Василий
Розанов
Апокалиптиката
на руската литература
В
края на август 1917 г. Розанов и семейството му се преместват да живеят
в Сергиев Посад край Москва и се заселват в къщата, построена преди
войната от ректора на местната духовна семинария и намерена му от
отец Павел Флоренски. След около месец, през октомври, отрано застудява
и Розанов, неподготвен за зимата, купува дърва, остава без средства
за съществуване и буквално започва да вие пред настъпващата заплаха
от гладна и студена смърт за семейството му. Още през тези първи дни
той предусеща скорошния си край. Но до стените на цитаделата на руската
духовност Свято-Троицката Сергиева лавра, през дните на размирните
години, той започва да гради и осъществява гражданските и литературните
си планове: да издава списание “Троицкие берёзы” в жанр, подобен на
“Дневникът на писателя” от Достоевски. Дори в архива му намираме скици
на титулните страници на периодичното списание, обръщения към читателите,
заглавията на първите, вече написани или готвени за написване очерци:
“Кротката”, “Нещо се случи”, “Световната зима”, “За нашата литература”
и др. “Реших да правя броеве всеки четвъртък и неделя по любимите
си теми. Нека “Брезите” също се харесат така, както “Уединено” и “Окапали
листа”... Ах, колко са хубави тези брезички” обръща се писателят
към новите си читатели. Списанието е трябвало да бъде авторско, еднолично,
малък формат.
Но
замисълът внезапно придобива съвсем друго звучене и се появява нова
тема “Апокалипсисът на нашето време”.
“Апокалиптичността”
на събитията Розанов осъзнава веднага след февруарския преврат. Той
пише за това не само на Флоренски; пише и на Н. П. Лихачов (9 март
1917 г.): “Апокалипсисът, започнал на 19 юли 1914 година, изведнъж
промени всички цветове и от оранжевочервен стана черен” (частна сбирка).
Терминът “апокалипсис” се вкоренява в лексикона на Розанов от времето
на войната и революцията.
Настроението
му през първите две седмици на февруарската революция е напълно потиснато.
Основен фактор за “апокалиптичното настроение” на “традиционалиста”
Розанов е крахът на Русия като общество. “Как така настъпи краят є?
Уж нямаше никакви събития. В Петроград стана трудно да си намериш
кифли нищо повече. През 1892 година народът в Казанска губерния
преспокойно умираше от глад. И понеже това беше далеч, не тревожеше
никого. Изведнъж петербургци останаха без кифли: и на руската история
“бе сложена точка”. Оказа се, че няма никакви “власти”. Както не се
намери “власт”, която да докара брашно в столицата, така не се намери
“власт”, която да се справи с вътрешния “немец”, нито поне да зарита
с крака, докато я натикват в ареста. “Революцията се извърши, тъй
като и преди нея съществуваше някакъв мираж, призрак на някакво “властване”,
без всъщност никакво “властване” да има в действителност. Цяла нощ
съм мислил за руската история. И навред слабост, слабост, слабост.
<...> “Къде е Русия?” “Ах, къде е християнството?” Сънувах два
направо апокалиптични съня... (писмо до Флоренски от 3 март 1917 г.)
Втората
тема на “апокалиптичните” мисли и чувства на Розанов е християнството.
От края на века той започва полемика (външна) с църквата за основните
въпроси на битието (с питания вътре): за семейството, за света,
за съдбата на Божиите твари. “В наскорошния преврат от небето се посипаха
звезди и самото небе се нави като свитък вехта хартия досущ като
в Апокалипсиса, затова неволно си помислих, че една от скритите
причини и за преврата бе, че духовенството превърна Христос от слаб
в дебел и от неимущ в богат и навред председателстващ. Хората не пожелаха
да се молят на председател и нататък всичко тръгна така, както тръгна.”
Историческото християнство не се оправдава.
Третият
фактор на розановския “апокалипсис” е неговият исторически песимизъм,
който в началото на войната той усеща остро, а по време на революцията
трагически.
