|
Видосав
Стеванович
СУХОТО
ДЪРВО В МЪРТВАТА ГОРА
Есе
Балканските
полуинтелигенти охотно повтарят, че “историята се пише от личности”.
По този начин се появяват две версии: “нашата история” е правдива,
затова “ние” сме победители. “Тяхната история” е лъжлива, ergo,
те са победени. Предварително се избягват фактите: ако не “ни” удовлетворяват,
значи имат отношение към “тяхната история”. Щом същите тези факти
попаднат в “нашата история”, те веднага стават други, стават по-добри,
с други думи, “наши”. Мярката за отговорност и вина също е предварително
ясна: “ние” не сме виновни и “ние” сме жертви, “те” са виновни и
“те” са убийци. Пред националните историци стои проста задача: трябва
само да потвърдят онова, което е известно на всеки овчар и в най-забутаното
село. Ако някой оспорва тези твърдения, той е “предател” и работи
за “тях” и най-вече за световния заговор (световната конспирация).
Балканските историографии страдат от детска болест от архаични времена.
Стотици академици и хиляди, които се надяват да станат такива, повтарят
едно и също, различни са само имената на победителите и победените,
на виновниците и жертвите. Историк, който се придържа към фактите,
престава да бъде историк; писател, който не повтаря и не подкрепя
националните митове, престава да бъде писател.
След
падането на Милошевич сръбското общество се изправи пред нова дилема:
да изследва своята съвест и своето участие във войните и престъпленията
или още веднъж да потвърди, че за всичко са виновни “другите”. Приемането
на първото решение води до оздравяване, макар и болезнено, второто
консервира болката и ежедневните страдания. В това трудно дело
сръбските елити, както знаем, за кой ли път се нагърбиха с ролята
на защитници на “своя народ” и останалото население. Преживели октомврийския
преврат през 2000 година и присвоили неговите резултати, те, без
да вземат под внимание фактите, започнаха да повтарят старите тезиси:
сръбският народ е жертва, всички останали са насилници и убийци,
престъпленията са извършени основно по отношение на сърбите, виновниците
се намират навсякъде, освен в Белград. Хорът от единомишленици,
трениран при създаването на култа към Милошевич и при отстояването
на “националната програма”, заглуши другите гласове точно така,
както преди някакви си десет години. Критиците на основите на режима
на Милошевич отново са нападнати от всички страни. Към старите обвинения
се прибавят нови…
Войслав
Кощуница създаде “Комисия по помирението и установяването на истината”,
чиито задачи включваха, освен всичко останало, изследване на причините
за разпадането на Югославия, съдбоносната роля на Тито, а също така
неблаговидната роля на другите републики в този процес. Комисията
също трябваше да се заеме с въпросите на лингвистиката и да промени
“ужасяващия имидж, наложен на сърбите”. За членове на комисията
бяха назначени двама-трима пропагандисти на Чосич, десетки не съвсем
компрометирани от сътрудничество с режима националисти от втория
ешелон и няколко независими лица, разбрали за комисията от вестниците.
Професорът по международно право Воин Димитриевич и историкът Латинка
Перович, неспособни да прикриват онова, което трябваше да се разкрие,
веднага подадоха оставка*. В комисията не бяха включени дори черногорци,
да не говорим за представители на други народи. Онези, които се
смятаха за победители, се захванаха с написването на “своята истина”.
Хагският
трибунал съдържа в себе си противоречията на своите учредители:
високи морални принципи, тромавост, бюрократизъм, прагматизъм
но все пак предпазлив и непознаване на онези, с които се занимава.
Притиснат между хуманното си предназначение, от една страна, и мътните
игри на западните администрации от друга, този съд закъснява,
но все пак се придвижва напред. Затворническите килии в Севенин
полека-лека се запълват с обвиняеми във военни престъпления. Полевите
командири, вършили безчинства, се сдобиват със съседи генерали,
кметове на “освободени градове”, началници на местната полиция.
Сред тях е и Момчило Краишник, примитивен фанатик, бивш “съкилийник”
на Караджич. Двамата направиха кариера: излежали присъда за кражба,
те се “издигнаха” до обвинение в геноцид. Към тези престъпници практици
в името на нацията творците на проекта дори и не се споменават
в обвинителните заключения* се присъединява и Биляна Плавшич.
Тя решила да се предаде в ръцете на правосъдието, за да “докаже
пред трибунала своята невинност”. Но Караджич и Младич са на свобода
години след повдигането на обвиненията, войниците от международния
корпус се правят на ударени, когато ги видят, и дори не се опитват
да ги арестуват. Жалейки своите войници, западните администрации
осигуряват свободата на онези, които не жалеха никого освен себе
си…**
Главният
прокурор Карла дел Понте стана пропагандна мишена още по времето,
когато Милошевич беше на власт. Тогавашният министър на правосъдието,
“шешелевец”***, я нарече мръсница в официално писмо, останалите
обиди бяха също почти толкова долнопробни. Правителството не поднесе
извинения. След падането на Милошевич речникът омекна незначително,
но обектът на омразата остана същият. Новите власти вървят по набелязания
път, така както и “независимите” медии. Бурята от нападки се засилва
преди всяко посещение на решителната швейцарка в Белград. “Митологическото
чудовище Дел Понте лети по небето и плаши народа” казва някакъв
“защитник на Косово”, пребиваващ само в Белград. Кощуница дава да
се разбере, че няма да я приеме, ще бъде зает**** . Обаче я
приема, но без усмивка. Президентът не може да бъде дори формално
любезен с враговете на сръбския народ. Срещата продължава един час.
