|
Варлам
Шаламов
ПИСМО
ДО СОЛЖЕНИЦИН
Скъпи
Александър Исаевич!
Зарадвах
се на писмото ви. Не можах да участвам в литературната вечер, посветена
на Асеев просто ми съобщиха, че я отлагат, а после научих от вестниците,
че се е провела. “Малките поеми”* ще ви чакат, и то далеч не “временно”.
Радвам се на новината за “Свещ на вятъра”**. Според мен в нея не
е необходимо да се поправя каквото и да било. За произведенията
на Дяков, Шелест и Алдан-Семьонов ви пиша по-подробно, макар че
всичките тези автори заслужават само по една, но солена приказка
по техен адрес.
Когато
излизаше “Иван Денисович”, всички смятахме, че или тази повест ще
бъде ледоразбивачът, който ще отвори пътя на истината към обществото,
към младежта, ще размести ледените блокове и в разчистената вода
ще навлязат много нови кораби, или че публикацията на “Иван Денисович”
е само крайната точка от размаха на махалото, което ще се люшне
назад. И в този втория, толкова горчив случай трябваше да се очаква
мътна вълна от ловки хитреци,
търгуващи със собствената си кръв (а най-вече с чужда, което е много
по-лошо).
Към
публиката си пробиха път трима “живели и патили” Алдан-Семьонов,
Шелест и Дяков. Съмнителният опит на Галина Серебрякова тук явно
не вършеше работа. Колкото до авторите на няколкото съчинения на
тема “хората си остават хора”, не беше нужно човек да се запознава
с тези произведения, тъй като основната мисъл на всяко от тях е
изразена в
заглавието. В лагерни условия хората никога не си остават хора,
лагерите са създадени именно с тази цел. Виж, дали хората могат
да търпят повече от кое да е животно главната закономерност на
трийсет и осма година очевидно авторите не са имали предвид това.
Алдан-Семьонов
е личност, добре известна в кръговете на списания и вестници. Бил
е упрекван неведнъж за всевъзможни “изопачавания” и най-разнообразни
“локуми”. За едно нещо обаче никога не е бил упрекван: за недостатъчно
подлизурство. При пълната липса на талант и вкус у него това качество
му е позволило да “създаде” (както някои се изразяват напоследък)
“Барелефът на скалата”.
Случайно
ми попадна една голяма статия, отпечатана в “Магаданская правда”,
в която са сравнени произведенията на Дяков и Алдан-Семьонов. Предпочетен
е Дяков като постигнал истински художествени върхове и т. н., а
Алдан-Семьонов е разкритикуван, задето е изобразил началника не
съвсем типичен, защото в лагерните работи след войната бил създаден
ред, лагерите били изведени изпод контрола на началниците (по-нататък
са изброени “моменти”, от които личи осведомеността на автора на
рецензията относно перипетиите в организирането на лагерите в онези
години). Алдан-Семьонов е похвален, задето отделил нужното внимание
на “барелефа” като явление, на практика “съществувало” под една
или друга форма.
Така
Алдан-Семьонов изглежда “разконвоиран”. Ето каква е работата. Лагерната
Колима е огромен организъм, разположен върху една осма част от Съветския
съюз. На тази територия в най-тежките времена са живеели до 800900
хиляди затворници. (Тоест по-малко от Дмитлаг, където по време на
строежа на Москанала е имало 1 200 000 списъчен състав.)
На
Колима в онези времена имаше няколко гигантски миннопромишлени управления
(Северно, Южно, Югозападно, Западно, Тенкинско, Чай-Уринско и т.
н.), където имаше златни мини, калаени рудници и някакви тайнствени
бази за разработка на “малък метал”. На златните мини работното
време лете беше четиринайсет часа (и нормата се изчисляваше върху
14 часа). Лете изобщо нямаше почивни дни, в рамките на всеки златодобивен
сезон “списъчният състав” на всяка забойна бригада се сменяше по
няколко пъти. “Човешките отпадъци” се изхвърляха с палки, приклади,
ритници, с глад и студ от забоя в болницата, под някой хълм,
в инвалидни лагери. Веднага ги заменяха без никакви ограничения
с новаци от “етапа”, пристигнали по море. Изпълнението на плана
по златото се осигуряваше на всяка цена. Списъчният състав на бригадите
(където нямаше живи освен бригадирите) се поддържаше
на “планово ниво”.
Златото,
златните мини това е главното, заради което съществува Колима.
