Норман Мейлър

НОВАТА ИМПЕРИЯ

Със сигурност в началото на най-новата военна кампания на американското правителство връзките между Саддам Хюсеин и Усама бен Ладен бяха почти несъществуващи. Ако между тях въобще имаше нещо, то бе взаимно недоверие. От гледна точка на Саддам Бен Ладен трябва да е изглеждал възможно най-проблемната личност ­ религиозен фанатик, развилнял се и неусмирим. За Бен Ладен пък Саддам вероятно е бил невярващ простак, неуравновесен безумец, чиито най-дръзки авантюри неминуемо свършват зле. Отгоре на всичко се падаха и съперници. Всеки от тях претендираше да възседне бъдещето на мюсюлманския свят: Бен Ладен за слава на Аллаха, а Саддам ­ заради земното удоволствие да разпростре неограничено властта си.

През XIX век, когато британците още имаха империя, раджата щеше да съумее ловко да ги насъска един срещу друг. Днес обаче е различно. Сигурността се смята за несигурна, ако военната хигиена не е абсолютна. Затова първата американска реакция на 11 септември бе да подготви унищожението на Бен Ладен и Ал Кайда. Хубаво, но когато кампанията в Афганистан не доведе до залавянето на главния виновник и дори не можа по задоволителен начин да установи жив ли е или мъртъв, играта трябваше да се промени. Внезапно нашият Бял дом реши, че същинската цел е друга. Не Ал Кайда, а Ирак.

Държавниците и политическите лидери действат на сериозно дори когато изглеждат глупави, при това рядко се случва да не ги води задна мисъл. Тук бих искал да разгледам скритите мотиви на президента и групичката негови сътрудници, както и да се опитам да разнищя онова, което те смятат за логика на настоящото си начинание.

Да започнем с речта, произнесена от Колин Пауъл пред ООН на 5 февруари 2003-та. Тя беше максимално подробна и се опитваше да докаже, че Саддам Хюсеин нарушава всички норми на инспекторите ­ нещо, което никого не изненада. Саддам се отличава с великолепен нюх за капризите на историята. Знае, че колкото повече кара големите сили да чакат, толкова повече те се изтощават от смъртно отегчение, типично за отношенията със закоравели лъжци, и по този начин хитро се отървава от задължения и сътрудничества. Да бъдеш завършен лъжец е чуден талант. Ако никога не казваш истината, безнаказаността ти е точно толкова гарантирана, колкото и ако никога не лъжеш. В същия дух Саддам се справи със седем години инспекции от 1991 до 1998-а. Беше се споразумял ­ в повечето случаи под сурдинка ­ с французи, германци, руснаци, йорданци... Списъкът е дълъг. Съумя да манипулира и симпатиите на Третия свят. Убеди много хубави хора по цялата планета, че жестокостта на САЩ убива с глад иракските деца. Те загиваха от недояждане до голяма степен заради ембаргото, което Саддам сам си навлече, но, дори без ембарго, той все едно така щеше да натъкми нещата, че достатъчен брой шестгодишни деца да умират достатъчно време от глад, за да може да разпространи снимките им по света. Фактът е, че изигра толкова добре картите си, та през 1998 година сложи край на инспекциите. В Белия дом вече беше обсъждано и се обсъждаше евентуалното пращане на войска в Ирак като отговор на подобна демонстрация. За жалост обаче авантюрата с Моника Люински върза ръцете на Клинтън ­ в самия разгар на обществения скандал президентът не можеше да си позволи лукса да пролее едничка американска капка кръв. Доказателство бе Косово, където така и не стъпи кракът на щатската пехота, а бомбардировачите ни никога не хвърляха материала си от височина, достъпна за сръбската противовъздушна отбрана.

Тъй или иначе, през 1998 година Хюсеин постигна своето и инспекциите бяха преустановени. Речта на Пауъл в ООН бе пълна със свещен гняв пред безочието на лошия Саддам, но не правеше кой знае какви нови разкрития ­ идеята бе просто да се разбуни общественото мнение във връзка с войната. Според статистическите изследвания тогава половината американски граждани са били против. Но после мнозина от сенаторите демократи, които се колебаеха, заявиха, че подкрепят становището на Колин Пауъл и са склонни на война.

