Дубравка Угрешич

A WALKING WOMAN

Есета

Мислено тези текстове са писани в движение. В движение на човек му хрумват неща, за които иначе едва ли би се сетил. Нещо напълно случайно може да предизвика у него гняв, възхищение или вътрешен коментар. Блъсне го някой в ребрата, както си ходи, и ето причина за сладък вътрешен протест; някой случаен детайл се набие в очите му и ето сгоден случай да направи от мухата слон. Но движението е нещо повече. То определя не само ритъма на тези текстове, от него зависи и техният обем.

Щастието

Веднъж в Ню Йорк се запознах с млад американец, който впоследствие се оказа по произход хърватин. Разказа ми, че родителите му дошли в Америка в началото на шейсетте ­ в търсене на щастието, естествено. И как са си представяли щастието? ­ попитах. Като във филмите на Дорис Дей, отговори младежът. Днес родителите му живеят в Ню Джърси. Майка му и сега продължавала поне един път месечно да изрусява косата си с перхидрол и да носи старомодни дрехи като Дорис Дей. И пантофи с високи токчета и с помпони ­ потвърди няколко месеца по-късно, само че в Загреб, майсторът, който боядисваше жилището ми. Оказа се, че майсторът е брат (колко е малък светът!) на същата тази майка, която толкова много обожавала Дорис Дей. Самият той също прекарал известно време в Америка. И? ­ попитах. И нищо. Пет години боядисвал Brooklyn Bridge. И като си свършил работата, се върнал. Америка не му харесала особено. А най-неприятно било, когато духал вятър, каза бившият бояджия на Brooklyn Bridge.

Не съм историк на идеите и затова ми е трудно да определя рейтинга на човешкото щастие през отделните епохи. Историята на идеите е дълга: с eudaimoniа са се занимавали гърците; Аристотел тълкувал щастието като осъществяване на човешкия потенциал. “Стремежът към щастие” (pursuit of happiness) се появява по-късно и в “Американската декларация за независимост” като едно от основните човешки права. Само тринайсет години по-късно благодарение на Френската революция думата щастие ще се промъкне и в “Декларацията за човешките права”. Преди да получат легитимното си право на щастие, хилядолетия наред хората са се занимавали най-вече със задълженията си ­ “към Бога и хората”. Въпросът за щастието бил оставен на елитите: боговете, философите, поетите и владетелите.

Изглежда, че щастието започна победния си поход сред масите в момента, когато Бог умря (или поне когато Ницше провъзгласи клиничната му смърт) и пазарът, макар и още в пелени, успя да налучка, че шансът му се крие тъкмо в производството на заместители. И благодарение на това откритие нашето столетие, поне що се касае до западната цивилизация, т. е. столетието на глобалния пазар, информацията, масмедиите, човешките права, евтиния транспорт, годишните отпуски, туризма, сексуалните и другите свободи, филмите, телевизията и забавата ­ успя да осъществи масовото човешко щастие. Тук, разбира се, няма да включваме двете световни войни, масовия геноцид и откритието на атомната бомба. Колкото до произнасянето на идеята за човешкото щастие, то е от компетенцията на малцина ­ на притежателите на мощните медии и пазарите. В този смисъл модерната идея за щастието е американски продукт. Няма друга страна по света, в която думата щастие да се произнася толкова често, както в Америка. Много езици дори се оказват бедни, когато трябва да се опише богатият диапазон на щастието. Та затова мнозина знаят какво е happy end, но онези, които могат да кажат какво означава “щастлив край”, се броят на пръсти. В нашето столетие щастието е предимно американско изобретение.

В страната на “хапчетата на щастието”, където на хората не е позволено да страдат дори пред лицето на собствената си смърт (все по-модерно става например лечението със смях, което се прилага най-вече при неизлечимо болните), където депресията е заклеймена също толкова сурово, колкото и тютюнопушенето, а вноските за собственото погребение се рекламират със същия патос като “Coca-cola”, все пак има някакъв, макар и не особено голям в процентно отношение, отпор. Филмът “Happiness” на Тод Солонц е мрачна и невероятно жестока картина на човешките усилия за постигане на лично щастие. Членовете на семейство Джордънс от Ню Джърси, представящи пред филмовите зрители ужасната страна на личната свобода, завършват представлението с вдигнати чаши и твърдоглава наздравица: “За щастието!”

