стонове на умиращи хора. Не всички, не до крак! викна Иван и дръпна затвора. Стрелбата спря. Сред убитите и тежко ранените лежеше слаб като глист човек и държеше голата си глава с ръце. Довършете всички без тоя! каза Иван и излезе през пльокащата врата в коридора. Скоро в бункера не остана нито един жив освен кльощавия. Как се казваш? попита го Иван. Борис Глогер отговори кльощавият. Лицето му беше тясно, спечената му кожа бе опъната по костите на черепа му. Под нея, на слепоочията, се виждаха някакви метални пластинки със сложна форма. Къде е онова, заради което сте тук? попита Иван. В инкубатора. Къде е инкубаторът? В блок № 9. Къде е блок № 9? До апаратната. Къде е апаратната, черво такова?! скръцна със зъби Иван. Ще ви покажа... всичко ще ви покажа... Зелените мигли на кльощавия потрепнаха. Тръгнаха по коридора и спряха до една бяла врата, на която имаше изображение на овча глава. Защо е тая овца? попита Иван. Овце ли гледате тука? Това е емблемата на РОСГЕНИНЖ. Отваряй! Кльощавият пъхна пръста си в една дупка, вратата се плъзна настрани, зад нея светна. Кльощавият влезе, отиде до инкубатора и го отвори. В осветеното топло и тясно пространство лежаха свити като зародиши седем тела. Те ли са? попита Иван. Да. Всичките седем обекта. Иван ги погледна. Бяха различни на ръст и по форма. На вратовете на всички имаше жълти лентички с имена. А под кожата им ту тук, ту там се виждаше синкава мас. Наистина синя, почти лазурна и сякаш светеше с някаква странна светлина. Фьодоре! викна Иван. Фьодор пристъпи напред, разпаса се и измъкна изпод кожуха си груб ленен чувал. Иван извади от валенката си нож с плексигласова дръжка, обърса го в шала си и го заби в гърба на Достоевски-2. Да ти помогна, Ваня? попита Николай. Режи от другите изсумтя Иван и почна да пори гърба на Достоевски-2. Николай също извади ножа си и го заби в кръста на Толстой-4. Иван през това време внимателно отпори от гърба на Достоевски-2 дълго парче, пусна го в чувала и подвикна на другите: Кво зяпате? Режете, режете! Николай изкара едно парче, вдигна го пред очите си. Маста освети покритото му с белези и пъпки лице. Глей ти! ухили се той с изгнилите си зъби. Малкия Коля се наведе към парчето и го помириса. На гъби ми мирише... Николай също го помириса. Не. Не е на гъби. На мляко мирише. На мляко ли? засмя се Малкия Коля. Че ти кога си виждал мляко? Хайде на работа! Иван пусна в чувала още едно парче. Братята се наведоха над телата. Известно време рязаха мълчаливо. Свършихме май... Иван пусна в чувала последното парче. Ти ще го носиш, Фьодоре. Високият широкоплещест Фьодор нарами чувала. Не е чак толкоз тежък. Качвайте се горе и ме чакайте нареди Иван. Братята излязоха. Иван ги изпрати с поглед, после се обърна към кльощавия, който стоеше в ъгъла. Борис Глогер! Ела тук! Кльощавият пристъпи към него. Иван извади от пазвата си окачен на връвчица диктофон, натисна копчето и попита: Каква е тая лазурна мас? Глогер погледна тънките си пръсти. Лазурната мас е... вещество от LW-тип. На руски ми говори. Какво е това LW-тип? Свръхизолатор. Какво е това свръхизолатор? Вещество, чиято ентропия винаги е равна на нулата. Температурата му винаги е постоянна и е равна на температурата на тялото на донора. За какво се използва? Засега за нищо. За какво ви е тогава? Трудно е да ви обясня в плюс-позит... Не ми се бъзикай, нямам време! Давай бързо, на руски и по въпроса! Рипс... Космос... Това вещество е било получено случайно при пробна реконструкция на скриптори... тоест лица, които записват фантазиите си на хартия. Писатели, така ли? Да... навремето са ги наричали така. И какво? И... това вещество... тоест, рипс... откриването на свръхизолаторите е довело до откриването на четвъртия закон на термодинамиката. И какъв е тоя четвърти закон? Във веществата от LW-тип ентропията е постоянна и не зависи от промените на температурата