Пролог

Отворих плика и от него изпадна изрезка от вестник колкото етикетче на кибритена кутийка. В траурна рамка група другари от град Долгов с дълбока скръб оповестяваше читателите за трагичната гибел на пенсионерката Аглая Степановна Ревкина, член на КПСС от 1933 година, взела участие във Великата отечествена война и видна обществена деятелка.

Зачудих се ­ помислих си, че някой ми праща изрезки от миналото. Обърнах обаче листчето и прочетох “Най-новото в Интернет”, “Пейджинг” и “Данъчна инсп” (краят на думата липсваше) ­ и се учудих още повече. Че кой днеска споменава членството в КПСС?

Непознатият, който ми беше изпратил снимката, очевидно предполагаше, че тя ще ме заинтересува, и беше прав. Отдавна не бях ходил в Долгов, не знаех, че Аглая е доживяла до такава преклонна възраст, и наистина не си представях как е могла да живее в новото време. Веднага заминах за Долгов, настаних се в бившия Дом на колхозниците, сега хотел “Континентал”, и живях там две седмици, като разпитвах най-различни хора, които можеха да знаят нещо за Аглая Лудата ­ или Лудоедката ­ наричаха я според характера є, кой както го разбираше. Ранната є биография ми беше известна много добре, част от нея съм изложил в “Чонкин” и в “Замисъла”. Ще се опитам да не се повтарям, но ще спомена накратко, че: като млада и предана комсомолка тя подправя документите си, прави се на пет, че и на повече години по-голяма и се гмурва с главата надолу в класовата борба. След което препуска с кожена куртка и наган из околността, разкулачва богатите и натиква бедните в колхозите. Впоследствие е шефка на сиропиталище ­ по новому детски дом, омъжва се за секретаря на районния комитет Андрей Ревкин, когото по-късно принася в жертва заради висшата цел. През есента на хиляда деветстотин четирийсет и първа, когато германските войски завземат Долгов, Аглая взривява местната електроцентрала и съпругът є, който в същото време слага взрива, не успява да избяга. “Родината ще те помни навеки” ­ викнала му тя по телефона и съединила жиците.

През войната Аглая Степановна командва партизански отряд и по-късно получава два бойни ордена. След войната пък става районен секретар ­ докато не я прелапват по-хищните другари. Връща се на предвоенната си работа и пак става директор на детския дом “Ф. Е. Дзержински”. Където през февруари 1956 година я застига историческото събитие, с което започвам историята си.

Част първа

Затягане на гайките

1

През февруари 1956 година, през последния ден на ХХ конгрес на КПСС, в Дома на железничарите в Долгов местният партиен актив слушаше засекретения доклад на Хрушчов за култа към личността на Сталин. Четеше го заместник-секретарят на районния комитет Пьотър Климович Поросянинов ­ охранен, с червени бузи и плешив, с малко увиснали, влажни и покрити с белезникава четина уши: фамилното му име сякаш беше измислено точно за него. В Долгов, между другото, много от фамилните имена са значещи. В един период например там едновременно работеха началникът на милицията Тюрмягин, прокурорът Строгов, заместникът му Обирнюк, съдията Подкупайло и завеждащият народното образование Богдан Филипович Нечитайло.

Поросянинов четеше бавно, като мляскаше сочно с устни, все едно че зобеше вишни и им плюеше костилките. Освен което се запъваше на всяка дума, особено ако беше чужда.

И значи той четеше, а партийният актив слушаше мълчаливо ­ всички лица бяха навъсени, а дебелите подстригани вратове лъщяха.

След доклада имаше въпроси: ще има ли партийна чистка и какво да се прави с портретите на Сталин: да се свалят ли от стените и да се късат от книгите, както се правеше доскоро с бившите водачи на революцията и героите от гражданската война? Поросянинов неволно погледна портрета на Сталин, окачен до портрета на Ленин, побиха го тръпки и каза неуверено: чистка не се задава, а с портретите нека поизчакаме. Въпреки че е допуснал някои отделни неправилни действия, Сталин е и си остава изтъкнат (точно така каза) деец на нашата партия и на световното комунистическо движение и никой не може да му отнеме заслугите.

Аглая Ревкина ­ жена, претърпяла какво ли не през живота си ­ не беше подготвена за такъв удар и докато излизаше от клуба, няколко души я чуха как си говори сама:

­ Каква мръсотия! Каква кал!

И понеже по улицата нямаше никаква кал, дори напротив, всичко беше замръзнало и беше навалял сняг ­ чист и бял, никой не прие думите є буквално.

­ Права си, права си ­ обади се плановичката Валентина Семьоновна Бочкарьова. ­ На кого сме вярвали само, а?

