|
Мариана
Кацарова
ПО
СТАРИЯ СЪВЕТСКИ МОДЕЛ
По
времето, когато живеех в България и бях журналист там, често ми
се е налагало да се срещам не само със затворници и жертви на българските
сталински лагери, но и с техните палачи и мъчители. И винаги ми
е правело впечатление едно докато бившите затворници разказваха
за преживяното в лагерите спокойно и без да проронят сълза, палачите
вечно плачеха и се жалваха. По-късно, когато вече работех като координатор
на Европейската програма на Адвокатския комитет за защита на човешките
права в Ню Йорк, гледах забранения в Съветския съюз руски документален
филм “Варлам Шаламов. Няколкото мои живота”. На екрана се редуваха
кадри от сталинските лагери. Зад кадър равен дикторски глас четеше
текстове на Шаламов за ужасяващите мъчения и страдания на затворниците,
довеждани нерядко до канибализъм. И от този равен глас ме побиваха
тръпки. Тогава запомних, че за най-ужасното трябва да се говори
спокойно.
През
юни 1997 година “Амнести Интернешънъл”, където аз съм наблюдател
по въпросите на Русия, публикува доклад “Мъченията в Русия: Този
ад, измислен от хората”, след което президентът Елцин отмени някои
членове от своите Укази № 1226 и 1025 относно борбата срещу организираната
престъпност. Става дума за членовете, позволяващи да се задържат
хора по подозрение в извършване на престъпление за 30 денонощия
без повдигане на обвинение, без достъп до адвокат, без връзка с
роднините и външния свят.
По
информация от списание “Милиция” само през първите 6 месеца след
издаването на указите са били задържани около 14 000 души. Много
от тях са били подложени на мъчения от страна на служители на милицията
с цел изтръгване на признание. А ето какво заявява през 1994 година
тогавашният началник на ФСБ Сергей Степашин, коментирайки Указ №
1226: “Аз съм с две ръце за нарушаването на правата на човека, ако
този човек е бандит или престъпник.”
И
до ден днешен ние заедно с руските правозащитници събираме и получаваме
информация от хора, подлагани на мъчения. Понякога се създава впечатление,
че на мъчения може да бъде подложен всеки, независимо от неговата
възраст, пол, професия, цвят на кожата, образование. Примерите за
това са стотици. Мъчение е не само непоносимата физическа болка.
Това е най-страшният психологически и душевен потрес, който прекършва
човешкото у човека за цял живот.
На
14 май 1998 година например служителите на Тверския РОВД* задържат
младия Николай С. по подозрение в извършване на кражба. Закарват
го в управлението, където го заплашват: “Ако не подпишеш признание,
ще ти видим сметката.” Той отказва.
В продължение на четири часа с прекъсвания го бият няколко милиционери.
След поредния отказ да подпише събличат Николай гол и го фотографират.
После му заявяват, че ще го изпратят в СИЗО** заедно със снимката
и ще го сложат в една килия с “петли” (хомосексуалисти). Повтарят
му, че началникът на СИЗО е “техен” човек и нищо не му струва да
го вкара в “прес-килията”***, където с мълчаливото разрешение на
началството ще го изнасилват. Когато Николай въпреки всичко отказва
да признае, го просват по корем на пода, свалят от стената милиционерска
палка и му казват, че ако продължава да мълчи, ще му наврат палката
в ануса, ще го снимат в този вид и ще изпратят снимките в СИЗО.
Тогава той подписва. След което го освобождават. Същия ден му става
зле и майка му го закарва в болницата, където веднага го приемат
за лечение. Следва оплакване до районната прокуратура, откъдето
се получава дежурният отговор, че в действията на милицията не е
установено престъпление. Николай все още е подследствен за престъпление,
което, според думите му, не е извършвал.
Докато
в този случай изнасилването е било само заплаха, в други случаи,
като например в Архангелск, нещата не са се изчерпвали само с нея.