в околната среда. И формулата... аз всъщност не разбирам много от точни науки... така че не съм в плюс-директ... Какъв си? Биофилолог. Специалист по логостимулация. А къде са ви техничарите? Вие ги убихте. И не знаеш за какво ви е лазурна мас? Има проект. На МО. Не знам подробности... но, цзюй уо кхан лай... на Луната правят реактор, реактор за постоянна енергия. Правят го като пирамида... пирамида от свръхпроводници 5-о поколение и лазурна мас... на пластове... на пластове... и той ще реши плюс-директно проблема за вечната енергия. Реактор? И това е всичко? Как така “всичко”? Искаш да кажеш, че тая лазурна мас се използва само в тоя реактор? Засега да. А други приложения? Военно например? Не може ли да стане на оръжие? На някакви бомби? Не знам... не е ставало дума за това... никой не е мислил да прави оръжие от нея. А някаква отрова? Нещо за масово поразяване? Не. Тя не е отровна. Просто атомната є структура не е съвсем обикновена. Иван се навъси и се почеса по слепоочието. Не гори ли поне? Не, не. Може да се реже, да се дели на молекули даже, но тези молекули винаги ще са изключени от процеса на енергийна обмяна. И за чий хуй си рискувах живота тогава? попита Иван и изключи диктофона. Не... не разбрах. Глогер попипа големите си розови устни. И аз не разбрах нищо! Иван въздъхна тежко, смъкна рязаната пушка от гърба си, извади един патрон и я зареди. Кажи бе, скелет, ти би ли пратил брат си на смърт заради някаква си идиотска лазурна мас? Глогер погледна окървавените тела в инкубатора. Не. И аз. Иван стреля в челото му. Мозъкът на Глогер се разпльока на монитора с инструкциите по проекта. Слепоочната му пластина тупна на мекия под.
Връщаха се по тъмно. Допотопният снегоход, правен още по времето на СССР, замаскиран отгоре с борчета, ги друсаше на североизток. Карпо караше. Мустафа беше стиснал между краката си сушен еленски бут, режеше от него дълги тънки парчета и ги раздаваше на останалите. Като се върнем, ще си поприказвам аз с Ванюта изсумтя Иван. Ние да не сме му подлоги на него! Може да не си разбрал нещо каза Николай. Прочел съм повече книги от всички вас заедно. Той ни прати за ново оръжие, нали така? Да. А това какво е? Иван ритна с валенката си чувала с лазурната мас. Ми ако точно това е оръжието? попита Малкия Коля. Глей как свети! Това е гориво за някакъв си реактор на Луната мрачно отрони Иван. Ами некурвенското оръжие? Фьодор зачовърка зъбите си. Него къде го? На майка ти в путката. Иван вдигна яката на кожуха си, отпусна се в ъгъла и заспа. Абе... Сергей се почеса. Трябваше курвенско да взимаме, като няма некурвенско. Видяхте ли им автоматите? “Циклоп” се казват. Направо ме е страх да те слушам, братко Сергей каза Николай и поклати глава. Наистина ли си решил да се омърсиш? Да пипнеш курвенско? Да нарушиш завета? Не ща да се мърся, братко Николай. Обаче втора зима на еленско и кедрови орехи караме. Днеска целият НЗ се профукахме в тоя бункер. С какво ще ги стреляме тия елени, с хуя си ли? Преди май месец селитра изобщо не можем да изровим. Пак ли да ядем червеи като ланшната пролет? Ох, не ми говори за червеи, братко измуча Фьодор. По-добре на див чесън да караме, отколкото да се тъпчем с червеи. Оооох! прозина се Малкия Коля. И аз не знам как жив останах. Слава на Земята, точно навреме ни насочиха: таман бяха седнали да ядат. Иначе щяха да ни попилеят с техните циклопи. Като се приберем, ще целувам краката на брат Ванюта. Не ни насочи Ванюта, брат Алекс ни насочи. Той ли? Че той я! Кой друг вижда през твърдото? Мъдрец е той, Земята сила да му даде. Колко минахме, Карпо? Спи, братко басово се обади Карпо от кабината. Бавим се срещу вятъра сме сега! И сняг забръска. Е, това поне е хубаво ще заличи следите... Стигнаха планината чак на разсъмване. Бялото северно слънце се показа само за малко над наръбения бял хоризонт. Осветената от него планина се