Елена Муравьова (агент Мура) докладва за този кратък диалог на местното отделение на Държавна сигурност и донесението є бе потвърдено от самата Бочкарьова в проведения с нея профилактичен разговор.

Бочкарьова обаче беше разбрала Аглая погрешно. За калта беше казано образно, разбира се, но изобщо не в този смисъл, който имаше предвид Бочкарьова.

Аглая се прибра вкъщи и направо не можеше да си намери място. Не престъпленията на Сталин я бяха потресли, а критиката срещу него. Как смееха. Как смееха! Тя обикаляше трите стаи на жилището си, тупаше с жилестите си юмручета по жилестите си бедра и викаше на невидимите си опоненти:

­ Как смете бе? Кои сте пък вие? Срещу кого вдигате ръка?

“А вий, надменните потомци...” ­ изплува нещо отдавна забравено от дълбините на паметта є.

Никога не беше вярвала в Господ, но в момента изобщо не би се учудила, ако, докато четеше доклада, Поросянинов беше получил удар или пък беше онемял, или му беше окапал носът. Прекалено кощунствени бяха произнесените в Дома на железничарите думи.

В Бога небесен тя не вярваше, разбира се, но земният є Бог беше Сталин. Портретът му ­ онзи прочутият, как си пали лулата и клечката кибрит гори под пожълтелите му мустаци ­ още отпреди войната беше висял над бюрото є, през войната беше минал с нея през партизанските гори и после пак се беше върнал на мястото си. Скромен портрет в скромна липова рамка. В моменти на съмнения относно някои свои постъпки Аглая го поглеждаше и другарят Сталин, попримижал, є внушаваше с добрата си мъдра усмивка: да, Аглая, можеш да го направиш, трябва да го направиш, вярвам, че ще го направиш. Защото на нея є се беше налагало да взима трудни, дори жестоки решения за съдбата на най-различни хора, но тя го беше правила за Партията, за Родината и народа, и за идните поколения. И Сталин я беше учил, че заради високата цел си струва да пожертваш всичко и да не пожалиш никого.

Тя, разбира се, уважаваше и другите вождове ­ членовете на Политбюро и секретарите на ЦК, ­ но в представите є те все пак си бяха хора. Много умни, смели, беззаветно предани на идеалите, но хора. Те можеха да правят грешки в мислите, думите или действията си, но той ­ единствено той ­ беше недостижимо велик и непогрешим и всяка негова дума, всяко негово действие бяха толкова гениални, че съвременниците и потомците трябваше да ги приемат като безусловно правилни и задължителни за изпълнение.

2

Голямата статуя на Сталин беше в центъра на Долгов, на площад “Сталин”, бивш “Храмов”, бивш “В памет на падналите борци”. Беше вдигната през четирийсет и девета, за седемдесетгодишнината на Сталин, по инициатива именно на Аглая. Тогава Аглая беше първи секретар на районния комитет, но дори на нея є се наложи да се пребори с някои нездрави възражения.

Всички разбираха какво огромно възпитателно значение ще има паметникът и никой не смееше да се изкаже направо срещу издигането му, но се намериха укрили се врагове на народа и демагози, които възразиха, като се позоваха на следвоенната разруха. И непрекъснато дуднеха, че районът имал нужда от хранителни продукти, че народът мизерствал и гладувал и че още не му било времето за такива грандиозни и непосилни за градския бюджет разходи.

Един от най-големите противници на паметника беше отговорният редактор на вестник “Болшевишки темпове” Вилхелм Леополдович Лившиц, който написа и публикува във вестника си статията “Бронз вместо хляб”. И в същата тази статия твърдеше, че макар монументалната пропаганда да е важно нещо, нали още Ленин го е казал, да, наистина важно нещо ­ имаме ли моралното право точно сега, когато нашият народ страда, да харчим толкова пари за паметник? “Кой ваш народ?” ­ попита го Аглая в писмо до редакцията и в същото писмо му обясни, че нашият руски народ е търпелив, че ще позатегне колана още малко, че ще изтърпи още малко, но че паметникът, издигнат с неговите усилия, ще остане вечно. Лившиц є отговори, че народът е един, съветски, и че паметникът наистина е необходим, но може да се издигне и по-късно, когато икономическото положение и в страната, и в района се подобри. При което беше толкова нахален, че се позоваваше на самия Сталин. Който, мъдър и скромен според както казваше Лившиц, изобщо не би одобрил подобно разточителство в тези тежки за Родината времена.