Най-неубедителното място във въпросната реч бе връзката между Ирак и Ал Кайда. Заявката за такава породи гигантски очаквания, но бе последвана от оскъдни доказателства. С изключение на Великобритания, страните с право на вето в Съвета за сигурност ­ французи, китайци и руснаци ­ не споделиха въодушевлението на Буш да влезе във война колкото се може по-скоро. Поискаха повече време, за да затегнат инспекциите. Сметнаха, че задържането е изход. Седмица по-късно Ал Джазира излъчи запис на Бен Ладен, от който се подразбираше, че Саддам и той са готови да осъществят пряк контакт. Нима моментът е назрял? Врагът на врага на Саддам да се превърне в негов приятел? Последиците биха били катастрофални ­ нищо чудно да победим Ирак и въпреки това да претърпим страшното крушение, което уж щяхме да предотвратим с войната. Иракските оръжия за масово унищожение могат да минат в ръцете на Бен Ладен, а досега Ал Кайда само си мечтаеше за подобно въоръжение…

Решимостта на Джордж У. Буш незабавно да нападне Ирак изведнъж се озова пред риска от виртуозна контраатака на Саддам. Ами ако неговото истинско отношение е такова: “Ако дадете да помотая инспекциите, аз ще ви оставя в относителна безопасност. Можете да бъдете уверени, че няма да хукна да си подарявам най-добрия материал на Бен Ладен. Но ако ми обявите война, толкова по-добре за Усама. Дори да умра в пожара, неговият народ ще бъде доволен. Не се съмнявайте ­ той мечтае да ми обявите война”? Тъй като тази последователност на събитията беше лесно предвидима от самото начало, логичният въпрос е този, който вече си задават доста американци: как допуснахме да се стигне до подобни дяволски псевдодилеми?

Междувременно светът потръпна от милитаристичния напор на Буш. Европейското издание на сп. “Тайм” направи анкета на своята уеб-страница: “Коя според вас е страната, застрашаваща най-сериозно световния мир през 2003 година?” При 318 000 гласували до момента отговорите са: Северна Корея ­ 7 %; Ирак ­ 8 %; САЩ ­ 84 %. Както заяви Джон Льо Каре в лондонския “Таймс”: “Съединените щати влязоха в един от своите периоди на историческо безумие, но този е най-лошият, за който се сещам.” Харолд Пинтър захвърли всяка словесна елегантност: “В момента щатската администрация е див звяр, настървен за кръв. Бомбите са единственият є речник. Знаем, че много американци са потресени от позицията на своето правителство, но сякаш са безсилни.” А според Ройтерс четири милиона души са излезли по улиците на градовете от Банкок до Брюксел и от Канбера до Калкута, за да “осмеят войнолюбивия бяс на Буш”.

Един бърз преглед на двете последни години хвърля известна светлина върху причините да стигнем дотук. Джордж У. Буш стана президент под въпрос, след избори, които в най-добрия случай биха могли да се окачествят като нелегитимни. САЩ получи поредното потвърждение, че републиканците са забележително способни за правни хватки. Но докато легитимността на Буш бе под съмнение от самото начало, действията му на президент започнаха да предизвикват презрение постепенно. Когато заговореше спонтанно, се излагаше. Когато пък му пишеха речите, едвам се справяше със сложните думи на учените си сътрудници. Тогава настана 11 септември. В човешката история съществува такова нещо като божествена намеса. (Позната и като дяволска.) Телевизорите сякаш оживяха. От години гледахме екраните си в блажен унес. Чувствахме се защитени. И ето че изведнъж ужасът се оказа автентичен. Богове и демони нахлуха в Съединените щати от екрана. Това вероятно е една от причините за странното усещане за вина, обхванало толкова хора след 11 септември.

