|
Евгений
Рейн:
“Всичко е
от лукавия”
Наскоро
четох в бележките на един актьор, че имало хора на първата част
от живота и хора на втората му част. Разбираш за какво става дума,
нали? Ти към коя категория би отнесъл себе си?
Не мога
да отговоря на този въпрос еднозначно. Все пак първата част от човешкия
живот е младостта времето на опознаването, когато в душата се
наслагват главните впечатления. Аз по-скоро съм човек на втората
част от живота, защото съм от хората, които не са се развивали твърде
бързо… Макар че всъщност не е точно така. На младини бях от бързоразвиващите
се и вече бях успял много да направя, много да прочета, да избера
категорично жизнения си път. Но най-важните неща при мен започнаха
да се сбъдват през втората част от живота ми. При това става
дума не само за издадените ми книги, а и в по-широк смисъл за
душевния опит, който започна да дава плодовете си някъде след четирийсетата
ми година. Така че, ако трябва да отговоря на тоя въпрос, аз съм
човек на втората част от живота.
В
твоята “първа част” има някаква тайна. Днес, когато ти и хората
от твоето обкръжение станахте заклети мемоаристи (навлязохте, така
да се каже, в съответната възраст и в съответния жанр), в текстовете
ви често се споменава юношеската ти поема “Рембо”. При което самият
текст на поемата или поне цитати
от нея никъде и никога не съм срещала. Да не би това да е някаква
ваша обща мистификация?
Не. Когато
бях седемнайсет-осемнайсет годишен, открих за себе си френската
поезия от края на ХХ век, като започнем с Бодлер и Верлен. Но най-силно
впечатление ми направи поезията на Артюр Рембо и изобщо животът
му. Беше ми попаднала книгата “Животът и приключенията на Артюр
Рембо”, преведена на руски. Дори на сцената на Културния дом се
проведе вечер, посветена на френската култура, където аз се превъплътих
в Рембо. (Приличам на него, нали?)
Да.
Сигурно. А на колко години беше тогава?
На двайсетина.
Рецитирах знаменитото му стихотворение “Париж се заселва отново”
в превод на Багрицки и Щейнберг. Дори самият се опитвах да превеждам
Рембо. Имах един приятел, вече покойник широко известният в Ленинград
белетрист Рид Грачов, който знаеше перфектно френски и превеждаше
проза. Та той ми правеше подстрочници на Рембо, а пък аз вече работех
върху поетическия превод на “Гарвани”, “Спящият в долината”, “Пияният
кораб”… Деветнайсетинагодишен (помня, че тогава бях в Крим) започнах
да пиша поемата “Артюр Рембо”. Не бешe голяма около триста стиха.
Сигурно е някъде из книжата ми в нейния белови вариант. Тогава
тя, кой знае защо, стана твърде популярна. Спомням си, когато в
Ленинград за Деня на поезията пристигнаха Антоколски, Слуцки и как
по време на тяхната среща с читатели в Дома на книгата аз поисках
думата, покатерих се върху щанда и изрецитирах края на поемата си.
Антоколски много се зарадва, нали той самият дотогава беше превеждал
Рембо.
И
къде е в края на краищата тази твоя поема? Кажи ми поне в каква
стъпка е написана?
Мога да
ти прочета края є:
Той ще се
върне пак в Марсилия, но ще е късно.
Без пукнат
франк, болнав и трескав, бос.
Векът и словото
ще го разкъсат.
Медта с оловото
ще се превърнат в бронз.
Все още бегло
той ще е прелистен,
все още
неразчетен, непризнат.
Ще го реват
гърлата футуристки
възторжено
цитат подир цитат.
Той над съдбата
на стиха ще се възправи,
ще рукне
като дъжд над покривите, над света,
ръждив покрай
олуците, с контур неравен
цветът
на гениалността по избелелите листа.
…И значи
през 72-ра ме извикаха в КГБ. Формално по два повода: първият
беше криминален във връзка с делото на букинистите, вторият
заради алманаха “Синтаксис”. Разпитваха ме продължително, но нито
са ме били, нито измъчвали. Някакъв полковник. А после, когато всичко
приключи и аз вече се канех да си тръгна, той каза: “Един момент.”
Отвори сейфа си и извади оттам огромна купчина листове. Това бяха
мои стихове, включително и няколко екземпляра от поемата “Рембо”.
Накара ме да подпиша всеки лист, за да не мога после да се отричам
от тях. Така че тая поема се пази в надеждните недра на КГБ.