Което си беше чиста демагогия, разбира се. Защото Лившиц несъмнено знаеше, както знаеха и всички, но не беше прието да се говори за това, че икономическото положение ще се оправи чак когато дойде комунизмът. И какво означаваше това ­ да седим със скръстени ръце и да не правим нищо, да не строим, да не шием, да не ковем и да не вдигаме паметници чак докато не дойде комунизмът ли? Това ли предлагаше безродният космополит Лившиц? Ха-ха ­ сбъркал беше. И скоро беше разобличен по обвинение във връзки с международната ционистка шпионска организация “Джойнт” и си понесе заслуженото наказание. Една красива тиха утрин, малко преди разсъмване, пред блока на Лившиц спря кола със зарешетени прозорци и откара този от никого неканен ходатай за народа далече-далече от Долгов.

Не беше обаче само Лившиц. Имаше и други ­ не се изразяваха толкова откровено ­ но намекваха.

Аглая обаче преодоля съпротивата им и вдигна паметника. Е, не чак бронзов, какъвто беше първоначалният замисъл, а чугунен. Понеже вагонът с бронза тръгна от град Южноуралск, но така и не пристигна в Долгов. Къде е пристигнал ­ никой не знае и до днес. На което някои злоумишленици очевидно се зарадваха. Сигурно се е радвал и Вилхелм Леополдович Лившиц, докато е клечал над кофата в килията, но радостта му е била преждевременна. Защото враговете не познаваха истинската Аглая и затова подцениха волята є за победа и факта, че тя никога не се отказва от целта си. Аглая отиде в Москва, поговори със скулптора Макс Огородов и му поръча да направи статуята от чугун.

3

Сталин навърши седемдесет в сряда, на 21 декември 1949 година.

Аглая запомни тази мрачна, мразовита мъглива утрин, гранитния пиедестал и статуята, загърната в бяло хасе и овързана с канап, за цял живот.

Хасето трепкаше на вятъра, който завихряше сухия сивкав сняг ниско над площада. Дойдоха всички началници от района ­ с еднакви тъмни балтони и с кожени шапки; Аглая носеше тънка оренбургска кърпа. Дойде и секретарят на областния комитет Генадий Кужелников, със скъпо сукнено палто с яка от астраган, с астраганена шапка, с ботуши и с галоши от фабрика “Червен триъгълник”. Началникът на районната Държавна сигурност Иван Кузмич Дирохвост се открояваше с подплатеното си палто от лицева кожа и с кожената си фуражка. Председателите на колхозите до един бяха червенобузести и червеноносести, с ватенки, валенки и прости овчи ушанки. Естествено, беше дошъл и ваятелят ­ скулпторът Огородов; беше пристигнал чак от Москва и носеше тъничко палтенце, червено шалче, тъмносиня кадифена барета и лачени обувки, абсолютно непригодни за местните атмосферни условия. Беше довел и жена си Зинаида.

Зинаида едва ли ще играе голяма роля в нашия разказ, но щом вече попадна на тази страница, нека отбележим все пак, че беше дебела, властна, по-голяма от Огородов с четири години, говореше пресипнало ­ сигурно от цигарите ­ и ръсеше безброй псувни, което в онези целомъдрени времена не се срещаше толкова често, както днес.

Беше намерила Огородов на боклука, както казваше, още преди войната. Всъщност не беше точно на боклука, а в едно общежитие на Малаховка. Той беше световнонеизвестен студент, дошъл в Москва от Кострома, а може би от Калуга. И, както се казва, си беше истинска отрепка. Караше я на хляб и вода от стипендия до стипендия и имуществото му бяха дрехите на него, дрехите в куфара и самият куфар ­ от шперплат и зелен, нещо като сандък за патрони с дръжка от тел, дебела пет милиметра.

Зинаида доведе бъдещия скулптор в комуналната квартира, където живееше с майка си ­ престаряла мърмореща бабишкера, ­ изкъпа го, изпра го и заживяха заедно. И пак заедно изживяха мизерията на студентските му години. По него време Огородов майстореше и сушеше във фурната глинени свирчици ­ петлета, кученца, мечета и зайчета, а Зинаида ги продаваше на Тишинския пазар. Не ставаше дума за никакви статуи ­ къде, от какво, с какво и на кого статуи? Затова пък след войната, когато Огородов се върна от фронта с четири медала, с червена нашивка на лекоранен и с гвардейска значка, Зинаида започна да го пробутва навсякъде като фронтовак, герой и гений. И, вдигнала заслугите му като знаме, тропаше по всички врати и завързваше необходимите връзки, без обаче да прекалява (ако прекаляваше, то беше само в краен случай, в интерес на работата). И изкрънка на Огородов членство в Съюза на художниците, самостоятелно ателие и къща ­ дървена. И пак с дърва се топлеше, разбира се, но нямаха съседи. Правеше за мъжа си всичко и дори и той признаваше, особено когато беше пийнал: “Без тебе съм заникъде, Зинке.”

