|
КАВКАЗКИ ПЛЕННИК Войниците най-вероятно не знаеха, че красотата ще спаси света, но какво е красота и двамата, общо взето, знаеха. Сред планините чувстваха красотата (красотата на местността) твърде силно и тя ги плашеше. От планинската теснина изведнъж рукна поток. Още повече настръхнаха и двамата на откритата поляна, блеснала ослепителножълто на слънцето. Рубахин вървеше пръв, беше по-опитен. Заляното от слънцето пространство му напомни за щастливо детство (каквото той нямаше). Сред тревата самотно стърчаха гордите южни дървета (не знаеше названията им). Но равнинната му душа се вълнуваше най-вече от тази висока трева, която дишаше под слабия вятър. Я спри, Вов. Не бързай предупреди с тих глас Рубахин. Да стоиш на непознато открито място е все едно да стоиш на мушка. И преди да излезе от гъстия храсталак, стрелецът Вовка вдига карабината си и съвсем бавно я движи от ляво на дясно, използвайки оптическия мерник като бинокъл. Затаява дъх. Оглежда така щедрото на слънце пространство. Забелязва до една могилка мъничък транзисторен радиоприемник. Аха! възкликва шепнешком Вовка стрелецът. Могилката е суха. Транзисторчето блести със стъклото си на слънцето. С къси прибежки двамата войници с петнисти гимнастьорки стигат до изкопаната наполовина (и отдавна изоставена) траншея на газопровод до рижавата, в есенни багри могилка... Въртят в ръце транзистора и го познават. Ефрейтор Боярков, като си пийнеше, обичаше да се уединява и да лежи някъде, прегърнал старичкия апарат. Разтварят високата трева, търсят тялото. Откриват го недалеч. Тялото на Боярков е подпряно с два камъка. Умъртвено. (Стреляли са в упор, той като че ли не беше успял дори да избърше пияните си очи. Бузите му хлътнали. В частта решиха, че е избягал.) Няма никакви документи. Трябва да съобщят. Но защо чеченските бойци не са взели транзистора? Защото е улика? Не. Защото е стар и разбрицан. Не е вещ. Необратимостта на случилото се (смъртта един от очевидните случаи на необратимост) принуждава и двамата войници да бързат и ги пришпорва против волята им, кара ги да се суетят. Използвайки плоските камъни като лопати, те енергично и бързо заравят убития. След като струпват набързо могилка пръст (видимо насипно хълмче), войниците продължават пътя си. И пак на самия изход на теснината висока трева. Съвсем свежа. Полюшва се тихо. И така радостно си чуруликат (в небето, над главите на двамата войници) птиците. Може би тъкмо в този смисъл красотата спасява света. Мине не мине и се появява като знак. Не позволява на човека да се отклони от пътя си. Крачи близо до него. Наблюдава го. Като го държи нащрек, красотата го принуждава да помни. Но този път откритото слънчево място се оказва познато и безопасно. Планините се отдръпват. Отпред се вижда равно шосе, малко по-нататък утъпкано от коли разклонение, а после военна част. Войниците неволно ускоряват крачка. Подполковник Гуров обаче не е в частта, а у дома си. Трябва да идат там. Без да си починат нито минута, войниците тръгват нататък, където живее подполковникът, всесилен в този район, а също и във всички съседни (красиви и също така слънчеви) райони наоколо. Живее с жена си в хубава селска къща с веранда за почивка и лозница, къщата има и стопанство. Времето е горещо пладне е. На откритата веранда седят подполковник Гуров и неговият гостенин Алибеков; уморени от обяда, дремят в леките плетени кресла и очакват чая. Рубахин докладва, като се запъва и стеснява донякъде. Гуров сънливо ги гледа такива прашни (дошли при него неканени и още един минус съвсем непознати); за миг той се подмладява, рязко повишава глас, вика: никаква помощ на никого, каква помощ по дяволите, смешно е дори да слуша, че ще праща войниците си да спасяват някъде камиони, които поради собствената си глупост са се наврели в клисурата... Нещо повече, той няма да ги пусне така. Разсърден, Гуров заповядва на двамата войници да се заемат с пясъка, нека честно се потрудят на двора, нека помогнат. Кръъъгом, марш! И да разхвърляте тази планина от пясък пред входа. И да насипете пясък по всички пътечки към къщата и към градината, навсякъде е потънало в кал, мамка є мръсна, не можеш да минеш... Жената на подполковника като всички офицерски жени на света се радва на безплатния войнишки труд. Анна Фьодоровна със запретнати ръкави и с кални разкривени мъжки