Още преди четирийсет години картината на семейното щастие, новите кухни, хладилници, автомобили, къщи и паркове с добре окосена трева беше достатъчно привлекателна, за да накара някоя загребчанка да остави града си и да отиде в Ню Джърси. Днес петдесетте ни изглеждат като безвъзвратно изгубена утопия. Бунтовните времена на шейсетте с техните “деца на цветята”, впуснали се в търсене на идиличното щастие, сега изглеждат старомодни. На щастието от освободения и отприщен окончателно оргазъм днес гледаме с лека насмешка. Към седемдесетте с екзотичните им местенца и евтини и достъпни туристически курорти днес се обръщаме с предпазливост и в страха си от опасните слънчеви лъчи и най-вероятно бихме предпочели да прекараме лятото вкъщи. Струва ми се, че и падането на Стената и освобождаването на комунистическите маси през деветдесетте не донесе очакваното щастие нито на нещастниците от едната, нито на щастливците от другата страна.

И накрая, струва ми се, че единствената сигурна формула за щастието се съдържа в старата руска пословица: “Щастливите хора не носят часовници.” За щастието значи!

Hometown

Ако бях американски писател, сигурно щях да направя голяма печалба от художественото представяне на собствения си hometown. Нещо повече, от мен щеше да се очаква тъкмо това. Американската литературна и филмова индустрия са живели винаги и продължават да живеят на гърба на hometown-a. И хърватската литература, при цялата є незначителност, дължи най-великите си произведения също на темата за завръщането в родния hometown. И във всички литературни примери това завръщане завършва трагично: героите се пропиват, полудяват и накрая се самоубиват. Темата се промъква в литературата в края на деветнайсети век, а започва да залязва след появата на дългоочаквания шедьовър ­ романът на Мирослав Кърлежа “Завръщането на Филип Латинович”, публикуван в края на трийсетте години на двайсети век.

Образът на моя hometown отговаря идеално на митологията, произведена от американските hometown филми. Ако кажа, че почти няма разлики, едва ли някой ще ми повярва. Защото и в двата случая става въпрос за производство на образи, на митологии. Едната привлекателна, другата, въпреки пълното сходство, отблъскваща. Никога няма да успея да убедя когото и да било, че разликата между малкото градче в Америка през петдесетте и малкото градче в комунистическа Югославия е незначителна. Та затова, дори и да ми се прииска, и пукната пара не бих могла да спечеля от тази тема. А градчето се казваше Кутина и се намираше покрай строената години наред магистрала Загреб ­ Белград, носеща оптимистичното заглавие “Братство и единство”. Кутина ­ градче с около петнайсетина хиляди жители ­ се славеше като централния град на Мославина, известна най-вече с вината си, които носеха гордо етикета “световноизвестни”. До Кутина се намираше село Володер. Наричаше се така, защото всяка есен пагански настроените му жители имаха навика да одират някой вол и да го врътват на чеверме. А в избите на това селце отлежаваха мославинските вина.

Недалеч от Кутина се намираше петролното поле Стружец, така че спокойно може да се каже, че градчето живееше върху и благодарение на нефта. В Кутина имаше и фабрика за вар и сажди. Наричаше се “Метан”, а в нея между впрочем работеше и баща ми. Още от най-ранна детска възраст имах рядката възможност да науча какво представлява нефтът, да видя нефтена сонда, но и да наблюдавам всекидневно как саждата се сипе от небето като някакви ситни-ситни снежинки. Тогава научих и какво е газ: отоплявахме се с огромни газови печки, дишахме газ, а понякога даже научавахме какво значи да ти експлоадира газта в къщата. И все пак градчето не приличаше на някое черно английско работническо гето. Американско градче беше това.

Майка ми постоянно купуваше и за нула време изчиташе огромни количества американски романи. Дори и баща ми веднъж по погрешка взел, че купил американски роман просто защото се казваше “Петрол”. И филмите, които гледахме, бяха американски. В Кутина имаше само едно кино, а майка ми ме водеше на кино почти всеки Божи ден.

Тинейджърските ми години също приличаха на американските, с единствената разлика, че не бяха американски. Момчетата по цял ден киснеха пред местното кафене или киното, или бръмчаха напред-назад с моторите си. Един път седмично ходехме на танци (времето на туиста и шейка). По телевизията даваха американския мамутски сериал Payton Pace. Тогава и прическата ми беше в крак с модата ­ бях същата като Джийн Сийбърг от филма на Годар “До последен дъх”. Носех моряшки тениски, тесни панталони, които стигаха малко под коленете, и “балеринки” ­ обувчици с ниска пета, точно като Джийн Сийбърг. Местните момци бяха снажни, не особено приказливи и гледаха изпод вежди като Джеймс Дийн. Главната улица се наричаше “Железопътна” и водеше от централната гара, докарана по австрийски тертип, до центъра на града. Другата улица се наричаше “Църковна” и съответно отвеждаше от центъра до катедралата (католическа, естествено, защото други нямаше) на хълма. А от този хълм можеха да се обгърнат с поглед горите и платата на Мославина.