Именно
тези три фактора се сливат в душата на Розанов, придобиват космологичен
характер и се въплътяват в духа на “Апокалипсиса на нашето време”.
Като се имат предвид дозата субективизъм и дълбоката интимност, с
които Розанов възприема света, посочените теми представляват не предмет
на литература или гражданственост, а именно трагедия, както тя може
да се развие само на личностно равнище. Тук изчезват въпросите дали
той е прав или не, верни ли са оценките му или неверни? Трагедията
е навлязла в една човешка душа и, както знаем, Розанов не успява да
я преживее. Въвлечени в тази трагедия се оказват и най-близките му,
цялото семейство. Два месеца преди кончината на баща си осемнайсетгодишният
му син умира скоропостижно от “испански грип”, шест месеца след смъртта
му двайсет и три годишната му дъщеря посяга на живота си, а жена му
го надживява само с две години. В мрачната къща на улица “Полевая”
драмата се завихря фатално и след главния є герой повлича във водовъртежа
си всички. Още тогава, когато Розанов казва, че “историята е поела
по погрешен път”, песимизмът му придобива такъв необратим характер,
че трагедията става неизбежна. Събитията в Русия само са я провокирали.
Но дали е имало някакъв изход от тази безизходна ситуация? Да, имало
е. Това е бил вечният Израил.
“Реших
още веднъж да преразгледам двехилядигодишния спор между юдаизма и
европейския “Месия”, европейския, никакъв еврейски. Европейците са
го приели, евреите са го отхвърлили. Между другото самата идея за
“Месията”, обещан ни някога “да се яви и спаси рода человечески”,
е идея еврейска, а не европейска, и без сближаване с евреите и тяхната
религиозна писменост тя никога не би дошла на ума и на самите европейци.
В тайната на нещата, в съдбините на историята това е очакване на тяхното
заветно “гето”. И ето какво трябваше да науча. В еврейските “гета”
си шушукат, че “Мешеах” (Месията) ще дойде, когато планетата се състари,
когато за нея настане родово изтощение, когато човешките сили се изтощят
до степен на “неспособност да произвеждат повече”. “Мешеах ще дойде,
когато човешките зародиши изчезнат напълно, сбръчкат се, скапят се;
не остане повече семе; когато последното семенце в организма изчезне.
Тогава “Мешеах ще дойде” и ще обнови, ще освежи, ще възстанови човешката
утроба; ще се превърне в нещо като втори Творец на човека, в дълбока
хармония с Първия Творец на небето и земята. Това до такава степен
кореспондира с целия Стар Завет и е същевременно толкова просто и
естествено, и правдиво защото кое в света остарява?!, че е смайващо
как досега никой не се е сетил? Как библейските тълкуватели не са
се сетили, че тъкмо в това се “крие живата причина” на необходимия,
неизбежния “спасител на света”. Та то е казано и е “обещано” още при
изгонването и първородния “грях на човека”. Тогава всичко става ясно:
Старият Завет направо преминава към Апокалипсиса като “пресъздаване”
на човешките сили, още по-засилено, с още по-голямо изобилие, отколкото
в Стария Завет: но Евангелието се измества напълно, сбръчква се, става
вече непотребно то изобщо не е потребно като морализираща книга
без никакво космогонично значение, творческо, съзидателно, градивно,
“спасително”. В него липсва тъкмо “спасението” (Розанов, В. В. Обращение
к евреям. 3 октября 1918 г. РГАЛИ, ф. 419, оп. 1, ед. хр. 233, л.
31).
За
една година (от ноември 1917 до ноември 1918 г.) в Сергиев Посад излизат
десет броя от “Апокалипсис на нашето време”, но в архива на писателя
остават десетки неиздадени страници от него, част от които публикуваме
тук.
В.
Сукач
I
Аз
се изправих. И ето, цял горя. И пиша.