обувки веднага се появява на оградата с радостни викове: нека, нека помогнат, и за лехите нека є помогнат. Войниците разкарват пясъка с колички. Разхвърлят го с лопати по пътеките. Горещина. Пясъкът мокър. Вадили са го, изглежда, край реката. Вовка забожда на пясъчната купчина транзистора на убития ефрейтор, намира ободряваща духа ритмична музика. (Но тихо. За свое удоволствие. Да не пречи на Гуров и Алибеков, които разговаряха на верандата. Алибеков, ако се съди по провлечените му думи, които достигат до тях, се пазари за оръжие важна работа.) Транзисторът на пясъчната могилка още веднъж напомня на Рубахин какво красиво място си беше избрал Боярков за гибелта си. Пиян глупак, уплашил се е да спи в гората, излязъл е на полянката. И на всичко отгоре на могилката. Когато чеченските бойци са нападнали, Боярков е бутнал своя транзистор (верния приятел) встрани, за да.се отърколи в тревата. Страхувал се е да не му го вземат. Демек, аз ще се оправя някак, но него няма да ви го дам. Едва ли е било така. Заспал е пиян, а апаратът просто е изпаднал от ръцете му и като се е отместил малко, се е търкулнал по склона. Убили са го в упор. Били са млади. От онези, които искат по-бързо да убият първия срещнат, за да усетят вкуса на смъртта. Транзисторът стои сега на пясъчната купчина, а Рубахин вижда онази заляна от слънцето червеникава могилка с двата жилави храста на северния склон. Красотата на мястото го бе поразила от съзнанието му не излизаха склонът, където беше заспал Боярков, тревата, златните листа на храстите, и с тях още един опит за изживяване, който с нищо не може да се замени. Красотата е последователна в своя опит да спасява. Тя призовава човека в неговата памет. Напомня. Отначало войниците карат количките по лепкавата пръст, после се сещат да наслагат по пътеките дъски. Пръв пъргаво търкаля количката си Вовка, след него, натрупал я като планина, бута своята огромна количка Рубахин. Съблякъл се е до кръста, силното му, плувнало в пот тяло проблясва на слънцето.
2 Давам десет калашника. Давам пет сандъка патрони. Чуваш ли, Алибек, не три, а пет сандъка. Чувам. Но към първи да си доставил продуктите... Аз, Петрович, след обяда си поспивам... Ти също, доколкото знам. Анна Фьодоровна да не е забравила за нашия чай? Не е забравила. За чая не се притеснявай. Как да не се притеснявам смее се гостенинът. Чаят не ти е война, чаят изстива. Гуров и Алибеков полека-лека подновяват недовършения си разговор. Но вялостта на думите (както и известната ленивост на спора им) е измамна. Алибеков е дошъл за оръжие, а на Гуров и неговите офицери и войници са им жизненонеобходими продукти и храна... Бартерът е, разбира се, за оръжие, понякога за бензин. Стоката да е готова за първи. И без идиотски засади по планините. Виното не е задължително. Но поне малко водка докарай. Водка няма. Търси, търси, Алибек. Аз пък ти търся патрони. Подполковникът вика жена си: какво става с чая? Нямам търпение за един разкошен, силен чай! Как така, Аня? Нали извика от градината, че вече си го сложила? В очакване на чая бавно, следобедно лениво двамата запалват цигари. Димът също така лениво пропълзява от прохладната веранда към лозницата и на вълма се понася към градината. Като прави на Рубахин знак: ще се опитам, демек, да намеря нещо за пиене (щом се насадихме на пачи яйца), стрелецът се отдалечава крачка по крачка към плета. (Вовка винаги прави хитри знаци и жестове.) Зад плета стои млада жена с дете и Вовка стрелецът веднага си смига с нея. Прескача оградата и завързва разговор. Браво на него! А Рубахин нека да тика количката с пясъка. Всеки си е бамбашка, но Вовка е от тарикатите, дето не понасят монотонна работа. (А и всяка друга работа.) Естествено, намират общ език. И чудното е, че младата жена веднага откликва, сякаш си няма работа, освен да чака някой войник, който да я заговори по-меко. Впрочем Вовка е симпатичен, усмихнат и където и да се поспре, пуска корени. Вовка я прегръща, тя го пляска през ръцете. Както винаги. Те са на открито и Вовка разбира, че ще трябва да я завлече в къщата. Уговаря я, опитва насила да я дръпне за ръката. Младата жена се опъва: “Е, няма да стане!” смее се. Но крачка по крачка двамата се довличат до къщата с открехната заради жегата врата. И ето ги вътре. А хлапето продължава да си играе с котката до вратата.