Защото от триста години се знае, че на Колима има злато. Но никой
никога не се бе решавал да използва труда на затворници в такива
сурови условия. Съществува все пак някаква морална граница. Оказа
се обаче, че тази граница може да се премине с лекота и не само
планът да се “изстисква” от затворниците, но и те да бъдат заставяни
да се подписват за заемите (това се правеше редовно). И не само
за заемите, имаше и предложение да се събират подписи за Стокхолмското
възвание.
По-голямо
презрение към човека, по-голямо презрение към труда няма да срещнете
никъде другаде. Ето защо аз поставям хората, които възхваляват лагерния
труд, редом с онези, които поставяха над лагерните портали думите
“Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм”.
Да
попаднеш в златна мина означаваше да влезеш в гроба. Игра на съдбата
е, когато списъкът се разрязва надве едните отиват на смърт, а
на други се пада живот и работа, която може да се понесе, да се
изтърпи, да се надживее. Всеки със своята съдба. Това беше най-вече
случайност. Но понякога можеше да се положи и някакво усилие на
волята както съм го описал например в “Тифозна карантина”, последния
разказ в сборника*.
Спасение,
избавление от златото можеше да се намери само чрез инвалидност
(всички онези самонаранявания с брадва, с огнестрелно оръжие, името
им е легион). Макар че юридически човек без крайник, който той е
отсякъл сам, не се ползва със статут
на инвалид фактически никой не може да го накара да работи.
За
да се определи степента на инвалидност, която дава право на “инвалидност”,
е нужно решение, протокол на Централната медицинска комисия при
Санитарния отдел на управлението, в Магадан. В останалите случаи
всички болници връщат инвалидите по старите места. На златните мини
са събрани 90 % от лагерното население на Колима.
Второто
по големина управление е Пътното. Централното “трасе” на Колима
е около 2000 километра. Този път има десетки отклонения, пътища,
по които се стига до мините, до морските пристанища и до полярните
летища.
Работниците
по пътищата строят “шосе”. Това “шосе” е просто така наречената
“американка” (леко покритие и постоянно бдително наблюдение и ремонт).
Всички работници (по цялата територия на края) се делят на две големи
групи: строители и експлоатационни работници. Работата на строителите
в пътните управления е неизмеримо по-лека от работата в златните
мини. (Тук кадрите се заменят само в изключителни случаи, тоест
хората трябва да се пазят, както се пазят работни волове, а и самият
режим е различен от този в мините.) Трудът на строителните работници
е много по-лек от този в мините, макар че и тук се копаят с кирки
корава земя и скали, тикат се тежки колички. Експлоатационните работници
(по мое време повечето от тях бяха “волни птици”, т. е. бивши затворници)
действат с лопата и метла.
Пътните
строители са съдени по различни членове от кодекса, с малки присъди,
но всички са без московски “спецуказания” “за използване само за
тежка физическа работа” и т. н. В пътните управления няма сезон
за промивки, няма “метал”. Там работният ден е десет часа, има редовни
почивни дни (три в месеца). И макар че “по принцип” храната на пътните
строители е по-лоша от тази на работниците от златните мини, на
практика е наопаки. Хлябът тук се даваше на всички по равно независимо
от изработеното “осемстотка”. По разбираеми причини сред пътните
строители има малко криминални, а и доколкото ги има, те са в “конвойни”
пътни командировки. Такива командировки съществуват (като средство
за сплашване на останалите пътни строители) на участъци, където
има “по-широк фронт”, в специалните наказателни зони, където съставът
постоянно се сменя. Останалите пътни строители са “разконвоирани”.
Именно в това управление някъде край Аркагала е работил еди-колко
си години Алдан-Семьонов. Той е: 1) разконвоиран, 2) няма ни най-малко
отношение към работата в златните мини.
Освен
Пътното управление на Колима има Въгледобивно управление (Далстройугол),
където в отделни мини на различни места из Колима живеят и работят
хора също по различен начин, “въглищарски”, а не “златарски”.
Неизмеримо по-леко от златодобивниците.
Има
и Речно управление обслужване на параходството на Колима и Индигирка.
Там пък си беше направо рай. Има геологопроучвателни управления
(така наречените ГРУ), където живеят само многобройни разконвоирани
със “суха дажба”. Там общуването между волнонаемните и затворниците
е много по-тясно, отколкото на златото, защото в затънтените местенца,
определени за геоложки проучвания, понякога, когато липсва наблюдаващото
доносническо око и не се чувства властта на централните инструкции,
хората наистина си остават хора.
