Исайа Бърлин

БЕЗМЪЛВИЕТО В РУСКАТА КУЛТУРА

III

Идеологическата политика на Сталиновия режим е изкусителна тема и заслужава отделно проучване, каквото никой досега не е предприемал сериозно. Тук ще се опитам да нахвърля една-две идеи.

След като за Сталин и приближените му става ясно, че не може да се очаква скорошна световна революция и че в капиталистическия свят неминуемото сбъдване на марксистките пророчества вероятно ще се размине по време и начин с ранните оптимистични предвиждания на основоположниците, вниманието изцяло се съсредоточава в три взаимносвързани цели. Първо, увековечаване на болшевишкия режим и запазване на ония от предводителите му, които са готови да признаят неговия, Сталиновия авторитет и властта му. Второ, съхраняване и увеличаване на съветската мощ ­ политическа, икономическа и военна ­ в един враждебен свят, с всички възможни средства без такива, които евентуално налагат радикална промяна в самата съветска система. Трето, елиминиране на всички външни и вътрешни фактори, способни да компрометират тия две централни цели ­ независимо дали елиминирането е съвместимо с марксизма, социализма или която и да е друга идеология.

Понякога сравняват Сталин с Наполеон. В общи линии сравнението е изкуствено и заблуждаващо. Сталин не потушава и не опорочава болшевишката революция, както Наполеон “ликвидира” якобинците. В руската революция никога не е имало термидор (и още по-малко брюмер): нито в средата на 20-те години (когато според Троцки се е състоял), нито след убийството на Киров, нито след смъртта на Сталин. И все пак аналогията поне в едно отношение е сполучлива. Да се питаме дали Сталин е бил правоверен марксист или дори истински ленинец, е все едно да се питаме дали Наполеон е вярвал в идеите и идеалите на Френската революция. Наполеон е в достатъчна степен рожба на революцията, за да се противопоставя инстинктивно на всичко, свързано с предреволюционния режим. Сталин се спогажда с оцелелите му представители само временно и винаги заради собствения си интерес. Също както Наполеон приема за даденост, че феодалните отживелици в Европа са безвъзвратно обречени, че е безсмислено повече да се зачита династичният принцип, че национализмът е сила, която трябва да се използва, че централизацията и уеднаквяването укрепват управлението му и пр., може да се приеме, че и Сталин е в достатъчна степен марксист и ленинец, за да вярва, че капитализмът е обречен от собствените му “вътрешни противоречия”, макар на места да води отчаяна и всъщност безполезна борба за оцеляването си. Сталин вероятно споделя и тактическия извод, че когато някъде тези “противоречия” достигнат остър стадий, решените да оцелеят и да наследят света трябва да се стараят да изострят критичната ситуация, а не да я успокояват; но преди противоречията да са достигнали критичната си точка, предпазливостта изисква от членовете на новото общество, тоест от комунистите, не да предизвикват преждевременни бунтове, а да действат отвътре чрез всякакви народни фронтове и разни видове троянски коне. Ясно е, че Сталин искрено вярва в неизбежността на колективистичното, а не на индивидуалистичното бъдеще на човечеството; вярва, че църквите и религиите губят авторитет; че контролът над икономиката е по-важен (тоест може да доведе до по-големи промени или обратно, да ги спре), отколкото, да речем, националистическото чувство или политическата власт; и във всичките тия аспекти той, разбира се, е верен, макар и крайно груб следовник на Маркс. Дали е бил обаче марксист в смисъла, в който несъмнено е бил Ленин ­ тоест убеден, че след ужасни родилни мъки ще се роди нов свят, в който хората в определен смисъл ще са по-свободни, ще имат възможност да развиват способностите си в несравнимо по-продуктивна степен, ще живеят в свят без войни, глад и потисничество? Вероятно не се е измъчвал с такива въпроси повече, отколкото император Наполеон е размишлявал върху крайната истинност на някои от идеалите на Френската революция. И за да отдадем дължимото на интелекта му, Сталин не зачита достатъчно ­ дори на думи ­ много от утопичните елементи в Лениновия светоглед.