Рубахин през това време тика количката. Където не може да мине, взема дъски от предишните места и ги подрежда в редичка, после внимателно бута по нея количката, като внимава да не разсипе пясъка. Подполковник Гуров продължава бавния си пазарлък с Алибеков, жена му (тя си е измила ръцете и е облякла червена блузка) им налива чай, на всекиго поотделно, от два изящни ориенталски чайника. Разкошно го прави, майсторка! хвали я Алибеков. Гуров: И защо се инатиш, Алибек? Погледнато отстрани, си пленник. Все пак не забравяй къде се намираш. Ти си при мен. Защо пък при теб? Дори само заради това че долините тук са наши. Алибеков се смее: Шегуваш се, Петрович. Какъв пленник съм аз... Ти си пленник! Той посочва с ръка Рубахин, който усърдно тика количката, и се смее: Той е пленник. И ти си пленник. Пък и всеки твой войник е пленник! Смее се: А виж, аз не съм пленник. И пак повтаря своето: Дванайсет калашника. И седем сандъка патрони. Сега се смее Гуров: Дванайсет, ха-ха!... Каква е тази цифра дванайсет? Откъде ги вадиш такива цифри? Разбирам десет, цифра като цифра, можеш да я запомниш! Значи десет броя. Дванайсет. Десет. Алибеков възхитено въздъхва: Колко хубава ще е вечерта днес! Тц-тц! Има много време до вечерта. Бавно пият чай. Спокоен разговор на двама души, които се познават отдавна и взаимно се уважават. (Рубахин тика поредната количка. Накланя я. Изсипва пясъка. Разхвърля го с лопата, изравнява го с пръстта.) Знаеш ли какво приказват нашите старци, Петрович? Умни старци имаме по паланките и аулите. Какво? Ами казват, че трябвало да потеглим на поход към Европа. Време било пак да тръгнем натам. Посмали малко, Алибек. Евроо-па! Че какво толкова? Европа си е Европа. Старците казват, че не била толкова далеч. Те са недоволни. Където руснаците там и ние, тъй казват старците, и за какво сме се захванали да се гърмим помежду си. Ами питай побратимите си за какво! сърдито вика Гуров. Ооо, обиди се. Чай пием, мехлем за душата... Известно време мълчат. Алибеков отново разсъждава, като без да бърза, налива чай от чайника в чашката. ...не е чак толкова далеч. Трябва от време на време да се ходи в Европа. Старците казват, че веднага ще настане мир у нас. М животът ще се оправи. Как няма да се оправи! Трай, коньо, за зелена трева. Чаят е чудесен. Ах, Анна Фьодоровна, направи още. Много те моля! Гуров въздиша: Вечерта днес наистина ще бъде чудна. Прав си. Аз винаги съм прав, Петрович. Добре, десет калашника, съгласен съм. Но седем сандъка патрони... Ти пак твоето си знаеш. Откъде ги вадиш тия цифри, няма такава цифра седем! Домакинята изнася (в две бели купи) остатъците от обяда, за да нахрани войниците. Рубахин бодро се обажда да, да (има си хас войник да откаже). “А къде е другият?” И хванатият натясно Рубахин трябва да излъже: май го е свил стомахът. Помисли известно време, добави малко по-убедително: “Има зор, горкият.” “Да не е ял неузрели