Сергей Довлатов

КОМПРОМИС № 5

Новела

“РОДИ СЕ ЧОВЕК”. Празникът по случай Деня на освобождението всяка година широко се отбелязва в републиката. Фабриките и заводите, колхозите и машинно-тракторните станции рапортуват пред държавата за постигнатите високи показатели.

И още един необичаен връх беше преодолян през тези дни. Населението на естонската столица стана 400 000 души. В талинската болница № 4 се роди дългоочакваният първороден син на Майя и Григорий Кузини. На него му беше съдено да е 400 000-ният жител на града.

­ Ще бъде спортист ­ усмихва се главният лекар Михкел Тепе.
Щастливият баща неловко крие грубите си мазолести ръце.
­ Ще го кръстим Лембит ­ казва той. ­ Да порасне юнак!...
На щастливите родители посвети стихотворение известният талински поет Борис Щейн:
По фабрики и по забои,
далеч в космическата прах ­
четиристотин хиляди герои!
И моят първороден син ­ сред тях!
Иска ми се да припомня думите на Гьоте:
“Роди ли се човек ­ цял свят се ражда!” (1. Фантазия на автора. Гьоте не е писал такова нещо.)

Какъв ли ще станеш, Лембит?! Не знам ­ шлосер или миньор, офицер или учен ще бъдеш. Ясно е едно ­ роди се Човек! Човек, обречен да бъде щастлив!...”

Талин е малък град, интимен. Срещаш на улицата познат и чуваш: “Здрасти, тъкмо теб търсех...” Сякаш сте във ведомствен cтол...

Накратко, смаях се, като разбрах колко жители има в Талин.
Ето как беше. Извика ме редакторът Туронок и каза:
­ Има една конструктивна идея. Може да излезе ефектен репортаж. Да обсъдим подробностите. Само не се дръжте грубо...
­ Защо да се държа грубо?... Няма полза...
­ Всъщност вие вече се държите грубо ­ посърна Туронок, ­ непрекъснато се държите грубо, Довлатов. Държите се грубо дори на общите събрания. Не се държите грубо само когато отсъствате дълго време... Мислите, че съм чак толкова прост ли? Че чета само вестници? Отбийте се някой път у нас. Ще видите каква библиотека имам. Имам впрочем издания от преди революцията...
­ Защо ­ попитах ­ ме извикахте?
Туронок помълча. Изправи се рязко, сякаш смени лиричната позиция с делова. Заговори уверено и ясно:
­ След седмица е годишнината от освобождението на Талин. Тази дата ще се отбелязва широко. Включително и по страниците на вестниците. Предвидени са различни аспекти ­ стопански, културен, битов... Всички отдели в редакцията подготвят материали. Има задача и за вас. А именно. Според данните на статистическото бюро в града живеят около 400 000 души. До известна степен тази цифра е условна. Донякъде е условна и самата черта на града. Та така. Посъветвахме се и решихме. Четиристотинхилядният жител на Талин трябва да се роди в навечерието на юбилея.
­ Аз май не ви разбирам.
­ Ще отидете в родилния дом. Ще дочакате първото новородено. Ще запишете параметрите му. Ще разпитате щастливите родители. Израждащия доктор. Естествено, ще направите снимки. Репортажът ще влезе в юбилейния брой. Хонорарът (знам, че това не ви е безразлично) ще е двоен.
­ Оттук трябваше да започнете.
­ Меркантилността е една от вашите неприятни черти ­ каза Туронок.
­ Имам дългове ­ казах, ­ издръжка...
­ Много пиете.
­ И това се случва.
­ Накратко. Общият смисъл е такъв. Ражда се щастлив човек. Бих казал дори ­ човек, обречен да бъде щастлив!
Това глупаво изречение толкова се хареса на редактора, че го изкряска два пъти.
­ Човек, обречен да бъде щастлив! Според мен не е зле. Дали да го пробваме като заглавие? “Човек, обречен да бъде щастлив”...
­ По-нататък ще видим ­ казах.
­ И запомнете ­ Туронок стана, привършвайки разговора, ­ бебето трябва да бъде печатаемо.
­ Тоест?
­ Тоест пълноценно. Нищо увредено, мрачно. Никакви цезареви сечения. Никакви самотни майки. Пълен комплект родители. Здраво, социално пълноценно момче.
­ Непременно момче ли?
­ Да, момчето е някак си по-символично.
­ Хенрик Францевич, колкото до снимките... Имайте предвид, че новородените не са кой знае колко...
­ Изберете най-хубавото. Изчакайте, имаме време.
­ Ще се наложи да изчакаме поне четири месеца. Преди това едва ли ще прилича на човек. А на някои и петдесет години не им стигат...
­ Слушайте ­ разсърди се Туронок, ­ не се занимавайте с демагогия! Дадена ви е задача. Материалът трябва да е готов до сряда. Вие сте професионален журналист... Защо си губим времето?...
Наистина, помислих си, защо?...