През 1995 година вследствие на мъчения (жестоки побои, лишаване
от сън и храна, изнасилване в “прес-килията” със знанието на началството
на затвора) Михаил Юрочко, Евгений Медников и Дмитрий Елсаков признават,
че са извършили убийство, и получават смъртна присъда. Върховният
съд отменя тази присъда, тъй като признанията са били получени чрез
мъчения, и връща делото за доразследване в първоинстанционния съд,
тоест в същата прокуратура в Архангелск, където подследствените
са били подлагани на мъчения.
Защо
все пак служителите на правоохранителните органи продължават да
измъчват? Нима в органите работят само садисти?
Проблемът
е, че цялата система на наказателното правосъдие все още е изградена
по стария съветски модел, където признанието за извършено престъпление
е основно звено във веригата на целия съдебен процес. Най-бързият
начин да се получи признание е насилието. Освен това всеобщото усещане
за безнаказаност също благоприятства използването на мъчения. Дори
често пъти мъчителят може да получи награда за повишаване коефициента
на разкриваемостта.
От
една страна, милицията и прокуратурата работят заедно по време на
следствието и дознанието по разкриването на престъплението. От друга,
прокуратурата трябва да осъществява надзор над законността на действията
на милицията. Именно това е парадоксът, който най-силно допринася
за безнаказаността. В някои случаи самият прокурор присъства на
мъченията. Как може да се очаква, че той ще разследва жалбите на
пострадалите?
Най-често
разследването на жалбите, касаещи мъчения, се прекратява на ниво
прокуратура. Но и в малобройните случаи, когато се стига до съд,
милиционерите извънредно рядко получават присъда, отговаряща на
тежестта на извършеното от тях престъпление. Мъчението е изключително
тежко престъпление, но милиционерите или не знаят, или не искат
да знаят това. Известен ми е само един случай, при който шестима
милиционери са получили сериозно наказание до девет и половина
години лишаване от свобода за мъчения, извършени в Саранск, столицата
на Мордовия. Съдията от Върховния съд на Мордовия Василий Мартишкин,
който е дръзнал да издаде такава присъда, на няколко пъти е получавал
анонимни заплахи, неизвестни лица подпалили дома му. Той не само
е издал обвинителната присъда, но и в лично заявление до МВР на
Русия е призовал да се внесат промени в системата, допускаща практиката
на мъченията. МВР не реагира.
На
срещата с представители на “Амнести Интернешънъл”, състояла се през
юни 1998 година, по време на посещението на министъра на вътрешните
работи Сергей Степашин във Великобритания, той заяви, че е готов
да разгледа заявлението на съдията Мартишкин и да му отговори, както
и да се бори за прекратяване на практиката на мъченията, използвани
от служителите в неговото ведомство.
Проблемът
с мъченията обаче не може да се реши, без да се промени цялата система
на наказателното правосъдие. Но за целта са необходими не само промени
и нововъведения в законодателството, но и промени в прилагането
на законите, във всекидневната работа с хората, облечени с власт.
Необходимо е водещите политици на най-високо ниво да затвърдят представата,
че мъчението е престъпление спрямо човека и че убийството в милицията
вследствие на мъчения е именно убийство, за което в Наказателния
кодекс е предвидено наказание.
Вместо
това напоследък руските политици, включително министър-председателят,
се изказваха в защита на смъртното наказание и техните изказвания
заобиколно подкрепяха правоохранителните органи относно използването
на мъчения, “включително до физическо унищожаване”, в хода на борбата
срещу организираната престъпност. На 28 ноември главата на правителството
Евгений Примаков направи изявление във връзка с убийството на Галина
Старовойтова*, в което покрай обещанието да вземе по-строги мерки
в борбата срещу престъпността призова за “физическо унищожаване
на всички онези, които вдигат ръка срещу обществото”. Убийството
не може да се наказва с убийство. Запазването на смъртното наказание
е толкова по-опасно, при положение че в милицията са разпространени
мъченията, че в милицията от мъченията загиват хора, че поради мъченията
те оклеветяват себе си и си признават престъпления, които никога
не са извършвали, и в резултат получават смъртни присъди.