Това
ужасно измръзване на 3000 (три хиляди) ранени войници в Търговската
болница, дето е на Солянка, в Москва*... С вой и стон, мърморейки
нещо, четири или пет жени довлякоха един огромен войник в нашия полутъмен
вагон II класа и когато попитах “какво става”, отговориха, че са дошли
да видят този свой “сродник”, само дето и на тях самите зъбите им
тракали нощем, тъй като (през декември!!) огромната болница за три
хиляди души изобщо не се отоплявала, изобщо, изобщо... и болните и
ранените никой не идвал да ги види, никой не ги наглеждал и болницата
била просто забравена и зарязана... “И като виждахме, че и нашият
клетник загива, изнесохме го на ръце и сега го караме за селцето близо
до Александров, има там едно селце” и те угрижено започнаха да разпитват
хората “има ли носилка, защото той умираше от корем”. “Как го болят
бъбреците”... Тогава се вдигна шум из вагона: “Какво правят и къде
гледат войниците, които сега държат цялата власт те съвсем наскоро,
едва ли не току-що, победиха, разстреляха юнкерите в Москва** и цяла
Москва е в ръцете им”... “И навсякъде са сложили ред и дават нощни
дежурства.” “Дежурства” наистина има и М. В. Нестеров, при когото
прекарах нощта, след като се сбогува с мен рано вечерта, побърза да
си легне, защото трябваше от 3 до 6 през нощта да излезе на студа,
да дежури отвън, на булевард “Новински” номер 101, пред къщата на
княз Шчербатов. Посочвам адреса, за да не изглеждам неточен.
И
ето че сега лежа, мисля и скърбя... Дъщеря ми с уплашено личице ми
донесе изстинал чай и филийка корав черен хляб. “Татенце, стана ми
мъчно, че не можа да заспиш. Пийни си чай.”*** Запалих фитила: но
няма газ, фитилът свършва, ще стигне само довечера всички да се напият
с чай, затова внимателно го загасих, потопих се в мрака на декемврийските
“6 часа” и започнах да мисля... за Метерлинк и неговата пиеса “Как
мъртвите възкръсват”****, която гледах преди шест години в Суворинския
театър и тогава генер(ал) Маслов и Плюшчик-Плюшчевски***** така се
присмиваха на “безсмисления жанр” на всички тези “декадентски носталгични
примирания” на Метерлинк...
Също
“като в онази болница”, помислих си аз. “Замръзващите на Солянка”
са умиращите на Метерлинк. Много приличат на тях.
Да,
забравих да кажа, че войникът не беше добре с бъбреците, а при подобна
болест “трябва абсолютен покой”. А те така го друсаха при пренасянето
и той отиваше на село само за да умре. “Но поне няма да е на студа
между стените на една неотопляема къща.” В мисълта ми се мерна огненочервеният
плакат преди първата проява на болшевиките в Петроград: “Цялата власт
на Съветите на работническите и войнишките депутати.” Всъщност цялата
“власт” само за социалистите. Какво значи “войници”: тях ги учат и
те се учат.
Всичко
се разпространи толкова бързо. 11 000 000 щика и на тях увисна Русия.
“Увисна” като онази забравена болница. М. В. Нестеров трябва да варди
улицата. Той е на 50 години и може да си служи само с четката за рисуване.
Все рисуваше “Св. Рус” и “Отрокът Вартоломей”*...
...после
литературата. Как е “вървяла” тя и как е “дошла”. Защото още при срещата
със завърналите се емигранти Венгеров** каза, че “не литературата
трябва да приветства триумфа на революцията, а напротив, революцията
трябва да каже “благодаря” на литературата, която през цялото време,
цял половин век и повече е призовавала “революцията”.
Така
си мислеха и емигрантите, и Венгеров, че “всичко ще свърши с революцията”.
“Всичко ще се подреди към по-добро.” Забравили, че ние сме “Русия”
и че при руснаците нещата “се проточват” и стават “с някои ограничения”.