Има
управление по “втория метал”, калаен рудник, за каситерит (Бутугичаг,
Валкумей), в него се добива рудата, която всички наричат “костерит”*.
Има секретни управления, където за един ден се зачитат седем от
присъдата на затворниците. Тук се добиват уран, тантал, волфрам.
Затворниците в тези предприятия са малко: тук действат контингенти
“В”, “Г”, “Д” и така нататък.
Има
управление на совхозите, където затворниците живеят по-дълго, колкото
и заслабнали да се попаднали там както и в Мариинските лагери,
там винаги може да се намери нещо годно за ядене пшеничени зърна,
цвекло, картофи, зеле. Онези, които се случат там, смятат (и то
справедливо), че са извадили голям късмет, в управленията на совхозите
влизат и големите риболовни стопанства по цялото Охотско крайбрежие.
Да попаднеш там е достатъчно, за да оцелееш. Та и генерал Горбатов
е попаднал именно в такова риболовно стопанство след болницата на
23-ти километър по Магаданския път, същата болница, където аз
шест години след като там е бил Горбатов завърших фелдшерските
курсове, които ми спасиха живота.
Бях
и на Ола (където е работил Горбатов) вече като волнонаемен фелдшер
през 1952 година, но досието ми се оказа неподходящо за “националния
район” (има и друг отделен живот на Колима животът на евенките,
юкагирите, якутите, чукчите там си имат собствена, но много особена
съветска власт, до която Далстрой не се е докопал). Там има и затворници
единици, попаднали там по случайност.
Има
управление на автостопанството, много голямо, със свои работилници,
автобази най-малко хиляда коли, работещи ден и нощ, зиме и лете.
Там има извънредно много затворници. И шофьори, и автомонтьори,
и т. н. Но всичко това, разбира се, не е златото.
Има
управление на помощните стопанства всевъзможни шивашки работилници,
но далеч не за индивидуални шивашки поръчки. Щом за десанта в Нормандия
са били нужни астрономическо количество войнишки копчета, за което
се е наложило в Англия да се създаде голяма организация колко,
мислите, работници трябват, за да се шият непрекъснато (а най-вече
непрекъснато да се поправят) известните лагерни “ямурлуци” от стари
панталони и ватенки.
Има
ремонтни заводи, които отдавна вече не са ремонтни, а са станали
машиностроителни (за да се освободи Колима от “вносната” зависимост
във вид на машини от “материка”).
Има
заводи за производство на амонит, на електрически крушки и т. н.,
и т. н. Навсякъде работят арестанти. Има селища на Санитарното управление,
където има отделни закони, отделен живот.
С
една дума, на Колима е важен не само “общият” късмет да случиш
на добра работа, да се “размотаваш”, но и да попаднеш в едно или
друго от десетките управления на Колима, където във всяко има различен,
собствен живот.
Най-страшното,
най-зловещото е златото, златните мини. Нищо не може да се сравнява
с тях. Докато на други места с месеци има затруднения или непоносими
наказателни зони, на златото всяка, и най-благополучната мина изглежда
по-трудна и по-страшна от коя да е наказателна зона в кое да е друго
управление. Да те пратят на златото с това заплашват навсякъде,
във всички управления. А на златните мини работят 90 % от всички
хора на Колима. За тези забои във всички управления непрекъснато
работят комисии, които пращат всеки трудоспособен човек именно на
златните мини.
В
този непрестанен страх на затворниците за съдбата им, на началството
за недостатъчната му бдителност, също се състои един от важните
разложителни елементи на лагерния живот.
Сега
за генерал Горбатов, нашия четвърти мемоарист. Неговите спомени*
са най-правдивата, най-честната книга за Колима, която съм чел.
Горбатов е почтен човек. Той не иска да забрави и да скрие ужаса
си пред онова, което е изживял на мина “Малдяк” когато са го закарали
на Колима през 1939 година. Пресметнете времето от момента, когато
е пристигнал и е започнал работа в забоя, до деня, когато се е разболял
и е бил изпратен като необратим инвалид в Магадан (в болницата на
23-и километър). Там беше Централната болница за затворници. Там
аз завърших фелдшерските курсове и писах за тези курсове (разбира
се, не тогава, а много по-късно). Като го пресметнете, ще видите,
че Горбатов е прекарал на “Малдяк” само две-три седмици, най-много
месец и половина, и е бил изхвърлен от забоя като човешка шлака.