извисяваше могъщо над околните хълмове. Широката є основа беше обрасла с кедър и лиственици, кръглият є връх блестеше, затрупан с девствен сняг. Когато спряха в скривалището, умореният, подпухнал от безсъние Карпо изключи двигателя и каза: Стигнахме, слава на Земята. Ставайте! Спящите братя се размърдаха. Ох, Земьо майчице, прибрахме ли се вече? Ма и ти, Карпо, като в майчина люлка ни докара... Ех, братя, пък аз пак лятото сънувах. И значи сме излезли за мечи ягоди, вървим през гората, а брат Марко пее ли, пее... Закъснели сме за храна, мен слушайте... Всички слязоха от снегохода. Фьодор взе чувала с лазурната мас, която светеше и на слънце през грубото платно също както и на тъмно. Необикновената неземна светлина накара братята да млъкнат. Да... Иван се изсекна на снега. Може пък и да не сме се хабили за нищо. Чудно нещо е това. Ама дали ще свърши работа?... Отхвърли си съмненията, братко Иване каза Николай. Тепърва ще има да те хвалят. Щом казваш! изхъмка Иван и тръгна нагоре. Снегът скърцаше под краката му. Братята тръгнаха подир него. Изкачването беше дълго. Беше валял сняг и на места пътеката съвсем я нямаше. Иван вървеше напред и проправяше пъртина. Когато стигнаха до входа на запуснатата мина, той свали ушанката си и избърса с нея зачервеното си потно лице. Уф... поемете си дъх. От снега стърчаха ръждясали парчета метал релси, части от вагонетки. Братята приклекнаха кой където намери да си отпочинат. Лицата им станаха сериозни; не се гледаха. Ниското слънце студено осветяваше грубите им лица. Седяха дълго. Накрая Иван въздъхна и тихо каза: Е, да влезем, братя. Всички станаха и влязоха през полуизгнилите отворени врати на мината. Беше сумрачно; ръждивите, почти неразличими релси потъваха в тъмнината. Братята тръгнаха по тях и след около двеста крачки стигнаха до подемниците. Иван опипа с ръка в тъмното, намери факла от къса тояга с навит на върха парцал, секна огън с огнивото. Парцалът замъждя. Иван отвори вратата на подемника. Пръв влез, братко Фьодоре. Фьодор застана на прага на кабината и погледна надолу. Нямаше платформа. Но имаше няколко вързани за стоманените ферми въжета. Фьодор хвърли чувала с лазурната мас и той падна на дъното. Виждаха го как смътно и синкаво мъждука и осветява широката странична галерия. Фьодор се хвана за едно от въжетата и се спусна надолу. След него се спуснаха и останалите. Иван сложи резето на вратата на подемника и слезе последен. Седмината за секунда останаха неподвижни до въжетата, после свалиха шапките си, коленичиха и шест пъти целунаха твърдия под на галерията. Иван взе чувала, метна го на гръб и тръгна напред към някакви мъждеещи в мрака светлинки. Галерията беше широка, със следи от стоманени зъби по стените, с изтръгнати кабели и ръждиви отломки, нахвърляни където падне. Наближиха светлинките и скоро стигнаха дъното на галерията. Тук се чуваха гласове и се движеха човешки фигури. Слава на Земята! чу се нечий глас. На Земята слава! отговори Иван от името на всички. Наобиколиха ги облечени в дрипи брадати хора и мълчаливо започнаха да ги целуват по три пъти. Добре ли мина всичко, брате Иване? попита един червенобрад широкоплещест мъж. Слава на Земята, брате Марко, добре мина отговори Иван и пусна чувала на земята. Ей за това се мъчихме. Всички погледнаха светещия чувал. Не уразумявам какво ли ще да е това? попита Марко. Лазурна мас. Позволи ни да я погледнем помоли Марко. Не мога, брате Марко. Разбирам те, брате Иване. Марко се почеса по брадата. Къде е брат Ванюта? попита Иван. В Малата пещера. Похапнахте ли вече? Тъкмо свършихме, брате Иване. Оставили сме ви. Слава на Земята. На Земята слава. Марко се дръпна настрана да направи път на Иван. Иван влезе в тесния проход. Дошлите с него братя го последваха. Сам ще го занеса спря ги той. Вие идете да похапнете. Братята с нежелание го оставиха сам. Иван вървя по тесния