Валерий Подорога:

“ЦЕЛТА НА ВЛАСТТА ВИНАГИ е власт”

­ Валерий Александрович, самото словосъчетание “гражданско общество” неизменно провокира ония, които го употребяват, да заявяват, че терминът е неадекватен за нашата обществена ситуация, че имал някакво различно смислово съдържание, най-сетне ­ че у нас изобщо нямало “гражданско общество”. Но какво тогава има? Може би е вярно, че преди да определим гражданското общество, трябва да почнем с проблема за властта като сила, която в нашето социално пространство по традиция е в излишък и доминира?...

­ Наистина ситуацията е твърде странна: граждани има, а гражданско общество като че няма. Но тогава ще попитате: има ли граждани, щом няма гражданско общество? Може би (вече или още) няма и граждани? Според мен гражданското общество предполага съществуване на голям брой институции, съюзи и обединения (и не само съюзи на “млекарите”, на “железопътните работници” или на “пчеларите”), които влияят извънредно сериозно при вземане на отговорни политически, икономически, екологически и всякакви други решения, върху стила, формите, “навиците” в политическия живот на страната. Когато говорим за гражданско общество, не трябва да забравяме, че това е общественият разум на нацията, че гражданското общество не се нуждае от легитимация (за разлика, да кажем, от днешния политически режим), че всеки член на гражданското общество притежава поредица от права и свободи, които осигуряват легитимацията на неговата суверенност. Държавата, както и властта (имам предвид една или друга “група” или “екип”, които в момента се намират “на власт”), са вторични, самите те са единствено елемент от гражданското общество и без него нямат никакво самостоятелно значение. Но вие ще кажете ­ щом това гражданско общество едва сега се ражда, щом го “няма”, а дори и да го има, то въобще не може да се прояви в обществения и политическия живот и което е още по-лошо: никой не се нуждае от него. Отговорът е един-единствен: ние не сме граждани или по-точно, лишени сме от легитимация в качеството си на граждани... Но да допуснем подобен извод все пак е погрешно. Според мен не бива да се твърди: гражданско общество или има, или няма, а трето положение не съществува. Става дума тъкмо за “третото”, за това, кой заграбва част от гражданското общество, разделя територията му, ценностите, целите, като едни неща присвоява, а други отхвърля. Това “трето” не е държавата, не е отделният чиновник или група, корпорация и т. н., а властта, но разбирана не персонифицирано (например властта на президента или на кремълската администрация), а властта като определен режим за прилагане на сила в дадено общество. Нали, от една страна, на нас ни липсва гражданско общество, т. е. липсваме ние самите като граждани, а от друга ­ на всички ни се “пада” прекомерно много власт, която по обичайния начин се концентрира в ръцете на твърде тесен кръг чиновници, олицетворяващи изпълнителната власт. Според общественото съзнание властта винаги е нещо, което принадлежи някому, вид собственост. Следователно ­ ако ти имаш власт, значи някой ти я е дал или си я откраднал (нали всяка собственост е единствено кражба). Оттук иде и известният мит за узурпацията на властта, толкова жив все още в народното съзнание. Комплексът за “лично” присвояване на властта продължава да доминира в нашето общество. С него трябва да се съобразяваме. Наистина властта в тесен смисъл винаги е обект на заграбване, манипулация и експроприация за определени цели, неизвестни дори на оня, който я заграбва. Няма съмнение, че днес заграбването на собственост е вероятно един от най-ефективните начини да проявиш волята си за власт. Навсякъде сред групите, корпорациите, съюзите главна роля играят чиновници от различни равнища и в основата на техните временни съюзи стои едно нещо ­ разпределянето на собствеността. Наличието на собственост говори за възможностите да се приложи сила, т. е. същата тази воля за власт... Тъй че циничното изказване на Павловски улучва целта: “Трябва да различаваме държавата от централната власт (Кремъл). Държавата са гражданите. Държавата е слаба, Кремъл е силен.”

Струва ми се, правилно посочихте, че властта е сила, т. е. не е институция и дори не е отношение между институциите и обществото, а само и винаги сила. Аз дори бих уточнил: властта е сила-за-силата. Още Ницше и Вебер виждат във властта проява на воля-за-волята; да се стремиш към власт, значи да преодоляваш друга воля, властта се изразява в налагането на воля, но самата тя не е “вещ” (и не е награда за победителя). С други думи, властта винаги е действена, когато се прилага към друга сила, и не съществува като власт без завладяването на всички други обществени сили (не само политическите). Гражданското общество се легитимира чрез ограничения, налагани върху ония сили в обществото, които искат да узурпират властта, да я преразпределят в своя полза, да я употребяват за цели, несъвместими с обществения интерес. А такива сили има винаги и във всяко общество. Гражданското общество пази (или би трябвало да пази) обществения интерес, който, разбира се, не е нещо, дадено веднъж завинаги, а кристализира в процес, търсещ алтернативи на всяко възможно приемане на решение. Ето защо институциите на гражданското общество олицетворяват антивластта, те противостоят на властта, за да не заграби тя прекомерно обществения интерес и да го подмени с теснокорпоративни цели. Напълно ясно е, че гражданското общество (ако го има) винаги е в опозиция на действащата власт и не само като дистанциран или “романтичен” критик, а по-скоро като основен източник за нейната легитимация. Не властта легитимира, а тя самата постоянно се нуждае от легитимност, тъй като е принудена да борави с нелегитимния източник на своето могъщество ­ със силата. Властта винаги е с “мръсни ръце”, защото е трудно да прилагаш сила, без да се изцапаш. Разбирате, че силата е нелегитимно средство на властта и че се употребява с риск да се наруши определено равновесие на силите (интересите). Общественият интерес представлява единствено съвкупност от сили, постигнали временно равновесие и поради това създали вектор, който бележи посоката, нещо постоянно сред колебаещите се възможности за реализация...