Хем тогава е била 1939 година, когато вълната на терора вече бе
поспаднала и продължаваше да спада. Горбатов е пристигнал на Колима
току преди края и въпреки това е бил ужасин, зашеметен навеки. За
самата мина “Малдяк” Горбатов не е осведомен достатъчно. Това е
голяма мина, а Горбатов е бил на един от участъците на “Малдяк”,
където е имало само 800 души с фелдшер затворник. Началник на санитарната
част на мина “Малдяк” е била тогава една млада лекарка, Татяна Репиева,
на която административната власт на Колима и офицерските дажби толкова
харесали, че тя останала там цял живот. Само преди година-две по
случай 25-годишнината на Далстрой я наградиха с някакъв важен орден.
Списъкът на наградените беше публикуван в “Правда”.
Горбатов
е писал правдиво и за крадците, за тяхната лъжливост, за техните
нравствени правила по отношение на останалите затворници, за откритите
грабежи.
Да
попаднеш в едно или друго управление е въпрос на случайност. Разбира
се, ако не броим всевъзможните “спецкарти”, “разработки” и “меморандуми”.
Но никой бивш затворник, който иска да говори от името на лагерна
Колима, няма право да забравя какво се вършеше на златото бил
той пътен строител, разконвоиран или пък лагерен доносник, работил
като статистик в КВЧ*. Защото на мините не съществуваха никакви
тайни. Освен това всеки колимски арестант, работил ден или година
на Колима в което и да е управление, трябва да отговори по съвест
на главния въпрос. Може ли да се слави физическият труд под размахана
палка напълно реална палка, а далеч не в преносен смисъл като
един вид изтънчено духовно принуждение. Може ли да се говори за
прелестите на принудителния труд? И не е ли възхваляването на подобен
труд най-лошото унижение за човека, най-лошият вид духовен разпад?
Лагерът може да възпита само отвращение към труда. И именно така
става на практика. Никога и никъде лагерът не е учил на труд. В
лагерите няма нищо по-лошо, по-оскърбително от смъртно тежката физическа
работа по принуда.
Няма
нищо по-цинично от надписа, който виси пред порталите на всички
лагерни зони: “Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм.”
В
“Колимски разкази” аз се стараех да посоча най-важните закономерности
на човешкото поведение, които неизбежно възникват в резултат на
тежката работа в студ, сред побоища и глад.
Връзкарите
(свят, който трябва да бъде безпощадно унищожен) биха заслужавали
уважение, ако тяхното измъкване от работа не се заплащаше щедро
с чужда кръв, с кръвта на нещастните честни арестанти.
Горбатов
решава така този важен въпрос: “Даяни, докато можеш.” Кинематографичното
движение на сенките с трупи на раменете, изобразено от Горбатов
като образец за лагерен труд на полумъртви хора (изпълнени с радост,
задето не са в златната мина), е много изразително. Неговото “даяни,
докато можеш” е много далеч от прославата на лагерния физически
труд, от героизма на принудителния труд, от близането на палката.
И
аз “даяних, докато можах”, но мразех този труд с всяка пора от тялото
си, с всяка фибра на душата си, всяка минута. В близането на лагерната
палка за човека няма нищо друго освен най-дълбоко унижение.
В
статията на Карякин** именно този въпрос е трактуван невярно. И
това е основната грешка на статията. Но за щастие това е грешка.
Ако “Иван Денисович” представляваше героизация на принудителния
труд, хората биха престанали да подават ръка на автора на тази повест.
Това
е един от главните въпроси на лагерната тема. Готов съм да го обсъждам
по всяко време и с всякакви хора.
За
принудителен труд в лагерите (във времената на Соловецките лагери)
винаги се е правило намаление (кой знае защо, на 40 % [от нормата],
както отлично си спомням). Но “превъзпитанието” и всичко, което
е известно под името “Беломорканал”, показаха, че затворникът може
да работи по-добре и повече от свободния човек, ако бъде установена
скала на “стомаха” принцип, който винаги се е спазвал в лагерите,
проверен от дългогодишния опит, и се разработи система на зачитане
на работните дни. Първото е повече, второто по-малко важно. Тук
са засегнати някакви важни, дълбоки елементи на човешката душа,
за които животните и понятие си нямат. Конете не се подписват за
заеми, не поставят отпечатък с копито под Стокхолмското възвание.
“Превъзпитанието”
беше важен етап по пътя към развращаването на човешките души.