За разлика от мен приятелите ми притежаваха огромен запас полезни знания. От Алмица научих, че момчетата не бива да се допускат “по-ниско от кръста”. Това “по-ниско от пояса” ми звучеше прекалено мистично, но понеже в моя случай момчетата не предявяваха никакви претенции (дори и “над кръста”), аз повярвах на Алмица и твърдо реших да не им давам нищо. От Лидия пък научих, че миглите трябва да се мажат с рициново масло, за да растат по-бързо и за да мога по-лесно после да ги завивам с кухненския нож. Щефица беше местната Бриджит Бардо ­ имаше същата прическа и съвсем същите страстни устни. От Щефица разбрах, че техниката на целуване може да се репетира пред огледалото. Биба полагаше неимоверни, но безрезултатни усилия да ме научи да правя “мост” и да стоя на ръце, което ми изглеждаше прекалено досадно в сравнение с не особено ясните, но за сметка на това силно впечатляващи съвети на Алмица. Авторитетът на момчетата зависеше най-вече от това доколко добре можеха да играят волейбол. Фърга и Давор бяха местните ни волейболни звезди. Давор и Лидия излизаха заедно и явно между тях имаше някаква закачка, но в ония времена симпатията не се изразяваше така директно, както днес. “Фърга ти праща поздрави” ­ каза ми веднъж Лидия, а това на тайния ни език означаваше “Харесваш ми”. “Поздрави го и ти” ­ казах є. А това по-насетне означаваше, че ще отидем двамата на кино. И отидохме, естествено. Един или два пъти.

Освен волейбола другата ни голяма местна атракция бяха мотоциклетните състезания. Мотоциклетистите обаче бяха доста по-големи от нас и не ни бяха особено интересни. Поне два пъти годишно те използваха местния терен ­ кални възвишения и ями, за да демонстрират щурите си изпълнения пред онемялата от удивление публика.

Напуснах Кутина след завършването на гимназията, когато отидох да следвам в Загреб. Въпреки че моят hometown се намираше само на седемдесет и три километра от Загреб, аз се върнах в него само веднъж: за честването на петгодишнината от матурата, което беше организирала Лидия.

А Щефица, местната Бриджит Бардо, която ме съветваше да упражнявам техниката на целуване пред огледалото, след университета замина за Германия. Брат є няколко пъти изнасилил местни момичета, заради което всеки път получавал по неколкомесечна присъда. Вероятно това я е измъчвало най-много, този неин брат. Лидия пък, тази, която ме учеше как да мажа миглите си с рициново масло и да ги завивам с кухненския нож, се ожени, роди две деца и сега живее в Кутина. Фърга, оня, който веднъж ми прати “поздрави”, се пропил и умрял от алкохолизъм. Давор, първата любов на Лидия, след като разбрал, че няма цял живот да си остане волейболна звезда, решил да стане учител, но по време на новите “демократични” промени бързо изоставил професията си и влязъл в отговорната функция на местен политически “комисар”. Алмица се оженила и развела и сега живее в Загреб, където гледа възрастния си баща. Биба също се оженила, но при раждането изгубила близнаците си, след което се наложило да прекара цяла година на лечение в местната психиатрична клиника. После станала медицинска сестра към “Бърза помощ”. Миналата година заедно чествали трийсет години от завършването ни, а срещата, както винаги, я организирала Лидия.

Кутина има фабрика за производство на азотни торове. Индустрията, която през комунистическите времена и особено през осемдесетте години носеше огромна печалба, днес постепенно запада. Казват, че гроздето в мославинските падини все още продължавало да зрее, виното запазило леко киселия си привкус, а в близкото село Володер пагански настроените селяни все още продължавали поне един път годишно да заделят някой друг вол за чеверме.

Ах, тази реторика!

Мой американски приятел, гей, наскоро чрез Интернет попадна на потенциален партньор.

Интернет-разговорът се завъртял най-напред около външния вид.

­ Хората казват, че приличам на Том Хенкс ­ написал потенциалният партньор.

­ А ти? На кого приличаш?

­ Хората казват, че приличам на Дъстин Хофман ­ отвърнал моят познат и в интерес на истината не излъгал много.

След виртуалното запознанство решили да се видят и реално.

­ А, много по-добре изглеждаш от Дъстин Хофман ­ отбелязал Том Хенкс.

До следваща среща обаче не се стигнало.

­ Изобщо не приличаше на Том Хенкс, а по-скоро на оня италианец, как се казваше… Бенини ­ оплака се по-късно моят познат, като не пропусна да подпита:

­ Ти как мислиш, наистина ли изглеждам по-добре от Дъстин?

