|
Владимир
Буковски, Елена
Бонер
Отворено
писмо до Джордж Буш
Докато
още не са започнали да падат бомбите, лишавайки ни от време за по-спокоен
размисъл, стори ни се, господин Президент, за естествено да се отдръпнем
настрани и да се опитаме да оценим общата картина на събитията.
Не, ние не се присъединяваме към онези, които се стремят да ви откажат
от военни действия в Ирак. Напротив, смятаме, че подобна стъпка
трябваше да се предприеме много отдавна, че иракският народ твърде
дълго страда от зловещия режим на Саддам Хюсеин. Не можем да споделим
също и пацифистките настроения, изразени неотдавна от много милиони
демонстранти.
Нашият
собствен опит в условията на не по-малко смазващ режим в Съветския
съюз ни е научил, че свободата е от малкото неща на този свят, за
които си струва човек да се бори и умира. И колкото по-скоро го
сторим, толкова по-добре, защото подобни режими, както за пореден
път ни сочи историята, не ни оставят друга алтернатива, освен да
им се противопоставяме и да ги унищожаваме, тъй като по същество
те са деспотични отвътре и агресивни отвън.
Същевременно
обаче не можем да разберем защо изведнъж стана толкова важно да
се гласува още една резолюция на Съвета за сигурност, след като
при много по-спорния случай на натовската кампания срещу Югославия
през 1999 година това не изглеждаше толкова важно. Макар че режимът
на Милошевич бледнее на фона на Саддамовия режим.
И
защо трябва непременно да се борим за едно толкова справедливо дело
в съюз с държави, управлявани от режими, които всъщност не се различават
от режимите на Саддам Хюсеин и на бившия Съветски съюз? Защо трябва
да си затваряме очите пред унищожаването на едни нации, за да освободим
други? Нима цената за предимството от подобно съмнително съюзничество
не е недопустима?
Става
дума, разбира се, за Русия. Въпреки общоприетото на Запад мнение,
тя не върви по пътя на демокрацията и пазарната икономика. Последните
президентски избори ви показват какъв вид демокрация си е създала
тази страна, в която гражданите трябваше да избират между лидер
на комунисти и полковник от КГБ. Това бяха избори по руски.
И
КГБ победи. След десет години на нерешителни, колебливи опити да
се осъществят реформи управлението отново бе дадено в техните ръце
и те незабавно възстановиха властта си в цялата страна заедно със
старите символи на Съветския съюз, държавния химн и червеното знаме
в армията. Едно след друго бяха закрити последните независими информационни
издания. Ние нямахме политически затворници цели десет години; сега
ги имаме. Няколко души вече лежат в затвора заради изказвания срещу
войната в Чечения или срещу вилнеещия там произвол на военните,
или срещу замърсяването на околната среда с военни ядрени отпадъци.
Чечения днес е една от гнойните рани върху тялото на страната, където
според много международни наблюдатели се осъществява истински
геноцид спрямо една малка беззащитна нация.
Съществуват
множество документално потвърдени съобщения за така наречените чистки,
при които хората цели села биват изпращани във филтрационни
лагери, инквизирани, убивани. Оцеляват само онези, чиито роднини
са платили откуп. Днешната корупция в Русия не може да се сравни
с нищо на света. Това вече не е корупция, а система, в която КГБ
(наричан днес ФСБ) ръководи по-голямата част от организираната престъпност,
рекета, търговията с наркотици, търговията с оръжие и поръчковите
убийства. Те са се превърнали в своеобразен престъпен синдикат,
в нещо като прочутия “Спектър” от “Джеймс Бонд”.
И
въпреки това още в самото начало на създаваната антитерористична
коалиция британският министър-председател Тони Блеър безспорно
след консултация с Вашингтон замина за Русия и приветства “качването
на борда” на този нов съюзник, изразявайки радостта си, че в предстоящата
война Русия ще бъде най-сетне в един отбор със Запада. Особено като
се има предвид както отбеляза той “огромният опит на Русия в
борбата срещу тероризма”. Никога не бяхме предполагали, че един
ден ще бъдем принудени да слушаме такива думи от устата на водещ
западен политик. Това звучи почти толкова позорно и жестоко, както
ако кажехме, че Германия има огромен опит в политиката спрямо евреите.
Русия в своя предишен облик на Съветски съюз практически изобрети
съвременния политически тероризъм, като го издигна до ранга на държавна
политика. Отначало за да контролира собствения си народ, а после
с цел да разпространи влиянието си по света.
Техният
“опит” в борбата срещу мюсюлманския тероризъм е още по-впечатляващ.