Нямаше как. Алчната лудост на 90-те години в Съединените щати така и не се очисти докрай от смътно чувство за вина. Перчехме се с нашето благоденствие, но с известно угризение. Ние сме християнска нация. “Юдейското” от “юдеохристиянска” е просто формалност. Ние сме християнска нация. Мнозина добри християни в САЩ споделят убеждението, че човек не бива да е прекалено богат. Господ не е искал такова нещо. Поне Исус със сигурност го е порицавал. Предполага се, че вместо да гонят печалби, хората трябва да вършат благородни дела в полза на другите. Това е половината от добродетелния ни християнски манталитет. Другата половина, чисто американската, си искаше своето ­ да надделее над целия свят. Да си обикновен американец означава да си живо противоречие. Хем добър християнин, хем динамичен и конкурентоспособен. И то се знае, Исус Христос и Ивъл Нийвъл* не могат да се сживеят особено добре в едно и също съзнание. Така че гневът и чувството за вина придобиваха уникални форми в Съединените щати.

Още отпреди 11 септември много неща се бяха влошили. От Втората световна насам духовната архитектура на страната почиваше върху темелите на две почти митични институции на сигурността ­ ФБР и Католическата църква, които се радваха на същия специален и недосегаем статут като този на Конституцията и Върховния съд. Е, през 90-те започнахме да им плащаме цената. Пък и Борсата не преставаше да пада. Безработицата нарастваше ­ бавно, но непрестанно. Скандалите около фирмите станаха по-шумни. От края на Втората световна война фирмите в САЩ не са спирали експанзията си към ежедневния живот. Те бяха изворът на благоденствие за тази страна. Но през същия извор я заразиха със скъперничество и с истеричната веселост на рекламите, като я подчиниха на волята си. За продукта се нехаеше, но се отдаваше огромно внимание на неговия пласмент ­ сила, която превърна света в по-неуютно място. След това икономическите хитрувания и нечистоплътността на фирмите взеха да излизат все по-наяве. Скандалите следваха един след друг. Икономическата лакомия процъфтя. Нещо по-лошо, напълно изгуби контрол в горните си етажи. На първите страници на всички икономически раздели на вестниците се разкриваха престъпни действия. Без 11 септември на Джордж У. Буш щеше да му се наложи да преодолява ескалиращото неудобство на една все по-отрицателна реклама в медиите. Ударите, които бяха започнали да се стоварват върху Щатите, много приличаха на тези в Германия след Първата световна война, когато инфлацията елиминира основния белег за идентичност на германците ­ убеждението, че ако си работяга и спестовник, ще се радваш на достойни старини. Без това Хитлер надали щеше да се добере до властта 10 години по-късно. 11 септември направи нещо подобно с усещането за сигурност на американците.

В действителност и консервативната идея бе на път да се разцепи. Старите консерватори като Пат Бюканън смятат, че Съединените щати трябва да се държат настрана и да се опитват да решат онези проблеми, които са им във възможностите. Бюканън е лице на консерваторите от старата гвардия, защитници на семейното огнище, държавата, вярата, традицията, усилната и достойна за уважение работа, дълга, лоялността и умерения бюджет. Буш е различен. Пропастта между неговата философия и тази на консерваторите с традиционните ценности бе на път да предизвика в десницата едно толкова ясно разделение, колкото между комунисти и социалисти в края на Първата световна война.

Консерваторите националисти също говорят за ценности, но пукната пара не дават за тях. Ползват някои общи термини, за да не си подкопаят електоралната основа. Ползват и знамето. Умират си за думи като “зло”. Един от основните недостатъци на Бушовата реторика е употребата на точно тази дума като допинг за онзи сектор от общественото мнение, в който най-силно се усеща неудобство. По собствената му преценка САЩ са “доброто”. Той вярва, че тази страна е единствената надежда на света. В същото време се страхува, че тя става все по-разпусната, и като единствено решение вероятно вижда битката за създаване на Световна империя. Зад цялата кампания за войната срещу Ирак се крие желанието за силно военно присъствие в Близкия изток като крачка към подчиняването на останалия свят.