плодове? Ябълки?” пита съчувствено жената на подполковника. Супата е вкусна, с яйце, с парченца салам. Рубахин се навежда над първата купа. При това трака силно с лъжицата по стените и дрънчи. Дава знак. Вовка стрелецът чува (и, естествено, разбира) звука на дрънчащата лъжица. Но не му е до ядене. Младата жена пък чува (и също разбира) идващото от двора истерично мяукане и последвалия вик на одрасканото хлапе: “Майчеее!” Явно е закачило котката. Но сега тя цялата е под властта на обзелото я чувство: жадуваща за ласка, радостно и страстно прегръща стрелеца и не желае да изпусне щастливия случай. За стрелеца няма какво да говорим войникът си е войник. В този момент отново се разнася капризният детски вик: “Майчеее!”... Жената се смъква от леглото, наднича през вратата, шътва на хлапето и я притваря по-плътно. “Страшна си! Нямаш грешка!” възхищава се Вовка, а тя му запушва устата: “Шшшт!” Вовка шепнешком излага пред нея просто скроен войнишки план: моли младата жена да слезе до селския магазин, да купи от тяхното долнопробно вино на униформен войник няма да продадат, а на нея нищо не є струва... Той споделя с нея и най-важната си грижа: сега една бутилка няма да стигне, трябва им цяла каса. За какво ви е? За рушвет. Пътят ни е затворен. Че като ви трябва вино, защо сте дошли при полковника? Ами защото сме глупаци. Младата жена неочаквано се разплаква, разказва, че наскоро се била отбила от пътя и я изнасилили. Учуден, стрелецът Вовка подсвирква: я виж ти!... Като є изразява съчувствието си, я пита (с любопитство) колко души са били; четирима, подсмърча тя, бършейки очи с крайчеца на чаршафа. Ще му се да я поразпита, но на нея є се иска да помълчи. Тя завира глава и уста на гърдите му, иска да чуе утешителни думи нещо най-нормално. Разговарят: да, тя, разбира се, ще му купи бутилка вино, но само ако стрелецът иде с нея до магазина. Веднага ще му даде купената бутилка. Не може да се прибира вкъщи с бутилката, след онова, което се случи с нея, хората ще си помислят нещо, те знаят... Втората купа също е пълна догоре каша и парче консервирано месо. Рубахин изяжда всичко. Яде бавно, без да се лакоми. Пие студена вода от две чашки. От водата леко потреперва, облича гимнастьорката. Малко почивка казва си той и се запътва към оградата. Поляга, задрямва. От отворения прозорец на съседната къщурка, където се скри Вовка, се чува тихо уговаряне: Вовка: ...ще ти купя подарък. Красива забрадка. Или шал. Тя: Ти ще си заминеш и заплаква. Вовка: Ами като си замина, ще ти ги пратя! Бива ли да се съмняваш! Вовка дълго я моли да се наведе тъй както е права. Нисичкият Вовка (той никога не крие това и с удоволствие разказва на войниците) обичаше да обхване едрата жена отзад. Как не може да го проумее? Толкова е приятно, когато жената е едра... Тя не се съгласява, отказва. От дългия им страстен шепот (вече не се различават думи) Рубахин заспива.