Несъздадени
създания
в
гръмкозвучна тишина...***
И
аз неговият приятел съзрях онова винаги учудващо с бледостта си
лице на Д. С. Мережковски и още по-бледото и някак страшно лице на
З. Н. Гипиус.
“Ето
кой дойде и кой победи”... О, не революцията, не “народниците”. Дори
не социалистите, които само “си въобразяват, че са нещо”, че всичко
и всички водят. “В руския народ” победи онзи, чието име той не знае
(и то победи с вещина, с огромен размах, колосално) дребно, почти
нищожно на ръст човече с черен “цимервалденски” фрак, някакъв едва
ли не чужденец... Който все пееше странни песни от рода, че непрекъснато
“зъзне”, че “никого не обича”... И ето че настана това всемирно, пламенно
“никого не обичам” и “навсякъде е студено”.
Слънцето
помръква... О, Мережковски, ти си в него. Някой ден цялата “руска
литература” ако продължи и се запази, в което много се съмнявам
в заключителния си период ще бъде наречена “епоха на Мережковски”.
И на неговите мисли което също е важно: но най-вече на неговите
действително пророчески и трагични очаквания, предчувствия, намеци,
а най-най-важното на неговата същинка халтава, суха, смразяваща,
съвсем тясна... На неговата искрена преструвка, на неговия непресторен
фалш и на целия, целия него...
Tout
le Мerеgkowsky.
Ще
му бъдат направени безбройни портрети, ще бъдат описани и най-дребните
му навици, събрани всички наблюденийца за него... Защото е смайващо,
наистина. “Какво, да не сте нещо болен?” “Не, не съм болен: но от
мен боледува епохата.” Точно така “ако в нея го нямаше Мережковски”,
епохата сигурно “щеше да е по-здрава”.
И
всички се устремиха към него. Необяснимо. Едновременно. Соловьов,
именно във външен абрис, вече го наподобяваше. Същият черен “чуждестранен”
вид, сух кокал и зиморничавост и “само да можеше всички в чужбина”,
и Брюсов, и Андрей Бели. Апокалиптици, същински апокалиптици. Със
странни предчувствия за “края на века” и “края на света”. Кой беше
казал за него: “В края на разкошния ХIХ век” с неговото естествознание,
социализъм и могъща техника изведнъж идват някакви мършави хора и
запяват своите “непотребни песни”. Защото истинското име на декадентството
е “непотребно”. Просто “това е непотребно” и така ще се озаглави
“dйcadence”. Докато не се огъне огромна дъга, по цялото небесно и
историческо пространство. “Което е непотребно сега е единственото,
което сега е потребно, необходимо, очаквано; което е наистина световно,
апокалиптично.”
Господи:
свършекът на света.
И
той, точно той настана?
Та
ето какво значи “недолетели лястовички” и “ние възпяваме толкова закъснялата
пролет”*. Само че Мережковски го прави някак по-добре и по-звучно.
Всички казваха: “какво се премятате, декаденти” и пеете “бошлаф”.
Без да разбират, без да проумяват, без никой изобщо да проумява, че
тъкмо в “премятането” и “бошлафа” се крие “цимесът”, “зърното и ядката”
на това, което настъпва, наближава, настава в цял свят. Апокалипсисът.
Щом “нищо не е потребно”, тогава нима това не е апокалипсис? Но нали
сериозното, най-сериозното от сериозното е, че тайнствената и странна
епоха наистина е настанала, някак незабележимо се е приближила “с
тихи стъпки” и дори “без шумолене”, когато... на царя вече не му е
потребно неговото царство и на свещеника неговото свещеничество.
Nota bene: и на ръст, и по всичко, и с онова си някак безизразно лице,
“почти чуждестранно”, явно неруско, Николай II явно прилича на Мережковски.
И че е “цар декадент”, никой не се съмнява или няма да се усъмни,
стига да му намекнем. Всичко е точно. Всички събития си пасват. Царят
също “не можеше да управлява” както “декадентите”, бидейки “писатели”,
по необясним и страшен начин “се отучиха да пишат”, пишеха “глупости”.