Слязох в бара, поръчах си джин. Видях недотам трезвия фотокореспондент Жбанков. Махнах му с ръка. Той се премести при мен с водна чаша водка. Отчупи си половината от моя сандвич.
­ Защо не си вървиш вкъщи ­ казах, ­ в кантората е пълно с началници...
Жбанков обърна чашата и рече:
­ Аз, разбираш ли, истински се изложих. Видя ли снимката ми за очерка на Федя?
­ Не чета вестници.
­ Излезе един очерк на Федя в “Младежкия”. По-точно, скица. “Трима срещу бурята”. За водолазите. Как търсят, разбираш ли, потънал ценен товар. Пък и буря се задава. И на, моята снимка. Двама души седят на греда. И от водата стърчи маркуч. Тоест техният ортак тараши дъното. Аз, естествено, ги заснех, прибрах апарата и забравих за тази работа. Отбивам се оня ден в пристанището, хората ми се смеят. Какво става, разбираш ли? Изяснява се следната история. Имат там един началник на помощен цех ­ Мироненко. Излиза той веднъж от стола, запалва цигара на трети пристан. Едно, друго. Хвърля цигарата. Изхрачва се, прощавай за израза. И си изплюва ченето. Изкуствено, разбира се. А в него има злато за осемстотин бона и кусур. Тича той при водолазите. “Момчета, помогнете!” Те тутакси се навиват: “След работа ще го намерим.” ­ “Няма да ви остана длъжен.” ­ “От теб ­ по бутилка на гърло.” ­ “Има си хас...” Свършват те работа, почват да тарашат. В този момент Федка се връща от някаква задача. Вижда, че нещо става. Какво, пита ги, правите? Редове навърта, разбираш ли. А на тях им е някак си неудобно. Еба ти, казват, ценен товар потъна. А Федя си няма представа: “Ти как се казваш? Ти как се казваш?”... Отговарят му, както си е редно. “От какво се интересувате в редките минути на отдих?”... От музика, казват, от живопис... “А защо работите толкова до късно?...” “Буря, казват, се задава, бързаме...” Федя ми се обажда в редакцията. Отивам, снимам, без да вниквам... А главното е, че басейнът е вътрешен, изкуствен. Не може там да има буря...
­ Защо не си вървиш вкъщи ­ казах.
­ Чакай, това дори не е вай-важното. Разказаха ми какво станало накрая. Водолазите намират ченето. Мироненко е щастлив донемайкъде. Замъква ги в кръчмата. Поръчва водка. Пият. Мироненко почва да демонстрира ченето си пред всички. Благодарско, казва, на момчетата, помогнаха ми, намериха го. Орли, казва, първенци, стахановци... На една маса разглеждат ченето, на друга... Портиерът идва да погледне... Тромбонистът от ансамбъла... Сервитьорките клатят глави... А Мироненко пие шеста бутилка с водолазите. Като се сеща, няма го ченето, свили го. Вика: “Върнете ми го, мръсници!” Върви го търси... Тук вече и водолазите няма да помогнат...