­ О, разбира се! ­ казах. ­ И Бандерас би ти завидял….

Откакто живеем в пазарен свят, нито едно нещо, дори личният живот, вече не съществува само по себе си, тъй като собствената му същност далеч не е достатъчна. Нужно е задължително подобие ­ с нещо или някого. В нюйоркския West Broadway са долепени една до друга две къщи за модно облекло. Едната се казва “Philosphy”, а другата ­ “Art, Science & Philosophy” или нещо подобно. Облеклото вече не се продава като такова, а като “art, science and philosophy”. Една сравнително нова реклама ни представя как възкръсналите в анимационния клип Леонардо да Винчи, Ван Гог и Тулуз-Лотрек отварят вратите на последния модел “Мерцедес” и се качват доволни в него. Така че и автомобилът вече не е превозно средство, а продукт на институционализираната висока култура, нагоден към продуктите на високата институционализирана култура.

Светът на пазарно нестабилната баналност избира само облекло с високо и доказано качество. Баналността краде безочливо езика на високото изкуство (Джаки Колинс, авторката на тривиални романи, се рекламира като холивудския Марсел Пруст), на високата медицина (лаксативите ги рекламират все известни лекари), на високата наука и култура с единствената цел да повдигне собствената си пазарна стойност.

Имам хърватски паспорт, т. е. паспорт на държава, в която нито нещо се произвежда, нито пък се купува, а гражданите є цепят косъма на четири. Въпреки неразвития пазар изкуството на рекламата и саморекламата е необичайно усъвършенствано. Понякога изглежда така, сякаш жителите на Хърватско не са правили никога нищо друго, освен да упражняват добрия стар занаят: да преливат “от пусто в празно” и да “продават за две оки плява”.

Всеки продава това, което има, само пустотата продава онова, което є липсва. Оказва се, че както хърватите, така и сърбите, са абсолютни шампиони в продажбата на морал. Продават го главно едни на други и сами на себе си. Югославската комунистическа реторика на морала, чието затихване можеше да се долови още през 70-те години, когато Югославия престана да се слави като “страната на героите”, за да се превръне в страната с “най-хубавото море на света”, преди около 10 години издъхна окончателно. Междувременно Хърватско стана “най-демократичната страна на света”, президентът на държавата ­ “гигант на хърватската мисъл”, столицата Загреб ­ “метрополия”, а Площадът на жертвите на фашизма ­ Площад на хърватските първенци. Самият Франьо Туджман се мъчеше да се продаде на световния пазар като “хърватския Джордж Вашингтон”.

В момента опозицията използва абсолютно същата рекламна реторика, с каквато си служи и властта. Докато пиша тези редове, из Хърватско се носят “морални вертикали” (и всички те са борци против национализма), хърватски интелектуалци, “тези яростни и безпощадни борци за демокрация”, тези, дето “сриваха туджманизма отвътре”, тези ненадминати “Хималаи на морала”. И всичко това вероятно щеше да бъде по-поносимо, ако “продавачите на плява” опитаха поне да си признаят, че не става въпрос за нищо друго освен за рекламна реторика. Но не! Те вярват, наистина вярват в “моралната си величина”. Нещо повече ­ убедени са, че е заложена в гена им. Което не изглежда чак толкова налудничаво, ако си припомним оня анекдот от златния фонд на местния фолклорен хумор, който гласи:

Вървяла си кокошката, вървяла си и, не щеш ли, пред нея изникнал червей.

­ Охохо, здравей, орльо! ­ поздравил червеят.

­ Здравей, царю на змиите! ­ отвърнала кокошката.

Правото на нещастие

Хората са измислили различни начини за вербална и невербална комуникация. Американците са известни със своя hug, мечешката прегръдка с потупване по раменете. Холандците се целуват по три пъти. Та затова преди време на един холандец в Загреб без малко щели да му смъкнат кожата ­ взели го за сърбин. Защото сърбите се целуват по три пъти, а хърватите ­ само два.

В невербалната си комуникация хората използват устата, ръцете, очите, а понякога и носовете си; казват, че по някои места в разговора участвали дори и пръстите на краката. Във вербалната социализация са най-любезни американците: те винаги са fine, а дните им ­ nice. Холандецът ще попита най-напред къде е велосипедът ви, а в случай че нямате, ще се разтревожи до дъното на душата си и веднага ще се постарае да ви вкара в правия път. Защото само животът с велосипед е нормален, а всичко останало е мизерия. “Източният човек” ­ арабинът, индиецът, китаецът ­ ще ви попитат веднага дали сте женен, колко деца имате, какъв е броят на братята и сестрите ви, живи ли са родителите ви и друго от сорта. В изкуството на краткия ритуален разговор (small talk) обаче, изглежда, са най-добри тъкмо англичаните, докато в словесните маратони, упоени от цигарен дим и алкохолни изпарения, абсолютни шампиони са руснаците.