­ Искате да кажете, че властта трябва да се гледа с подозрение в гражданското общество... Но в нашия случай на нея май не є минава през ум, че това е естествено. Според формулата на Глеб Павловски тя притежава комплекс за пълноценност. Но ето че властта най-сетне забеляза “гражданското общество” и заяви “желанието” си да влезе в диалог с него... Не смятате ли, че тук всичко е поставено някак с краката нагоре? И освен това ­ какво стои все пак зад провъзгласеното желание за диалог? Може би не трябва да разсъждаваме за някакви рационално формулирани “цели” на властта, които тя се стреми да постигне в този “диалог”? Но явно нещо я предизвиква...

­ Прави сте, че обявеният днес “диалог с властта” започва да звучи с малко странни обертонове. А всъщност защо є трябва на властта да подхваща диалог с гражданското общество, особено пък щом тя смята, че него уж го няма и че тепърва трябвало да се “построи”? Защо да се търси диалог със слабите граждански съюзи, които на нищо не могат да окажат каквото и да е съществено влияние? Къде е причината? Защо кремълската власт изведнъж се сети за “диалог”? Какво е станало? Разбира се, тук може с горчивина да се отбележи, че диалог с властта в Русия никога не се е случвал. В този смисъл ние притежаваме твърде печален опит от контактите с властта... Идеята за “равноправен” диалог говори само за смайващо хипертрофирани функции на властта в съвременното руско общество. Властта (в лицето на отделни нейни функционери) низхожда до гражданското общество, сякаш демонстрира неговото безсилие и неспособността му да бъде равноправен участник в диалог. Това трябва да се признае, за да не си създаваме измамни илюзии. А щом положението е именно такова, не е лошо да разберем какво иска властта, която волно или неволно поема обществено-граждански функции и стимулира полуживото “гражданско общество” (финансови и други привилегии; между другото ­ правото за тяхното разпределение също е узурпирано от властта). Ако гражданинът е уязвим, властта е неуязвима. А както знаете, въпросът за уязвимостта на властта (от страна на обществото и гражданските институции) е условие за легитимацията на властта. “Уязвимостта” на властта не значи, че тя е слаба или неспособна да взема решения. Това просто значи, че властта трябва да се намира под постоянен контрол от обществото и не може да притежава никакъв автономен статус, който би є дал правото да използва сила по свое усмотрение. А в случай, когато е уязвимо гражданското общество и по определени причини не е способно да контролира властта (повтарям, че властта е определен начин за използване на сила), тогава, разбира се, властта контролира гражданите и ония обществени институции, на които гражданите биха били склонни да доверят защитата на своите интереси. Безконтролното прилагане на сила води към по-нататъшно отслабване на гражданските институции. Но именно използването на сила в нашето общество е най-забранената тема.

Интересите на властта винаги си остават едни и същи: търсене на обекти за завоюване и употреба на сила. Целта на властта винаги е власт. И единствено гражданското общество е в състояние да придаде на властта определен смисъл и цели, които надхвърлят границите на нейните “частни” интереси. Властта е безцелна, когато се намира извън обществен контрол. Но това не означава, естествено, че тя няма “свои” задачи. Напротив, те могат да бъдат широки, но решението им предполага усилие на властта в оная създадена псевдоинституционална форма, която є се струва най-ефективна. Ако гражданинът е слаб и уязвимостта му е стигнала краен предел (еднакво са обезценени трудът, животът и бъдещето), ако оцеляването стане единствено убежище на гражданина, естествено е властта да компенсира липсата на равностоен партньор (гражданското общество) чрез създаване на виртуален двойник, да измисли прилагане на сила там, където няма никаква съпротива, т. е. сила, съразмерна на днешната власт. Но така всъщност е било винаги...

­ Вие правите разлика между властта и нейния “виртуален двойник”. Гражданското общество като виртуален проект... Можем ли тогава да говорим за някакви нови технологии при производството на такъв род реалност... Самите технологии вероятно носят последици, които също ни засягат...