­ Добре ­ казах, ­ трябва да тръгвам...
Не ми се ходеше в родилния дом. Болничната атмосфера ми действа потискащо. Да вземем само фикусите...
Отбих се в отдела на Марина. Чух:
­ А, ти ли си... Извинявай, много съм заета.
­ Нещо случило ли се е?
­ Какво да се случи? Работа...
­ Сега пък каква работа?
­ Юбилеят и други такива. Ние сме прости хора, не пишем романи...
­ Защо злобееш?
­ А на какво да се радвам? Ти все някъде изчезваш. Ту безумна любов, ту цяла седмица скиториш...
­ Какво значи ­ скиториш?! Бях в командировка в Сааремаа. В хотела ме изпохапаха дървеници...
­ Не са дървеници ­ подозрително примижа Марина, ­ жени са. Отвратителни, мръсни курви. И какво толкова ти се лепят? Вечно си без пари, вечно си махмурлия... Чудно ми е как още не си се заразил...
­ С какво може да ме зарази една дървеница?
­ Поне недей да лъжеш! Коя е онази рижава, върлинеста фръцла? Сутринта те видях от автобуса...
­ Не е рижава, върлинеста фръцла. Това е поетът метафизик Владимир Ерл. Прическата му е такава...
Изведнъж разбрах, че тя сега ще се разплаче. А Марина плачеше отчаяно, горчиво, пропищявайки, без да се жали. Като актриса след спектакъл...
­ Моля ти се, успокой се. Всичко ще е наред. Всички знаят, че съм привързан към теб...
Марина извади мъничка розова кърпичка, изтри си очите. Заговори по-спокойно:
­ Можеш ли да бъдеш сериозен?
­ Разбира се.
­ Не съм сигурна. Ти си абсолютно безотговорен... Като чучулига... Нямаш адрес, нямаш имот, нямаш цел... Нямаш дълбоки привързаности. Аз съм само случайна точка в пространството. А вече гоня четирийсетте. И по някакъв начин трябва да си подредя живота.
­ И аз гоня четирийсетте. По-точно ­ прехвърлил съм трийсетте. И не разбирам какво значи да си подредиш живота... Искаш да се омъжиш? Какво ще се промени? Какво ще ти даде този идиотски печат? Това конско клеймо... Тук съм, докато ми е добре. Като ми омръзне, ще си отида. И така ще бъде винаги...
­ Аз не смятам да се омъжвам. Пък и какъв годеник си ти! Просто искам да имам дете. Иначе ще стане късно...
­ Ами раждай. Но помни какво го чака.
­ Ти вечно сгъстяваш боите. Милиони хора честно живеят и работят. И после, как ще родя сама?
­ Защо сама? Аз ще... съдействам. Колкото до материалната страна на нещата, ти печелиш три пъти повече от мен. Тоест на практика не зависиш от мен...
­ За друго говорех...
Телефонът иззвъня. Марина вдигна слушалката:
­ Да? Ами прекрасно... Той тъкмо...
Аз размахах ръце. Тя кимна с разбиране:
­ Казах, че тъкмо мина оттук... Виж, това не знам. Сигурно пие някъде.
Ама и проклетница, рекох си.
­ Търси те Цехановски. Иска да ти върне борча.
­ Какво ли му е станало?
­ Взел е пари за книгата си.
­ “Керванът отива на небето”?
­ Защо “керванът”? Книгата се казва “Продължението следва”.
­ Все тая. Добре ­ казах, ­ трябва да тръгвам.
­ Къде ще ходиш? Ако не е тайна...
­ В родилния дом, представи си...

Огледах бюрата, затрупани с вестници. Усетих мириса на цигарен дим и лепило. Обзе ме такава остра скука и горчивина, че дори болничната атмосфера вече не ме плашеше.

Навън осъзнах, че преди секунда Марина изкряска: “Махай се, жалко пиянде!”

Взех автобус до улица “Карл Маркс”. В автобуса неочаквано задрямах. След минута се събудих с главоболие. Мярнах се в огледалото, докато пресичах фоайето на родилния дом, и се извърнах...

Срещу мен вървеше жена с бяла престилка.
­ Забранено е влизането на външни лица.
­ А на отвъдни ­ попитах ­ позволено ли е?