проход, докато отдясно не се показа ивица жълта светлина. Той напипа с ръка открехнатата врата и почука. Влез, братко чу се иззад вратата. Иван влезе в малка тясна пещера. В ъглите є пушеха няколко фитила, натопени в кутии с грес. По средата на купчина дрипи лежеше със затворени очи Ванюта; до него имаше голям мангал, пълен с въглени. Малко по-встрани седяха Митко и Никола и шиеха еленски кожи. Здравей, братко Ванюта каза Иван. Здравей, брате Митко, здравей, брате Никола. Митко и Никола станаха и поздравиха Иван с целувки. Ванюта все така лежеше със затворени очи. Митко и Никола не можеха да откъснат очи от светещия чувал. Иван седна до Ванюта и три пъти го целуна по мръсните бузи. Ванюта отвори очи и каза: Жив си, братко. Всички сме живи, слава на Земята тихо проговори Иван. Ванюта погледна чувала и се усмихна. Не им помогна курвенския им бог, нали. Не им помогна. А на нас ни помогна Земята Черната. Помогна ни, братко Ванюта. Помогна ни да победим безчестниците. Помогна ни да се сподобием с това, което искахме. Говори ли с безчестниците? Говорих, братко Ванюта. Иван свали диктофона от врата си и го сложи на гърдите на Ванюта. И какво разбра от този разговор? Нищо, братко Ванюта. Е, хубаво, брате Иване. Върви си сега. Иван помълча, после каза: Братко Ванюта. Кажи, защо ни е тази лазурна мас? Това, брате Иване, не ни е дадено да знаем нито на тебе, нито на мене. Потрай. Ще се разкрият тайни велики. Благодарност имаш за всичко от цялото ни братство. Върви си сега. Иван излезе. Ванюта развърза чувала, извади парче лазурна мас, вдигна го пред очите си и дълго го разглежда. Митко и Никола също го гледаха вцепенено. Слава на Земята топла. Ванюта прибра парчето в чувала, стана и нареди: Отваряйте. Митко и Никола избутаха купчината дрипи настрана. Отдолу имаше стоманен люк. Те го вдигнаха и от дупката грейна ярка електрическа светлина. Видя се метална стълба. Ванюта вдигна чувала с лявата си ръка и заслиза по стълбата, като се хващаше за пречките с дясната. Люкът над главата му веднага се затвори. Долу беше по-светло и по-топло, отколкото горе. Галерията беше осветена от десетки електрически лампи, каменният под беше преметен, никъде не се виждаше нито боклук, нито остатъци от минно оборудване. Две електрически отоплителни системи със слабо шумолене подаваха топъл въздух. От галерията се отделяха четири отклонения, също така добре осветени. В тях се виждаха и други коридори. Ту тук, ту там се мяркаха хора в кафяви роби, умислено тръгнали по своя си работа. Щом краката на Ванюта стъпиха на чистия под, към него се приближиха двама души с брадви на пояса. Слава на Земята каза Ванюта. На Земята слава отвърнаха стражите. Отивам при отец Зигон. Ванюта хвана чувала по-удобно. Единият от стражите тихо подсвирна. От близкия проход се показа човек в роба и се приближи. Отведи го при отец Зигон нареди стражникът. Човекът се обърна и тръгна, Ванюта тръгна след него. Водачът му се мушна в някакъв бързо стесняващ се проход и скоро трябваше да вървят странешком, отърквайки се в грапавите каменни стени. Накрая проходът ги изведе в голяма пещера и спряха пред една бяла врата с месингова дръжка. Във вратата имаше още една вратичка съвсем мъничка. Водачът на Ванюта я отвори, долепи тънките си устни до нея и тихо каза: Брат Ванюта. Добре чу се зад вратата слаб спокоен глас. Пусни го. Вратата се отвори и Ванюта влезе в тристаен апартамент, обзаведен с обикновени дървени мебели. Водачът му остана отвън. В антрето пред Ванюта стоеше слугата на отец Зигон Ашот. Ела, ела тук чу се от хола. Все така с чувала в ръка Ванюта влезе в хола просторен, боядисан в бяло, със стелажи за книги по стените, с кристален полилей в стил модерн и възглавници от еленова кожа вместо столове. По средата на хола на жълтия чамов под бе насипан идеален конус внимателно пресята пръст. Отец Зигон стоеше на колене пред конуса