­ Ще рискувам да очертая еволюцията в образа на властта през последните десетилетия. Доскоро властта се асоциираше и въплъщаваше предметно в “обкома”, инстанция за тоталитарен и всепоглъщащ контрол, сетне, в новите перестроечни и постперестроечни времена, като знамение на времето се появи “банката” (Елциновата епоха), която олицетворяваше мита за капиталистическия пазар и за един уж нов контрагент на властта ­ финансовия капитал; а днес властта, след като се отказа да търси партньори и консолидира прилагането на сила в някои направления, си върна фактически контрола над всички природни, финансови и прочие ресурси на страната, преобрази се в нещо като благотворителен фонд. Излишъкът на сили поражда чувство на милост към падналите. Обявен е Фонд на кремълската политика. Проследявайки тази верига, виждаме как властта преформира собствения си образ, по всяка вероятност почти несъзнателно. Това наистина е всенароден национален Фонд, който отпуска средства, за да оцелеят гражданите на една известна всекиму страна. Висшите чиновници са сътрудници на Фонда (включително, разбира се, и президентът). Според приетите решения можем да съдим колко ефективна е политиката на този Фонд (на властта). Както почти всеки фонд, той действа предимно и като чисто благотворителна, и като идейно-идеологическа, политическа и финансова организация, която си поставя за цел да поддържа определен стандарт на съществуване в обществото, а то е нужно, за да съществува и в бъдеще подобен Фонд. Ще отбележа ­ Фондът не пуска на пазара свои акции, макар че е много вероятно да владее гигантска собственост. Фондът виртуализира своята политика, тъй като главната му грижа е гражданите да не умрат от глад, от болести и да не загинат в техногенните катастрофи. Тая страна от дейността на Фонда не бива да се иронизира. Другата страна, същински политическата, се свежда според мен до приемането на виртуални проекти. Проектът “диалог с властта” дойде след много други, например проекта за създаване на “ограничено-многопартийна система”, “управляемата демокрация”, “вертикалите на властта” и т. н. Виртуалната активност на Фонда поддържа илюзията за промени, за псевдоактивност на обществените институции и дори за проектиране на бъдещи цели и задачи в развитието на обществото като цяло. Кремълският фонд е главният двигател при изработване на идеите за реформиране на страната и електоралното “съзнание на масите”. Извършва се постепенно и много бавно реформиране, трябва да се вземат предвид всички интереси на властта, а не само първостепенните и най-срочните. Подобна фондация на властта не говори нищо друго, освен че властта става все повече народна и все повече (чрез оформящата се харизма на Путин като президент) придобива чертите на “гражданственост”, подменяйки развитието на гражданското общество като критика и контрол над властта. Държавата се слива с образа на Фонда и се реализира чрез бюрокрация, която е възпитана по нов, фондовски принцип и вече претендира да говори от името на цялото общество. Тя попечителства, поддържа, подкрепя, създава интереси, провокира, учудва, т. е. обсебва всички функции на гражданската инициатива и така виртуализира реалното възникване на гражданско общество.

­ Искате да кажете, че дори да е възможен диалог, той трябва да има критична, а не просто интерактивна насоченост (предаване и обмен на информация). С други думи, необходимо е властта да бъде обект на критиката и неин субект, т. е. да отговаря на критиката съобразно потребностите да се служи на гражданското общество. Но критиката на властта не може да бъде “неконструктивна”, т. е. тя трябва да притежава както напълно определени цели, така и ограничения...

­ Нужно е гражданското общество чрез своите експерти и идеолози да разполага с целия набор критични инструменти или най-малкото да осъзнава своята критична позиция спрямо властта, дори бих казал ­ да бъде преди всичко носител на общохуманитарни и нравствени ценности. Политиката на гражданското общество се основава върху утвърждаване на висши ценности, върху постоянната им защита пред лицето на властта. Властта, разбира се, не е просто неморална, тя е аморална по принцип. При това аморализмът на властта съвсем не бива да се тълкува като нещо негативно и обществено опасно, разрушително, напротив, често пъти аморализмът, или тъй нареченият практицизъм на властта, є позволява да действа по необходимия за дадената ситуация път и да приема “правилни” решения. Разбира се, наивно би било да смятаме, че е възможна дистанцирана критика спрямо властта, основаваща се, както е известно, на илюзията за ненамеса. Цялото общество е въвлечено в силовите полета на действащите властови механизми и в една или друга степен самите обществени субекти са проекция, репрезентация на отношенията на властта, а тия отношения в преобладаващата си част са реактивни. И въпреки това е нужно да се създаде критична позиция от гледна точка на “ненамесата” и тя трябва да присъства в обществото, ако то се стреми да установи прозрачност на държавните институции и механизми за вземане на решения. Другояче казано, съществува тактическа критика и стратегическа критика. Очевидно чисто тактическата критика е реактивна, това е всекидневната реакция на обществото по повод “грешките”, “превишаването на пълномощията”, “корупцията”, “накърняването на гражданските права и свободи” и т. н. Като стратегическа критика срещу властта бих определил следните точки за прилагане на сила от страна на гражданското общество ­ установяване на “прозрачност” в самия режим за упражняване на власт, начините и техниките за употреба на сила. Ето защо критиката се проявява като инструмент, с чиято помощ може да бъде разкрит механизмът, представящ властта в общественото съзнание. А какво прави властта, за да се запази непрозрачна: тя се персонифицира там, където иска да изглежда достъпна и открита, но забулва всичко в тайна (“режим на секретност”), когато прилага сила и преследва свои цели. Онова, което се персонифицира от нея, се изтъква като желания образ на властта, а онова, което крие, не бива да се обсъжда от обществото и тогава тя нарича действията си или незначителни, “чисто технически”, или напротив ­ обявява някои от тях за “държавна тайна”. Анонимността на властта засяга не само кухнята на вземаните решения и дори не толкова кухнята. Главна причина, за да остава властта недостъпна и “тайна”, е нежеланието є да разкрива своите ресурси. Наистина, какво е властта без ресурсна осигуреност (материална, информационна, символична и пр.) ­ и точно тук са концентрирани всички тайни на властта. Нали всяка употреба на сила трябва да бъде съпътствана от съответния ресурс и именно той позволява силата да се използва по адекватен начин (поне така изглежда на властта). При това в зависимост от възможностите да прилага сила ресурсът на властта може ту да нараства, ту да намалява. Когато властта е лошо контролирана от обществото, нейният ресурс започва прогресивно да расте, докато не стане едва ли не безкраен (както беше при сталинисткия тоталитарен режим). Намалените ресурси на властта не са причина за нейната слабост, а са единствено последица от контрола, оказван є от гражданското общество. Искам да кажа, че критиката спрямо властта освен всичко друго е и своеобразна икономия в прилагането на сила сред обществото.