Зинаида се грижеше съпругът є да е облечен добре, но и малко артистично, като истински творец. Шиеше му широки блузи, панталони и кадифени барети, в които според нея Огородов приличаше на Рембранд. Готвеше му риба, понеже нали в рибата имало много фосфор, който подсилва интелекта, таланта и мъжката потентност. В резултат Макс вече имаше горе-долу сносни условия за работа, в които условия реши да се посвети още по-усърдно на ваенето на петленца и мечета ­ но Зинаида го преориентира и му каза, че трябва да вае вождове.

От вождовете Макс, естествено, избра Сталин и скоро постигна големи успехи в производството на статуите му.

4

Събралите се потропваха под пиедестала ­ изпълняваха едновременно ролята и на ръководещи церемонията, и на зрители. Поради студеното време други зрители нямаше и присъстващите приличаха не толкова на ръководители, дошли да отбележат важна политическа акция, а на нетърпеливи роднини, дошли на бърза ръка да погребат някой бедняк, който изобщо не им е оставил наследство.

Паметникът беше открит лично от Аглая Степановна. Впоследствие малобройните свидетели казваха, че била говорила строго, ясно, без никакво вълнение, макар че, естествено, изпитвала същото.

­ Другари ­ започна тя прегракнало ­ и от студа, и от цигарите ­ и потърка зачервения си нос. ­ Днес всички съветски хора, цялото прогресивно човечество отбелязва славния юбилей на нашия велик съвременник, на нашия мъдър вожд, на учителя на народите, корифея във всички науки, бележития пълководец, на скъпия ни и любим другар Сталин!

И продължи да говори, а присъстващите ръкопляскаха по навик на ключовите думи. Аглая изложи накратко на слушателите си онова, което те вече знаеха от редовните часове по политпросвета. Преразказа биографията на вожда, като наблегна на трудното му детство, ранното му включване в революционното движение и в гражданската война, на участието му в колективизацията, индустриализацията, ликвидирането на кулачеството и разгрома на опозицията и накрая на приноса му за историческата победа над германския фашизъм.

С кратки думи тя успя да опише изключителната полза и необходимостта, особено днес, от все по-силна пропаганда и агитация, при това агитация нагледна, монументална, която да трае векове.

Този паметник, каза тя, издигнат въпреки противенето на враговете, ще се възправя тук хиляди и хиляди години и ще вдъхновява за нови подвизи бъдещите строители на комунизма.

Генадий Кужелников чу тези думи много добре и си помисли: “Какво иска да каже? Че съветският народ ще строи комунизма още хиляди и хиляди години? Това просто образно ли беше казано, или е вредителство?” Но още докато си домисли мисълта, Аглая обяви откриването на паметника и му връчи едни ножици за стригане на овце. Кужелников ги хвана с две ръце, без да си смъква ръкавиците, сряза канапа и той затрептя под поривите на вятъра. Доста се помъчиха, докато смъкнат хасето, понеже се беше издуло като парашут, но когато най-после се справиха и с него, ахнаха, отстъпиха на крачка-две и замръзнаха.

Защото всичките тези хора, с изключение на Зинаида и Огородов, не разбираха нищо от никакво изкуство, да не говорим за скулптура, но дори и те разбраха, че виждат не обикновена статуя, а нещо невероятно. Сталин беше изваян в пълна парадна униформа с пагони на генералисимус, с разкопчан шинел, така че да се виждат ордените на китела му, дясната му ръка беше вдигната очевидно за поздрав към народните маси, а лявата беше отпусната до бедрото ­ в нея стискаше ръкавиците си.

И гледаше събралите се като жив. Гледаше ги от горе на долу, подсмихваше се под мустак и, както им се стори на всички, им махаше с дясната си ръка и се потупваше по коляното с лявата ­ с ръкавиците.

Дори Макс Огородов не повярва на очите си, а когато им повярва, зяпна и се вкамени ­ по-точно казано, се вчугуни като статуята.

Години наред той вече работеше само Сталин, единствено Сталин и никого другиго освен Сталин, но затова пък във всякакви пози и варианти: главата на Сталин, бюста на Сталин, Сталин в цял ръст, прав и седнал (но не и легнал, никога), с френч и с гимнастьорка, с дълъг кавалерийски шинел, а напоследък и в униформата на генералисимус. И в крайна сметка беше така обръгнал, че и със затворени очи можеше да извае какъвто си ще Йосиф Висарионович.