Комюникето е кратко и неясно, но мнозинството изпитва удоволствие
от това, че “нашият Воя трябваше да натрие носа на тази антисръбска
мутра”. “Какво съобщихте на Кощуница?” пита един журналист госпожа
Дел Понте. “Нищо. Това беше негов монолог” отговаря тя. Другите
официални лица са още по-сдържани и по-нелюбезни…
По
това време се формулират условията, които тогавашната американска
администрация поставя пред новите белградски власти. Ако те искат
американски пари и американска помощ в международните институции,
са длъжни, освен постоянната демократизация на страната и нейните
институции и скъсването на връзките с предишния режим, “да започнат
сътрудничество с Хагския трибунал”.
Държавата
по времето на Милошевич служеше за осъществяване на режима на личната
власт, но в не по-малка степен се оказа “полезна” за второстепенни
цели: за подпалването на война, етнически чистки и опити за завладяване
на територии, за да убеди сърбите, че се бори за постигането на
“националния интерес”. Тя също така осъществяваше контрол върху
финансовите потоци, контрабандата и мафията, за да даде възможност
на новата каста да се обогатява, а на своето обкръжение да я контролира.
Загубите, които нанася такъв начин на управление, се провъзгласяваха
от пропагандата за придобивки, а населението, нееднократно ограбвано
и лъгано, биваше убеждавано в това, че живее по-добре от когато
и да било. Падането на Милошевич доведе до разпадане на югосръбската
държава. Или може би невидимото разпадане на тази държава доведе
до падането на Милошевич. Насилствено удържаното единно цяло спонтанно
се превърна в части, слабо свързани помежду си и получили толкова
власт, колкото им се е паднала или колкото са успели да вземат.
Илюзията за съществуването на държава се поддържа от остатъците
от стария режим и от току-що сформираните силови центрове на новата
власт. Нито едните, нито другите дори не се опитват да започнат
създаването на съвременна държава. Затова разликата между консерваторите
и реформаторите се състои само в това, което декларират, и в процентите
вреда, която нанасят…
След
съпроводения от драматични обстоятелства арест на Милошевич неговите
дни в белградския затвор протичат спокойно. Оказа се, че той е добър
затворник, както навремето е бил добър ученик, студент, чиновник
и партиен апаратчик. Обичайното за него послушание към майка му
и жена му сега той демонстрира към своите надзиратели. Любимият
му пазач се нарича Мачак, с него често се разхожда на двора. Началникът
на затвора записва всеки свой разговор с него, после ще напише книга
за това. С другите затворници в Централния затвор, обикновени престъпници,
той не се вижда: повечето от тях са продукт на неговото общество
и са били осъдени, когато той е бил на власт. Спомняйки си легендата
как сръбските военачалници са се хранили от един казан с войниците,
той хвали фасула, който се готви за затворниците. По някакъв начин
той хвали себе си и своето управление. И все пак всеки ден Миряна
му носи домашна храна. Той поисква “Война и мир” на Толстой*. Не
чете вестници, няма телевизор. Адвокатите, партийните другари и
членовете на семейството го посещават, пренебрегвайки правилата
на вътрешния ред. Сред тях е и снаха му Милица, която се връща от
Русия и полицията не я пита къде се крие мъжът є синът на Милошевич
Марко. Милошевич ръководи своята разгромена партия, както и преди
дистанционно.
Милошевич
отхвърли всички възможни обвинения. Той лично написа жалба и я предаде
на адвоката си, а той на свой ред на прокуратурата и обществеността.
В този странен текст, написан с езика на дребния бюрократ, той твърди,
че парите, взети от хазната и прехвърлени на тайни сметки, не ги
е прибрал в джоба си, а ги е използвал за оказване на помощ на сърбите
в Хърватско и Босна, за финансиране на военни операции и за заплати
на офицерите и войниците на Караджич, и те не трябвало да минават
през бюджета, защото това било държавна тайна. Милошевич признава
това, което години наред отричаше че под неговото управление страната
е водила война на чужди територии, и пак поставя своя интерес
над общия. Нарушавайки обещанието, което три пъти е давал, той използва
държавната тайна така, сякаш му принадлежи лично. И никой не му
поиска обяснение за това. След всичко случило се той спи спокойно,
храни се добре, чувства се съвсем свеж и бодър. Не позволява да
го тормози безсъние, не го измъчват нравствени въпроси. Никога не
изпитва съмнения и покаяния. Многократно подчертава, че се смята
за морален победител. Кого е победил? Разбира се, НАТО, но целта
му е Америка и другите, които са посмели да му се противопоставят.
Изглежда, че се е отказал от лъжите и номерата.