Тези “показатели на времето” са наистина апокалиптични и зловещи.
“Нещо се мярна във въздуха и изведнъж стана тъмно.” Какво, затъмнение
ли? “Не, няма затъмнение, календарът не го показва: но от светъл въздухът
изведнъж стана сив.” Ето това е Апокалипсисът.
“Цимесът”
и “ядката на станалото” се крият в следното: в края на “разкошния
век” изведнъж всички хора, лица, съсловия, кланове, професии някак
“охладняха към делото си”, работниците към работата, войниците
към войната, родителите към децата (“Бащи и деца” е характерно в
заглавието и съдържанието си произведение), децата към родителите,
накрая, царят към управлението, свещеникът към църковната служба,
мъжете към жените си, и обратно; и накрая, което е абсолютно необяснимо
и “от памтивека нечувано”: знатните изведнъж станаха равнодушни към
знатността и богатите към богатството (богаташите социалисти). По
този начин някак странно се разхлабиха всички връзки на планетата
и “продължението на световната история” стана невъзможно и “някак
излишно”. “Накъде вървиш, световна историйо?” “Не вървя, ами се
скитам. Изгубих се.” Това е апокалипсис. Разбира се, че е апокалипсис.
“Няма
нужда от нищо.” Това не гризе ли сърцето на всекиго от нас? Уви, така
е. Е, нима това не е краят на времето? Кой би се усъмнил. Историята,
разбира се, свършва. От история, разбира се, няма нужда. Но поразителното,
страшното е, че това никога ненастъпвало настроение е завладяло човечеството
“в края на християнските времена”, да, именно нека не го крием
в края. Пък и как да го скрие човек от себе си в края на християнството.
Толкова е ужасно и “някак фалшиво”, че “религията на любовта” остава
изведнъж без капка любов. Изгубени са най-естествените връзки, вечните,
световните. “Царят не иска да управлява”, “богатият не иска да е богат”,
“знатният би искал да не е знатен”. Но нима това не го е казал...
Той?
“Блажени
нищите”...
Но
какво все пак е казал Той?
Разрушението
на света.
А
ние сме си мислили “възкресението”, “спасението”...
Но
ето че “светът се руши”.
Апокалиптичното
“Назад”...
Ревът
на Апокалипсиса: “Назад!! Към Дървото на Живота.” “Към водите на живота”...
Недоизрекъл,
недоизказал, без да отменя нещата на света, тяхното състояние и битие,
Христос по тайнствен начин и чрез магията на обаятелни думи е снел
от тях прекрасните им обвивки. Брака не е отменял като “даден от Бога
още в рая” и по абсолютно точната Божия повеля, на която да се възпротивиш,
значи да се възмутиш и да се отдръпнеш, да се възправиш срещу Бога;
само го е позволил пасивно, а не активно, изключвайки от него влюбването,
любуването, нежността и грацията. “Дали мъжът обича жена си, или не
я обича” и “дали жената обича мъжа си, или не го обича “ “живейте”.
Това е “състояние”, а не радост; поставени или по-точно оставени темели
на света, които “от само себе си се ще разклатят и изгният като несвързани
с нищо”. И “домовете” повали “който остави къща, ще наследи от мен”.
Все “Мен” и за “Мен”... Страшно е, странно е. “И който обича жена
или баща, или майка повече от от Мене”, не е достоен за Мене. Все
“Мене”... Странно е, страшно е... “Не обичайте света, нито
което е в света”... всичко е “похот житейска”... Онази мила похот,
човешка и земна, заради която тъкмо човек живее и се радва.
Аз обичам нумизматиката* точно защото се радвам на монетите.
Ако не им се радвах, нямаше и да се занимавам с тях, че как иначе?
Но аз им се радвам, наистина им се радвам, радвам им се най-възторжено.