­ И все пак напоследък внимателният наблюдател ще забележи някои особености при функционирането на властовата система. Например президентът ненадейно подхвърли, че е нает чиновник... Лукавство ли е това? Или и самият той не разбира напълно какво е казал... Очертават ли се тук и сега някакви нови белези на властта?

­ Анонимността и персонификацията са почти едновременни действия на властта, за да прикрива тя своите действителни цели и сметки. Персонификацията насочва вниманието на обществото към носителите на властови функции (на едни или други чиновници, депутати, държавни бизнесмени, дейци на културата и шоумени). Подобна технология на пъблик рилейшънс бе широко разпространена през Елциновата епоха. Неслучайно толкова траен беше интересът към предаването “Кукли” през първите години на появата му. Наблюдавахме истински театър на властта. Впрочем и самият “Елцин” беше забележителна кукла на властта, която смяташе, че вместо себе си може да представя образ. Персонификацията или разбираемият, характерологичен образ на властта притежаваше една откритост, която се “купуваше” от масовото обществено съзнание малко преди драматичната му трансформация през 90-те години. Днес антропологията на властта се промени. На власт дойдоха хора, които сякаш са лишени от характерологични белези. Но това не значи, че механизмът за персонификация е изчерпил възможностите си, просто той се измести от образа на суверенния властител към функционалната акуратност на незабележимия чиновник. Сега образът на властващия е асексуален, лишен е от натрапчива харизматичност, физиогномическото му поведение е предполагаемо, речта му е правилна и т. н. Днешната власт се персонифицира в чисто функционално поведение. Никаква измамна театралност, излишък в жеста, преднамерена поза. Простота, скромност и служене. Новите функционери на властта имат дори свободно време, дом, семейство. Властта демонстрира друг тип откритост и “уязвимост”, тя сякаш казва: ние правим всичко необходимо, за да спасим страната от катастрофа, но сме толкова безсилни, колкото и вие, и все пак работим и ще работим... Днес властта (в лицето на определен кръг висши чиновници) демонстрира, че е зависима от непредсказуемостта на събитията в близко бъдеще. Анонимността на новата власт се поддържа от самия начин за вземане на решения ­ от пасивно-изчаквателната тактика. Тук се крие дълбок страх от случайността, затова по примера на древните и мъдри китайци трябва да се чака, за да се случи онова, което е трябвало да стане, и едва тогава да се вземе решение, което вече е било “прието” от самия ход на събитията. Държавният влак се движи на автоматичен режим, а властта е още в последния вагон и не е известно кога ще стигне тя до мястото на машиниста... Смятам, че тази нова утопия на властта ­ утопията за функционалната ефективност ­ до известна степен не съответства на обявените реформи с тяхната динамика и драматизъм. Но нещата могат да се погледнат и другояче: народът се умори от реформи, нека всичко върви, както дойде, само да не стане по-лошо. Стабилността е най-хубавото. Днес така говори властта. И тя е права, защото говори единствено тя...

­ Но нима всички споменати от вас особености, характеризиращи днешното функциониране на властта, не опират все до едно положение, добре познато ни на равнище “първично социално чувство” ­ нашата власт се смята за първоизточник на благото, смисъла, реда...