Най-зле са моите земляци, бившите югославяни. Никак няма да ви е трудно да ги познаете из чуждите градове. Зверят се гневно наоколо, придвижват се предпазливо и в бойна готовност, сякаш са в джунглата, очакват всеки момент от който и да е храст да ги връхлети някое ужасно чудовище. Земляците ми са хора, които в зъболекарските чакални зейват един срещу друг ченетата си и като ловни трофеи показват гордо кариеси и гангрени. За тях няма нищо по-сладко и от това, докато киснат пред лекарските кабинети, да се поразгърдят, да свалят блузите и панталоните си, за да покажат следите от операциите си и най-важното ­ да уверят поне себе си, ако не могат другите, че техните, тъкмо техните, са най-големи. А когато ги попитате “Как сте?”, те ще ви отвърнат измъчено: “Не е за разправяне!”

Често си мисля, че тези мои земляци не са хора, а сепии в човешки лик: достатъчно е само леко да ги пипнете и те веднага ще пуснат огромна чернилка. Това са хора, които от далечни времена пазят един стар занаят: на оплаквачките, на професионалистките с увеличени слъзни жлези, които при погребения оплакват покойниците така, че да ги чуят ако не на небето, то поне в цялата близка околност. Това са хора, които векове наред са усъвършенствали чувствителността си към нещастието, в гена им е това, нещо повече ­ нещастието се е промъкнало до такава степен, че в разговорния език ще го срещнете често като израз на върховно щастие. Когато попитате някоя млада майка как е новороденото є бебче, тя нежно ще ви отговори: Погледни го, миличкото, спи като заклано! В другите култури децата спят като ангели, в тази ­ като заклани.

Докато в идеологическите пакети на другите общества има параграфи за правата на гражданите на лично щастие, моите бивши земляци се бориха (и пребориха) за обратното ­ за правото на лично нещастие.

Всяко лято прескачам до красивата и синя Адриатика. Вместо да си почивам, търпеливо изслушвам редовните емисии за нивото на местното нещастие в сантиметри. Така миналата година си наех стая на остров Брач. Първият ми съсед, неграмотен труженик, си построил къща от брачки камък с около трийсетина стаи. Ей, място не мога да си намеря, откакто я видях, похвалих красотата на сградата. Най-напред чух гневна тирада за комунистите, при които не можело да се живее (с голи ръце я е вдигнал тази “къщичка”!), после още една за сърбите, задето опропастили туризма, а най-накрая за новото време, в което човек не може дори да си обзаведе стаите като хората. Едва успял да стъкми петнайсет стаи, другите си останали да зеят ей така празни!

Та, както казах, всяко лято отскачам за доза нещастие. Станах зависима. Скъпо си плащам за замразена скумрия, по която пълзят местни мухи, и пия кисело вино само за да мога да се наслушам на местното мрънкане.

Иначе всяка събота се обаждам на майка си. Съботите са постоянни, променят се единствено градовете през прозорците: Ню Йорк, Амстердам, Бостън, Берлин…

­ Знаеш ли кой умря? ­ пита бодро майка ми.

­ Кой? ­ питам бодро, ощастливена от нейния тон.

­ Старата Сушекица… А знаеш ли, че Перич получи удар?

­ Не, откъде да зная?

­ Прескочи трапа, но последиците са тежки…

При Перич се успокоявам. До следващата събота.

Време и пространство

Има поне едно нещо, по което земляците ми, бившите югославяни, се различават от останалите хора по света. Моите бивши земляци са просто омагьосани от времето. Всеки път, когато се обаждам отнякъде на майка си по телефона, тя пита:

­ А колко е сега при вас?

­ Обед.

­ А при нас е шест следобед ­ казва с безпричинно задоволство майка ми.

Чак след тази задължителна размяна на информация за точното време “при тях” и “при нас” можем да продължим разговора си. Майка ми не е пътувала много, така че е съвсем разбираемо въодушевлението є от времето. Но освен нея мнозина мои обиколили на шир и длъж света земляци също не пропускат възможността да попитат за времето.

Жителите на бивша Югославия бяха пътници, вагабонти, туристи, мореплаватели, преплували морета и океани, печалбари, гастарбайтери, емигранти, криминални типове с международна известност, хора, които въртяха географията на малкия си пръст. И все пак явно при тях нещо с времето не е съвсем наред.

Има едно друго нещо, по което земляците ми не се различават особено от жителите на някои подобни държави. Става въпрос за специфичното чувство за собственото им разположение в света. Където и да се намирам, ако случайно някой земляк ме хване по телефона, той веднага ще попита:

­ А те пишат ли нещо за нас?