и, притворил очи, шепнеше нещо. Ванюта веднага също коленичи и сведе глава. Стани каза отец Зигон и пъргаво се изправи. Беше слаб, не много висок, с умно живо лице, заобиколено от акуратно подстригана брада. Кафявият косюм с жилетка му стоеше идеално, високата яка на бялата му риза бе стегната с черно копринено шалче с игла с голям планински кристал. Още преди Ванюта да успее да се изправи, пъргавите ръце на отец Зигон издърпаха от неговите чувала с лазурната мас и след секунда отецът вече вадеше сините светещи късове, оглеждаше ги и ги трупаше на пода. Загаси нареди той на слугата. Холът потъна в полумрак само изважданите едно по едно парчета го осветяваха в бледосинкаво. Отец Зигон ги извади всичките, хвърли чувала настрана и седна на една възглавница до купчината. Парчетата бяха дванайсет. Ванюта стоеше с ръце на корема. Отец Зигон дълго гледа лазурната мас, после въздъхна тежко, скри лице в шепи и попита: Кога плака за последен път? Ванюта се замисли. Ами... през декември, отче Зигоне. И защо плака? Сънувах гората, отче Зигоне. Гората? И защо плака? Беше много красива. А кога за последен път се смя? Ама много. Когато погребвахме отец Марон. Е, тогава всички се смяхме. Погребенията са весело нещо. А просто ей така? Просто така... не съм се смял, отче Зигоне. Отец Зигон кимна разбиращо и замълча задълго, все така скрил лицето си в шепи. Мина час, че и повече. Краката на Ванюта отекоха и изтръпнаха, коленете вече не го държаха. Изведнъж отец Зигон вдигна глава и каза: Ела. Ванюта с мъка размърда крака и пристъпи към него. Отец Зигон го хвана за краката, дръпна го и Ванюта падна по гръб, като силно си удари главата в пода. Отец Зигон стана, загреба шепа пръст и с всичка сила я хвърли в очите му. Ванюта изстена и се хвана за очите. Имало двама души тихо, но ясно заговори отец Зигон и, пъхнал ръце в джобовете си, закрачи из хола. Само двама. Единият бил висок. И другият не бил нисък всеки път трябвало да се навежда, като минавал през вратата. Първият се казвал Земльо, вторият Сол. Съдбата на Земльо била тежка. Дори страшна. Родил се в заможно интелигентско семейство, завършил средно образование, влязъл в лесотехническия институт, като бил четвърти курс, се оженил. А в пети подучил Сол да пипа чужди книги. Не да ги чете, а именно да ги пипа. На всяка цена да влезе в чуждо жилище и да пипа, да пипа, да пипа книгите. Казал му, че това церяло от белодробна туберкулоза. А Сол бил доверчив и впечатлителен човек и му повярвал. И пипал чуждите книги през целия си дълъг живот до седемдесет и осмата си година. Пипал ги винаги с дясната ръка. И затова, когато преди екзекуцията му направили дактилоскопия, не могли да му вземат отпечатъци от дясната ръка кожата му се била изтъркала от книгите. А с лявата проблеми нямало. И затова тъкмо нея отначало изсушили в нажежен пясък, а после я залели с карамелизирана захар. Ето я там. На библиотеката. Между Бабел и Борхес. Давал съм ти я да я ближеш, мръснико. Забрави ли? Не, свиньо, това не се забравя... Той помълча, сякаш заслушан в слабите стонове на Иван, после кимна на Ашот, който стоеше до вратата. Махай го тоя плужек. Ашот хвана Ванюта за яката и го повлече към вратата. Отче Зигоне... Диктофонът... изстена Ванюта и посегна към гърдите си. Диктофонът падна на пода. Ашот изблъска Ванюта от апартамента и хлопна вратата. Чу се как някой влачи Ванюта по каменния под на галерията. Зигон взе диктофона и си го сложи в джоба. Да сервирам ли обяда, отче Зигоне? попита Ашот. Какво имаме днес? разсеяно попита Зигон. Овесен кисел с оливия и мачкани боровинки. Не... После... Зигон се огледа, сякаш търсеше нещо. Къде е куфарът? Кой? предпазливо попита Ашот. Знаеш кой. Зигон го изгледа навъсено. Ашот излезе и се върна с малък охлузен куфар от свинска кожа. Зигон го отвори и наслага в него лазурната мас. В хола веднага притъмня. Зигон вдигна куфара, отиде