Наскоро
ти написа стихотворението “Обикнах аз НКВД / със обич късна и взаимна...”,
около което се развихриха разгорещени спорове дали това е язвителна
ирония във връзка с новите повеи на нашата вътрешна политика или
обяснение в любов към новата власт. Внеси яснота.
Разбира
се, че в него има иронична нота, но има и нещо носталгично…
Какво,
да не би да те е налегнала носталгия по времето, когато те е привиквал
и разпитвал оня полковник?
Не точно.
Но някаква носталгия по отминалото време все пак изпитвам. Един
френски поет, с когото се срещнах в Гренобъл, ми казваше: “У вас
поне КГБ се интересува от поезия, а пък у нас във Франция никой
не дава и пет пари за някакви си там стихчета.” И че дори се налага
да криеш, че пишеш стихове, тъй като това ти създава лоша репутация…
Току-що
излезе първият том на Кржижановски един очарователен, полузабравен
прозаик, когото ти също обичаш; той е разделял творците на ОНОВАВТОВИСТИ
И ТОВАВОНОВИСТИ (тоест на превръщащи на това в онова, на отвъдното
в земно, и обратното). Ти самият какъв си?
В тези
категории условно могат да бъдат вписани и символизмът, и акмеизмът.
Навремето придоби известност статията на Жирмунски “Преодолелите
символизма”. А моето поколение, моята група би могла да се определи
като “Преодолелите акмеизма”. Историята доказа, че ония измежду
поетите, които на младини се обявяваха срещу
символизма, на по-късни години се върнаха към него. Защото символизмът
е иманентен на поезията той като цяло е свързан с нея. И когато
акмеизмът изпълни своята мисия, когато всеки акмеист пое по свой
собствен път, някои се върнаха към символизма. Да вземем “Поема
без герой” на Ахматова какво е това? Ами че то си е чиста проба
символистично произведение… Що се отнася до мен и до скромния ми
път, струва ми се, че съм вървял, макар и по странична пътечка,
но успоредно на този път. На млади години (след най-ранното си юношество)
бях изпаднал в крайна предметност, бях станал изключително поет
на предметния свят. Както е казал Ходасевич: “И всеки
стих облякъл в проза…”
Та и аз се опитах да “обличам всичко в проза”, но по-често не се
получаваше. И вече доста по-късно, когато прехвърлих четирийсетте,
разбрах, че тази предметност е като глина, полепнала по ботушите,
че тя ме тегли надолу, към ниското. А в ниското на поезията не можеш
да направиш кой знае какво. Необходим е въздушен простор, “въздушни
пътища”, както казваше Пастернак*…
Сега съм
на шейсет и шест и пътят ми вече е осъществен (неизвървян докрай,
но осъществен). Мисля, че истината е някъде по средата. Не мога
да съм като някакъв слязъл от небето серафим, какъвто е Блок, да
речем, най-близко ми е онова, което правеше Ахматова, с ония нейни
толкова тайнствени знаци на предметния свят, които сякаш си имаха
аналог в небесния свят. Когато Ахматова пише, че бакърът на умивалника
е позеленял като в антична Гърция, да речем, именно подобна предметност,
която не се побира изцяло в предметите, а е отпечатък на образа,
е най-високо поетическо постижение. И все пак от голямо значение
е случаят да ти подари успех. Всичко това можеш да го разбираш рационално
и същевременно да липсва на стиховете ти. Важното е идеята да
се превърне в словесна реалност. А според терминологията на Кржижановски
аз вероятно спадам към втория вид творци ТОВАВОНОВИСТИТЕ.
Кой
е любимият ти съвременен белетрист?
От моите
съвременници ли? Ами ето ти ги! Селинджър. Сол Белоу. Филип Рот
(гениален писател). Аз не обичам и малко съм чел авторите от т.
нар. нова вълна Бютор… Роб Грийе… Натали Сарот… Дори не обичам
особено “Махалото на Фуко” на Умберто Еко, когото мнозина смятат
за венец на постмодернизма… А от съвременните руски белетристи най-много
обичам и смятам за номер едно Искандер. Напоследък прочетох няколко
добри разказа от някой си Роман Сенчин той публикува навсякъде.
Добър писател. Много обичам Битов. Намирам за добри писатели (всеки
по свой начин) Евгений Попов и Валерий Попов. Разбира се, Довлатов.
Но това е друга история, тъй като с Довлатов бяхме най-близки приятели.