При това “те” са жителите на държавата, в която се намирам, а “ние” ­ хърватите, сърбите, босненците…

­ Е, чак нещо специално не… ­ казвам предпазливо.

От другата страна се чува тягостно мълчание, изразяващо и съмнение, и разочарование едновременно.

Малките народи на Балканите така и не могат да се лишат от светлата вяра в огромната си геополитическа важност. Мнозина ще се съгласят, че са бедни, нетолерантни, някои даже ще се помъчат да се примирят (макар и със свито сърце) и с това, че Адриатика не е най-красивото море на света (но затова пък е най-чистото!), но никой, абсолютно никой няма да се съгласи, че Балканите са незначителен геополитически фактор.

Защото те са “щит” и “кръстопът”. Хърватско никога не е била нищо друго освен “щит”. Най-напред “щит” срещу турците (ако ги нямаше хърватите, те и до Виена щяха да стигнат), после срещу комунизма (а комунисти, както е известно, бяха и си останаха само сърбите) и накрая ­ щит на Западната цивилизация, защото ако Хърватско не съществуваше, Балканите най-спокойно щяха да плъзнат (отново!) чак до Виена. При това под думата Балкани се разбира “сръбски, православни, варварски орди”. Хърватско, разбира се, е известна и като кръстопът ­ морски, железопътен, въздушен.

“Щитът” и “кръстопътят” представляват държавно-национални фантазми, въоръжени навсякъде с една и съща мъглява и абсурдна аргументация, но най-вече, ако от “хърватския щит” се поеме на Изток. И Босна е щит и кръстопът, и Сърбия, разбира се. И Македония, къде без нея. Моя приятелка, която пътува често из южните държави на бившата Съветска империя, казва, че съвсем същите фантазми за себе си имат и грузинците, и азербайджанците, и туркмените, и таджиките, и киргизите.

Понякога започвам да се окайвам. Да си малък народ, как да е, преживява се някак, но да си малък народ и да си нямаш нищичко, това вече не се търпи. А пък, ако не дай си Боже, се окажеш в ролята на представител на тоя малък народ, тогава вече оправия няма… Сигурно затова първото нещо, за което се сещат подобни представители, е да се хванат за часовниците. По-леко е някак, като чуеш, че и при “другия” е шест часът. И разположен веднъж така правилно във времето, нашият представител насочва въображаемия си поглед в пространството… И гледай! По опустелите, ръждясали и обрасли в трева железопътни релси профучават лъскави влакове, над главата му бръмчат самолети като ято комари, пред взора му се е ширнала морската шир, по която пъплят презокеански кораби като ято патки… А там, зад непробиваемия отбранителен щит, се дочува конско цвилене и пръхтене, размесено със свирепата нечленоразделна гълчава на варварите, които напразно се мъчат да нахлуят от Изтока…

Старост-лудост

В Словения наскоро почина Леон Щукел, словенският спортист и носител на олимпийски медали. Медалите си ги получи през далечните времена на трийсетте. Леон Щукел направи сто години, но не успя до доживее сто и първата. Нямаше късмет ­ умря четири дена преди рождения си ден. Казват, че най-големият му симпатизант била словенската десница, вероятно защото той беше най-доброто доказателство за това, че само ако поискат, словенците могат да доживеят стоте. Все пак на Щукел ­ това енергично старче, което на сто правеше най-спокойно лицеви опори (при това на една ръка!) ­ симпатизираха и мнозина други: медиите (злобните твърдят, че точно заради прекалената медийна известност си отиде толкова рано) и обикновените хора. Щукел беше живото доказателство, че старостта не трябва да е лишена от радост, жизненост и активност, а напротив.

Щукел е само един от примерите за успешна индивидуална борба срещу жестоките закони на стареенето. Поп-звездата Шер, която в литературата на ХIХ век най-вероятно щеше да бъде описана като “енергично бабе на петдесетина години”, днес е биологично чудо. Тина Търнър, която само преди около сто години можеше да попадне в затвора като вулгарна старица, разголваща неприлично краката си, според днешните ценностни кодове се възприема като биологична революционерка, предизвикваща възторжените подсвирквания и на баби, и на внуци.