в кабинета си и се заключи. Кабинетът беше малък, но уютен: тапицирани със зелено сукно стени, мека мебел, махагоново писалище. Зигон отиде до писалището, пъхна едно ключе в бронзовия часовник без стрелки на него, завъртя го. Изщрака пружина, чу се бръмчене и писалището се отмести. Отдолу се видя проход. Зигон заслиза по витата дървена стълба. Слизането беше кратко стълбата го изведе в голяма полутъмна зала с мраморен под и мраморни стени. В залата имаше десет мраморни маси, на които седяха плешиви мъже с черни костюми. На масите светеха зелени лампи. На стената бе закачен осветен в зелено герб от планински кристал, яспис и гранит: човек, съвкупяващ се със земята. А, господин Зигон! възкликна един от плешивите. Най-сетне! От сутринта ви чакаме! Господа! Плешивците наставаха и сдържано кимнаха. Толкова се радваме, че дойдохте! Просто не си представяте колко се радваме! Човекът забърза към Зигон и силно стисна ръката му. Андреев! Казвайте бързо наред ли е всичко, или не? Една дума само! Да каза Зигон. Андреев възторжено стисна очи и тръсна мъничката си глава. Великолепно... Господа! Господа! Стана! Нека поздравим безстрашния и решителен господин Зигон! Плешивците заръкопляскаха. Андреев настъпи един мраморен педал и пред стената на залата, точно под герба, изникна мраморна трибуна. Заповядайте, господин Зигон! Зигон се качи на трибуната и притисна куфара към гърдите си. Възцари се пълна тишина. Трудно ми е да говоря, господа почна Зигон. Трудно ми е като човек, трудно ми е като член на нашия орден. В този куфар е онова, заради което всички ние... ние... не... И млъкна, и пребледня. Главата му се затръска, лицето му се сгърчи, побелелите му ръце се вкопчиха в куфара. Зигон шумно издиша, пое си дълбоко дъх и изведнъж запя с нисък, богат бас: Нееее! Не! Неееее! Неее! Неееееееее! Не! Не! Неее! Неееее! Не! Неееееееееееееее! Не! Не! Не! Не! Неееееее! Не! Нееееееееееееееееееееееееееееее! На! Не! Нееее! Неее! Неееееееееее! Не! Не! Не! Нееее! Не! Неее! Не! Не! Не! Неееееееее! Нееееееееееее! Не! Не! Неееееее! Не! Не! Не! Не! Не! Не! Неееееее! Не! Не! Неееееееее! Неееее! Не! Не! Слушаха го със стаен дъх. Лицето на Зигон беше почервеняло от напрежение, на челото му изби пот и закапа на едри капки по охлузената кожа на куфара. Зигон пееше с невероятно въодушевление, сочният му бас изпълваше кънтящата зала. Мина час. После втори. Лицето на Зигон почна да пребледнява, потта, която капеше като дъжд, пресъхна, гласът му започна да отслабва, в него се появиха първите признаци на прегракване. Мина още един час. Лицето на Зигон посивя, под очите му се очертаха сини кръгове, устните му се обезцветиха и от устата му вече не излизаше дълбок бас, а глухо клокочещо грачене. Мина още един час, после още един и още един. Зигон стоеше на трибуната, лицето му беше като от сивозелен камък, очите му се бяха подбелили и просветваха в полумрака. Устата му се отваряше сякаш самичка, независимо от тялото, и от нея се изтръгваха странни нечовешки звуци. И звучаха дълго, много дълго мраморната минутна стрелка още три пъти описа кръг. Най-сетне от отворената уста на Зигон не излезе нито звук. Андреев с олюляване отиде до масата си, издърпа чекмеджето, извади златен пистолет с мраморна дръжка, внимателно се прицели и стреля. Мраморният куршум улучи Зигон в устата. Той потрепна и без да затваря уста, рухна. Седнете, господа каза Андреев, като отпусна пистолета, и всички с облекчение седнаха на мраморните си столове с възглавнички от зелено кадифе. Андреев прибра пистолета в чекмеджето, отиде до трупа, който все още стискаше куфара, извади от джоба на убития диктофона, взе куфара и някак замаяно се запъти към изхода. Арсений, ами декларацията? попита един от седящите. Две минутки, господа. И ще продължим каза Андреев, без да се обръща, дръпна дръжката на масивната мраморна врата и излезе от залата в коридора. Тук