Не го смятам за изключителен писател, но за добър, за даровит
да. Бяхме невероятно близки. Живели сме заедно в различни градове
и села. Аз като идиот му разказвах всичко, което съм научил, видял
и чул в живота си, а той го попиваше. Половината от неговите сюжети
са му разказвани от мен!
От
какво се ръководиш при подреждането на стихосбирка и изобщо какво
представлява според теб стихотворната книга?
Според
мен книгата със стихове не е нито полиграфическо, нито търговско
понятие. Това е голям цикъл. Циклите в руската поезия датират отдавна,
още от ХIХ век. Фет, Блок, Вячеслав Иванов, преди всичко Аненски…
Всички те са мислели и писали на цикли, на книги. Аз подредих напълно
сам още първата си книга “Имена на мостове”…
Колко
време є трябваше, за да стигне до читателите?
Тя мина
през много стадии. Занесох ръкописа си в издателството, когато завърших
института, това беше през 1957-а в Ленинград. Приеха го доброжелателно,
тъй като попаднах на Сергей Спаски поет, приятел на Пастернак.
Той се канеше да подпишем
договор. А после замина (тогава имаше такава мода) с параход по
Волга. И в Ярославъл го намерили в каютата мъртъв масивен инфаркт.
На негово място в издателството дойде друг човек. А начело стоеше
един абсолютен
графоман и лакей на Прокофиев Анатолий Чепуров. И той ме излъга.
За книгата ми имаше две положителни рецензии от Шефнер и от Ботвиник.
Според тогавашните правила с два положителни отзива книгата можеше
да бъде издадена. А пък той, Чепуров, ме извика и каза: “Имам разни
съмнения… не се притеснявайте… ще ви издадем… само че си вземете
книгата за поправки…” Взех ръкописа и го занесох отново след половин
година. Пък от издателството вече не искат да го вземат: ние, казват,
сега приемаме само книги на членове на Писателския съюз или на млади
поети, които смятаме за перспективни. А пък вас не ви смятаме за
перспективен. И направо ми
хвърлиха ръкописа в муцуната. После книгата тръгна от ръка на ръка.
В общи линии нещата се развиха така: в Ленинград се опитвах да я
оставя в издателството през 6061-ва, в Москва се преместих през
72-ра, а книгата излезе през 84-та… Десет години отлежава в “Советский
писатель”. За нея имаше не по-малко от десет рецензии, всичките
положителни (и от Антоколски, и от Межиров, и от Шкляревски, и от
Олег Дмитриев), само една беше много отрицателна от Цибин, който
още в първото изречение бе използвал гениална лъжа. Тя започваше
така: “Знаменитият киносценарист Евгений Рейн на стари години е
решил да става лирически поет…” Всичко тук е лъжа от начало и до
край. Аз не съм никакъв киносценарист, започнал съм да пиша стихове
от деветгодишен… Пълна лъжа! Но в редакционното резюме беше цитиран
само и именно Цибин. Върнаха ми ръкописа “за поправки”. И през 79-а
той влезе в предварителните издателски планове. Но през същата година
излезе алманахът “Метропол” и ми върнаха ръкописа по пощата. Колкото
и да е странно, за отпечатването на книгата ми помогна Егор Исаев
(вече съм разказвал това), той нареди стихосбирката да бъде издадена.
Договор, аванс и тя излезе, красиво оформена от Валерий Локшин.
Обичам
книгата ти с миниатюри “Скучно ми е без Довлатов” и по-късните ти
автобиографични бележки. Харесва ми, че ги пишеш с някаква небанализирана
острота, но без каквато и да е злоба. Не разчистваш сметки. Интересно
ми е какво е отношението ти към онези мемоари, в които ти самият
си действащо лице? Лично за теб съществува ли някакво табу в мемоарния
жанр, или смяташ, че всичко е позволено?
Не, разбира
се, че съществуват теми табу. Да се описва например любовта между
трима, както го прави Ема Герщейн, смятам за неуместно. Макар че
и това е интересно. Обичам писмата. Наскоро прехвърлях кореспонденцията
на сестрите Коган Лиля Брик и Елза Триоле. Тази кореспонденция
се е получила твърде “академична”, от хилядите писма те са избрали
около двеста от най-невинните. Подозирам, че сред непредпочетените
са останали писма, които биха ни изненадали.