Властите го определяха като много добър творец, усвоил метода на социалистическия реализъм до съвършенство. Ценяха го и го даваха за пример на останалите, поощряваха го морално, материално и комбинирано, награждаваха го със звания, ордени и хвалебствени статии по вестниците, с включването на името му в разни енциклопедии и в списъците на живите класици и на получаващите най-различни дефицитни хранителни стоки. Колегите обаче го брояха ако не за бездарник, то поне за занаятчия, и когато станеше дума за него, казваха: “А, тоя ли?” И махваха с ръка, понеже бяха убедени, че няма Божия дарба и че освен това го знае, урежда се както може и не претендира за високо място в изкуството. И точно там им беше грешката. Защото въпреки че си даваше сметка, че се урежда, скулпторът Огородов претендираше, и то как претендираше, за високо място в изкуството, претендираше може би дори чак за Олимп и не правеше халтура, докато ваеше поредния Сталин, а твореше с жар и плам, дори свещенодействаше. Всеки път лекичко променяше осанката, наклона на главата, присвиването на очите и извивката на устните. И като изваеше последните щрихи, се отдръпваше, после се приближаваше, понякога стискаше очи и след това вдъхновено пооправяше нещо, променяше и чегърташе с нокът с безумната надежда, че току-виж чудото този път станало. А после пак се отдръпваше, пак се приближаваше, духаше творбата си през шепите си ­ отстрани може и да изглеждаше смешно, но той се опитваше да вдъхне душа на творението си. Творението обаче пак се получаваше безжизнено ­ нито чудо имаше в него, нито съкровена тайна. Огородов страдаше, понякога дори плачеше, скубеше си рядката косица, биеше се с юмруци по главата и се самонаричаше бездарник, в което всъщност не беше прав: бездарен е този, който не усеща, че е бездарен.

Та тази статуя, докато беше в работилницата, също му изглеждаше най-обикновена, но сега, качена на пиедестала (това явно є беше липсвало!), беше оживяла и гледаше изотгоре на всички и дори на собствения си създател ­ насмешливо и победно, с такъв вид (което си беше даже малко нахално), сякаш сама се е направила.

­ Боже! Боже! ­ измърмори поразеният є създател, без да откъсва очи от нея. ­ Но той е жив, жив, наистина е жив, нали? ­ питаше сам себе си и сам си се чудеше как досега не го е забелязал.

­ Успокой се! ­ каза му Зинаида тихо, но властно и лапна една папироса ­ мундщукът є се беше вледенил като висулка.

­ Не! ­ викна Огородов, отричайки незнайно какво, протегна ръце към творбата си и извика:

­ Хайде!

И пак:

­ Хайде де! Хайде!

­ На кого викате? ­ високомерно се позачуди Кужелников.

­ Не на вас във всеки случай ­ пренебрегна поста му Огородов и пак извика:

­ Хайде де! Хайде! Хайде!

Хората до него се постреснаха и за всеки случай се поотдръпнаха, понеже го помислиха за луд, а той с високо вдигнати ръце пристъпи към статуята и викна още по-високо:

­ Хайде, кажи нещо! Говори!

Естествено, не той беше първият, обърнал се с подобна молба към произведението си. Много преди него великият Микеланджело беше помолил за същото изваяния от него Мойсей. Събралите се на площада обаче си нямаха представа, че това е плагиат, и се заспоглеждаха ­ някои с уважение впрочем, понеже нали творците не са съвсем наред. Поетът Серафим Бутилко пък пристъпи към събрата си творец, потупа го по рамото, лъхна го на водка, чесън и развалени зъби и каза с уважение:

­ Ама наистина е като жив.

­ Глупости! ­ възрази му скулпторът шепнешком. ­ Какво значи “като”? Не е като жив ­ той е жив. Погледнете го: той гледа, той диша, от устата му излиза пара!

Което изобщо не беше вярно. Чугунените устни на статуята бяха стиснати и от тях не излизаше никаква пара. И нямаше как да излиза. Е, може би беше от снега, но не само на скулптора, но и на всички присъстващи им се стори, че под чугунените мустаци наистина се надига леден дъх.

И докато Огородов крещеше някакви несвързани думи, съпругата му Зинаида дъвчеше загасналата си папироса и обмисляше очертаващото се бъдеще. Вярно, точно тя беше направила от Огородов човек, но си знаеше, че ако той се прослави и прочуе, около него ще почнат да се усукват разни хищни млади поклоннички и положението є на поповяхнала, отдала всичко от себе си съпруга ще стане неустойчиво. Огородов пък, без да забелязва терзанията є, смъкна баретата си, хвърли я в снега и с вик “Постигнах целта на живота си!” почна да я тъпче така настървено, като че ли тъкмо тя беше виновна, че не е постигнал целта на живота си по-рано. И продължи да крещи: “Постигнах я, постигнах я, постигнах я!”, без изобщо да се замисля, че животът се дава на хората без никаква цел и че изобщо не е нужно да я търсим и да я постигаме.