Националистичният консерватизъм не е плод на лудост, а на скрита логика. Логика, с която не съм съгласен, но която има смисъл, ако човек приеме предпоставките є. От гледна точка на войнстващото християнство САЩ са окончателно загнили. Средствата за масова комуникация тънат в разврат. От всички телевизионни канали като очите на диви животни надничат голи пъпове. Децата не знаят да четат, но умеят да се чукат. Затова, ако Щатите се превърнат в толкова мащабна международна военна машина, че да се справят с всичките си ангажименти, Белия дом ще успее да пъхне обратно в кутията на Пандора американската сексуална разкрепостеност и цялата шумотевица около гейовете, феминистките, лесбийките и травеститите. Дългът, патриотизмът и отдадеността на каузата отново ще станат национални ценности (с цялото лицемерие, което влекат със себе си). Когато се превърнем в реплика на Римската империя, моралната реформа ще настъпи триумфално. Армията, разбира се, е пуритански настроена в сравнение с шоубизнеса. Войниците са много по-откачени от всеки обикновен човек както в битка, така и извън, но ежечасно биват потискани от заповеди и могат да се превърнат в могъщи цензори на гражданския живот. Така че на консерваторите националисти сега войната им се струва най-разумното решение на въпроса.

Американците робуват на щурата и почти мистична идея, че всичко могат. Да, казват консерваторите националисти, нищо няма да ни се опре. За целта имаме налице съответните познания и възможности. Ще преодолеем препятствията. Те наистина смятат, че Америка не само може, но и трябва да управлява света. И ако не запази верността си към имперския замисъл, държавата ще се провали, а заедно с нея ­ и останалият свят. Ето какъв според мене е главният подтекст на иракския проект.

Освен това Буш разполага и с други здраво вкоренени в бита чувства, на които да се опре. Огромна част от съвременното американско самочувствие се базира на триножника на парите, спорта и демонстрацията на военна сила. Около една трета от нашите стадиони носят имената на компании като “Жилет” и “Федекс”. Тази година финалите на първенството от Националната футболна лига започнаха едва след като с труд извлякоха гигантското американско знаме, с което беше покрит теренът. Военновъздушните сили на свой ред ни подариха емоцията на едно голямо победно V в небето. В полувремето имаше шоу с радостно изпълнени военни сценки. Сигурно поне половината Съединени щати мълчаливо са за война. Тя ни пасва на митологията ­ САЩ, единствената добра сила, способна да поправи злините. Джордж Буш е достатъчно схватлив, за да реши самичък това уравнение. Дори вероятно разбира по-добре от другите, че евентуална война с Ирак ще ни удовлетвори зависимостта от качествени драми по телевизията. Истината е, че с всяка изминала година нашият вкус се влошава все повече. Поради което войната наистина може да бъде възприета като страхотно телевизионно шоу. И, нещо още по-хубаво, една война с Ирак ще уталожи жаждата ни за мъст покрай 11 септември. Какво от туй, че Ирак няма вина. Буш само трябва да си затвори очите за доказателствата. Той така и прави, с цялата сила на човек, който никога не се е срамувал от себе си. Въпреки престъпленията си Саддам няма нищо общо с 11 септември, но президентът Буш е философ: 11 септември бе зло, Саддам е зло, ерго ­ война в Ирак.

На Буш въобще не му липсват причини да тръгне на война. Във връзка с петрола, ето статистиката на Ралф Нейдър: “Понастоящем САЩ консумират 19,5 милиона барела на ден, тоест 26 % от дневния разход на петрол за целия свят. Нужен ни е внос от по 9,8 милиона барела дневно… Най-сигурният начин, който съществува за Щатите да поддържат смайващата си зависимост от петрола, е да контролират 67 % от познатите до момента световни резерви суровина, които се намират под пясъците на Персийския залив. Само Ирак притежава познати резерви от 112 500 милиона барела, сиреч 11 % от запаса на Земята. Надминава го единствено Саудитска Арабия.” Не бива да пропускаме, че когато САЩ завземат Ирак, ще се сдобият и с начин да упражняват натиск над Саудитска Арабия и останалите държави от Близкия изток.