На
1 ноември 1998 година по канал НТВ Сергей Степашин също заяви: “Крадецът
трябва да се вкарва в затвора, а гангстерът да се убива.” Как
може без съд да се определи, че един човек е крадец или гангстер?
И има ли право председателят на ФСБ да дава указания на съдилищата?
Сред
руското общество липсва самата идея за презумпцията за невинност,
тоест представата, че съдът и само съдът може да нарече един човек
виновен. Попадне ли в милицията, човекът е вече престъпник. Това,
което става в следствените изолатори, е потвърждение на тази психология.
В претъпканите килии на СИЗО хиляди хора ежегодно умират от глад,
туберкулоза, от кислороден глад. От август 1998 година за храна
на всеки руски затворник от бюджета се заделят по 67 копейки на
ден. Това е стойността на 300-грамовата дажба хляб. Русия е на първо
място в света по брой на затворниците на глава от населението
над 700 на 100 000 души, тоест в затвора се намира всеки сто и петдесети
жител на Русия, или в абсолютни цифри над 1 000 000. От тях най-малко
270 хиляди очакват процеса си в СИЗО, при условия, равнозначни на
мъчение. Повечето от тях са неосъждани и са обвинени в дребни ненасилствени
престъпления, като например кражба на велосипед, кражба на три хамстера
от зоомагазин, кражба на пет килограма бисквити или на два кашона
зеле. Сред тях има деца, жени и старци, които едва ли биха представлявали
заплаха за обществото, ако ги пуснеха под домашен арест.
На
практика чакането да започне съдебният процес стига до 10 месеца,
известни са много случаи, когато то стига до 5 години, дори ако
наказанието за престъплението, в което хората са обвинени, предвижда
година-две лишаване от свобода. След процеса обикновено веднага
ги освобождават, тъй като вече са излежали време, понякога надхвърлящо
предвидената от закона присъда. През септември миналата година пенитенциарната*
система бе изцяло изведена от МВР и предадена на Министерството
на правосъдието. Беше обявена амнистия с цел разтоварване на затворите.
Това са все положителни стъпки, но като цяло засега нищо не се е
променило. Правителството се оправдава с липса на пари, но далеч
не всичко зависи само от парите. Ако имаше достатъчно политическа
воля, би могло веднага да се определи кои хора лежат в следствените
изолатори и онези, които не представляват опасност за обществото,
да бъдат поставени под домашен арест до гледането на делото в съда.
Като проява на добра воля парламентът би могъл на първо място да
приеме закон за обществения контрол и обществения достъп до местата
за лишаване от свобода, за да може правозащитниците да контролират
условията, при които живеят затворниците. Същото се отнася и за
обществения контрол над армията, където измъчвани от старите войници
и командирите, загиват стотици новобранци и телата им се връщат
на майките в запечатани цинкови ковчези, за да не се виждат следите
от мъченията и побоите.
На
този фон буквално смайва поведението на някои членове на парламента,
които вместо да приемат закони, осигуряващи правата на техните избиратели,
обсъждат възстановяването на паметника на един човек, на чиято съвест
лежат хиляди жертви на политически репресии Феликс Дзержински.
Междувременно председателят на Думата Генадий Селезньов предложи
да се възстанови каторгата, та затворниците всеки ден да се молят
за смърт.
Посещавала
съм редица затвори и колонии на различни места в Руската федерация,
включително и московската Бутирка. За двете столетия, откак тя съществува,
почти нищо не се е променило там. Открай време ме вцепенява фактът,
че по времето, когато Екатерина е строяла Бутирка, във Франция се
е вихрела революцията и парижаните са завземали Бастилията. Може
би Русия наистина е изостанала с векове от Европа? И нима ще є бъдат
нужни векове, за да разруши своята Бастилия?
Превод от
руски Здравка ПЕТРОВА
|