­ Мисля, че властта няма никакво отношение към себе си. По-скоро масовото съзнание є приписва определени черти, които обикновено и от стари времена се влагат в източника на трансцендентни ценности (Бога, Деспота, Диктатора). А в това преклонение пред властта е скрит и първоначален страх от силата, чиито действия понякога изглеждат като обещание за насилие. Днешната социална апатия разхлабва властта, задържа процеса на нейната по-нататъшна легитимация в очите на обществото. Но в тази апатия има елементи на политическа и икономическа свобода, т. е. безразличие към действията на самата власт, тъй като линията, която бележи частните икономически интереси на гражданите, не се пресича с интересите на властта. Ако не се приемат решения, които биха върнали обществото към “първоначалния страх” от властта, и самата власт, естествено, престава да бъде обществено значимо събитие. Колкото по-силно е гражданското общество и колкото по-добре живеят гражданите, толкова по-зле те знаят лицата на своите политици и президенти. Властта е интересна, когато заплашва, налага, прибягва до сила или тотален контрол на обществото, но е неинтересна именно когато се опитва да запази, “леко да замрази” предишното състояние на обществото. И е напълно безинтересна, когато се намира под пълен контрол на гражданското общество, т. е. винаги се оказва средство, а не цел, нещо относително и второстепенно.

II

­ Какво определение бихте дали на на така наречените СМИ ­ средствата за масова информация ­ и каква е ролята им в съвременното общество?

­ Ще бъда предпазлив и ще споделя само някои наблюдения, не и съждения. За да отговоря на въпроса ви, ще опитам поне да се откажа от езика, с който СМИ “говорят” за СМИ. Нужно е да се смирим и да признаем: СМИ са неутрални, те са единствено най-достъпният на обществото начин за производство на реалност. Както се казва: “Не е виновно огледалото, че ти е крива мутрата.” Въпросът дали днес има или няма независими СМИ, е лишен от всякакъв смисъл ­ СМИ не могат да бъдат независими. Също така е лишен от смисъл и друг въпрос: доколко СМИ спомагат за “единството на обществото”? Под “единство” на обществото, ако, разбира се, желаем да го видим демократично, притежаващо разнообразие от граждански свободи, аз разбирам единство в различията, т. е. присъствие на закони, правила и институции, които бранят правото на всеки от нас да изразява публично своя интерес. Бих го нарекъл право за публично изказване. Очевидно такова право се реализира трудно, но нали и конституционната цел на СМИ е да съдействат всецяло за разширяване на това право. Впрочем посоченото право е важно условие за легитимацията на самата власт.

­ Напоследък, щом заговорят за СМИ, неизменно добавят думичката “империя”. Може ли СМИ да се разглеждат като форма за политически натиск на властта над обществото? Чия е властта на СМИ?

­ Колкото по-малко приписваме на СМИ статуса на обществен субект, толкова по-добре. СМИ не са субект, а сложен многоканален комуникативен обект (институция) с признаци на система, комплект от аудиовизуални инструменти за контрол върху предаването на информация и т. н. Когато говорим например за “диктатура на СМИ” или че “СМИ зомбират масовото съзнание”, ние сякаш забравяме: управляемостта на обществото чрез информационното поле е ограничена. Но ако тя е тотална, въобще не бива да се говори за СМИ, а за Пропагандното ведомство на големия брат. Да, СМИ изпитват натиска на властта, но самата власт е един от образите. Лесно е да се открият следи и от обратно влияние, тъй като границите между онова, което влияе, и онова, на което се влияе, непрестанно се местят. Субектите на влияние променят местата си, те използват всяка възможност за усилване на позициите. Но повтарям, нито един от тях не може да управлява информационните потоци, както му хрумне. СМИ не е огледало, дори не е “царство на кривите огледала”, а по-скоро калейдоскоп или мозайка. Всяко отражение е вече отражение на отразеното. Да си спомним идеите на Абрам Мол и Клод Леви-Строс. С други думи, излишъкът от информация никога не може да бъде премахнат. Често властта, т. е. държавата, се опитва да превърне калейдоскопа в огледало, да създаде собствения си чист образ (симулантен), а излишъка от информация да присвои. Това се вижда съвсем ясно в провинциалния “свободен печат”. В нормалното общество ­ да го допуснем ­ информационните потоци се преобразуват взаимно и създават многоизмерна, дълбока картина, по която могат да се проследят процесите в развитието на обществото. Друг въпрос е, как да бъдат заинтересувани всички субекти на влияние, за да се подчиняват те на общи правила.

­ Няма ли някакво противоречие: от една страна, в нормалното общество съществуват много и различни субекти на влияние, а от друга ­ властта се проявява като единствен субект при всички възникващи влияния? Но в такъв случай властта, ако си е на мястото, винаги ще постигне своите цели и неутралността на СМИ ще бъде съмнителна.