Може би още нещо общо между двамата е, че Сталин споделя истината, която пръв сред светските управници Наполеон изцяло осъзнава и използва ­ обменът на идеи, полемиките по наглед твърде отдалечени от политиката въпроси като метафизика, логика или естетика подклаждат критичния дух и са принципно по-опасни за деспотичните режими в битката за властта от вярата в каквато и да е форма на авторитаризъм. Добре известна е откритата враждебност на Наполеон към idйologues ­ емпиристите и позитивистите от неговото време. Той открито предпочита непреклонния легитимист, привърженика на идеята за абсолютния авторитет на папата Боналд, който го оскърбява и отказва каквото и да е сътрудничество с него, пред политически умерения конформистки настроен либерал Дестют дьо Траси. По същия начин Сталин в мига, когато властта е закрепена, слага край на всякакви идеологически полемики в Съветския съюз. Прави го, като обявява някое от мненията за победител (исторически е без значение кое точно). Според новата директива задача на интелигенцията ­ писатели, художници, академици, и т. н. ­ е не да тълкува, да спори, да анализира и още по-малко да развива и да прилага в нови сфери приниципите на марксизма, а да ги опростява, да приеме общо споразумение по тълкуването на техните значения, след което да повтаря и да набива в главите на хората с всички възможни средства и при всякакви случаи този сбор от одобрени истини. Новите сталинистки стойности са сходни с онези, които провъзгласява Мусолини: верноподаничество, енергия, послушание, дисциплина. Прекалено много време е изгубено в спорове, а то е можело да се използва за агитация, за усилена индустриализация или за образоване на новия съветски човек.

Дори представата, че при тълкуването на инак неоспорваната догма остава поле за допустимо различие в мненията, ражда възможност за неподчинение; допусне ли се такова нещо дори в отвлечени области като музикалната критика или лингвистиката, неподчинението може да обхване политически по-чувствителни сфери и да отслаби усилието за изграждане на икономическа и военна мощ, в което няма прекалено големи или аморални жертви. Прочутата марксистка формула ­ единство на теорията и практиката ­ се опростява и свежда до набор от цитати за оправдаване на официално обявената политика. Методите, възприети за потискане и на най-слабите прояви на независимост дори от страна на най-правоверните сталинисти (да не говорим за т. нар. сектанти или за непревъзпитаните останки от други отклонения), както и успехът на тия методи, са безпрецедентно явление в летописите на човешкото потисничество.

Резултатът е голяма бяла страница в историята на руската култура. Няма да е пресилено, ако кажем, че между 1932-ра и, да речем, 1945-а или дори 1955 г. извън естествените науки в Русия не са публикувани кажи-речи нито една ценна идея или критическо съчинение, както и почти никакво произведение на изкуството, интересно или значимо само по себе си, а не като показател за режима и практикуваните от него методи, тоест като историческо свидетелство.

Тази политика вероятно е плод най-вече на личния характер на Сталин. Като полуграмотен представител на потиснато малцинство той ненавижда извисените над него личности и всички интелектуалци, а особено много ­ владеещите красноречието и аргументацията социалисти, чиито диалектически умения вероятно неведнъж са унижавали Сталин и преди, и след революцията, с най-арогантен и блестящ представител Троцки. Отношението на Сталин към идеите, интелектуалците и интелектуалната свобода е смесица от страх, цинично презрение и садистичен присмех, която (след Калигула) избива в докарването до гротескно и унизено състояние на съветските и чуждестранните представители на неговото сплашено паство. След смъртта му неговите наследници се опитват при случай да продължат тази политика, обяснявайки, че създателите на новия свят и рушителите на стария нямат време за изкуство, литература и дори за идеи, че засега всички трябва без протести да търпят и да понасят участта си.

Интересно как е било осигурено толкова пълно раболепие за толкова дълго време от страна на руската интелигенция, въвела самия термин “интелигенция” в европейските езици, изиграла толкова значима, решаваща роля за победата на революцията. От кръвта на нейните мъченици покълва цялото революционно движение; на нея Ленин в много по-голяма степен от Маркс възлага водещата роля за събарянето на стария ред и за налагането на новия ­ а когато цялото є революционно поколение е унищожено, не се чува звук: в чужбина тук-там се надигат възмутени гласове, но вътре в Съветския съюз безмълвието и покорството са пълни. Не е възможно само със сплашване, мъчения и убийства да се постигне такъв резултат в страна, свикнала, както ни е известно, с подобни методи, където революционното движение оживява почти цял век независимо от преследванията. Тук е мястото да признаем на Сталин оригинален принос в изкуството на управлението, като изобретенията му трябва да бъдат изучавани от всеки студент по история и практика на държавното управление.