Ако кажем, че нашето време е обсебено от младостта, това не означава нищо друго, освен че е обсебено от старостта. На обществената ценностна стълбица старостта заема възможно най-ниското стъпало. Старостта вече не означава мъдрост, опит, знание и достойнство. Старостта е грозна и инвалидна, старостта, в крайна сметка, е скъпа, старостта е необходимото социално зло. Древният източносръбски обичай “лапот” ­ ритуалното убийство на старци, на чиито глави младите им съселяни слагали погача, за да ги посекат после със секира, ­ предизвиква погнуса. Погнусата е проява на лицемерие в цивилизованото западноевропейско общество, в което хората правят всичко възможно, за да избегнат символичния лапот. Моралистичният разказ на Уайлд за Дориан Грей вече не може да развълнува никого. Защото самото желание да останеш за по-дълго млад е вече само по себе си ценност.

Силното американско обществено мнение успя с двайсетгодишен упорит труд да изтика цигарите от американския живот: от ежедневието, рекламите, общественото пространство, летищата, самолетите, влаковете, ресторантите, често дори и от парковете, частните имоти, работните места, медиите. Цигареният дим изчезна яко дим от американската култура, литературата, телевизията и филмите. Днес на цигарите им остана единствено способността да определят бързо и ефикасно даден образ: в американското кино цигари палят единствено лошите и губещите. И в живота не е по-различно.

Онези, които формират американското обществено мнение, проявяват завидна енергичност и на терена на старост/младост въображението. От езика изчезнаха традиционните обичайни възрастови определения и се промъкнаха нови ­ евфемистични. Така Бил Клинтън не е петдесетгодишен, а мъж в “ранна средна възраст”. От кратките биографии на авторите по кориците на книгите изчезнаха годините на раждане ­ естествено, най-напред при жените, а после и при мъжете. Годината на раждане се превърна в информация с възможно най-интимен характер. Сигурна съм, че дори и на американските полицаи им е трудно, когато се наложи да попитат престъпника за годината му на раждане. Индустриите ­ козметична, модна, медицинска (пластична хирургия, фитнес-индустрия) ­ обират все по-голяма печалба заради успешното подхранване на колективните фантазми за “вечната младост”. Да си беден, болен, самотен, мрънкащ старец е медицински неизгоден, а следователно и обществено неприемлив имидж. Също като имиджа на пушача, пък ако ще той и да се казва Хъмфри Богърт.

Затова работата над собственото тяло, тоест борбата срещу естествения закон на стареене, е обект на особени привилегии и одобрение. Фитнес-клубовете са култови места на обединения антисенилизъм. Годините се крият, но броят на извършените пластични операции ­ не. Фактът, че Шер, както и много други, подлагат лицата и телата си твърде често под скалпела, днес не предизвиква у никого погнуса. Даже напротив, на смелостта и самоотвержеността є да остане колкото се може по-дълго млада се възхищават милиони. Между впрочем в някакъв документален филм за козметичните пластични операции бразилска журналистка сподели, че след всяко обилно хранене се подлагала на липосукция. На стремежа за по-продължителна младост дължат богатството си мнозина. Тези, които успеят в начинанието, също печелят. Една американка, която се беше подложила на безброй операции, докато най-накрая заприлича на Barbie-doll, каза горе-долу следното: “Barbie-look е входният ми билет за по-добър живот.”

Утопиите за щастливите хиперборейци, които обитавали Далечния север и били безсмъртни, както и за щастливите етиопци, които живеели на юг, ядели печени волове и почти били безсмъртни, никога няма да изчезнат от хоризонта на човешките копнежи. А съвременната медицина ги прави да изглеждат по-малко утопични. И колкото по-малко утопични са утопиите, толкова и човекът става по-нетърпелив, безсрамен и агресивен в стремежа към постигане на утопичната си мечта. Страхът от стареенето и смъртта вече е напълно морално оправдан. Даже и болните от спин мъже, които в бомбайските бардаци купуват непалски момиченца (продадени в сексуално робство за цената на един транзистор) с вярата, че сексуалният акт с девствена плът ще ги излекува от болестта, срещат разбиране и съчувствие. И за нещастниците, които в желанието да продължат поне с мъничко живота си купуват органи (кой знае чии и на каква човешка цена), и за тях ще се намери оправдание. Както и за щастливците, които, докато гледат някой телевизионен филм за изоставени румънски деца, най-спокойно ще втриват в лицата си крем с плацента, която, както казват, подмладявала и чийто най-голям незаконен производетел според мълвата е тъкмо Румъния.

Така изглеждат нещата от слънчевата страна на улицата. На нея старците (тези, които могат да си го позволят) са все по-млади, а децата ­ все по-стари. Младежките депресии и самоубийства вече не изненадват никого в Америка. В Сърбия, Хърватско и Босна например както старците, така и онези “на ранна средна възраст”, мрат като мухи. Не само от старост и болест, а и по собствена воля. Броят на самоубийствата сред възрастните нараства значително, макар че със статистика на никого не му се занимава. Пред унизителния живот, обещаващ единствено ровене из кофите, студено жилище, неплатени сметки, самота, безпомощност и мизерия, старите хора предпочитат смъртта. Дали в предсмъртните си мигове с въже около врата гледат с притаен дъх последните телевизионни кадри в живота си ­ някой атрактивен музикален клип с Шер (връстницата ми Шер!) например ­ не мога да преценя. Знам само, че не изглежда невъзможно.