­ Безспорно. От известно време наблюдаваме как се стеснява сцената на СМИ. Например ограничаването на ТВ започна, след като “изчезна” предаването “Кукли”, разиграха се събитията около НТВ и т. н. Загуби се темпът, а СМИ трябва да се развиват не интензивно, а екстензивно, т. е. да се насочват към все по-голямо разнообразие на представяните гледни точки. Както е известно, “реалните” хора на властта се придържат към друго мнение: те виждат в СМИ само едно от средствата за влияние върху обществото. Ако интересите на държавата, бизнеса и СМИ съвпадат ­ а те изобщо не бива да съвпадат, защото представят различни сили сред обществените интереси, ­ това значи, че най-консолидираната група на властта получава предимство. И щом нейното влияние расте, обществото започва да се развива едностранчиво, да отстъпва към миналото. Стане ли някъде възможно да се манипулират максимален брой потребители на информация, там винаги ще намерим властта. Този социален паразит винаги е до нас, но винаги е скрит, действа под прикритие. Разбира се, възможностите на СМИ не бива да се преувеличават. Илюзията на господстващата група, че “всичко може да бъде наредено, както трябва”, понякога се крепи единствено върху авторитета на “лидера”, загърбва се обществената оценка за ефективността на преките властови действия. За това благоприятства и днешната ситуация ­ на обществото липсва енергия да участва във вземането на политически решения. И властта е готова да приеме решение вместо когото и да било. Пасивността, инертността на повечето граждани са гаранция за електорален успех. Когато народните маси се опитват да оцелеят, а не да живеят, сред господстващата прослойка лесно възниква илюзия за превъзходство над обществото, цинизъм, склонност към провокации и насилие, а лидери на “общественото мнение” стават медийните демагози, “тайните съветници”, познавачите на общественото мнение, шоумените и шоуполитиците.

­ В началото на разговора казахте, че СМИ е единствено начин за “производство на реалност”. Как да го разбирам? Нали реалното съществува, а СМИ само го отразяват под определен ъгъл?

­ Най-добре ще се отговори на въпроса ви, като изясним ролята на събитието в масмедийната култура. Ако масмедията и ТВ не управляват чрез събитието, “вече случилото се”, то се транслира като новина или поредица новини, слухове, уточнения и опровержения. Първи признак за настъпване на събитие е нарастващият недостиг на информация и тъкмо това придава смисъл на събитието. Постепенно контролът се възстановява, наличната информация се преобразува в блокове допълнителна, която декодира вече съществуващата. Така нараства потребността от наратив: нали събитията трябва да се разказват, предават, обсъждат.

­ Какво разбирате под масмедийно събитие?

­ Събитието в масмедийната култура е игра на събитие. Събитието като игра. Това значи, че случайността е предвидена; всички очаквания трябва да се оправдаят. Събитието не е резултат от стечение на обстоятелства, когато то, породено от силите на реалността, все още се крие зад баналното, незабележимото, вече известното. Именно затова то се появява на “гълъбови крачка”, както се изразява Ницше. Играта на събитие борави със случаен, но вътрешно завършен събитиен ред. Събитието в масмедията се различава от реалното събитие тъкмо по това, че чрез него се налага контрол над случайното: какво следва да се случи, как, защо, какви са резултатите му и т. н. Едно явление може да бъде представено като масмедийно събитие, ако в определен отрязък от социалното време то има начало и край. При това началото му и завършекът преминават няколко етапа. Първият е, когато то възвестява за себе си, че е събитие. През втория забързва с нарастваща и центростремителна мощ, като изгражда около себе си плътна среда от съучастие и интерес. По-нататък иде плавен преход към задържане на интереса, макар че събитието е почнало да отслабва и вече не приковава вниманието на обществото. И най-сетне третият етап ­ почти мигновено изчезване. Събитието като новина. Но новината заменя новина. Механизмът на забравяне в масмедийната култура е условие, без което няма нищо ново. Да подложиш на забрава ­ ето кое е ценното. Всички основни механизми на масовата култура могат да бъдат сведени до технологията на забравянето. Събитията избухват и също тъй бързо изчезват. Например токшоуто “Зад стъклото” привличаше вниманието на масовата аудитория доста дълго време, но и то се оказа тъй бързотечно, както и всички подобни му. Нещо повече, смея да твърдя, че шоуто “Зад стъклото” беше ограничено от времето за новини, с което разполагаха в оня момент масмедиите, за да представят едно зрелище като събитие.

­ В западните общества трайно се е наложила традицията по масмедиите да се изказват интелектуалци. Какви според вас са взаимоотношенията на интелектуалеца и СМИ в съвременна Русия?