Медицинската сестра замря от недоумение. Наврях є журналистическата си карта. Качих се на втория етаж. На стълбищната площадка пушеха жени с безформени престилки.
­ Къде да намеря главния лекар?
­ По-нагоре, срещу асансьора.
Щом е срещу асансьора, значи човекът е скромен. Срещу асансьора е шумно, тряскат се врати...
Влязох. Естонец на около шейсет години правеше гимнастика до отворения прозорец.
Отведнъж и без грешка различавам естонците. Няма нищо предизвикателно и развлечено във вида им. Задължително са с вратовръзка и ръб на панталоните. Оскъдно очертана брадичка и спокоен израз на очите. Пък и кой руснак ще ти прави гимнастика сам-самин...
Показах си картата.
­ Доктор Михкел Тепе. Сядайте. Какво мога да направя за вас?
Съобщих му за какво става дума. Докторът не се учуди. Въобще, каквото и да подхване пресата, редовият читател трудно ще се учуди. Свикнал е с всичко...
­ Мисля, че това не е проблем ­ рече Тепе. ­ Клиниката е огромна.
­ За всяко новородено ли ви съобщават?
­ Мога да им наредя.
Взе телефона. Каза нещо на естонски. После се обърна към мен:
­ Интересува ли ви самото раждане?
­ Пази Боже! Само ще запиша данните, ще хвърля един поглед на детето и ще говоря с бащата.
Докторът пак се обади. Пак каза нещо на естонски.
­ Една жена ражда. Ще им позвъня след няколко минути. Надявам се всичко да мине добре. Майката е здрава... Такава една пищна блондинка ­ отвлече се докторът.
­ А вие ­ казах ­ женен ли сте?
­ Разбира се.
­ Деца имате ли?
­ Един син.
­ Мислил ли сте за това какво го чака?
­ Какво има да мисля? Знам прекрасно какво го чака. Чака го затвор със строг режим. Говорих с адвоката му. Вече го накараха да се подпише, че няма да напуска града...
Тепе говореше спокойно и просто. Сякаш ставаше дума за обикновено положително явление.
Шепнейки, попитах доверително и конспиративно:
­ Делото на Солдатов?
­ Какво? ­ не разбра докторът.
­ Деец от естонското възраждане ли е вашият син?
­ Моят син ­ отсече Тепе ­ е спекулант и пияница. И аз мога да бъда относително спокоен за него само когато е в затвора...
Помълчахме.
­ Навремето работех като фелдшер на островите. После се сражавах в естонския корпус. Издигнах се до висок пост. Не знам как стана така. Майка му и аз сме положителни хора, а синът ни ­ отрицателен...
­ Няма да е зле да изслушаме и него.
­ Не се трае да го слушаш. Казвам му: “Юра, защо ме презираш? Постигнах всичко с упорит труд. Животът ми не беше лесен. Сега съм на висок пост. Как мислиш, защо мен, скромния фелдшер, ме направиха главен лекар?...” А той ми отговаря: “Защото всичките ти умни колеги бяха разстреляни...” Сякаш аз съм ги разстрелял...
Телефонът иззвъня.
­ Аз съм ­ каза Тепе. ­ Чудесно.
После мина на естонски. Ставаше дума за сантиметри и килограми.
­ Ето на ­ каза той, ­ роди жената от девета стая. Четири и двеста и петдесет и осем сантиметра. Искате ли да го видите?
­ Не е задължително. Всички бебета са еднакви...
­ Майката се казва Окас. Хилия Окас. Родена през хиляда деветстотин четирийсет и шеста година. Нормировачка от “Пунане рет”. Бащата е Магабча...
­ Какво значи ­ Магабча?
­ Така се казва. Той е от Етиопия. Учи в морското училище.
­ Черен ли е?
­ Аз бих казал, че е шоколадов.
­ Знаете ли ­ казах, ­ това е любопитно. Очертава се интернационализъм. Дружба между народите... Те женени ли са?
­ Разбира се. Той є праща бележки всеки ден. И се подписва: “Твоето соево бонбонче.”
­ Ще ми позволите ли да се обадя по телефона?
­ Моля, заповядайте.
Позвъних в редакцията. Извикаха Туронок.
­ Слушам ви... Туронок.
­ Хенрик Францевич, току-що се роди момче.
­ За какво става дума? Кой се обажда?
­ Довлатов. От родилния дом. Вие ми поръчахте...
­ А, помня, помня.
­ Та така, роди се момче. Голямо, здраво... Петдесет и осем сантиметра. Тежи четири и двеста... Баща му е етиопец.
Възникна тягостна пауза.
­ Не ви разбрах ­ каза Туронок.
­ Етиопец е ­ казах, ­ от Етиопия... Тук учи... Марксист ­ добавих, кой знае защо.
­ Пиян ли сте? ­ рязко попита Туронок.
­ Откъде накъде?! Та аз работя по задачата.
­ Работите... Това кога ли ви е спирало?! Кой през декември се изповръща върху районния партиен актив?...
­ Хенрик Францевич, не ми е удобно да говоря дълго по този телефон... Току-що се роди момче. Баща му е дружески нам етиопец.
­ Искате да кажете, че е черен?
­ Шоколадов.
­ Тоест негър.
­ Естествено.
­ Кое му е естественото?
­ Етиопецът според вас не е ли човек?
­ Довлатов ­ с преливащ от мъка глас произнесе Туронок, ­ Довлатов, ще ви уволня... За опит да дискредитирате всичко най-хубаво... Оставете на мира вашия посран етиопец! Дочакайте нормално ­ чувате ли ме? ­ нормално човешко дете!...
­ Добре, де ­ казах, ­ исках само да попитам...
Телефонът даде “свободно”. Тепе ме погледна със съчувствие.
­ Не става ­ казах.
­ Веднага ми се появиха съмнения, но ги премълчах.
­ Както и да е...
­ Искате ли кафе?
Той извади от шкафа кафяв буркан. Телефонът пак иззвъня. Тепе дълго говори на естонски. Изглежда, ставаше дума за неща, които не ме засягаха. Изчаках края на разговора и неочаквано попитах:

­ Може ли да подремна зад вашия параван?
­ Разбира се ­ не се учуди Тепе. ­ Искате ли да използвате моя шлифер?
­ Ще мина и без него.
Събух си обувките и легнах. Трябваше да се съсредоточа. Иначе очертанията на действителността почваха безнадеждно да се размиват. Изведнъж видях себе си ­ отдалече, объркан и нелеп. Кой съм аз? Защо съм тук? Защо лежа зад паравана в очакване на Бог знае какво? И колко глупаво се подреди животът ми!...
Когато се събудих, Тепе беше надвесен над мен.
­ Извинявайте, че ви обезпокоих... Една ваша позната току-що роди.
“Марина!” ­ помислих си с лек ужас. (Всички знаят, че е възможно да изпиташ ужас само в едва доловима степен.) После, като прогоних безумната мисъл, попитах:
­ Тоест как така ­ моя позната?
­ Журналистка от младежкия вестник, Румянцева.
­ А, Лена, жената на Боря Щейн. Вярно, че от май не съм я мяркал...
­ Роди преди пет минути.
­ Това е любопитно. Редакторът ще бъде щастлив. Бащата на детето е известен талински поет. Майката е журналистка. И двамата са партийци. Щейн ще напише балада по този случай...
­ Много се радвам заради вас.

Обадих се на Щейн.
­ Здрасти ­ казах, ­ поздравявам те.
­ Рано е още. Ще има отговор в сряда.
­ Какъв отговор?
­ Дали ще замина за Швеция, или няма да замина. Нямал съм, казват, опит от пътуване в капиталистически страни. Откъде да го взема този опит, щом не ме пускат?... Ти ходил ли си в капиталистически страни?
­ Не. Мен и в социалистическа страна не ме пуснаха. Бях подал документи за България...
­ А аз съм бил дори в Югославия. Югославия е почти капиталистическа...
­ Обаждам ти се от болницата. Роди ти се син.
­ Мамка му! ­ възкликна Щейн. ­ Мамка му!...
Тепе ми подаде лист с драскулки.
­ Ръст ­ казах ­ петдесет и шест, тежи три и деветстотин. Лена се чувства нормално.
­ Мамка му! ­ не мирясваше Щейн, ­ сега ще дойда. Ще взема такси.
Сега трябваше да повикам фотограф.
­ Обадете се, обадете се ­ каза Тепе.
Обадих се на Жбанков. Слушалката взе Лера.
­ Михаил Владимирович е болен ­ каза тя.
­ Да не е пиян? ­ попитах.
­ Като свиня. Ти ли го напи?
­ Нищо подобно. И въобще аз работя в момента.
­ А, извинявай.
Обадих се на Малкиел.
­ Идвай, ще заснемеш едно дете за юбилейния брой. На Щейн му се роди син. Хонорарът впрочем е двоен...
­ Искаш да пишеш за това дете ли?
­ Защо не?
­ Защото Щейн е евреин. Всеки евреин трябва да се съгласува. Ти си фантастично наивен, Серж.
­ Нали писах за Каплан, без да го съгласувам.
­ Ти ще се сетиш и за Гликман. Каплан е член на бюрото на областния комитет. За него са писали поне двеста пъти. Няма какво да сравняваш Каплан с Щейн...
­ Не ги сравнявам. Щейн е много по-симпатичен.
­ Толкова по-зле за него.
­ Ясно. Благодаря ти, че ме предупреди.
На Тепе казах:
­ Излезе, че и Щейн не става.
­ И аз се съмнявах.
­ А кой ме събуди, пита се?
­ Аз ви събудих. Но се съмнявах.
­ Какво да правя?
­ Скоро ще роди още една жена. А може да е родила вече. Сега ще се обадя.
­ Аз ще изляза, ще се поразходя.