Съображението, че искаме да нахлуем в Ирак заради водата, също не е за пренебрегване. Както казва Стивън К. Пелетиер в публикацията си в “Ню Йорк таймс” от 31 януари: “Много се е говорило за построяване на т. нар. водопровод на мира, който да отведе водите на Тигър и Ефрат на юг, към безводните пространства на Залива, съответно и към Израел. Няма никакъв напредък по въпроса, главно поради непоклатимата иракска позиция. Ако Ирак попадне под американско управление, разбира се, тази ситуация би могла да се разреши.”

Без съмнение петролът е един от мотивите, макар и никога да не се признава като такъв, а водата е много важен потенциален инструмент за почти пълното потушаване на бесовете на пустинята. Обаче основната причина за война продължава да си бъде специалната мечта на Джордж У. Буш: империята! “С каква друга дума освен “империя” да се опише изумителното нещо, в което се превръщат Щатите?” ­ писа Майкъл Игнатиев в “Ню Йорк сънди таймс” от 2 януари. “Това е единствената страна, която надзирава света чрез пет международни военни командвания, поддържа повече от милион въоръжени мъже и жени на четири континента, кръстосва из всички океани с военни кораби, за да държи под око обстановката, гарантира оцеляването на други държави като Израел или Южна Корея, дърпа юздите на световната търговия и подхранва умовете и сърцата на цяла една планета със своите мечти и желания.” Цитат от Тимъти Гартън Аш в “Ню Йорк ривю ъф букс” от 13 февруари: “САЩ не само са единствената световна свръхсила, но и хиперсила, чиито военни разходи скоро ще се равняват на общите военни разходи на следващите ги по мощ 15 страни, взети заедно. ЕС не трансформира сходната си икономическа сила ­ която бързо се доближава към десетте билиона долара на американците ­ в сравнима по величина военна или дипломатическа значимост.”

Сигурно най-доброто и най-изчерпателно обяснение за този все още незаявен поход към империята е на Джей Букман от “Атланта джърнъл”. На 14 октомври, преди повече от четири месеца, той писа: “Ако тази война се състои, тя ще бъде знак за официалното раждане на САЩ като пълноправна световна империя, единствен носител на отговорността и авторитета на планетен полицай. Ще бъде кулминацията на план, който датира отпреди повече от 10 години и сега успешно е осъществен от онези, които вярват, че Съединените щати следва да се възползват от случая да оглавят света, ако ще и това да ни превърне в “американските империалисти” от филипиките на нашите врагове.”

През 1992-а, година след окончателното рухване на Съветския съюз, много представители на щатската десница решиха, че им се удава изключителната възможност САЩ да овладеят света. Департаментът на отбраната излезе със становище. В него, отново ще цитирам Букман, Щатите бяха визирани като “колос, който ще се възправи над Земята, ще наложи волята си и ще поддържа световния мир посредством военната и икономическата си мощ. Да, но когато предложението изкристализира в своята окончателна форма, то предизвика толкова критики, че първият президент Буш набързо го изтегли и покри. През 1992-а секретар на Отбраната беше Дик Чейни, а въпросният документ бе написан от Пол Волфовиц, тогава заместник-секретар в същия департамент, отговорник за формулирането на политическите линии”. Понастоящем Волфовиц отново е зам.-секретар на Отбраната, този път на разпорежданията на Ръмсфелд.

Впоследствие правителството на Клинтън не посмя да се върно отново на този блян за световно надмощие и вероятно това бе една от причините за наситената и дори агресивна неприязън, с която голяма част от десницата го възненавидя през осемте години от 1992 до 2000 ­ ако не беше Клинтън, САЩ вече можеха да владеят света. Естествено, след 11 септември документът, наречен “Проект за новата американска ера” и появил се преждевременно през 1992 г., се превърна в политика на Бушовото правителство. Консерваторите националисти ликуват ­ върнаха си така лелеяната възможност да узурпират света. И ако тази хипотеза е основателна, Ирак е само първата крачка. По-нататък във времето и пространството идват Иран, Сирия, Пакистан, Северна Корея и дори Китай. Не е необходимо да се подчиняват всички страни до последната. Стига някои просто да се доминират от разстояние, благодарение на твърди взаимни договорености.