беше светло от матовите плафони на тавана, лъскавият лакиран под беше застлан със зелена пътека. Андреев тръгна по нея, зави в първата чупка, спря пред една резбована дъбова врата и почука. Отвори му плешив човек с черен костюм. Заповядайте, Арсений. Магистърът ви очаква. Андреев влезе в чакалнята. Секретарят отвори вратата на кабинета и го въведе вътре. Зад едно огромно чисто бюро седеше магистърът възпълен широкоплещест мъж с бял костюм и гладко избръснат череп и бузи. Ваше съответствие сведе глава Андреев. Колко? попита магистърът. Още не сме я мерили, господин магистър бързо отговори Андреев. Значи имаме повод да се приобщим към точните науки. Магистърът тежко се надигна и докосна някаква инкрустация на дървената ламперия. В стената се отвори проход. Елате каза магистърът и влезе. Андреев го последва. Проходът ги изведе в една лаборатория. Седемнайсетте души с червени престилки, които работеха върху Машината, не им обърнаха никакво внимание. Магистърът отиде до еталонните везни, сложи си гумени ръкавици, свали стъкления похлупак и отвори кутията с платинени грамове и килограми. После нареди на Андреев: Дайте. Андреев отвори куфара. Магистърът почна да вади парчетата лазурна мас и да ги реди на платиненото блюдо на везните. Когато и дванайсетте къса се подредиха в нещо като син брикет, магистърът взе една десеткилограмова платинена тежест и я постави на другото блюдо. Везната не помръдна. Той добави още килограм. Блюдата оживяха и леко се люшнаха. Магистърът взе шепа дребни грамчета и започна да ги поставя на второто блюдо, докато везните не замряха в равновесие. Единайсет хиляди двеста петдесет и осем платинови грама каза магистърът и високо извика: Борух! Един от работниците остави инструментите си и дойде при магистъра. Дай формата нареди му магистърът. Работникът тръгна нанякъде. Има и диктофон със запис, ваше съответствие. Андреев подаде диктофона на магистъра. Те на руски ли говорят? попита магистърът. На новоруски говорят, безчестниците му с безчестници. Но всичко се разбира. И важно ли е? Много, ваше съответствие. Магистърът взе диктофона, погледна го, отиде до някаква преса, сложи го под нея и натисна едно червено копче. Пресата се спусна, диктофонът изпращя. Когато пресата се вдигна, магистърът вдигна сплескания на плочка диктофон, отиде до раздробителя, пусна пластината в него, включи двигателя и нагласи регулатора на минимално. Раздробителят заработи с оглушителен шум и скоро от него се изсипа купчинка сребристосиви стърготини. Е, не са малки колкото трябва. Но почти разсеяно каза магистърът и се огледа. Момент... къде ни е захарницата? До борверка, господин магистър отговори един от работниците. Магистърът отиде до захарницата, натисна лоста, насипа захар в шепата си, върна се при купчинката стърготини, изсипа захарта върху тях и разбърка всичко с показалец. А да ви се намира най-обикновена лъжица в славната ни лаборатория? Друг работник му подаде стъклена лъжица. Магистърът я избърса в пеша на бялото си сако и я даде на Андреев. Яж. Андреев гребна от купчинката и почна да дъвче и да гълта. Дойде работникът с формата плоска кутия от злато. Магистърът сложи късовете лазурна мас в нея, постави я на подложката на захарницата и пак дръпна лоста. Нагревателят забръмча, замириса на бонбони, гъста струя карамелизирана захар потече в кутията. Всички са сигурни, че човекът е алфата и омегата на битието! засмя се магистърът и хвърли поглед към Андреев. Андреев все така загребваше с лъжицата и дъвчеше и гълташе. Течната захар запълни кутията. Лазурната мас просветваше през топлата є жълтокафявост. Магистърът изчака захарта да изстине, после сложи кутията в едно черно куфарче и излезе от основния вход на лабораторията. Широк коридор водеше към асансьора. Магистърът мина по него, отвори асансьора с ключа си, влезе, натисна единственото копче. Асансьорът