Но
в онази част на затворническата сграда, която се нарича “Хаят”,
се разиграва една малка комедия под негова режисура и с него в главната
роля. Лекарски консилиум установява, че бившият президент е в добро
здраве и има само малки проблеми с повишеното кръвно налягане. Милошевич
смята оценката на специалистите за неточна, т. е. безполезна за
него. Социалистите, “юлците”* и радикалите надават вой, че той е
болен, че го лекуват лошо, че има опасност за живота му и че пак
става дума за заговор на “демократите” и “натовците”. Към общия
хор се присъединяват съпругата му Миряна и дъщеря му Мария, и дори
московският му брат Борислав, един от пазителите на скритите богатства
на Семейството. “Медицинският консилиум на сръбските радикали”
в тази партия няма някой, който да е повече от санитар публикува
съобщение и “отговорно твърди”, че става дума за опит за медицинско
убийство. Милошевич е откаран във Военно-медицинска академия най-добрата
клиника в Белград, където са му направени подробни изследвания.
Група специалисти установи, че целият вой няма никакви основания.
“Мнимият болен” е върнат в затвора. Но ефектът е постигнат: някои,
макар и малцина, започват да гледат на насилника като на жертва.
Но
жертвите са от другата страна. Те са навсякъде, в цяла бивша Югославия,
в Хърватско, в Босна и в Косово. Хиляди хора просто не бяха открити
и се водят за безследно изчезнали. Новите демократични власти в
новите национални държави не се грижат за живите, та какво остава
за мъртвите. Извършвайки престъпления, армиите и полициите в тези
държави, както и политиците, се смятат за ненаказуеми: те разбират
борбата за нацията като свобода да убиват врага. Престъпленията
не трябва да се крият от своето правосъдие, което не повдига дела,
а от нахалните чужденци, които надничат в чуждите задни дворове,
вместо да се занимават с греховете на своето минало. Благодарение
на метода “по примера на противника” Милошевич надмина своите колеги
и другари от другите държави, възникнали от бившата федеративна
република на “братството и единството”. Щом могат те, може и той.
При това той може по-добре, т. е. по-лошо. Другите се стараеха да
държат “неудобните” трупове, доказателства за техните престъпления,
колкото се може по-далеч от тях. Милошевич реши да ги доближи до
себе си, да ги разпръсне, така да се каже, около дома си и по този
начин да ги държи под контрол. Последователите на Брам Стоукър не
трябва да търсят Дракула в Трансилвания*, достатъчно е да се разходят
до Дедине, прочутия квартал на резиденциите, където мошениците и
престъпниците все още са “по-добрата” част от населението.
Междувременно
се появиха и “следите на Дракула”. Благодарение на публикация на
малък провинциален вестник стана известно съществуването на хладилна
камера с трупове в град Кладово. Кой знае защо, този хладилник изплува
от Дунава. Следствените органи и полицията потулиха вонята, която
неочаквано се появи от древната река Тисон, чиито води от векове
носят и мъртъвци, и кораби. Републиканското правителство и новият
министър на полицията, бивш вицепремиер в правителството по време
на Милошевич, бяха длъжни да продължат нататък. Хазната се опразваше
с всеки изминал ден, а зависимостта от чужбина се засилваше. Стана
ясно и беше публикувано, че труповете от хладилника са докарани
в столицата и погребани на гробището в Батайница. Специалистите
установиха, че това са албанци, сред които има жени и деца.
Новината
порази населението: нали години наред го бяха убеждавали, че престъпленията
се извършват само по отношение на сърбите, но елитът и политиците
не трепнаха най-умните белградски глави отдавна вече имаха обяснение
и оправдание. Социалистите, “юлците” и радикалите, отново обединени
публично, за да защитят своите безчинства, обявиха, че става дума
за продължение на “агресията на НАТО” и пропагандно очерняне на
сръбския народ. Някои дори имаха претенции към войниците и полицаите:
след като убиват в името на националните интереси, защо не усвоят
по-добре висшето изкуство да заличават следите? Но имаше и такива,
които не повярваха дори на разказа на “шофьора Никола” (това е фалшиво
име на човек, който се крие някъде из Европа), който, когато разбрал
какво превозва, не можел повече да спи, отворил хладилната камера
и заснел труповете. После се скрил. Ако той свидетелства в съда,
това вероятно ще стане под фалшиво име и далеч от нашата страна.
Повечето от онези, които ръководеха операция “Дълбочина-2”, никога
няма да бъдат осъдени и няма да им бъде предявено обвинение.
Появиха
се и други хладилни камери, и нови гробища, винаги близо до важни
обекти. Сръбският министър на полицията заяви, че са открити не
по-малко от 800 трупа и е възможно други да се намират под прясната
настилка на асфалта на автомагистралите и в бетонните подпори на
мостовете. Програмата за “обновление и строителство”, широко анонсирана
от Милошевич след бомбардировките, имаше не само пропагандна цел,
но и практически смисъл: тя скриваше истината и жертвите…
Превод
Жела Георгиева
списание
ФАКЕЛ
брой 2-3 2003г.
|