­ Най-напред е крайно трудно да се определи статусът на интелектуалеца. Някаква мутация на “руския интелигент” ли е? Не бих казал. По-скоро под интелектуалец трябва да разбираме публична фигура, преди всичко учен, който е придобил определена известност чрез експертни оценки. Интелектуалецът винаги се изказва не от името на народа и не от свое име, а от позиция на знанието. Без съмнение, за да говориш “от името на знанието”, трябва да имаш право. Интелектуалецът получава такова право не в масмедията, а в общността, която е признала неговите постижения, потвърдила е статуса на неговия символичен капитал ­ изследванията, книгите, влиянията, “школата”. Задачата на интелектуалеца е да противопоставя знанието на “общото мнение”. Но обърнете внимание, че тук става дума за знание, за което той носи “лична” отговорност. Още един важен момент е, че интелектуалецът не коментира събития и не ги създава, той ги реконструира, извършва тестове на събитийността, ако може да се изразя така. Второ. След като през 90-те години от сцената слязоха “шестидесетниците”, олицетворяващи остатъците от съветско-руската интелигенция, в СМИ за кратко време настъпи демократичен хаос, който постепенно се структурира, получи по-трайни очертания и се изпълни с масмедийни герои. Мисля, че сега масмедиите победиха по всички фронтове и продължават да разгръщат успеха си. Да си спомним колко сполучливо господин Галковски осмя “шестидесетника” Мамардашвили. И аз се смях, докато го четях, макар че тогава ме болеше коремът. Само че някак си странна е тази победа. Тя ми напомня нещо от болшевишките триумфи, “завладяването на пощата”. Сиреч сега ще получавате писма само от нас и от никакви роднини, приятели, любовници. В началото на 90-те, когато още се хранеха някакви илюзии, за пръв път прочетох голям текст от Андрей Вознесенски за Мартин Хайдегер ­ среща на руския поет с немския мислител. Учудих се от някои оценки на поета, а още повече че той вероятно не беше прочел нито ред от Хайдегер. Но по-късно или в “Новая газета”, или на друго място, не помня точно, прочетох вече чисто журналистически текст за Хайдегер и разбрах, че времето на експертите и познавачите си отива. Съвсем наскоро след този случай ми попадна статия за лекциите на Жак Дерида в Московския университет, в която начинаещ журналист с юношеско горещене поставяше на мястото му “гостуващия” авторитет. После изчетох много работи, които за мен бяха напълно недопустими. Нещо наистина беше станало. После разбрах: дошло е друго време, време на масмедийния дискурс, време на stab-а*, способен да направи общозначимо събитие всичко, което поиска, не само Хайдегер или Хитлер, речника на руските ругатни, Дашкова или Акунин, но и новите правила за стрижене на овцете в австралийските ферми или химическия състав на хексогена. А той може да си позволи толкова много неща... Институцията на експертизата, по-точно ­ легитимацията за публично изказване въз основа на знанието, е отстъпила на заден план. Накратко ­ свобода, свобода... Или все пак е поръчка?

­ Искате да кажете, че руските масмедии не побират фигурата на независимия интелектуалец с презумцията за неговите знания и лична отговорност? В такъв случай какво представлява съвременният медиен субект?

­ У нас държавата не поддържа пазар на идеите, защото и властта, и народът “не обичат умниците”. Затова пък не чезне странната любов към “шутовете и глупаците”. За разлика от Франция Русия не експортира в такъв обем интелектуална продукция из всички страни на света. Ето защо у нас медийният субект е преди всичко човек на властта, а такъв той става спонтанно, защото няма достатъчно мощен пазар на знанията, който би се противопоставил едновременно и срещу влиянието на СМИ, и срещу консерватизма на университетските кръгове, и срещу технократичното лоби в Академията на науките. Под медиен субект аз разбирам цялата съвкупност от персонажи, които участват в борбата за влияние над СМИ. Медийният субект създава събития, оценява текущите явления от гледна точка на поръчката, наложена от общността, към която той временно принадлежи. Да се създаде събитие, означава да се придаде сензационен характер на явлението, да се трансгресира, т. е. да се изведе от собствените му граници и по този начин да бъде премахнат реалният му смисъл. Медийният субект не мисли, за мислене той няма нито време, нито такъв орган, той е длъжен да пише, да говори...

­ Извинете, че ви прекъсвам, но какво лошо има да служиш на властта, да є помагаш, да участваш във всичките є начинания, да ги подкрепяш, да бъдеш патриот най-сетне? Нима това не е професионално задължение на журналиста, който прави своя избор?

­ Ще ми се да отговоря по-подробно. Двойното скъсване с традицията може би е естествено, а може би изразява само волята за власт на определена група журналисти политици. От една страна, скъсване с идеологията на шестидесетниците и с всичко съветско, призив да се опрем на наследството, чиито черти са неопределени: дали е идеологията на патриотизма в светския, атеистичен вариант на “новите леви”, дали е православието, дали е едното и другото, взети заедно, размити в общ държавен комплекс ­ тромаво изразени идеи, опиращи се на националния капитал. Не е ясно. От друга страна, скъсване с опита, който се трупаше през последните петнайсет години ­ невероятно драматичен, но така и неосмислен докрай. Тъкмо това двойно скъсване с традицията сочи състоянието на умовете в СМИ или поне показва революционно-консервативното съзнание, което възникна в тях изведнъж и при това напълно органично. Основната, идейноизграждаща формула е: бъди държавнически човек, служи на днешната власт.

Мястото на интелектуалеца е заето вече от най-влиятелните масмедийни фигури. Публично признание получи фигурата на водещия ­ ето кой прави Историята. Впрочем за това място претендират издатели, главни редактори на вестници, директори на радиостанции и т. н. Каста на жреците ­ те първи ни съобщават събитието, първи го представят и коментират. Вечерното токшоу “по горещите следи на деня” превръща новината в събитие на деня, на седмицата, месеца или годината. Съвсем доскоро значението на водещия предаване бе ограничено, той можеше само да представи материала без коментар. Водещият беше отклоняващ се момент в “речта”. Днес е напълно различно. Водещият поема отговорност да изказва съждения, да прави “финална интерпретация” на събитието: правото да говори за всички, от името на всички, като се позовава на “собствена гледна точка”. А някога Брехт се опитваше да защити правото на радиослушателя за пряка намеса в съобщенията!