До магазина, веднага щом получава бутилката вино, Вовка я пъха в дълбокия сигурен джоб на войнишките си панталони и бегом, бегом при изоставения Рубахин. Младата жена, която му направи услугата, се развика, надигайки глас с известна предпазливост, започна да го упреква, но Вовка махна с ръка, вече не му е до нея край, край, време е да изчезва! Той тича по тясната улица. Тича между плетищата, скъсявайки пътя до къщата на подполковник Гуров. Има новина (и то каква новина!). Стрелецът стоеше и се озърташе около мръсното магазинче (в очакване на бутилката) и я чу от минаващите войници. Прескача плета, намира спящия Рубахин и го разтърсва: Рубаха, чуваш ли? Старши лейтенант Савкин тръгва сега в гората на акция за разоръжаване. А? Рубахин сънено го гледа. Вовка го засипва с думи. Кара го да бързат. Отиват да разоръжават. Трябва да сме с тях. Ако пленим някого, ще бъде страхотно! Ти сам казваше... Рубахин се събужда. Да, разбира, да. Наистина ще е страхотно. Даа, нищо чудно да ни излезе късметът, да вървим. Войниците тихомълком се измъкват от имението на подполковника. Внимателно си прибират мешките, оставеното до кладенеца оръжие. Прехвърлят се през плета и излизат през чужда портичка, да не би онези двамата на верандата да ги забележат и да ги повикат. Не ги забелязват и не ги повикват. Седят си. Жега. Тишина. Алибеков тихичко си пее, гласът му е чист: Стихна всичко тууук до зори-иии... Тишина. Хората не се променят, Алибек. Мислиш ли Само остаряват. Ха. Като нас с теб... Алибеков си налива на тънка струйка чай в чашата. Вече не му се пазари. Тъжно му е. Освен това е казал всичко и сега верните думи сами (по своята бавна логика) ще стигнат до неговия стар другар Гуров. Можеше да не ги изрича на глас. Гуров знае, че Алибеков е по-умен и по-хитър от него. Но затова пък малкото мисли на Гуров са по-здрави, обмисляни в продължение на дълги години до такава прозрачна яснота, че вече не са мисли, а части на собственото му тяло като ръцете и краката. По-рано (в отминалите дни) при проблеми в снабдяването или при забаянето му Гуров начаса обличаше парадния си мундир. Закачаше на гърдите си ордена и медалите. Втурваше се по криволичещите планински пътища с армейската джипка ГАЗ-69 (какъв прах вдигаше, какъв ветрец!) до районния център, докато не стигнеше до познатата сграда с колоните, където влизаше, без да забавя крачка (и без да поглежда към изтормозените от чакане посетители и молители), право в кабинета. Ако не в райкома, в изпълкома. Гуров умееше да си издейства, каквото пожелае. Случваше се и сам да шофира до базата и рушвет да дава, понякога дори глезеше някого с красив личен пистолет (вземай, ще ти потрябва Изтокът си е Изток! Дори през ум не му минаваше, че някой ден тези закачливи думи ще се сбъднат). А сега пистолетът е нищо. Сега десет калашника са малко, давай дванайсет. Той, Гуров, трябва да нахрани войниците. С възрастта човек все по-трудно възприема промените, но пък става по-снизходителен към човешките слабости. Така нещата се уравновесяват. Трябва да нахрани и себе си. Животът продължава и подполковник Гуров му помага да продължи ето я цялата философия. Разменяйки оръжие, той не мисли за последиците. Защо трябва да мисли? Самият живот се е променил във всевъзможни размени (сменяй каквото щеш за каквото щеш) и Гуров също заменя. Самият живот се е променил във война (и каква глупава война ни война, ни мир) и Гуров, разбира се, воюва. Воюва, но не стреля. (Само от време на време разоръжава по заповед. Или в края на краищата стреля по друга заповед, по-отгоре.) Той ще се разбере и с това време, ще се нагоди. Но... но му е мъчно, разбира се. Мъчно му е за ясното минало, когато, дофучавайки със своята газка, влизаше в онзи кабинет и можеше да крещи, да псува, колкото му душа иска, а после, омилостивен, да се отпусне в коженото кресло и да пуши с райкомовеца като с пръв приятел. А молителите нека чакат пред вратата на кабинета. Веднъж не намери райкомовеца нито в кабинета, нито в дома му беше заминал. Но затова пък намери жена му. (Когато отиде да го потърси вкъщи.) И също не му беше отказано. Тогава тя даде на младоликия, току-що започващ да се прошарва майор Гуров всичко, което може да даде една скучаеща жена, останала сама през лятото за цяла седмица. Всичко. Всичко и дори нещо повече, помисли си той (като имаше предвид ключовете от огромния хладилник номер две в районния месокомбинат с прясно пушеното месо). Алибек, сетих се нещо. Можеш ли да ни доставиш пушено месо? |
|
|
|
|