И продължи да тъпче баретата си дотогава, докато вятърът не се смили над нещастния парцал и не го отнесе някъде в студа и мрака ­ а Огородов, без да обръща внимание на студа, хапещ оплешивялата му глава, вдигна ръце към паметника и викна умолително:

­ Кажи, че си жив! Направи нещо, дай ми знак! Чуваш ли ме?

И в този момент се случи едно рядко през зимата явление: някъде далече изтътна гръмотевица, все едно каруца изтрополи по калдъръм.

Другарите зад Огородов до един бяха печени материалисти и никой не вярваше нито в Божия промисъл, нито в нечистата сила, но колкото по-силно не вярваха официално, толкова повече всички до един подозираха, че ги има и двете. И затова като чуха гръмотевицата, всички инстинктивно трепнаха и тези от предната редица се дръпнаха и занастъпваха задната, а пък светкавицата, която проблесна в зимното небе съвсем беззвучно, ги сащиса съвсем. Защото когато блесна, очите на чугунения генералисимус също блеснаха с плътояден оранжев огън. И този огън загасна бавно, сякаш потъваше в зениците. Което стана причина някои от участниците в церемонията да бъдат обзети от необясним ужас ­ неволно си спомниха за прегрешенията си по отношение на съпругите си, на Родината, на Партията и лично пред другаря Сталин, спомниха си за разхищенията, за подкупите, за неплатения си членски внос ­ и от ужаса пред възможното възмездие направо замръзнаха. След малко, когато се поразмръзнаха, се обади Серафим Бутилко и за да ободри и себе си, и останалите, отбеляза, че в природата все още се наблюдават необясними от научна гледна точка явления.

­ Да ­ многозначително се съгласи секретарят на областния комитет Кужелников, ­ в някои райони все още се наблюдават. ­ И зашляпа с галошите си към “Победа”-та, която го чакаше малко встрани, като остави на участващите в мероприятието възможността да поразмислят като какво ли означава репликата му и какъв е намекът в нея. Че районът не е район отличник? Но какво общо можеха да имат с това природните явления? Природните явления сами си решават къде да се появят и не искат разрешение от районните ръководители. И все пак партийният ръководител беше изразил гласно неудовлетворението си и подчинените му разбраха, че работата намирисва на кадрови промени. Така че някои от присъстващите се разтревожиха, а други се изпълниха с надежда. И се почна борбата, както се казва, на доброто с още по-доброто, като в резултат Аглая беше сменена и отговорния є пост зае някой си Василий Сидорович Нечаев, доскоро партиен отговорник в маслобойната. Аглая пък, както вече казахме, отиде в детския дом да възпитава подрастващото поколение.

5

Многото поети са признак за тъпотата на народа.

Така казваше моят възрастен приятел Алексей Михайлович Макаров, по прякор Адмирала, за когото ще говорим по-нататък. Когато го каза за пръв път, това ми се стори глупаво, но той ми изброи редица страни и континенти, където хората бедстват и са неуки, не знаят даже що е това електричество или тоалетна хартия, но си имат безброй певци и поети, било народни, било придворни. И ми обясни как там властите се възлюбили поезията и обсипват добрите поети (които пишат добро за властта) с всячески блага, а на лошите (които пишат за властта лошо) им режат главите. Рискът да ти резнат главата понякога влияе на поетите така силно, че лошите поети пишат все така лошо, но все пак много по-добре от добрите.

Въпреки че в Долгов системата на възпитание на поетите беше облекчена (не им режеха главите, но не им даваха и да живеят), броят на стихоплетците на глава от населението явно надвишаваше обема на насъщните потребности. Най-прочут и известен в края на четирийсетте, естествено, беше легендарният Серафим Бутилко, но той вече беше стар и в пряк, и в преносен смисъл. Бяха му паднали шестте горни предни зъба, беше побелял, едва се тътреше, беше се прегърбил, не му се удаваха метафорите, размерът също, римите му бяха остарели и никакви: “кръв ­ пръв”, “вода ­ свобода”, “в строй ­ герой”. И това във времето, когато младите смело боравеха с коренови, асонансни, дисонансни, сложни и един дявол знае какви още рими от типа “държава ­ държала”, “брезов ­ фрезов”, “хранителновкусов ­ автобуси”, “атрибути ­ не се бутай” и с какви ли не смайващи образи и метафори. Най-печеният широкопрофилен специалист беше Влад Распадов ­ поет, изкуствовед, есеист, публицист и изобщо всестранно надарен творец в областта на словото. През 1949 година, още осмокласник, той написа съчениние, посветено на горепосочения паметник. Вярно, ученически опит, но толкова интересен, че “Долговска правда” го публикува. Есето се казваше... момент да се сетя... “Мелодия, застинала в метал”. Или “Музика, в чугуна встоманена”. Нещо от този род... Много хубаво написано, образно, с дълбок подтекст. За творбата на скулптора Огородов се казваше, че не би могла да е такава, каквато е, ако не го е имало невероятното съчетание на авторовия талант и на искрената му обич към прототипа, които в случая са се слели в едно. “Като гледаме това истинско чудо ­ пишеше Распадов, ­ ни е трудно да си представим, че е било ваяно или отливано, че изобщо е направено по някакъв начин с обикновени ръце. Не ­ това е песен, ахване от дън-душата на скулптора, приело човешки облик, за да му се възхищаваме.”