ХХ
век е извънредно богат на литературни направления символизъм,
акмеизъм, футуризъм, обериути... Споменавам само най-главните. Кое
от тях ти допада най-много (ако питаш мен, долавям у теб по нещо
от всички линии)?
Според
биографичната си канава всички ние (имам предвид нашата компания
Бобишев, пишещият стихове Авербах, Бродски, Найман…) бяхме постакмеисти.
Но мен лично цял живот са ме привличали успоредните или пресичащите
се с акмеизма неща. Винаги много съм обичал Маяковски, ранния. Много
съм обичал ценял препрочитал Хлебников. Доста рано се запознах
с поезията на Хармс и Введенски. В някакъв момент целият неоакмеизъм
ми стана блудкав и скучен. Отесня ми, така да се каже. По странен
начин от цялата наша компания аз се оказах единственият поетически
наследник на Ахматова. Защото Бродски стилистически няма абсолютно
нищо общо с нея той е стопроцентов цветаевец. Спомням си откъде
започна всичко това... Стана пред
очите ми.
През 1963
година празнувахме 7 ноември у един безног ленинградски герой
режисьорът Борис Понизовски. А московчани обичаха около тези празници
по за три дена да отскочат до Питер. Беше пристигнал тъкмо такъв
московчанин (за него не се знае много), Валя Хромов, и беше донесъл
пълна чанта с големи поеми на Цветаева: “Поема за края”, “Поема
за планината”, “Цар-девица”, “Поема за въздуха”, “Ловецът на плъхове”…
Ние седяхме у Понизовски и четяхме всичко това. Бродски измоли от
Понизовски да му даде за два дена грандиозна купчина от Цветаевите
текстове. Това се случи на 7-и, Йосиф взе купчината за 8-и и 9-и,
защото след това Хромов си заминаваше за Москва. Което значи, че
три дена той е чел без прекъсване, денонощно, поемите, които са
връх в творчеството на Цветаева. И тези впечатления са се врязали
толкова силно в съзнанието му, че той до края
си остана цветаевец.
Ами
ти самият?
Що се отнася
до мен, на младини обичах Блок и “съветската поезия” имам предвид
Маяковски, Пастернак, Багрицки, Селвински, Тихонов и дори Луговской,
когото познавах доста добре. Бях книгоман нямаше непосетена от
мен библиотека, битпазар или сметище. С редица книги се бях сдобил
на такива невероятни места (а в Ленинград ги имаше много) като пунктовете
за вторични суровини в мазетата. Хората носеха там книги, грамофонни
плочи. Много книги имаше и в библиотечните фондове пазеха ги там,
но не ги даваха за четене. Аз обаче се споразумях с библиотекарите
на три-четири места да ми ги дадат.
Това бяха книги от 20-те30-те години; ето ги, досега са на полиците
ми. Такива ми ти работи… Огромно впечатление ми направи ранният
Заболоцки “Стълбци”, “Тържеството на земеделието”, “Гаснат знаците
на Зодиака”…
Как
се отнасяш към постмодернистите като цяло?
Свършено
е с тях, горките! Разбрах го преди половин-една година, понеже чета
почти всички списания… Свърши се и с влиянието им, и с пиетета на
критиците към тях. Мейстримът вече се е обърнал по посока на неокласиката,
на неоконсерватизма, на неоакмеизма.
Какво
според теб ще остане от изминалото десетилетие?
Ще остане
споменът за епохата на всеядността, когато всеки един цитат, и приумица,
и трик вършеха работа, минаваха, будеха възхищение… Когато властваха
Кутик, Рубинщейн, Пригов (макар че Пригов е малко по-различен, особен),
Друк, Драгомошченко, много талантливата Елена Шварц (но все пак
критиците преувеличаваха, като пишеха, че е сред най-големите поети
на последното хилядолетие)… Ами Тимур Кибиров? Той не е постмодернист,
той просто направи временното си откритие на носталгична нота. Тимур
е от много пишещите поети, натрупа пет тома съчинения и го преекспонираха
(това е най-високата степен на преекспониране, която съм наблюдавал).
Най-важното е да не се суетиш, да си стоиш на мястото,
пък наоколо нека лобират…
Някога Битов
ми беше казал, че ние все гоним литературата, а той умее да стои
на едно място и литературата сама се оплита в мрежите му. Макар
че и това всичкото е от лукавия... Изобщо “думи, думи, думи…”
както е казал Хамлет.
Разговора
води Татяна
Бек
Превод
Надя Попова
списание
ФАКЕЛ
брой 2-3 2003г.
|