В унилата болнична градинка се разхождаха котки. Рязко скърцаха оголените черни тополи. Кльощав, прегърбен младеж буташе, тракайки, количка с бака. Със синята си, избеляла от пране престилка приличаше на бабичка.
Иззад ъгъла се показа Щейн.
­ Е, поздравявам те.
­ Благодаря ти, бате, благодаря ти. Току-що предадох пратка за Лена... Чувствам се някак необикновено! Трябва да се почерпим по този случай.
“Ще се почерпя ­ рекох си ­ с теб... Още по-криво да ми стане.”
Не ми се щеше да го огорчавам. Не му казах, че детето му е бракувано. Но Щейн вече беше наясно с нещата.
­ Юбилеен материал ли правиш?
­ Опитвам се.
­ Искаш да ни прославиш?
­ Виж сега ­ казах му, ­ тук е необходимо работническо-селско семейство. А вие сте интелигенти...
­ Жалко. А аз дори написах едно стихотворение в таксито. Финалът е такъв:
По фабрики и по забои,
далеч в космическата прах ­
четиристотин хиляди герои!
И моят първороден син ­ сред тях!

Аз казах:

­ Какъв първороден син? Имаш голяма дъщеря.

­ От първия брак.

­ Е ­ казах, ­ тогава става.

Щейн се позамисли и изведнъж рече:

­ Значи антисемитизмът все пак съществува?

­ Така изглежда.

­ Как е могло това да се появи у нас? В нашата страна, където би трябвало...

Прекъснах го:

­ В страната, където главният мъртвец още не е погребан... Самото име на която е лъжливо...

­ Според теб всичко е лъжа!

­ Лъжата е в моята журналистика и в твоите скапани стихчета! Кога си чувал за естонец в космоса?

­ Но това е метафора.

­ Метафора... Лъжата има десетки такива нелегални прякори!

­ Човек ще си помисли, че само ти си честен. А кой написа цяла повест за БАМ? Кой прославяше чекиста Тимофеев?

­ Ще я зарежа аз тази работа. Ще видиш, ще я зарежа...

­ Тогава недей да упрекваш другите.
­ Не се сърди.
­ По дяволите, развали ми настроението... Остани си със здраве.

Тепе ме посрещна на прага.
­ Роди Кузина от шеста стая. Ето ги данните. Тя самата е естонка, шофьор на автокар. Мъжът є е шлосер в корабостроителния завод, руснак, член на КПСС. Детето е в рамките на нормата.

­ Слава Богу, това май става. За всеки случай ще се обадя.

Туронок каза:

­ Ами чудесно. Разберете се с тях да кръстят детето Лембит.

­ Хенрик Францевич ­ примолих му се аз, ­ кой ще вземе да си кръсти детето Лембит! Много е старомодно. Фолклорно е...

­ Така да го кръстят. За тях какво значение има?! Лембит звучи хубаво, мъжествено и символично... Ще стои добре в юбилейния брой.

­ Вие бихте ли кръстили своето дете Бова? Или Микула?

­ Не се занимавайте с демагогия. Дадена ви е задача. Материалът трябва да е готов до сряда. Ако откажат да кръстят детето Лембит, обещайте им пари.

­ Колко?

­ Около двайсет и пет рубли. Ще изпратя фотограф. Как е фамилното име на новороденото?

­ Кузин. Шеста стая.

­ Лембит Кузин. Звучи прекрасно. Действайте.

Попитах Тепе:

­ Къде да намеря бащата?

­ Ей го. Седи на полянката под прозорците.

Слязох долу.

­ Ало ­ казах, ­ вие ли сте Кузин?

­ Кузин съм, Кузин ­ каза той, ­ ама каква е файдата?

Другарят Кузин, изглежда, беше настроен философски.

­ Позволете ми ­ казах ­ да ви поздравя. Вашето дете се оказа 400 000-ният жител на нашия град. Аз съм от редакцията. Искам да пиша за вашето семейство.

­ Какво има да пишете?

­ Ами, за живота ви...

­ Ами какво, добре живеем... Работим както трябва... Разширяваме си кръгозора... Имаме авторитет...

­ Да отидем някъде, да поговорим.

­ В смисъл да се почерпим ли? ­ оживи се Кузин.

Той беше висок човек с гранитна брадичка и с детски невинни мигли. Чевръсто се изправи, изтупа коленете си.

Отидохме в “Космос”, седнахме до прозореца. Залата още не беше препълнена.

­ Парите ми са осем рубли ­ каза Кузин, ­ плюс една бутилка чиста отрова.

Извади от чантата си бутилка кубински ром. Замаскира я с пердето на прозореца.

­ Да вземем ли за пунт триста грама?

­ И бира ­ казах, ­ ако е студена...

Поръчахме триста грама водка, две салати и по едно кюфте.

­ Резенчета пушено ще желаете ли? ­ попита сервитьорът.

­ Пътувай! ­ реагира Кузин.

Залата беше почти празна. На подиума се бяха разположили четирима музиканти. Роял, китара, контрабас и ударни. Дъбовите пюпитри бяха украсени с тенекиени лири.