Тъй като Ирак и Близкият изток не са краят, в бъдеще ни грозят още по-страшни призраци и невоенни опасности. Както предвижда в статията си от края на януари Скот Ей Бас (в “Бостън глоуб”): “Изследователската работа и развитието на американските университети зависят до огромна степен от чуждите учащи се в ключовите дисциплини на науката, технологията, инженерството и математиката (т. нар. област STEM). Американските студенти, които получават висше образование в тази област, са твърде малобройни, за да покрият нашите икономически, стратегически и технологически нужди. Притокът на млади северноамерикански учени и инженери е оскъдна струйка в сравнение с потока от много други индустриализирани страни, където има значително по-голям брой студенти, специализиращи в споменатите материи. Чуждестранните студенти се чувстват привлечени от възможността да работят в областта на STEM на американските университети, докато нашите не проявяват такъв интерес било защото не намират достатъчно стимули, било защото споменатите специалности изискват много сериозен академичен ангажимент. От 1986 до 1996 г. чуждите студенти, защитили докторат в STEM в Щатите, са станали четири пъти повече от местните. А през 2000 г. 43 % от научните дисертации се падат на идващи от чужбина учащи.”

През 30-те години, ако човек сам си изкарваше хляба, останалите го уважаваха. През 90-те за същата цел трябваше да докаже, че е многообещаващ боец в редиците на алчността. Империята спокойно може да зависи от една аристократична и безобразно богата класа, която, предвид вътрешната и по същество неограничена заплаха срещу богатството є, в дъното на душата си не се чувства задължена да изпитва лоялност към демокрацията. Прекомерното богатство, натрупано през 90-те години, подложи на неустоим натиск управниците и от демокрация ги тласна към империя, единствената форма да запазят тези толкова крупни и бързо усвоени придобивки. Дали Джордж У. Буш знае какво върши за бъдещето на империята, като дава огромни данъчни облекчения тъкмо на богатите?

Естествено, обратната страна на имперската монета са тероризмът и несигурността. Ако саудитските лидери досега се страхуваха от своите молли заради тяхната способност да насърчават терористите, какъв ще бъде мюсюлманският свят, когато ние, Големия Сатана, се заселим у тях, решени лично да управляваме Близкия изток? Във всеки случай властта на Буш ще укрепне в отпора на терористичните действия, а Щатите ще трябва отново да застанат зад гърба му. Сякаш вече го чувам да казва: “Днес загинаха неколцина добри американци. Невинни жертви на злото, проляло кръвта им. Но ние ще надделеем. Господ е с нас.” На подобен език всяка загуба е победа.

Задържащият ефект на Студената война идваше не само от обстоятелството, че двете страни, ако губеха, губеха всичко, но и от това, че нито една от тях не можеше да разчита напълно на човека, обслужващ апокрифното копче. Затова и не разполагаха с окончателен план. Как някоя от свръхсилите да се довери на избрания за натискане на копчето субект до степен, че да е сто процента сигурна, че в нужния момент другата половина на света наистина ще бъде унищожена? Нали нещо можеше да го възпрепятства в последната секунда… Тези съображения не важат за терориста. Ако е готов да се убие, какво му пречи да разруши и света? Войните, които познаваме досега, колкото и да бяха ужасни, поне съдържаха утешението на предвидимия си край. Тероризмът обаче не признава преговори, при него единственият допустим финал е победата. И тъй като терористът никога не надвива, никога и не престава да бъде терорист. Той е истинският враг, много по-фундаментален от страните от Третия свят, които разполагат с ядрен потенциал, но са способни с години да се въздържат от действия и да се занимават с пасивна опозиция и трудни компромиси.