Когато
вкарват един подлец в затвора (което се случваше често в сталинските
времена, защото вкарваха всички и подлецът не винаги успяваше да
се измъкне), той си мисли, че е единственият невинен в килията,
а всички останали са врагове на народа и така нататък. По това подлецът
се отличава от почтения човек, който разсъждава в затвора така:
щом аз можах да попадна тук невинен, значи и с моя съсед може да
се е случило същото. Дяков е представител на първата група, а Горбатов
на втората. Колкото и наивен да е генералът, който съзира причините
за развращаването в слабата съпротива срещу мъченията. Че нали:
ако се бяхме държали мъжки, щели да освободят всички ни. Не и
онези, които се държаха мъжки, също умряха, пък и невероятно е да
си мисли човек, че съпротивата срещу мъченията е свидетелство за
особената духовна ценност на Горбатов. И аз не съм подписвал нищо,
което би могло да бъде “наказуемо”, но мен и не са ме били при разпитите.
(В лагера са ме били безброй пъти, но следствията, и двете следствия
минаха без побои.) И не знам как бих се държал, ако ми бяха забивали
игли под ноктите. В лагера се случи да срещна човек, който изповядваше
по този въпрос същата вяра като Горбатов. Това беше началникът на
Нижегородското НКВД, превърнал се в затворник. За разлика от огромното
мнозинство следователи, прокурори, партийни работници този началник
не криеше с какво се е занимавал на свобода. Напротив. Включваше
се във всеки спор по този повод (срещах го някъде при преходите,
а не в мината) и крещеше: “Аха, подписал си значи лъжливи показания,
които ние, служителите от НКВД, сме били измислили. Щом си ги подписал,
значи си враг. Объркваш следствието, мамиш съветската власт.” Спомням
си, че веднъж слушах, слушах този господин, а после му казах: “Слушам
те и не знам какво да правя да се смея или да ти изкривя физиономията.
Второто май ще е
по-правилно.”
Това
е моята единствена критична забележка по адрес на мемоариста Горбатов.
Да
се върнем към мемоаристите от първата група. Желанието непременно
да изобразят “издържалите”. И това е вид духовно развращаване.
Лагерното
развращаване е многообразно. Навремето прочетох в “Известия” “Самородно
злато” на Шелест и останах поразен от наглостта и безсрамието именно
откъм фактическата му страна. Защото за укриване на самородно злато
на Колима разстрелваха, наричаха това “кражба на метал” и никой
освен един доносник не би могъл да зададе въпроса да се предаде
ли късът злато или не, щом са го намерили и видели четирима души
(или трима, не си спомням). Всичките тези автори Дяков, Шелест
и Алдан-Семьонов са бездарници. Техните произведения са бездарни
и значи антихудожествени. И е голямо мъчение, нелепост, оскърбление,
че вие
и аз сме принудени да четем тези разкази като “служебно задължение”
и да определяме отговарят ли тези антихудожествени драсканици
на фактите или не? Нима за масовия читател е достатъчно просто едно
споменаване на събитията, та това произведение да бъде тутакси вкарано
в рамките на художествената литература, на художествената проза.
Това е много сериозен въпрос, който ни отвежда много далече. Нима
на мен, който още на младини се стараех да разбера за себе си тялото
и душата на разказа като художествена форма и май разбрах защо в
разказа на Мопасан “Мадмоазел Фифи” непрекъснато се лее едър руански
дъжд нима всичко това не е нужно на никого, а е достатъчно да
се състави един списък на престъпления и един списък на благодеяния
и без да поправяме нито стил, нито език, да ги публикуваме,
да ги пускаме за печат. Та нали в моите стихове и моите
разкази има някакво стилово единство, над чието изработване аз трябваше
доста да се потрудя, докато не почувствах, че се е появило собственото
ми лице, моето виждане за света. Значи не е необходимо да бъдеш
Чехов, Достоевски, Толстой, Пушкин, не е нужно да те измъчва въпросът
за “изразяването” защото на читателя не му е нужно нищо друго
освен разните Алдан-Семьоновци, Дяковци и Шелести.
Защо
ние вие и аз трябва да си губим времето да четем тези произведения,
да оценяваме тяхното “фактическо” съдържание? Щом читателят приема
такива произведения, значи изкуството, литературата изобщо не са
нужни на хората.
Ето
това май е всичко най-важно, което ми се прииска да ви кажа по повод
на вашето впечатление от четенето “по служебно задължение”.
Моля
да ме извините, задето писмото ми стана твърде дълго. Желая ви здраве
и добра работа. Късмет на романа*.
Сърдечни
поздрави на Наталия Алексеевна.
Москва,
15 ноември 1964 г.
ПреводЗдравка
Петрова
|