Тамилите

Тамилите са най-загадъчната етническа група, която може да се срещне из европейските градове. От скривалищата си излизат само по мръкнало и плъзват из ресторантите с огромни букети рози в ръце. Тамилите са винаги необичайно тихи и любезни, а розите им ­ свежи. Въпреки това не ги купува никой. Била съм в какви ли не ресторанти, градове, квартали, но така и не се сещам някой някога да си е купил такава роза. Така че какво всъщност работят и от какво се прехранват тамилите си остава тайна. Дали тамилите не са някоя загадъчна секта? Млади, мургавички, красиви, с усмивка на лице и рози в ръце, досущ като ангели, носещи важни вести. Тамилите изчезват бързо, сякаш носени от невидим вятър, и са неми също като ангелите. Сигурна съм, че не са от тоя свят.

Но все пак това не е разказ за тамилите, а за Иван Костич. А Иван Костич съществуваше преди тамилите.

­ Иван Костич си беше в Берлин преди тамилите и това го знае всеки ­ казва Босилка и подчертава преди. Босилка живее в Берлин вече двайсет и пет години. Тя знае, тя е най-добрият познавач в Берлин на “нашия”, “югославския” свят.

Иван Костич, циганинът, продаваше рози по берлинските ресторанти преди тамилите. Беше снажен мъж с дълги черни мустаци и с черна циганска шапка на главата. В ресторантите влизаше като цар. С широк, нехаен жест най-напред ще метне розите в ъгъла, после ще засуче важно мустак, ще завърти очи, а накрая ще го пусне оня дрезгав плътен глас и из ресторанта ще се разнесе циганска песен. Гостите, затаили дъх, ще оставят вечерята и яденето им ще изстине в чиниите. И тогава, точно по маниера на поета, който сякаш току-що е хвърлил бисери на свинете, Иван Костич ще отметне глава и ще тръгне към вратата.

­ Костич, върни се, розите ти останаха! ­ ще викнат след него посетителите на ресторанта и ще започнат да вадят портфейли припряно.

Костич си знаеше работата. Как да продаде рози също. Както и да попълни досадните немски формуляри. Колко само молби, писма и формуляри е попълвал вместо своите цигани! И никога и пукнат грош не е вземал.

Един ден в Берлин Костич го прегазила кола. Югославските цигани в Берлин събрали 40 000 марки (четирийсет хиляди марки) за погребението му, което се помни и до днес. Циганските сълзи се проливали щедро по берлинските улици.

Месец след погребението жената на Костич се оплакала, че мъжът є идвал всяка нощ и мърморел ли мърморел. Не стига, че ковчегът му бил неудобен, казвал, ами и пустите му германци го гонели. Върви си, откъдето си дошъл, нареждали му германските мъртъвци. Къде да отида, в Крушевац ли?! В Крушевац! ­ отвърнали му неприятелски настроените покойници.

Жената, нали си е жена, направо онемяла. Дни наред обикаляла берлинските институции (както за живи, така и за мъртви) и молела да є позволят да пренесе покойника. Луда жена, повтаряли. И не є дали. А Костич спрял да се обажда.

­ Млъкна като гроб, обиди се, не се обажда вече… ­ вайкала се циганката.

И тогава една нощ Костич най-накрая се обадил. В Крушевац бил, казал. И там не го искали. Не можеш без документи, трябва ти нов паспорт, нова държава е това, не са ни притрябвали цигани… Там всичките като псета са побеснели ­ и мъртвите, и живите ­ шибани фашаги са станали! ­ казал Костич на жена си и се изпарил.

Жената чакала, чакала го да се обади пак, а накрая, като не успяла да го дочака, взела, че умряла и тя.

Чак тогава в Берлин дошли тамилите. След Костич. Излизат само нощем, минават по улиците като сенки, продават рози, които никой не купува. Приличат на ангели, носещи важни вести. И са неми. Също като ангелите.

Неми са, защото никой нищо не ги пита. А истинският въпрос щеше да е: срещали ли са циганина Иван Костич и жена му, как им е на оня свят, намерили ли са покой, или може би другаде някъде са отишли… Защото ако изобщо някой знае, това ще са те ­ тамилите.

Превод от хърватски Людмила Миндова

списание ФАКЕЛ
брой 2-3 2003г.

търсене

към главната страница