Христос, без да лишава нещата от битието им, оставяйки ги “както Бог
ги е създал” и жената, и “дома”, и нумизматиката по тайнствен
начин и в действителност... страх ме е да го кажа... ги е осквернил,
като е вложил във всички тях скверната на “дълготърпението”, наистина
дълготърпението Иисусово, на мястото на предишната им прелест, нека
го кажем грубо и направо на мястото на езическата прелест. “Прекрасни
са слънцето и луната, и всичко.” Ей за това всичкото е прошепнал Христос:
“а Моето слово е още по-прекрасно”. Да, прекрасно е, дори по-прекрасно
от “нещата на този свят”. Думите не могат да бъдат забравени. Те не
се забравят. Прекрасна е и мисълта за брака: “да не гониш от дома
жена си, макар и да не я обичаш”. Защита на жените, защита
на сираците, защита на тази, която може само да бъде обидена.
Хората не са забелязали, че това “ново правило за жената” в действителност
разрушава всеки дом, всяко семейство. Тоест, че, общо взето, в световен
смисъл разклаща и унищожава бита и битието на народите. “Тъй състрадателно
към Мария”, но тъй безмилостно към “всички от женски пол”, които от
същия този момент ще престанат да ги вземат за жени, защото
как и за какво да живееш с някоя вкисната, вечно мърмореща жена, неразбрана
и клюкарка, която на това отгоре налага мъжа си. Така Христос ни е
насадил този отвратителен, този отвратителен тип брак. Но думите на
състрадание към Мария или Лукерия, тази мъченица, “са тъй прекрасни”.
Забележително е, че “след подобна своя заповед”, вече предвиждайки,
че хората ще престанат да градят “свой дом”, Христос тутакси развива
идеята за манастира, повелявайки “скопяването заради Царството Небесно”...
И уж случайно, уж между другото “го има”. “Има скопци” поради едно
или друго: но висшите от тях са “в името на Царството Небесно”. Семейството
е разрушено, манастирът е готов. По същия начин в богатството, във
войната, в славата, в честта той лиши от мотиви “героичното”
и “славното” и остави сякаш “на мястото на Цезар” само “Наполеон III”...
Това е то тайнственото декадентство на света, което се извърши и...
към ХХ век завърши. Получи се израждане на всички неща, при което
стана невъзможно те да бъдат обичани. Невъзможно е “да бъдат обичани
езически”, така “следва”, но “Бог ни е дал сърце”... Невъзможно е
да бъдат уважавани сериозно и стана така, че нататък е срамно, неудобно
да бъдат уважавани. “Та как да бъде уважаван такъв баща” (“Бащи и
деца”). Бащата гледа само “да се отърве от дъщеря си” (“никой в страната
ни изобщо не се жени”): е, как може тя да обича такъв баща? Тя е охладняла
към него, оскърбена, дори жестока и “тръгнала на някакви курсове”.
Естествен път. По страшен начин навред, във всички посоки са се проточили
отвратителни, безобични пътища; и “в края на времената” бъркотията
от тези гнусни пътища е образувала “съвременната цивилизация”. Но
какво стана със света? Благородната човешка душа... о, колко е благородна
тя, наистина по-добра от християнската... Тя се погнуси от света според
Неговите очаквания (“не обичайте света”, “всичко е похот житейска”)
и го намрази с безбрежна омраза... Ето го характерния израз
на типично декадентската революция, и то именно нашата, именно
пияната, именно като отвращение и odium към света. Вижте фазите: Гогол,
кикот над целия живот. Дявол, вещица, Вий. Как е навързано всичко,
какъв “Апокалипсис” все пак има у Гогол. “Всичко трябва да бъде поправено
разумно и научно”: позитивизъм, материализъм. Тук нахлува политическата
икономия но не в положителна насока да умножи “Хобсовото богатство”
(Посошков)*, не да натрупа, да забогатее: а напротив да разори,
да разграби, да изправи класа срещу класа, съсловие срещу съсловие,
да отнеме. Това е социализмът. Социализмът е декадентството на политическата
икономия същото “неумение да се брои и да се преброи”, “да се натрупа”
и дори “да се обикне богатството”, както там, при поетите и прозаиците
се е извратила стихията на словото. Поради което социализмът в крайна
сметка тайнствено се е слял с декадентството, поради което социалистите
и декадентите са явно толкова сплотени и “заедно”. “Не обичай богатството”
(Христос), “не обичайте богатството” (социалистът) защото “по-лесно
е камила да мине през иглени уши, нежели богатият да влезе в Царството
Божие” (Христос), защото “богатият е буржоа”. Това са въпросите
и отговорите, които така хармонират, че е невъзможно човек да се усъмни
във връзката помежду им. И това, че социализмът е така безбожен...