Другият фундаментален елемент в кампанията на консерваторите националисти за нашествие в Ирак е подкрепата на либералите. Част от прогресивните медии, “Ню Йоркър”, “Уошингтън поуст” и някои имена от “Ню Йорк таймс”, са съгласни с Хилъри Клинтън, Даян Фанстийн и сенаторите Джо Либърман и Кери, че не е лошо в Ирак да се внесе малко демокрация. В своята внимателна преценка на ситуацията в “Ню Йорк таймс” от 8 февруари Бил Келър писа за бърза и чиста война: “Ако си представим, че режимът на Саддам Хюсеин претърпява първи сътресения под първия порой от ракети “Крусейдър”, че танковите колони, навлизащи от Кувейт, не са посрещнати с химическо оръжие и че няма изтребления на мирни граждани ­ победата в Ирак не отговаря на големите въпроси, подигнати от нашата претенция за по-специално място в света. Оставя ги висящи.” Каква е нашата цел ­ да разпространяваме светски тип демокрация или да установяваме стабилност? Някои, сред които сигурно има и членове на кабинета на господин Буш, ще кажат: важно е разоръжаването ­ като прочистим Републиканската гвардия на Саддам, ще предадем страната в ръцете на контингент от сунитски генерали и ще върнем нашите войници вкъщи най-много след 18 месеца, ще положим основите на истинската демокрация в Ирак и така да облагодетелстваме целокупния Близък изток. Сякаш тези прогресивни гласове са се примирили, че няма как Буш да бъде спрян, та по-добре да се присъединим към него.

Ето ни отново пред старата версия на Бил Клинтън за нашата роля в чужбина ­ доводът, че сме успели да построим демокрация в Япония и Германия, поради което ще можем да го направим и във всяко друго място, няма защо да се доказва. Япония и Германия бяха страни с хомогенно население и дълга национална история. Тънеха в дълбоко чувство за вина заради действията на техните военни в други държави. Бяха практически съсипани, но разполагаха с нужните хора и знания, за да възстановят градовете си. Американците, които им помогнаха да изградят своите демокрации, бяха ветерани от “новия курс” на Рузвелт и, както подобаваше на онова време, автентични идеалисти. Ирак обаче никога не е бил нация, а създаден след Първата световна война от британците пастиш от сунити, шиити, кюрди и тюркмени ­ народи, които в най-добрия случай страдат от силно недоверие помежду си. Никой не може да твърди с увереност, че демокрацията има почва там, но арогантните изявления не спират. Сякаш не е ясно, че демокрацията не е нещо, което можем да импровизираме в друга държава само защото сме си решили. Истинската демокрация се ражда от много човешки преодолявания; индивидуални, едва доловими превъзмогвания, които протичат с десетилетия и дори векове; битки, в които се утаяват традициите ­ единствените защитни механизми на демокрацията. Когато престанем да се съобразяваме с този тип ценности, рискуваме да нарушим равновесието на една благородна и крехка структура. Няма нищо по-прекрасно от демокрацията. Но тя не е играчка. Не можем да допускаме демонстративни изпълнения с нея на чуждо място, защото е проява на чудовищно нахалство.

Тъй като демокрацията е благородна, тя винаги е изложена на опасност. Това е принципно положение при благородните неща. Демокрацията е преходна. Мисля, че за повечето хора, ако се вземат предвид най-низките инстинкти на човешката природа, естествената форма на управление е фашизмът. Той е по-природен порядък от демокрацията. Да допускаме безгрижно, че сме в състояние да експортираме демокрацията в която ни се прище страна, парадоксално може да послужи за подклаждане на фашизма както у нас, така и в чужбина. Демокрацията е привилегировано състояние, постижимо за местата с голям брой граждани, готови не само да се ползват от свободата, а и да работят усърдно, за да я поддържат.

Стремежът към силови теории води до ред фатални недоразумения. Примерно може напълно да ме заблуди по отношение на реалните мотиви на правителството. Току-виж пък не са тръгнали да правят империя, а наистина най-добросъвестно желаят да спасят света. Когато Буш и бушовистите ходят всяка неделя на църква, те сигурно са убедени, че очите им се наливат със сълзи от най-почтени намерения. Естествено, историята се прави с действия, не с чувства. Нашите чувства може и да са преизпълнени с любов, но действията ни да предизвикат точно обратното. Човешката природа винаги търпи известни изкривявания.