заслиза и скоро спря. Вратата се отвори. Магистърът излезе и се озова в тясно помещение с неправилна форма, застлано с мръсни плочки и отрупано със стелажи с безброй малки банки и буркани. В тях се пазеше руската земя. Всички банки и буркани бяха с подробни етикети и бяха подредени по азбучен ред. Стелажите бяха покрити с дебел слой прах. Магистърът тръгна между тях по един криволичещ проход, едва осветен тук-там от голи крушки, и след дълго обикаляне се озова в нещо като мъничка стая. В нея имаше походно легло с прокъсани одеяла и кирлива възглавница, мръсно шкафче, котлонче с тъмнозелен чайник на него и маса, застлана със стара мушама на цветенца. На един метален стол до масата седеше дребен човек с дълга бяла брада и с очила със счупена дръжка и пиеше силен чай от едно алуминиево канче. На парче кафява амбалажна хартия на масата бяха сложени четири бучки захар, парче телешки салам и начената франзела. Здравей, Савелий каза магистърът. Добре дошъл кимна Савелий и шумно сръбна от канчето. Магистърът стоеше с куфарчето в ръка и го гледаше. Е, донесе ли я? попита Савелий. Да. Колко? Единайсет хиляди двеста петдесет и осем платинови грама. Ти да беше преброил и милиграмите подсмихна се Савелий. Колко са парчетата? Дванайсет. Нормално. Савелий допи чая и загъна хляба, салама и захарта в хартията. Щото твойте юнаци казаха седем. Седем! Смешна работа!... Той прибра храната в чекмеджето на масата, избърса запотените стъкла на очилата си и погледна магистъра. Сядай, драги. Какво стърчиш като... Магистърът се огледа къде да седне. Савелий му показа походното легло. Магистърът седна и то изскърца под него. Той сложи куфарчето на коленете си и въздъхна тежко. Защо мучиш като стелна крава, драги? Да не се е случило нещо? Не, всичко е наред. Сериозно? При вас и всичко да е наред? При толкова паяци в едно шише не може всичко да е наред. Савелий, искам да се посъветвам с теб. На твоите услуги. Разбираш ли... Магистърът въздъхна. Не знам откъде да почна. Всичко е така усукано... Почни от началото. Ти виждал ли си карамелизираната ръка на Сол? На осмо равнище. Не само съм я виждал, драги. Поне двеста и петдесет пъти съм я близал, когато бях приемчик. Всяка сутрин след общата молитва. Помолим се на Топлата Земя, после я оближем и на работа. Хубаво време беше. Разбираш ли, през последните осем дни с мен става нещо странно. Ето ръцете ми виж. Магистърът показа широките си бели длани с меки пръсти. И значи всеки път, като ги гледам, ето тук, в китките, виждам детски ръчички. Но златни. Искам да кажа, че във всяка от китките си виждам малка златна детска ръчичка. Златна? попита Савелий. То е като живо злато. Не е метал. Подвижни са като нормални детски ръчички, но са златни, с един такъв червеникав оттенък. И тези ръчички си имат свой език. Не е като езика на глухонемите с комбинации от пръсти, а се основава на въртенето на ръчичките. Въртят се около китките си наляво и надясно, надясно и наляво. Пълни обороти, непълни, половинки, четвъртинки това им е езикът. Не е сложен. Веднага го проумях. Веднага? Да, да. Два оборота по часовниковата стрелка е буквата А, два срещу часовниковата стрелка Е, половин оборот по часовника О, половин обратно М, и така нататък. Прост, съвсем прост език. И какво ти предават тези златни ръчички? Най-различни неща. Понякога са кратки съобщения, друг път дълги, много дълги текстове. И какви са тези съобщения? Ами например: “Знай за второто пробождане на Марк.” Или: “Половината топки карат да опитаме месен картеч.” А дългите текстове? Точно това е най-необикновеното. И не знам какво значи. Що за текстове са все пак? Магистърът извади от вътрешния джоб на сакото си няколко листа и ги разгъна. От вчера почнах да записвам. Това е най-краткият. Ето, чуй... Дай аз да си го прочета. Савелий взе листовете, сложи ги на масата и почна да чете.
Превод Иван ТОТОМАНОB |
|
|
|
|