Както вие безспорно знаете, те десетки години въоръжаваха Саддам
и го снабдяваха, освен с всичко останало, с биологическо оръжие.
Друга една мюсюлманска страна, Афганистан, е може би още по-подходящ
пример за това. Вън от съмнение е, че настоящото плачевно състояние
на тази страна, включително възникването на движението на талибаните,
е пряко следствие от инспирираната от Съветския съюз през 1978 година
“априлска революция” в Афганистан, а след нейния провал от съветската
окупация през 1979 година, която дестабилизира страната и я хвърли
в кошмара на 20-годишна гражданска война. Този ли опит иска да използва
Западът?
Но,
разбира се, цитираното по-горе изказване на Тони Блеър е нещо много
повече от безчувствена глупост. Това изявление е било призвано да
символизира промяната в отношението на Запада към поведението на
Русия в Чечения. Преди събитията от 11 септември западната критика
на руския геноцид, макар и приглушена и слаба, все пак възпираше
руските управници. Сега, след като направиха Русия партньор в коалицията,
вече не се забелязва никакво възпиращо влияние. Нещо повече, провъзгласява
се, че цялата тази безсмислена война за изтребването на един малък
народ е опит, който може да бъде използван от Запада.
Ако
нещата стоят именно така, как тогава може да се обясни, че Слободан
Милошевич още се намира в затвора в Хага? Ако разсъждаваме така,
справедливо ще бъде незабавно да го пуснат на свобода и да му дадат
Нобелова награда за мир, тъй като неговият “опит в борбата срещу
мюсюлманския тероризъм” в Босна и Косово едва ли се различава по
нещо от опита на Русия в Чечения, с изключение на факта, че неговите
постижения в тази област бледнеят на фона на руските зверства.
Това
обаче беше само началото. Опасността от “партньорството” с престъпни
режими се състои в това, че те няма да се спрат, докато не ви превърнат
в съучастници в техните престъпления. Бавно, но сигурно руските
управници изнудват западните партньори да “приемат” техните престъпления
в Чечения като част от общата им борба срещу тероризма. Вашата администрация
вече се е поддала на този натиск и е включила редица чеченски групировки
в изготвения от нея “черен списък” на международни терористични
организации, макар да не знаете за тях нищо друго освен онова, което
ви е разказал КГБ. Така най-неочаквано западните правозащитни агенции
се превърнаха в момчета за всичко на КГБ, принудени да арестуват
всекиго, когото Москва нарече терорист, и да започват срещу тях
процедури за екстрадиране, дори ако съответният човек е известен
официален представител на законното чеченско правителство като
Ахмед Закаев например. Ако продължава така, вие, господин Президент,
можете спокойно да включите всички нас в редиците на терористите,
тъй като вашият нов приятел г-н Путин официално заяви, че всеки,
който подкрепя Чечения, е терорист, и тъй като всички ние отговаряме
на това определение.
По
този начин първа жертва на все още необявената война, неин “страничен
ефект” стана основният принцип, върху който е построена вашата държава
и който е записан в Декларацията за независимостта на вашата страна
като право на една нация да въстава срещу тиранично правителство
или чуждестранна окупация. Поради това ние сега се чувстваме напълно
объркани и не знаем дали Джордж Вашингтон е бил терорист или борец
за свобода. Във войната на идеите няма нищо по-опасно от така наречения
подход на “реалната политика”, който в миналото ни навлече толкова
много нещастия. Не беше ли Осама бен Ладен страничен ефект от подобен
“брак по сметка” по някое време? Или Саддам Хюсеин? И нима вашите
нови “партньори” като Русия например не продават тайно, дори
сега, военна техника (включително ядрени технологии) на страни от
“Оста на злото”? Ще научат ли един ден този урок Съединените щати,
или и занапред ще продължават да създават нови врагове, докато водят
борба срещу текущите такива?
След
няколко дена, господин Президент, милиони хора по цял свят ще вперят
очи в екраните на телевизорите, погълнати от вълнуващото развитие
на съвременната война, която ще заслони в нашите умове по-широката
картина на света. Заслепени от огневата мощ, омагьосани от “интелектуалното
оръжие”, използвано при бойните действия, ние може би от време на
време ще си задаваме въпроса: “Защо правителството на САЩ не е умно
колкото неговото оръжие? Защо те винаги постъпват така, че е трудно
да подкрепиш действията им дори когато се борят за справедливо и
благородно дело?”
Но
когато прахта се слегне и с нея изчезне Саддам Хюсеин, ще остане
много по-тревожният въпрос: какво е това победа или поражение?
Превод
Милан МОМЧИЛОВ
списание
ФАКЕЛ
брой 2-3 2003г.
|