Макар и не съвсем правилна от гледна точка на социалистическия реализъм, статията на Распадов направи впечатление на читателите, хареса се и на идеологическите органи и Пьотър Климович Поросянинов каза за Распадов: “Бе наше момче е! ­ После помисли малко и пак каза. ­ Наше.”

Колкото до Макс Огородов, след като направи безспорния си шедьовър, той се прослави и получи много държавни поръчки, Сталинска награда трета степен, после и втора степен, после и първа, и скоро смени жена си Зинаида, както тя се опасяваше, с нова, първа степен, с осемнайсет години по-млада. И си вирна носа, естествено. И така ­ с вирнат нос ­ обясняваше, че бил по-велик от всички съвременни скулптори, дори от Томски и Коненков. От едновремешните пък признаваше за равни единствено Мирон, Праксител, Микеланджело и отчасти Роден.

Няма смисъл да отричаме, че направеното от Огородов чудо беше наистина чудо. И че изуми дори най-недоверчивите познавачи на изкуството. Учените изкуствоведи започнаха да пътуват до Долгов не само за 26-те рубли командировъчни дневно, но и за да видят със собствените си очи и да се убедят. Един от тях ­ след като се убеди ­ си извади носната кърпа, избърса си очите и каза: “Това е то. Вече може и да умра.” И никой не прие реакцията му за прекалена. Защото всички виждаха, че паметникът наистина ­ за разлика от другите подобни паметници ­ излъчва някаква тайнствена сила. Паметникът беше издигнат насред площада, към който открай време бяха водили най-различни големи и малки улици. Но навремето те бяха водили натам просто ей така, като резултат от многовековното и хаотично градостроителство. А сега вече всеки усещаше буквално физически, че всичките тези улици и улички са привлечени тук от силата на необикновения магнетизъм, излъчван от паметника, и че самият паметник е естественият център на града, дори нещо повече ­ такъв център, без който градът не може да съществува, не може да го има, както колелото не може да го има без главината. И всеки, посетил Долгов по онова време, просто не можеше да си представи как този град е могъл да съществува толкова години без това изваяние.

Всички ­ и местните жители, и командированите ­ го гледаха и отбелязваха факта, че от която и страна да го гледаш, било отляво, било отдясно, чугуненият вожд те гледа право в очите, а пък ако минеш отзад, все едно те гледа с гърба си. Ако ли пък погледнеш чугунения вожд право отпред, в очите, те обзема необясним страх, а после вледеняващ ужас. И това не се отнасяше само за хората, но и за по-низшите животински видове. Дори гълъбите не кацаха на чугунената фуражка, макар поради това, че беше плоска и широка, беше удобна и за кацане, и за излитане, и за извършване на естественото за птиците курешкоотделяне. Да не говорим, че (но това вече са подробности) статуята така и не се поддаваше на корозия.

Слухът за необикновената творба на скулптора Огородов плъзна като всички слухове и един ден от Москва специално пристигна един от влиятелните членове на Политбюро, за да види дали не трябва този монументален шедьовър да бъде преместен в столицата. Отиде на площада заедно с Кужелников, погледна статуята, очевидно се поразтревожи и каза: “А, не ни трябва.” И въпросът пак опря до кадрово решение. Кужелников беше свален и го пратиха посланик ­ май някъде в Африка. Членът на Политбюро пък след известно време също почезна, най-вероятно заради фразата “А, не ни трябва”. Защото тя беше докладвана на Сталин и Сталин си помисли какво всъщност се има предвид: не ни трябва статуята или не ни трябва самият Сталин, след което членът на Политбюро изчезна от всички учебници, справочници и енциклопедии и днес дори историците не могат да кажат имало ли го е всъщност, или го е нямало.