Но не искам да го доизричам. Докато нашият истински Бог е отрупал
Рая с богатство и злато, и всякакъв цвят камъни, както Апокалипсисът
отрупва със злато и камъни против християнството “Новия
Йерусалим”, където призовава всички. Богатството е прекрасно, о, прекрасно
е! Тази радост за човечеството е мила, както и съпругите са му мили.
Всичко “друго!” “Назад!” Рев, зов на първия Едем и втория (Апокалипсис).
“Ново небе и нова земя”... “Ново Слънце”, не Христово. Уви, вече не
Христово и християнско...
Прекрасната
човешка душа, казвам аз, намрази тази “блудница цивилизацията”,
отрупана с гадости. Но какво би могла да направи тази клета и нещастна
душа, след като є казват: “Не обичай.” Древните са сравнявали
душата с пеперуда: чрез “не обичай” и “всичко е похот житейска” Христос
по необясним начин сякаш е изтрил самите крилца на тази душа, изтрил
е полета към нещата, свидните неща. Щом нищо не ти е “свидно”,
накъде ще “полетиш”?... Към “несвидната си съпруга”, към “несвидния
си дом с грубите родители”... и към това “несвидно богатство”. Клетата
душа вече не е пеперуда, а телцето є е без крилца, само туловище.
Туловище и главичка... Но с рог: и ето я тази нещастна, обезобразена
душа тя пронизва “блудницата” и разкъсва нейната “великолепна дреха”
(ХIХ век) със същата онази “безобичност” и омраза към света, с която
я е надарил Христос. Рогът* е “не обичайте”. Твърдото, безмилостното.
Същото, с което, след като е внушил своето “не обичайте”, Христос
сякаш се е оттеглил от историята, “в края на времената”; и това “не
обичайте” толкова явно раздира обвивката на християнската история...
И думите “ще има войни и глад, и мор”... така е предсказано от Христа.
“И мор, и болести, и потопи...” Точно такова нещо, същото, повтаря
и Апокалипсисът... но с какво разясняване на мотивите и образа.
Сякаш казва, като громи и въпие:
Нали Ти го рече: “Не обичайте!” Кой тогава е Виновникът,
щом те, “не обичайки”, разпалват войни, вдигат метежи, връхлитат се
един другиго. И се жилят взаимно като скорпиони... И пълнят водите
с кръв...
Нали Ти изрече мотива: “похот за очите”: и те раздират всичко,
което “блазни очите им”, според друго Твое слово. Унищожават злато,
платове, богатство, красота, храмове, дворци...
И “се убиват един другиго”: но нима Ти, нима не го каза Ти: “не
обичайте дори баща си и майка си, и сестрите и братята си, нито
дори своите домове, където сте расли и сте се възпитавали...”
Родините и отечествата са непотребни... пък и някак странно е да обичаш,
където има не “Престоли” и “Царе”, Соломоновци и величие, Давидовци
и свирня на арфа, а само някакви еполети и пагони, и “Ваше благородие”.
И
клетата безкрила душа раздира всичко тъкмо с безкрило отвратително
раздиране. В което няма нито полет, нито въображение, в което се вижда
само отвращение, отблъскване от всичко. И това ако не е Русия? и
това ако не е Апокалипсис?
Декември
1917
Превод
Татяна Балова