Китаристът крадешком избърса обувките си с носна кърпа. После застана пред микрофона и обяви:

­ По желание на нашите приятели, които се върнаха от курортната местност Азалема...

Направи многозначителна пауза.

­ Ще изпълним лиричната песен “Ситен дъжд по мутрата ми сипе!...”

Разнесе се невъобразим грохот, подсилен от високоговорителите. Музикантите хорово изкряскаха нещо.

­ Знаеш ли какво е Азалема? ­ развесели се Кузин. ­ Най-голямото лагерно селище в Естония. ИТК, етапен пункт, БУР... Айде, наздраве!

Той вдигна чашата си.

­ За теб! За твоя син!

­ За срещата ни! И нека да не е последна...

Две двойки отнесено танцуваха между масите. Келнерите с черно-белите си униформи приличаха на пингвини.

­ Ще повторим ли?

Пак пихме.

Кузин замези набързо и почна:

­ То нашето какво беше ­ направо театър. Аз работех в кораборемонтния, живеех сам. И на, запознавам се с една, и тя сама. Не казвам, че плашило някакво беше, ама една такава ­ умислена... Почна да се отбива, в смисъл да поизпере, да поизглади... Събрахме се на Великден... Лъжа, на Покров Богородичен... Иначе след работа ­ вакуум... Докога само ще се наливам?... Живяхме горе-долу година... Какво є стана, та забременя, направо не разбирам... Лежи обикновено като риба. Аз є казвам: “Да не заспа случайно?” ­ “Не ­ казва, ­ всичко чувам.” ­ “Не си ­ казвам ­ особено пламенна.” А тя: “Май лампата в кухнята свети...” ­ “Защо така мислиш?” ­ “На, чуй електромерът как работи...” ­ “От него ­ казвам ­ да беше взела пример...” Ей така живяхме близо година...

Кузин извади иззад пердето бутилката ром, наведе я подканящо. Пак пийнахме.

Китаристът оправи сакото си и възкликна:

­ По желание на Толик Б., който седи до вратата, ще изпълним...

Пауза. След което ­ с още повече чувство:

­ Ще изпълним лиричната песен “С каква отрова си ме напоила?”...

­ А ти женен ли си? ­ заинтересува се Кузин.

­ Бях женен.

­ А сега?

­ Сега май не съм.

­ Деца имаш ли?

­ Имам.

­ Много ли?

­ Много... Дъщеря.

­ Може пък всичко да се нареди.

­ Едва ли...

­ Жал ми е за децата. Децата не са виновни... Лично аз ги наричам “цветя на живота”... Дали да не пийнем?

­ Хайде.

­ С бира...

­ Естествено...

Знаех, че още три чаши ­ и край на работата. В този смисъл най-добре е да пиеш сутрин. Пиеш ­ и целият ти ден свободен...

­ Знаеш ли какво ­ казах, ­ кръсти сина си Лембит.

­ Защо пък Лембит? ­ учуди се Кузин. ­ Ние искаме да е Володя. Какво е това ­ Лембит?

­ Лембит е име.

­ А Володя не е ли име?

­ Лембит е от фолклора.

­ Какво значи фолклор?

­ Народно творчество.

­ Какво общо има тук народното творчество?! Лично аз искам да кръстя сина си Володя... И това е проблем ­ как да го кръстиш посеркото. На, мен ме кръстиха Гриша, и какво излезе? Какъв станах? Пияндур... Направо така да ме бяха кръстили ­ Пияндур... Ще пием ли?

Пихме, вече без да замезваме.

­ Ще го кръстя Володя ­ разглаголства се Кузин, ­ а ще излезе бандит. Много неща, разбира се, зависят от възпитанието...

­ Виж какво ­ казах, ­ кръсти го Лембит временно. Нашият редактор обеща да даде мангизи за това. А след един месец, като отидете да го регистрирате, ще го прекръстиш...

­ Колко ще даде? ­ заинтересува се Кузин.

­ Двайсет и пет рубли.

­ Две по половин литър и мезе. Ако се пие в кръчма...

­ Като минимум. Чакай, ще му позвъня...

Слязох до автомата. Обадих се в кантората. Редакторът се оказа там.

­ Хенрик Францевич! Всичко е окей! Таткото е руснак, майката ­ естонка. И двамата са от корабостроителницата...

­ Гласът ви е странен ­ произнесе Туронок.

­ Заради телефона... Хенрик Францевич, бързо пратете Хуберт с парите.