Дейвид Фръм, който пише речи за Буш (изразът “ос на злото” е негово творение), разказва в “Точният човек: изненадващият президенстски мандат на Джордж У. Буш” за едно събрание в Овалната зала през миналия септември. Президентът говорел с група представители на основните вероизповедания и им казал: “Сигурно знаете, че имах проблеми с алкохола. Сега щях да съм в някой бар в Тексас, не в Овалната зала, но съм в Овалната зала, а не в бара по една-единствена причина ­ намерих вярата. Открих Господ. Тук съм благодарение на силата на молитвата.” Опасни изявления. Както Киркегор предупреждаваше, никога не знаем точно къде ще свършат молитвите ни, нито откъде ще им дойде сбъдването. Тъкмо когато изглежда, че сме най-близо до Господ, може всъщност да помагаме на Дявола. “Нашата война срещу терора ­ твърди Буш ­ започва с Ал Кайда, но няма да свърши… докато всички терористични групи в световен мащаб не бъдат разкрити, задържани и разгромени.” А какво ще стане, пита Ерик Алтерман в “Нейшън”, ако в процеса на тези си действия Съединените щати се откъснат от целия свят? “Възможно е в определен момент да останем сами”, обърнал се Буш към най-близките си сътрудници, според Боб Уърдуърд. “Но няма значение. Ние сме Америка.”

При това положение, ако натискът от страна на Съвета за сигурност и нарастващото световно недоволство, в съчетание с частичното сътрудничество на Саддам с инспекторите, предизвикат дълготрайно задържане на конфликта, Буш ще трябва да отложи завземането на Ирак и очевидно ще се почувства крайно фрустриран. Защото ще трябва да се върне към стария си живот с нерешените въпроси, а се бои, че няма да намери отговори, които да върнат самочувствието на американците. Но възможно ли е перспективата да си прибере войските вкъщи да му е толкова непоносима, че не вижда друг изход освен войната?

Ръсел Бърд заяви пред Сената: “Много от изявленията на това правителство са скандални. Друга дума няма. А в Сената продължава да цари гръмотевично мълчание. За това, което вероятно е навечерието на едно кошмарно излагане на смърт и разрушения на населението на Ирак ­ 50 % от това население е на средна възраст 15 години ­ Сенатът мълчи. Броени дни преди вероятното изпращане на наши граждани на невъобразима среща с ужасите на химическото и биологическото оръжие Сенатът мълчи. В навечерието на вероятните ожесточени терористични покушения в отговор на нашето нападение на Ирак Сенатът на Съединените щати продължава да си заседава, сякаш нищо не се случва. Та ние наистина “вървим като сомнамбули през историята”. От дъното на душата си се моля тази велика нация и нейните добри и спокойни граждани да не преживеят най-страшното от събужданията. Аз не мога да не се съмнявам в разума на който и да е президент, способен да твърди, че една масирана и непровокирана военна атака срещу държава, в която половината от населението са деца, подобава на “най-възвишените нравствени традиции на нашата страна”. Тази война не е необходима в този момент. Международният натиск явно има ефект в Ирак, така че единствената ни задача сега е да намерим елегантен начин да се измъкнем от тресавището, в което сами затънахме.”

Ако аз бях защитникът на кармата на Буш-син в съда на историята, бих казал, че най-добрата възможност да избегне присъда за разпространяване на фалшив морал е в целия си следващ живот да се моли съдебните заседатели да не стигнат до единодушно решение. Демокрацията, повтарям, е най-благородната форма на управление, до която сме успявали да стигнем, затова ще е добре да се запитаме дали сме готови да страдаме, дори да умираме за нея, вместо да живуркаме под самохвалния диктат на правителство като от бананова република, подчинено на интересите на големите компании, които междувременно се мъчат да си присвоят нашите разочаровани мечти.

Март 2003

(Със съкращения)

Превод Нева Мичева

списание ФАКЕЛ
брой 2-3 2003г.

търсене

към главната страница