­ Как според вас се съчетават доминиращата власт на водещия с нарастващото търсене от СМИ на интерактивност?

­ Съвременната структура на масмедиите и ТВ наподобява фуния, в която се въвличат множество разпилени и неструктурирани информационни потоци. Естествено, с контрола на информацията, създаването на правила за нейното получаване, подбор и оценка, с разпространението є се занимава малка група лица. В сравнение с демократизацията на социалния живот масмедиите и ТВ изглеждат крепост на тотален информационен диктат. И въпросът дори не е в стила и партийните пристрастия на самия водещ, просто ТВ и масмедиите са така изградени: те трябва да диктуват условията за потребление, подбор и разпространение на информация, тъй като feed back, обратна връзка, липсва. В съвременните масмедии няма дори намек за плурализация на информационните канали, а идеята за интерактивно общуване изглежда единствено като отстъпка пред “вкуса на тълпата”, т. е. в повечето случаи се използва за цинично манипулиране на масовото съзнание. В самите СМИ не е създадена истинска конкурентна среда, няма ясно разграничение кое е държавно, кое ­ частно, и кое ­ обществено. А доколкото разбирам, това са различни форми на собственост. Но и извън СМИ липсва такава среда. Обществото не е в състояние да се защити институционално от политиците, от активните играчи, действащи на пазара на властта ­ чиновници, бизнесмени и журналисти.

­ Как се отнасяте към факта, че редица творци, утвърдили имената си в поезията или филологията, през изминалите години потърсиха щастие в бизнеса, по-точно ­ в масовата литература, и там направиха нелоша кариера? Имам предвид най-вече търговския успех, съпътстващ литературните опити на Дашкова и Акунин.

­ От една страна, е разбираемо, че неуспехът в работата, която си избрал, може да се преживее тежко. Но не бива да забравяме и стремежа към обновление, експеримент, риск ­ защо да не приемем именно това. В такъв случай психологията на “дезертьорите” ще се изясни напълно. Конан Дойл винаги се е стремял да стане голям писател, но така и си е останал автор на безсмъртните разкази за Шерлок Холмс. А колко учени са опитвали да пишат романи, да свирят на цигулка!

Ако въпросната литература не получава никаква оценка освен в масмедиите, това ще бъде и нейната истинска цена. Мнозина се размърдаха, хвърлиха се да пишат в стила на Акунин и Дашкова. Отбележете ­ не в стила на Пелевин или Сорокин. Сега ние знаем как трябва да се пише и главно ­ какво да се пише. Към писането трябва да се отнасяме като към удоволствие, а не като към тягостно задължение. Очевидна е игровата стратегия на новия литературен маркетинг. И всичко това извънредно точно отразява прагматичната насоченост на писането. Олицетворена в двата си аспекта (“ниска” и “висока”), литературата се движи там, където може, а не където трябва. Псевдонимът заменя името и автор става всеки, който иска да бъде. Реалните имена са псевдоними. Ценността на произведението е относителна (това е чисто временен фактор), но завишената оценка предизвиква прогресивно нарастване на цената чрез обема на продажбата и разпространението в масмедиите като съпътстваща стока. Точно това е успехът, към който цял живот се стремят хората на “високата култура”, но за тях той е забранен. Само post mortem, пък и то не се знае. “Високата” култура или културата на паметта се руши и не издържа натиска на “ниската”, нещо повече ­ “ниската” култура наема висококачествени изпълнители, за да реализира своите цели. За да може Акунин да стане Акунин, беше потребен Чхарташвили, пришълец от “високата култура”. С този и чрез много други примери виждаме как се разгръща литературният маркетинг и как авторът предварително иска да се пригоди към вкусовете на тълпата, желаеща както винаги едно ­ удоволствие.

­ Как бихте оценили “силата на словото” в създадената диктатура на СМИ? Нима езикът е единственото оръжие на властта, което СМИ притежава?

­ В притчите на Кафка ще срещнете сирени, които мълчат, и мишка, която пее. Така и по телевизиите например може да срещнете знаменит адвокат, който не умее да говори, или политик, който лесно ще си вади хляба като вантролог. Не е по-добра и лингвистичната съдба на медийния журналист; с редки изключения ­ заекване. Да не се говори правилно, да не се пише правилно. Лошият език не е присъда, а втурване на времето в структурата на речта, граматика на ускорението: бързо да се изговори всичко, което трябва да влезе във формата на предаването или статията. Щом няма време да се работи над текста, той трябва да бъде написан така, че спънатият му език да стане предимство. Масмедийното заекване е стил. Ако журналистът забрави за себе си и почне да съобщава, да се движи по фактите, той е ясен, точен, информативен. Но щом се накани да мисли ­ да изрази идея и личната си “представа”, незабавно се появява заекването. Добрият журналист говори (пише) много по-бързо, отколкото мисли. Речта има странни особености и се подчинява май на едно правило: говори това, което вече е казано, но така, сякаш никога не е казвано. Всички говорят и всички мълчат.

Разговора води Наталия Осминская

Превод Димитър КИРКОВ

търсене

към главната страница