­ Сега пък какви пари?

­ В качеството на стимул. За да кръстят детето Лембит... Бащата е съгласен срещу двайсет и пет рубли. Иначе, казва, ще го кръстя Адолф...

­ Довлатов, вие сте пиян! ­ каза Туронок.

­ Нищо подобно.

­ А, добре, ще видим. Материалът трябва да е готов до сряда. Хуберт ще тръгне след пет минути. Чакайте го на площада пред кметството. Той ще ви предаде ключа...

­ Ключа?

­ Да. Символичния ключ. Ключа на щастието. Ще го връчите на бащата... В подходяща обстановка... Ключът струва три и осемдесет. Ще удържа тази сума от двайсет и петте рубли.

­ Не е честно ­ казах аз.

Редакторът затвори телефона.

Качих се горе. Кузин дремеше, положил глава на покривката. Изпод бузата му стърчеше накриво панерчето с хляба.

Хванах Кузин за рамото.

­ Ало ­ казах, ­ събуди се! Чака ни Хуберт...

­ Какво?! ­ стресна се той. ­ Хуберт? А ти каза ­ Лембит.

­ Лембит ­ това е друго. Лембит е синът ти. Временно...

­ Да, роди ми се син.

­ Той се казва Лембит.

­ Първо Лембит, а после Володя.

­ А Хуберт ще ни донесе парите.

­ Имам пари ­ каза Кузин. ­ Осем рубли.

­ Трябва да платим сметката. Къде е келнерът?

­ Ало! Резенче, къде си? ­ развика се Кузин.

Появи се келнерът, присвил унило устни.

­ Счупена е една чиния ­ заяви той.

­ Аха ­ каза Кузин, ­ треснах си мутрата в масата ­ буф!

Притеснено извади от вътрешния си джоб парчетата.

­ И в тоалетната е пикано встрани ­ добави келнерът, ­ трябва повече да внимавате...

­ Изчезвай ­ неочаквано се разсърди Кузин, ­ чу ли? Да не ти лъсна голата тиква!

­ По време на работа ­ не те съветвам. Може и да те осъдят.

Тикнах парите на келнера.

­ Извинявайте ­ казах, ­ на моя приятел му се роди син. Затова се вълнува.

­ Почерпили сте се, но пък се дръжте културно ­ отстъпи келнерът.

Платихме и излязохме на дъжда. Колата на Хуберт беше край кметството. Той свирна и отвори вратата. Влязохме вътре.

­ Ето ги парите ­ каза Хуберт, ­ редакторът се тревожи, че ще се запиеш...

В тъмното взех от него хартийките и дребните...

Хуберт ми подаде тежка кутия.

­ А това какво е?

­ “Псковски сувенир”.

Отворих кутията. В нея имаше никелиран ключ колкото малка балалайка.

­ А ­ казах, ­ ключът на щастието!

Отворих вратата и го изхвърлих в едно боклукчийско кошче. После казах на Хуберт:

­ Ела да се почерпим.

­ Шофьор съм.

­ Остави колата и да вървим.

­ Трябва да карам редактора вкъщи.

­ Сам ще си отиде, тлъстият му шопар...

­ Разбираш ли, те ми обещаха апартамент. Ако не беше апартаментът...

­ Ела да живееш при мен ­ каза Кузин, ­ а женката ще я пратя на село. В Псковщина, в Усохи. Там не са виждали маргарин от лятото...

­ Трябва да тръгвам, момчета ­ каза Хуберт.

Пак излязохме на дъжда. Прозорците на ресторант “Астория” подканящо сияеха. Фенерът изтръгваше от тъмнината разноцветна локва до вратата...

Струва ли си да разказвам подробно какво стана нататък? Как моят спътник се качи на естрадата и се развика: “Продадоха Русия!...” А после така удари портиера, че фуражката му се изтърколи до склада... И как после ни прибраха в милицията... И как ни пуснаха благодарение на моята карта... И как си загубих тефтера с бележките... А после и самия Кузин...

Събудих се при Марина посред нощ. Блед сумрак заливаше стаята. Непоносимо екливо тиктакаше будилникът. Миришеше на амонячен спирт и мокри дрехи.

Докоснах подпухващата драскотина на слепоочието си.

Марина седеше до мен, тъжна и малко посърнала. Галеше ме ласкаво по косата. Галеше ме и повтаряше:

­ Горкото момче... Горкото момче... Горкото момче...

С кого говори, помислих си, с кого?...

(“Съветска Естония”, ноември 1975 г.)

търсене

към главната страница