Когато вдигаха статуята, всички вярваха на Аглая, че тя ще стои тук хиляди и хиляди години. И никой не можеше дори да си представи, че родените през същата тази година дечица още няма да са тръгнали на училище, когато не статуята, а цялото дело на най-великия вожд ще рухне.

6

След събранието на партийния актив Аглая се прибра. Направо не можеше да си намери място. Пи водка, после валериан, после пак водка. Лягаше, скачаше, обикаляше стаята, мислеше и не можеше да разбере какво всъщност става. Беше чула думи, след които вече не можеше да живее, както беше живяла досега ­ всъщност никак не можеше да живее. Хрушчов бил казал, Молотов го бил подкрепил, Маленков, Ворошилов и Каганович се въздържали. Ами нали всичките бяха предани ученици и съратници на другаря Сталин! Нали се кълняха, че ще дадат и живота си за него! Какво им беше станало? Да не се бяха побъркали? Да не би да бяха предатели? Всичките? И още едно съмнение ­ ами той? Толкова мъдър, толкова проницателен, а да не ги разбере какви са?

Спомни си, че вече беше имало някои намеци за промяната на отношението към Сталин. Още в края на миналата година Поросянинов беше дошъл в детския дом и уж между другото, но настойчиво є беше казал да свали лозунга “Благодарим на другаря Сталин за щастливото си детство!”. “Стар е вече” ­ така каза, и я погледна многозначително. А когато тя го попита какъв лозунг да сложи вместо стария, Пьотър Климович каза, че можело и да си е същият, но че думите “на другаря Сталин” трябвало да се сменят с “на Комунистическата партия” и текстът щял да стане по-хубав: “Благодарим на Комунистиеската партия за щастливото си детство.”

­ Много дълго става ­ понечи да възрази Аглая.

­ Нищо, че е дълго, важното е да е политически издържано ­ каза той, погледна я и добави, че на живота трябвало да се гледа реалистично, по-точно каза “релистично”.

Аглая направи както винаги ­ обеща му да свали лозунга, но изобщо не мислеше да го сваля. Мислеше си, че Поросянинов ще забрави. Той обаче не забрави и още на следващия ден є се обади и попита направила ли е онова, за което са си говорили. И като чу, че още не е, натърти:

­ Не се бави повече!

И тя се подчини. За нея партийните повели бяха закон. Освен това обстановката още не се беше изяснила и сърцето є гореше от две еднакви любови ­ любовта към Сталин и любовта към Партията.

Сега обаче я караха да направи нещо, което никак, ама с никакви теории не можеше да оправдае пред себе си. Сега всичко беше казано ясно, от игла до конец, и тя трябваше да избира ­ или с Партията, или със Сталин. Направо невъзможен, направо противоестествен избор. За нея Сталин беше Партията, а Партията ­ Сталин. Заедно пък Партията и Сталин бяха народът, честта и съвестта на цялата страна ­ и собствената є съвест също. Пряма, рязка, напориста, тя беше свикнала да върви с рогата напред, но досега го беше правила натам, накъдето є беше сочил Сталин, и това беше хем лесно, хем я правеше щастлива. Сега обаче пътеводната є звезда се беше разцепила на две половинки, на две отделни светила, и всяко я викаше при себе си.

Така че тази нощ тя се разболя ­ както казваше впоследствие, от нерви, макар че лекарката ­ извикаха я съседите ­ обясни, че си било просто грип. Лош грип, наистина, дошъл или някъде от Азия, или по-вероятно от Америка, където, както знаят всички, в научните лаборатории специално развъждат какви ли не вируси и микроби, а също и насекоми и плъхове, за да тормозят доверчивите и беззащитни съветски хора.

На следващата вечер вдигна над четирийсет ­ тресеше я, потеше се, почти губеше съзнание, бълнуваше и є се привиждаше какво ли не. И в това какво ли не тя предчувстваше нещо радостно, нещо необикновено ­ и така си и беше: първата и втората нощ на няколко пъти я посети лично другарят Сталин, мил и добродушен, с френч, каквито носеше още преди войната, и с меки лъснати ботуши. Другарят Сталин безшумно отваряше вратата, безшумно се приближаваше до леглото, сядаше на крайчеца му, посмукваше незапалената си лула и я гледаше нежно. Първия път тя не се ориентира в обстановката и се опита да го заговори, но щом си отвори устата, той изчезна. При следващите му появи Аглая мълчеше ­ и той също мълчеше, но тя чувстваше, че си общуват без думи, и това беше даже по-хубаво, отколкото с думи.

Когато оздравя, тя си спомняше, че са водили много важен разговор, но не можеше да си спомни точно за какво ­ обаче разбираше, че є е разкрита истина, такава истина, в сравнение с която всички думи и всички знания на цялото човечество са нищо.